Р Е Ш
Е Н И
Е
гр.София, 14.03.2022 г.
В И МЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІІ-“б” въззивен състав, в открито заседание на осми март през две хиляди двадесет и втората година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: Т. Симеонова
ЧЛЕНОВЕ
: Хрипсиме Мъгърдичян
мл.с.
Божидар Стаевски
при секретаря М.Митова, като разгледа докладваното от съдия Симеонова в.гр.дело
№ 4535 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение от 22.11.2020
г. по гр.дело № 61366/19 г., СРС, ГО, 128 състав е признал за установено по отношение на Д./ОФГ в
името, написана като Д./ М.Г., ЕГН **********, с адрес ***, Б.М.О., ЕГН **********,
гражданка на Австралия, с адрес гр.София, ул. „********, А.Е.М., ЕГН **********,
гражданка на Австралия, Е.Г.П., ЕГН **********, с адрес *** *******че М.А.Г.,
ЕГН **********, със съдебен адрес ***, е
собственик на следния недвижим имот: поземлен имот с идентификатор
68134.507.219 в град София, община Столична, област София (столица), по
кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед № РД-18-
53/23.11.2011 г. на Изпълнителния директор на АГКК, с административен адрес гр.
София, район „Сердика“, кв. „Орландовци“, ул.„Пощенска“ (предишна *******с площ
от 316 кв.м., по документ за собственост с площ от 320 кв.м., ведно с
построените в него гараж и барака, като е отхвърлил искането за осъждане на ответниците Д.М.Г., ЕГН **********,
Б.М.О., ЕГН **********, А.Е.М., ЕГН ********** и Е.Г.П., ЕГН **********, да
предадат владението върху имота на М.А.Г., ЕГН **********. Осъдил е Д.М.Г., ЕГН **********, с
адрес ***, Б.М.О., ЕГН **********, гражданка на Австралия, с адрес гр.София,
ул. „******** и А.Е.М., ЕГН **********, гражданка на Австралия, да заплатят на М.А.Г., ЕГН **********,
със съдебен адрес ***, сумата от 1860 лв., представляваща направени от ищцата
разноски по делото, съобразно изхода му.
С определение от 10.02.2021 г. по гр.д. № 61366/2019 г., СРС, ГО, 128 състав е
изменил постановеното по делото
решение № 20258598/23.11.2020 г., в частта за разноските, като намалил присъдените в полза на ищцата М.А.Г.,
ЕГН ********** и постановил ответниците Д.М.Г., ЕГН **********,
с адрес ***, Б.М.О., ЕГН **********, гражданка на Австралия, с адрес гр.София,
ул. „******** и А.Е.М., ЕГН **********, гражданка на Австралия, да заплатят на ищцата М.А.Г., ЕГН **********,
със съдебен адрес ***, разноски в размер на 1377, 08 лв., вместо определения с
решението размер от 1860 лв.
Решението
е обжалвано с въззивна жалба от ответниците Д.М.Г., ЕГН **********,
Б.М.О., ЕГН ********** и А.Е.М., ЕГН **********, чрез пълномощника по делото
адвокат М.Х.,***, партер от с мотиви, изложени във въззивната жалба. Твърди се, че решението е
постановено при допуснати нарушения на процесуалния закон, състоящи се в:
непосочване цената на иска от ищцата и недаване указания на съда за посочване
цената на иска съгласно изискванията на чл.129, ал.1 ГПК, вр. с чл.127, ал.1, 3
от ГПК, което нарушение е съществено, в нередовност на исковата молба, състоящо
се в противоречие в изложените факти-ищцата твърди, че осъществява фактическа
власт/владее/ имота изцяло, поради което
го е придобила по давност и същевременно твърди, че ответниците осъществяват
фактическа власт, поради което иска те да бъдат осъдени да й го предадат, че
искът е частично недопустим спрямо ответниците Д.Г., защото преди предявяване
на иска тя е отчуждила 1/72 и.ч. от имота и спрямо А.Е.М., която не притежава
право на собственост, че съдът не е обсъдил доказателствата в тяхната
съвкупност, поради което е достигнал до грешни изводи, че е извършил неправилна
интерпретация на свидетелските показания, че неправилно е изтълкувал разписката,
подписана от А. и М.Г.за сумата от 1000 лв., че в доклада съдът е описал
предмета на делото като поземлен имот с идентификатор 68134.507.219, а в
решението допълнително признава за установено и по отношение на гараж и барака-самостоятелни
обекти на правото на собственост.
По същество се сочи, че нито ищцата, нито съпругът
й, нито нейният баща са заявили анимус по отношение на целия имот, че ищцата
сама е признала пред Б.О. правата на последната като съсобственик. Счита се, че
от събраните писмени и гласни доказателства могат да бъдат направени следните
правни изводи: искът е частично недопустим
спрямо ответниците Д.Г. и А.Е.М.. С покупката на процесния имот през 1948 г. от
страна на А.Г.и на основание сключения граждански брак и чл.103 от СК от 1968
г./отм./ имотът е СИО, а не лична собственост на придобилия го съпруг. След
смъртта на М. Г. през 1990 г., нейният дял от имота, представляващ ½
ид.ч. от бивша СИО, е наследен от съпруга й Анести/притежаващ общо ¾
ид.ч. и сина й А., наследил ¼ ид.ч. С покупката през 1991 г. от страна
на А. Г. на 2/3 ид.ч. от притежаваните от баща му ¾ ид.ч., то А. Г. се
легитимира като собственик общо на 11/12 ид.ч./ 38/12 от наследство от М. и
8/12 от покупката от баща му/. След продажбата през 1991 г. в патримониума на А.Г.са
останали 1/12 ид.ч. от процесния имот, като след смъртта му през 1996г., на
основание чл.5, ал.1 от ЗН, той е бил наследен от тримата му синове-М.,Г.и А.,
като всеки един от тях е придобил равен
дял от тези останали 1/12 ид.ч., т.е. те са придобили 1/36 ид.ч. от имота. След смъртта на М.Г.през 2014 г., отвтниците Д.
и Б. са наследили тези 1/36 ид.ч. по равно, т.е. всяка от тях е придобила 1/72 ид.ч. от имота. След сделката
от 14.08.2019 г. по н.а. № 159, дело 298/2019 г., извършена преди предявяване на исковата молба, Д.Г. е
прехвърлила на сестра си Б.О. собствените си 1/72 ид.ч. от имота и така същата
не е пасивно легитимирана да отговаря по иска, като тя не претендира права на
собственост по отношение на имота. Освен това, по делото е безспорно
установено, че ищцата или нейният баща не са заявили анимус по отношение на
целия имот, не са противопоставяли права/ фактически твърдения или действия,
чрез които да афишират пред кой и да е от ответниците и всички заинтересовани,
че считат себе си за едноличен собственик на имота. В противовес с изводите на
съда, свидетелските показания не разкриват данни първият собственик на имота и
общ наследодател А.Г.приживе да е разпределял имуществото между синовете си, да
е заявявал общо или на всеки от тях кое имущество в полза на кой от бъдещите
наследници се разпределя от сега и кой какво наследство ще получи един ден,
така че всеки един от наследниците да започне да владее за себе си още приживе.
Няма данни А.Г.да е изразявал воля общо или дори само пред А. Г. за предаване
на владението, като нито един свидетел не е заявил това. При липсата на данни А.Г.да
е изразявал воля А. Г. да получи този имот, при липсата на данни А. Г. да е
„получил владението“, при липсата на данни, че другите синове и техните
наследници са възприели изявление на А.Г., каквото всъщност няма, нито е
заявено в ИМ, нито е установено от разпита на свидетелите, то следва да се
счита, че посочената от първоинстанцинния съд практика в тази насока, е
неотносима към настоящия случай. Според пълномощника на въззивниците/ответници,
относима съдебна практика по чл.290 ГПК на ВКС е тази, която възприема тезата,
че владелецът следва да демонстрира явно намерението си да владее и свои имота,
като това владение следва да е стигнало до знанието на другите собственици и да
отблъсква владението на другите собственици на вещта.
При тези данни се счита, че предявената искова
претенция срещу Б.О., а и срещу останалите ответници, е неоснователна. Не може
да се придобива по давност имот,
съсобствеността върху който е възникнала на основание наследяване, без
недвусмислено и явно да бъде демонстрирано намерението за осъществяване на
еднолично владение от страна на владеещия съсобственик.
Ето защо молят съда да постанови решение, с което
да отмени процесното, като незаконосъобразно, постановено в противоречие с
процесуалния закон и материално-правните норми и да бъде отхвърлен предявения
иск. Претендират присъждане на разноски
за двете съдебни инстанции, а за въззивната такава се претендират разноски за
държавна такса само в полза на въззивницата Б.М.О..
Въззиваемата/ищца М.А.Г., ЕГН **********, чрез пълномощника по делото
адвокат П.Н. от САК, със съдебен адрес ***,
оспорва въззивната жалба. Претендира разноски.
Съдът, след като обсъди по реда на чл.236, ал.2 от ГПК събраните по делото доказателства и становища на страните, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259,
ал.1 от ГПК от надлежна страна и е процесуално допустима.
Съгласно разпоредбата на
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта-в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е
валидно, не е постановено в нарушение на правните норми, които уреждат
условията за валидност на решенията-постановено е от съд с правораздавателна
власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с определено
съдържание, от което може да се извлече смисъла му. Ето защо, съдът следва да се произнесе по
неговата правилност.
От фактическа страна:
Предявен е иск с правно
основание чл.108 ЗС от М.А.Г., ЕГН **********, чрез
адвокат П.Н., срещу Д.М.Г., ЕГН **********,
Б.М.О., ЕГН **********, А.Е.М., ЕГН ********** и Е.Г.П., ЕГН **********, за признаване за установено, че ищцата е собственик на целия
поземлен имот с идентификатор 68134.507.219 в град София, община Столична,
област София (столица), по кадастралната карта и кадастралните регистри,
одобрени със Заповед № РД-18- 53/23.11.2011 г. на Изпълнителния директор на
АГКК, с административен адрес гр. София, район „Сердика“, квартал „Орландовци“,
улица „Пощенска“ (предишна *******с площ от 316 кв.м., по документ за
собственост с площ от 320 кв.м., ведно с построените в него гараж и барака, и
за осъждане на ответниците да предадат владението върху него.
Ищцата М.А.Г. твърди, че страните са наследници на А.Х. Г., който през 1948 г. е
бил в брак с М. М.А.. А.Г.е закупил УПИ, заедно с намиращите се в него къща и
други постройки, към който момент той е имал и двама сина от предходен брак - М.
А.Г. иГ.А.Г.. През 1990 г. М. М.А. е починала, при което процесният имот е останал
в съсобственост между А.Г.и А. Г. /негов син и баща на ищцата/ при квоти
съответно 3/4 ид.ч. и ¼
ид.ч. През 1991 г. А.Г.е продал на А. Г. собствените си 2/3 ид.ч. от
процесния имот, като според ищцата се касае за техническа грешка и всъщност
страните са имали предвид пълния обем права на прехвърлителя от 3/4
ид.ч. От 22.03.1991 г. А. Г. се е смятал за собственик
на целия имот, като е заплатил на брат си /от предходния брак на баща си/ М.Г.обезщетение
за делът му от бъдещото наследство на баща им в размер на 1000 лв., за което има
подписана разписка. Ищцата твърди, че към 22.03.1996 г. бащата на ищцата А. А.Г.
е придобил правото на собственост върху процесния имот с оглед изтичане на
5-годишния срок за добросъвестно владение - необезпокоявано и непрекъсвано от
никой от братята му, тъй като и те са знаели, че отношенията им от наследството
от баща им са уредени. Освен това, бащата и майката на ищцата и самата тя
никога не са губили правото си на собственост и владение върху имота, като до
смъртта си през 200, г. майката и бащата
на ищцата са живели в къщата. След това самата ищца е упражнявала
фактическа власт върху имота, като през 2003 г. тя и съпругът й са изградили в
него барака на мястото на стара постройка, през 2009 г. оградата е изградена
отново, за което е издадено разрешение за строеж. Ищцата е узнала за подадена
данъчна декларация по чл.14 ЗМДТ от ответницата Б.О., в която тя е декларирала
нейна и на останалите страни собственост в процесния имот. Впоследствие
ответницата Б.О. е учредила в полза на дъщеря си А.М. право на ползване върху
1/72 ид.ч. от имота, а Д.Г. е прехвърлила на Б.О. чрез покупко-продажба 1/72
ид.ч. от него. Тези действия на ответниците се окачествяват от ищцата като
оспорване на нейната собственост, от което извежда правния си интерес от
завеждане на собственическия иск срещу тях. Ищцата счита, че е
придобила собствеността върху процесния имот на основание наследство и изтекла
в полза на наследодателите й кратко давностно владение, а при условията на
евентуалност-на недобросъвестно владение, продължило повече от 10 г., с начален
момент 22.03.1991 г.
Ответниците в срока по чл.131 ГПК са депозирали писмен
отговор, в който оспорват иска.
Ответницата Б.О. не оспорва, че страните имат общ наследодател, а именно А.Х.
Г., както и че Д.Г. й е прехвърлила 1/72 ид.ч. от имота. Тя възразява срещу
твърденията в исковата молба, че който и да е от ответниците смущава владението
на ищцата и възможността й да ползва имота съобразно обема права, които има в
него, както и че ищцата го владее необезпокоявано и явно с намерение да го свои
и това нейно намерение е противопоставено на ответницата О., доколкото се
претендира придобиване по давност на съсобствен имот между сънаследници. Точно
обратното, според О., ищцата е признала нейните права на среща, проведена през
м.юли 2019 г. с участие на адвокат Е.М. /представител на ищцата/ и адвокат А.И./представител
на ответницата/. На тази среща са
дискутирани единствено обема на правата на страните в процесния имот, доколкото
ответницата О. не е била наясно, че към момента на придобиване на процесния
имот от А.Г., той е бил в брак е М. А.. След запознаване с този факт, О. е
подала на 12.07.2019 г. нова данъчна декларация с корекция на притежаваните
ид.ч. от имота.
Ответницата Д.Г. също не оспорва, че страните имат общ наследодател, а
именно А.Х. Г., както и че тя е прехвърлила на Б.О. 1/72 ид.ч. от имота. Тя също
възразява срещу твърденията в исковата молба, че който и да е от ответниците
смущава владението на ищцата и възможността й да ползва имота съобразно обема
права, които има в него, както и че ищцата го владее необезпокоявано и явно с
намерение да го свои и това нейно намерение е противопоставено на ответницата Г.,
доколкото се претендира придобиване по давност на съсобствен имот между
сънаследници.
Ответницата А.М. признава, че в резултат на сделка, през 2019 г. Б.О. й е
учредила право на ползване върху 1/72 ид.ч. върху процесния имот, но оспорва,
че ищцата е станала индивидуален собственик на имота в резултат на упражнявано
давностно владение върху него, както и че самата ответница М. пречи на ищцата
да го ползва съобразно идеалните части, които притежава.
Съдът констатира следното:
По делото е безспорно, а и от представените писмени
доказателства-удостоверения за наследници, се установява, че ищцата е дъщеря на
А. А.Г., ответниците Д.Г. и Б. Ч. - на М. А.Г., а ответницата Е.П.-наГ.А.Г..
Наследодателите на страните са братя, които са синове на А.Х. Г..
На 08.08.1943 г. А.Г.е сключил граждански брак с М. М.А., за което е
съставен Акт № 79.
На 29.07.1948 г. А.Г.е закупил урегулирано място с построена върху него
къща и други постройки, с обща площ 320 кв.м., находящо се в гр.София,
кв.Орландовци, ул.“********, м.“Прогоно“, кв.42, парцел III a. Сделката е материализирана в нотариален акт № 59, том VI, регистър 1059,
нот.дело № 976/1948 г. и е съставена записка от III нотариус при Софийския
областен съд.
А.Г.е продал на сина си А. Г. собствените си 2/3 ид.ч. от дворно място от
320 кв.м., находящо се в гр.София, кв.Орландовци, ул.“********, заедно с
построената в него жилищна сграда и външна тоалетна, за което е съставен
нотариален акт № 195, том XVII, нот.дело № 3321/1991 г. от I нотариус при
Софийска нотариална служба.
Приживе М.Г.е съставил разписка, в която е отразил, че е получил 1000 лв.
от брат си А. А.Г. за обезщетяване на делът му от бъдещото наследство от баща
им А.Г..
На 17.06.2009 г. на името на ищцата е издадено разрешение за строеж на № 54
за изграждане на ограда с височина до 2.20 м., разположена изцяло в УПИ XIII-219 на ул.“********, район Сердика.
През 2018 г. ответницата Б.О. е декларирала пред метените власти
собственост върху ид.ч. от процесния имот, като е посочила за съсобственици ответниците
Д.Г. и Е.П., както и ищцата М.Г.. През 2019 г. имотът е предеклариран, като са
променени квотите на съсобствениците.
По делото са събрани гласни доказателства чрез разпита на свидетелите Ц.Н. М.,
А. К.С., Т.Й.Ч. и А.В.И..
Свидетелката М. заявява, че е леля на ищцата и сестра на майка й. Тя знае за спорния имот,
тъй като е ходела често на гости на родителите на ищцата - поне три пъти в
седмицата преди да се омъжи и един път седмично след това. Свидетелката сочи,
че от братята на А. Г., познава само Г.. За него знае, че след като се е развел
с първата си съпруга, е отишъл да живее другаде. Това е станало в периода 1968-1969
г., след което в процесния имот са останали да живеят ищцата и нейните
родители, както и А.и съпругата му М.. Според М., след пенсионирането на
последните през 1970-1971 г., те са се преместили на село. Свидетелката не е
чувала и виждала някой да оспорва собствеността на А.. Брат муГ.си е купил с
втората си жена къща в съседство и са поддържали прекрасни отношения. За другия
брат на А.-М., свидетелката знае само, че е идвал, за да се разберат за имота и
са му дали 1000 лв. Свидетелката твърди, че имотът е поддържан от А., а след
неговата смърт - от ищцата. Свидетелят А.
С. е съсед на процесния имот и твърди, че има непосредствени впечатления за
ползването му. Той съобщава на съда, че познава бащата на ищцата - А., както и
брат му Г.. Според С., около 1970 г. от имота се е изнесъл Г. с втората си
съпруга, като там са останали да живеят А. със съпругата и дъщеря си, както и
родителите му. След това обаче, последните са отишли на село. Свидетелят заявява,
че не е чувал някой да има претенции към имота. Самият имот е стопанисван от А.,
а след смъртта му - от ищцата и нейния съпруг, като са изграждани вътрешна
тоалетна и баня, правени са ремонти. С. твърди, че братът на А. - Г., след като
се е оженил втори път, си е купил къща в квартала и е минавал често покрай брат
си, като се е отбивал до него, ако си е бил вкъщи. Свидетелят Т. Ч. е първа братовчедка на ответницита Б. и Д.. Същата
твърди, че познава процесния имот. Ходила там на гости на родителите на
ответниците, когато са се оженили през 1955-1956 г. Преди няколко години /2-3
години/ Б. я е помолила да отидат до кв.Орландовци да види чичо си и леля си и
тогава са разбрали, че те са починали и са видели, че къщата е паднала. Свидетелката
не е чувала между страните да има спор за имота. Според нея, М.Г.и съпругата му
са живели в една от стаите в спорната къща докато ответницата Д. е била бебе. Свидетелят А.И.е юрист по образование.
Твърди, че пред 2018 г. е потърсен от ответницата Б. за проучване на правното
положение на неин имот в кв.Орландовци. Той е изготвил правен анализ и е подал
от името на Б. данъчна декларация, в която е описал ид.ч. от имота.
Впоследствие обаче, през 2019 г., го потърсила адвокат Е.М., която се е
представила за пълномощник на ищцата. Двамата са организирали среща, на която
освен тях, са присъствали и ответницата Б., както и колега на адвокат М..
Според Иванов, пълномощниците на ищцата са представили документи, с които той
не е разполагал, и които променят квотите на страните в собствеността. Въз
основа на това, ответницата Б. е подала коригираща декларация. Имало е уговорка
такава да бъде подадена и от ищцата, но свидетелят не знае дали тя е направила
това. Свидетелят твърди, че на срещата, както и след това не е оспорвана
собствеността на Б., като дори адвокат М. е попитала същата дали иска да
прехвърли собствеността си.
От правна страна:
Предявеният иск е с правно основание чл.108 от ЗС, като се иска от съда да
признае ищцата за собственик на процесния имот, като съдът да осъди ответниците
да й предадат владението върху него.
Съгласно чл.108 от ЗС, собственикът може да иска
своята вещ от всяко лице, което я владее или държи без да има основание за
това.
Основателността
на иска по чл. 108 ЗС е обусловена от кумулативното наличие на три
предпоставки:
1.
Ищецът да е собственик на имота;
2.
Вещта да се владее или държи от ответника;
3.
Вещта да се владее или държи от ответника без основание.
В
доказателствена тежест на ищеца по ревандикационния иск е да установи първите две
предпоставки.
Претендираното придобивно основание от ищцата в случая
е наследство и изтекла придобивна давност, съобразно уточнението в о.с.з. от
10.11.2020 г.
Преди да бъде установено дали са налице първите
две предпоставки на чл.108 ЗС,
въззивната инстанция трябва да разгледа направените във въззивната жалба
възражения за допуснати от съда съществени
процесуални нарушения.
Във възизвната жалба се излагат подробни съображения,
че ищцата не е посочила цена на иска, както и че съдът не е дал указания за
посочване цена на иска, както изисква разпоредбата на чл.129, ал.1 ГПК връзка с
чл.127, ал.1,3 ГПК и това е съществено процесуално нарушение. Преди всичко
следва да бъде отбелязано обстоятелството, че ищцата е посочила цена на иска в
исковата си молба и това е
16 097,70 лв. съгласно удостоверение за данъчна оценка с изх. №
**********/25.09.2019 г. В изложението на исковата си молба и в петитума на
същата, ищцата моли съда да се произнесе относно целия процесен имот, а не само
за 2/36 ид.ч., както се твърди във въззивната жалба и този иск е разгледан от
съда. Относно цената на иска, въззивната инстанция приема всички развити доводи
във въззивната жалба, а именно, че и съгласно чл.70, ал.1 изречение второ от ГПК въпрос за
цената на иска може да се повдигне от ответника или служебно от съда най-късно в първото
заседание за разглеждане на делото, като такова възражение не е направено и от
тримата ответници, като ответницата Е.П. не е оспорила иска. Съгласно цитираната разпоредба, пропускането на указания в нея срок води до преклудиране правото за
повдигане на въпрос относно цената иска. Съгласно Определение № 206 от 08.05.2018 г. по ч. гр. д. № 1623/ 2018 г. на
Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение, незаявените в срок възражения срещу цената на иска, която е и реквизит на редовната искова молба, се преклудират.
Спор не може да се повдига по-късно, включително и в касационна инстанция. Съгласно Тълкувателно
решение № 5 от 12.07.2018 г. по тълк. д. № 5 / 2015 г. на Върховен касационен
съд, ОСГТК, при предявяване на иска,
цената му се посочва от ищеца, но съдът не е обвързан от нея. При съмнение, че
отразената в исковата молба цена на иска не съответства на заявения петитум,
съдът служебно може да определи действителната цена, вкл. и като събере
необходимите в тази връзка доказателства. Законодателят е предвидил краен преклузивен срок за
повдигане на въпроса за съответствието между указаната от ищеца цена на иска с
действителната такава-най-късно в първото заседание
за разглеждане на делото, като след този момент цената на иска се стабилизира. Определянето
на такъв срок е съобразено с процесуалните действия на сезирания съд по
преценка допустимостта на иска, доколкото от цената на иска зависи родовата
подсъдност на делото, както и определянето на дължимата държавна такса. След първото заседание
пред първоинстанционния съд въпросът за цената на предявения иск се преклудира, т.е. цената на иска става окончателна и не може да бъде
променяна освен в случай на изменение на размера на иска (което съгласно чл.
214, ал. 1, изр. трето ГПК може да стане по искане на ищеца до приключване на съдебното
дирене в първата инстанция), като в този смисъл е Определение № 598 от
19.12.2012 г. по ч.пр. д. № 607/2012 г. на Върховен касационен съд. Всичко това
е така, като първоинстанционният съд се е съобразил с гореизложеното и е
определил цената на иска по реда на чл.69, ал.1, т.2 ГПК съобразно данъчната
оценка на имота в размер на 16 097,70 лв. Относно въпросът за дължимата
държавна такса, въззивната инстанция ще развие доводи във връзка с обжалване на
определението по чл.248 ГПК.
Неоснователно се явява
възражението, че съдът е лишил ответниците от
възможността да оспорят цената на иска, тъй като те не са упражнили това
свое право, че съдът е лишил ответниците
от възможността да оспорят размера на претендираното от процесуалния
представител на ищцата адвокатско възнаграждение, като това е направено и като резултат,
съдът е намалил присъдените на ищцата разноски.
Не е налице нередовност на исковата
молба, състоящо се в противоречие в изложените факти-ищцата твърди, че
осъществява фактическа власт/владее/ имота
изцяло, поради което го е придобила по давност и същевременно твърди, че
ответниците осъществяват фактическа власт, поради което иска те да бъдат
осъдени да й го предадат. С молба на ищцата от м.ноември,
2019 г., с която се изпълняват указания
на съда и се пояснява, че ответниците никога не са
владели и не владеят процесния имот. В
този смисъл няма разминаване в твърденията, нито каквото и да било процесуално нарушение,
допуснато от съда. В първото открито съдебно
заседание по делото, проведено на 10.11.2020 г., във връзка с направения от съда
доклад, ищцата прави уточнение, че е придобила
процесния имот по наследство от баща си, който от 22.03.1991 г. се смята за собственик на целия имот - по наследство от
майка си и чрез покупко-продажбата от баща си, и го владее добросъвестно от
22.03.1991 г.
Неоснователни се явяват
твърденията, че исковете са частично недопустими относно ответниците
Д.М.Г. и А.Е.М., тъй като първата се е разпоредила с права, които няма, а
втората твърди да е получила права, от лице, което също няма права над
процесния имот. Законът не допуска лица да сключват привидни сделки с чужд
имот, и да бъдат освободени от отговорност за увреждащите чуждото право
действия.
Относно твърденията на въззивниците
за другарство в процеса между ищцата и съпруга й, то съгласно чл. 20, ал. 1 от Семейния кодекс /отм./, но приложим към настоящия случай,
датата на сключване на брака - 02.12.1990 г., смъртта на наследодателя на ищцата
- 08.10.2001 г., вещните права, придобити по време на брака по наследство, принадлежат на
съпруга, който ги е придобил, в настоящия казус на ищцата. Ето защо не е налице
придобиване в режим на съпружеска имуществена общност и необходимост от
другарство в процеса.
Не е налице процесуално нарушение
състоящо се в необсъждане на всички доказателства по делото. Съгласно чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК решаващият съд е длъжен да обсъди всички относими и допустими доказателства, поотделно и в
тяхната взаимосвързаност, съотнесено
към доводите и възраженията на страните. Това обезпечава истинността и
обосноваността на фактическите констатации относно релевантните за спора факти
и обстоятелства и правилността на решението, като в този смисъл е Решение № 98
от 28.01.2020 г. по т. д. № 2897 / 2018 г. на Върховен касационен съд, 1-во
тър. отделение. Направеното възражение е бланкетно, тъй като въззивниците не
посочват точно кое доказателство не е обсъдено от съда, а цитираната съдебна
практика е неотносима към настоящия случай. Отново бланкетно, без да е посочено конкретно какво съда е трябвало да обсъди или вземе
предвид от всеки от свидетелите, въззивниците/ответници оспорват направената от
съда преценка и възприемане на събраните свидетелски показания. Твърдяната
„интерпретация на свидетелски показания“ от съда, не може да бъде окачествена
като извършено процесуално нарушение.
Не налице процесуално нарушение, състоящо се в
обстоятелството, че в доклада по делото съдът е описал предмета на делото като поземлен имот с идентификатор
68134.507.219, а в решението допълнително
признава за установено и по отношение на гараж и барака-самостоятелни
обекти на правото на собственост. В
исковата си молба, ищцата сочи, че се търси защита в качеството си на единствен и пълноправен собственик на следния имот: Поземлен имот с идентификатор 68134.507.219 в град
София, община Столична, област София (столица), по кадастралната карта и
кадастралните регистри, одобрение със Заповед № РД-18- 53/23.11.2011 г. на
Изпълнителния директор на АГКК, последно изменение със заповед: няма издадена
заповед за изменение на КККР, адрес на поземления имот: гр. София, район
„Сердика“, квартал „Орландовци“, улица „Пощенска“ (предишна *******с площ от
316 кв.м., по документ за собственост с площ от 320 кв.м., трайно
предназначение на територията“ Урбанизирана“, начин на трайно ползване: „Ниско
застрояване - до 10 метра", стар идентификатор: няма, номер по предходен
план 219, квартал 42, парцел XIII, при съседи на имота: имот с идентификатор
68134.507.220; имот с идентификатор 68134.507.5068; имот с идентификатор
68134.507.218. ведно с намиращите се в него към момента
гараж и барака, както и всички приращения и подобрения в имота. Предметът на
спора е гореописания поземлен имот ведно с
намиращите се в него към момента гараж и барака, както и всички приращения и
подобрения в имота. Ако ответниците са имали възражения към този факт или към
проекта на доклада по делото, е следвало да ги
изразят в преклузивните срокове по ГПК, например с
молба след получаване на определението за насрочване или в самото открито
съдебно заседание. Не е налице процесуално нарушение.
По съществото на спора:
Относно претендираното придобивно основание
от ищцата наследство и изтекла
придобивна давност, въззивната инстанция
приема следното:
Хронологията е следната:
Безспорно е установено, че ищцата е единствен
наследник на А. А.Г., бивш жител ***, починал на 08.10.2001 г. След смъртта на
майка си М. М. Г. през 1990 г., А. А.Г. е придобил 1/2 ид.ч. от собствените й
1/2 ид.ч. от притежавания в режим на СИО с А.Г.имот, представляващ поземлен
имот с административен адрес гр. София, район „Сердика“, квартал „Орландовци“,
улица „Пощенска“ (предишна *******с площ от 316 кв.м., по документ за
собственост с площ от 320 кв.м., ведно с построените в него гараж и барака.
През 1991г. А. Г. е придобил още 2/3 ид.ч. от процесния имот чрез покупка от А.Г..
През 1996 г. А.Г.е починал, като е оставил за наследници тримата си сина - А. Г.,
наследодател на ищцата, М. Г., наследодател на ответниците Д.Г. и Б.О. иГ.Г., наследодател
на ответницата Е.П..
Същевременно, от събраните гласни
доказателства се установява, че от около 1970 г. от тримата братя, в имота е
останал да живее само А. Г. със семейството си, а бабата и дядото А.и М. Г.,***.
Въззивната инстанция също приема, че в този случай следва да се има предвид
утвърденото в практиката становище, че ако наследодателят приживе е изразил
воля да предаде владението върху имота на свой родственик, който след смъртта
му има качеството негов наследник по закон, се приема, че още от момента на
предаване на владението този наследник е установил самостоятелна фактическа
власт с намерение за придобиване на собствеността. Според ВКС, в тази хипотеза
действа презумпцията на чл.69 ЗС, като дори и до смъртта на наследодателя да не
е изтекъл предвиденият в чл.79, ал.1 ЗС срок, фактът на наследяването не
променя обстоятелството, че в предходен момент един от сънаследниците е
установил самостоятелна фактическа власт върху имота приживе на наследодателя с
негово съгласие, поради което този наследник не е длъжен да демонстрира по
отношение на останалите наследници последваща промяна в намерението, с което
упражнява фактическата власт след откриване наследството /в този смисъл решение
№ 32 от 08.02.2016 г. по гр. д. № 4591/2015 г. на ВКС, I г. о., решение № 73 от
03.08.2018 г. по гр. д. № 2244/2017 г. на ВКС, I г. о., решение № 60 от
07.06.2018 г. по гр. д. № 2420/2017 г. на ВКС, I г. о., решение № 2 от
12.03.2020 г. на ВКС по гр. д. № 619/2019 г., I г. о., ГК и др./. Тази именно
практика е относима към спора. Освен това, от свидетелите се установява, че А. Г.
е извършвал подобрения в имота - обособяване на вътрешна тоалетна, баня,
изграждане на система за дренаж и т.н., представени са доказателства и за
поискано и издадено разрешение за строеж на ограда и всички тези действия могат
да се квалифицират като владелчески такива. Те са станали достояние и на другия
син на А.Г.-Г.Г., който е живял в близост до процесния имот и е имал преки
наблюдения върху него, според показанията на св.С.. От страна на М.Г.пък е
подписана разписка, доколкото по делото не е оспорен подписа върху същата, с
която е приел 1000 лв. за обезщетяване дела му от бъдещото наследство от баща
му. Сама по себе си тази разписка не поражда правно действие, доколкото отказът
от бъдещи права е недействителен, но е индиция за това, че М.Г.е бил наясно с
намерението на брат си А. Г. за своене на имота. Както бе посочено,
автентичността на тази разписка и положеният върху нея подпис, не е оспорен от
ответниците. Именно защото на 22.03.1991 г. праводателят на ищцата-нейният баща
А. А.Г. се смята за собственик на целия имот, още преди дядото А.да почине, то
той заплаща на брат си М. А.Г., баща на ответниците Д. и Б. обезщетение за дела
му от бъдещото наследство на баща им Анести, а именно сума в размер на 1000 лв.
Ето защо и настоящата инстанция приема,
че тази разписка представлява сама по
себе си индиция за това, че М.Г.е бил наясно с намерението на брат си А. Г. за
своене на имота.
При тези данни и предвид категорично
заявеното от всички разпитани свидетели, вкл. и на ответниците, че фактическа
власт върху процесния имот е упражнявана след 1970 г. единствено и само от А. Г.,
а след неговата смърт - от ищцата, без данни някой от останалите наследници на А.Г.да
се е противопоставял на това владение, то А. Г. приживе е придобил собствените
на баща му 1/12 ид.ч., които впоследствие по наследство са преминали върху
ищцата. Нито един от ответниците, или някой от техните праводатели не е
предприел каквито и да било действия, прекъсващи давността, течаща за
праводателя на ищцата. Съгласно практиката на ВКС, извършените през 2019 г.
действия от Б.О. по деклариране на собственост, извършени 18 години след
абсолютно безспорното придобиване на правото на собственост върху имота от
праводателя на ищцата, не се приемат от ВКС като прекъсващи давността. Отделно
от това, СГС също намира, че е ирелевантно за спора дали и кой е декларирал
имота пред местните власти. Действително, това действие би могло да се
разглежда като индиция за оспорване собствеността на ищцата, но и предвид
гореизложеното, то е било извършено от Б.О. едва през 2018г., когато М.Г. вече
е придобила вещта по наследство и давност.
По отношение на изложеното от свидетеля А.Г.за
водени разговори между страните по повод правата им върху процесния имот, то този свидетел излага данни
за изявления, направени от името на ищцата от лице, за което самият твърди, че
няма доказателства за наличие на представителна власт. Освен това, свидетелят е
заинтересован от изхода на спора, тъй като именно той е посъветвал ответниците
да предприемат действия, накърняващи правото на собственост на ищцата.
Свидетелят помни признание от адвокат М. за квотите, но не отбелязва, че за да
се правят изявления от името на лица, е необходима представителна власт
съгласно чл.37 от ЗЗД в писмен вид с нотариална заверка, чл.39, ал.1 ЗЗД, чл.40
от ЗЗД, чл.79 от ЗС.
Предвид гореизложеното, въззивната
инстанция приема, че ищцата следва да
бъде призната за собственик на процесния имот, а с оглед
установеното в производството, че ответниците не го владеят, искането за
осъждането им да го предадат, следва да бъде отхвърлено.
На основание чл.271, ал.1, пр.1 ГПК
първоинстанционното решение следва да
бъде потвърдено.
Предвид изхода на спора и предявената
претенция, въззивниците следва да заплатят на въззиваемата страна М.Г.,
направените от нея разноски за настоящето производство във вид на адвокатско
възнаграждение в размер на 1200 лв. и за държавна такса по обжалване на
определението по чл.248 ГПК от 16 лв., или общо 1216 лв. По делото е направено
възражение за прекомерност на размера на
адвокатското възнаграждение от 1200 лв. СГС намира, че адвокатското
възнаграждение не е прекомерно, предвид
цената на иска, който е за целия имот и фактическата и правна сложност на
делото.
По
делото е постъпила частна жалба от М.А.Г., ЕГН **********, чрез пълномощника по делото адвокат П.Н. от САК
срещу определение от 10.02.2021 г. по гр.д. №
61366/2019 г., с което СРС, ГО, 128 състав е изменил постановеното по делото решение № 20258598/23.11.2020
г., в частта за разноските, като намалил
присъдените в полза на ищцата М.А.Г., ЕГН ********** разноски и постановил ответниците Д.М.Г., ЕГН **********, с адрес ***,
Б.М.О., ЕГН **********, гражданка на Австралия, с адрес гр.София, ул. „********
и А.Е.М., ЕГН **********, гражданка на Австралия, да заплатят на ищцата М.А.Г., ЕГН **********, със съдебен адрес ***,
разноски в размер на 1377, 08 лв., вместо определения с решението размер от
1860 лв. Излагат се доводи, че въпросът за цената на иска не може да се повдига
нито от страна, нито от съда след приключване на първото заседание по делото,
като се сочи и съдебна практика. Моли да бъде отменено, като незаконосъобразно.
Претендират се разноски за настоящата частна жалба за държавна такса в размер
на 15 лв.
По делото е постъпил отговор на частната жалба от Д.М.Г., ЕГН **********, Б.М.О., ЕГН ********** и А.Е.М., ЕГН **********,
чрез пълномощника по делото адвокат М.Х., в който оспорват същата. Молят да
бъде оставена без уважение.
Постъпила е и частна жалба от Д.М.Г., ЕГН **********,
Б.М.О., ЕГН ********** и А.Е.М., ЕГН **********, чрез пълномощника по делото
адвокат М.Х. срещу определение от 10.02.2021 г. по гр.д. № 61366/2019 г.,
на СРС, ГО, 128 състав. Твърди се, че
спорната част от имота по отношение на ответниците е свързана единствено с 1/36
ид.ч., която изчислена през представената данъчна оценка съставлява сумата от
447,15 лв. Това са идеалните части, които Д.Г. и Б.О. твърдят, че са наследили
и са посочени в документите, които легитимират собствеността. За останалите
идеални части, притежавани от ищцата,
ответниците не спорят, поради което приложима е разпоредбата на чл.78, ал.2 от ГПК, освен разпоредбата на чл.70, ал.1 от ГПК. Прави се изчисление ако цената
на иска е 447,13 лв., то държавната такса е 44,71 лв., т.е. 50 лв. При теза
данни, разноски за сумата над 300 лв. за адвокатско възнаграждение и 50 лв. за
държавна такса са прекомерни и присъдени без основание. Моли съда да намали
разноските до този размер.
По
делото е постъпил отговор на тази частна жалба от М.А.Г., ЕГН **********, чрез пълномощника по делото
адвокат П.Н. от САК, в който същата се оспорва.
Въззивната инстанция намира и двете частни
жалби за неоснователни.
Както бе посочено по-горе, първоинстанционният
съд се е съобразил с гореизложеното, досежно определяне цената на иска и
крайният срок за определянето й по чл.70, ал.1 ГПК и е определил цената на иска
по реда на чл.69, ал.1, т.2 ГПК съобразно данъчната оценка на имота в размер на
16 097,70 лв. Не така стои въпросът за дължимата държавна такса, като и
съгласно чл.71,ал.2 от ГПК, държавната такса по вещни искове е в размер на
¼ от цената на иска, т.е. от данъчната оценка на имота, която както бе
посочено е 16 097, 70 лв., като се получава сумата от 160,98 лв., а не
вписаната в списъка на ищцата по чл.80 от ГПК сума от 643,90 лв. При тези данни
разноските, които следва да бъдат възложени в тежест на ответниците
законосъобразно са били намалени от 1860 лв. на 1377,08 лв., поради което
решението е било изменено в частта за разноските, присъдени в полза на М.Г..
СГС не възприема доводите, че за ответниците е приложима нормата на чл.78, ал.2 ГПК, като ищцата е посочила цената на иска, която представлява данъчната оценка
на имота. Същата е заявила, че е
придобила правото на собственост
върху целия имот, като се иска защита именно за целия имот и се приеме, че тя е
собственик на имота, а не ответниците, които не са собственици на имота или на
идеални части от него.
СГС констатира, че в диспозитива на решението
е допусната ОФГ в малкото име на ответницата Д.М.Г., която е посочена като Д. М.Г.,
поради което делото следва да бъде върнато на СРС за извършване на поправка по
реда на чл.247 ГПК.
Водим от
гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение от 23.11.2020 г. по
гр.дело № 61366/19г. на СРС, ГО, 128 състав, както и определение от 10.02.2021 г. по гр.д. № 61366/2019 г. на СРС, ГО, 128 състав, постановено по реда на
чл.248, ал.1 ГПК.
ОСЪЖДА
Д.М.Г., ЕГН **********, Б.М.О., ЕГН ********** и А.Е.М.,
ЕГН **********, чрез пълномощника по делото адвокат М.Х.,*** да заплатят на М.А.Г., ЕГН **********, чрез пълномощника по делото
адвокат П.Н. от САК, със съдебен адрес ***, направените от нея
разноски за настоящето производство в размер общо на
1216 лв.
ВРЪЩА
делото на СРС за поправка по
реда на чл.247 ГПК в малкото име на ответницата Д.М.Г., вместо посоченото в диспозитива Д. М.Г..
Решението може да се обжалва пред
ВКС в едномесечен срок от връчване преписа на страните, а в частта, в която има
характер на определение, в едноседмичен срок от връчването.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.