Решение по адм. дело №1567/2025 на Административен съд - Хасково

Производството е по реда на чл. 46, във вр. чл. 39а, ал. 1, т. 1 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ), във вр. чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по жалба на Х. Ф., подадена чрез процесуален представител, срещу Заповед рег. № 272з-2649/14.08.2025 г. на Началник на група „Миграция“ в Областна дирекция на МВР – Хасково за налагане на принудителна административна мярка „Отнемане на правото на пребиваване в Република България“.

В жалбата се твърди, че обжалваната заповед е незаконосъобразна, неправилна и необоснована. Същата била постановена в противоречие с целта на закона, като с нея неоснователно били ограничени права и законни свободи на жалбоподателката, гарантирани от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи. Жалбоподателката се позовава на чл. 24 от Регламент (ЕО) № 1987/2006, като посочва, че ответникът не взел под внимание цялостното й поведение. Изтъква, че при издаването на процесната заповед са допуснати съществени нарушения на административно производствените правила, тъй като административният орган не отчел, че Х. Ф. е пребивавала на територията на Европейския съюз. Не били зачетени релевантните обстоятелства по чл. 44, ал. 2 от Закона за чужденците в Република България, като не била съобразена разпоредбата на чл. 9, § 2 от Директива 2003/109/ЕО на Съвета от 25 ноември 2003 г., съгласно която при наличие на особени причини или извънредни обстоятелства може да се предвиди отсъствия над дванадесет последователни месеца да не водят до загуба на статута. Жалбоподателката поддържа, че административният орган повърхностно и избирателно изпълнил задължението си по чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ, като се ограничил единствено до констатация, че лицето не попада в категорията „уязвими“ и няма данни за висящи производства по Закона за убежището и бежанците, без да извърши задълбочена преценка на индивидуалните обстоятелства. С оглед на така изложеното, се претендира да бъде отменена Заповед рег. № 272з–2649/14.08.2025 г. по описа на ОДМВР – Хасково, с която на Х. Ф. е наложена принудителна административна мярка „Отнемане на правото на пребиваване в Република България“, издадена от Началник група „Миграция“ при ОДМВР – Хасково, като незаконосъобразна, неправилна и необоснована. Претендира се присъждане на направените в производството разноски, включително адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата.

В проведеното по делото съдебно заседание жалбоподателката, редовно призована, не се явява. Представлява се от адв. М., която моли жалбата да бъде уважена.

Ответникът - Началник група „Миграция“ при Областна дирекция на МВР – Хасково, не се явява в съдебно заседание. Депозира по делото писмено становище, с което оспорва жалбата и моли съдът да я отхвърли като неоснователна и недоказана. Посочва, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в предвидената от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила. Заявява, че актът е постановен в съответствие с материалноправните норми и с целта на закона, като при издаването му административният орган отчел всички обстоятелства, визирани в чл. 44, ал. 2 от Закона за чужденците в Република България. Моли съдът да постанови решение, с което да отхвърли жалбата на Ф. Х. и да остави в сила обжалваната заповед. Заявява възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение в случай, че по делото бъде представен договор за правна защита и съдействие, като иска евентуално присъждане на разноски в минимален размер, съгласно Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Съдът, като обсъди доводите на страните и прецени събраните по делото доказателства, прие за установена следната фактическа обстановка:

Видно от Удостоверение № 36/07.09.2021 г., издадено от Община Момчилград (л. 56), жалбоподателката Х. Ф. (H F) е родена на [дата]. в [населено място], община М., област Кърджали и в семейните регистри на общината е отбелязано, че е изселена в Република Турция през 1978 г.

С Решение рег.№ 879592/01.03.2022 г. на Директора на Дирекция „Миграция“ в МВР (л. 54) на жалбоподателката е разрешено постоянно пребиваване в Република България на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ.

Видно от извършените служебни справки за постоянен и настоящ адрес (л. 7 и 8) е, че регистрираният постоянен адрес на жалбоподателката е в [населено място] [улица], с дата на заявяване: 23.05.2022 г., а регистрираният настоящ такъв, с дата на заявяване: 23.05.2022 г., е в Република Турция.

Съгласно справка в Автоматичната информационна система (АИС) „Граничен контрол“ (л. 42), в едногодишния период от получаване на разрешението за постоянно пребиваване в България жалбоподателката е пребивавала в Република България за общо около пет дни (влизане в страната на 26.05.2022 г. – излизане на 27.05.2022 г.; влизане в страната на 14.10.2022 г. и излизане на 17.10.2022 г.), а след това е пребивавала в България в периодите 16.06.2023 – 18.06.2023 г., 23.10.2023 – 26.10.2023 г., 05.06.2024 – 07.06.2024 г., 11.12.2024 – 12.12.2024 г., 21.07.2025 – 26.07.2025 г.

Във връзка с искане за предоставяне на информация (л. 30), Директорът на офис Хасково в Териториална дирекция на НАП – Пловдив е удостоверил (л. 31), че след извършена справка в регистрите и програмния продукт на НАП, актуални към 18.06.2025 г., се установило, че за жалбоподателката има данни за подадена декларация обр. № 7 с вх. № 264812502675676 от 21.05.2025 г., с начална дата на периода, за който възниква задължение за внасяне на вноски на основание чл. 40, ал. 5, т. 1 от ЗЗО – 01.03.2022 г. Задълженията, оформени по декларация обр. № 7, били погасени изцяло на 22.05.2025 г.

На 05.06.2025 г. е издадено Съобщение рег. № 272000-11072/05.06.2025 г. (л. 26) по чл. 26, ал. 1 от АПК до Х. Ф., с което същата се уведомява, че срещу нея започва административно производство по налагане на принудителна административна мярка на основание чл. 40, ал. 1, т. 3 и т. 5 от ЗЧРБ. Същото е връчено на Ю. М. М. на 05.06.2025 г. В тази връзка е изготвена Докладна записка УРИ 272р-14370/06.06.2025 г. (л. 27) относно извършена проверка на адрес: [населено място], [улица],  (постоянният адрес на жалбоподателката) във връзка с връчването на това съобщение, в която е отбелязано, че на 05.06.2025 г. на адреса била установена Ю. М. А.. От нея било снето писмено заявление (л. 28), в което заявила, че познава чуждата гражданка Ф. Х., която била тяхна далечна роднина. При извършената проверка Ф. я нямало. По сведение на Ю. А., жалбоподателката живеела в Република Турция със семейството си. Нямала лични вещи и багаж на адреса. Посещавала рядко Република България – един-два пъти в годината. Понякога оставали за по три вечери. Не оставяли багаж, а си го взимали, когато си тръгвали за Република Турция. Със съобщението на жалбоподателката е предоставена възможност в седемдневен срок от датата на връчването му да представи документи, обяснения или възражения, които биха спрели или прекратили откритото административно производство по налагане на горепосочената административна мярка по ЗЧРБ. Такива не са депозирани.

Изготвено е Предложение peг. № 272р-20019/13.08.2025 г. от полицейски инспектор в Група „Миграция“ при ОД на МВР – Хасково (л. 18), в което са изложени данните, установени в хода на проверката. Направено е предложение спрямо чужденката да бъде издадена заповед, с която да бъде наложена принудителна административна мярка "Отнемане правото на пребиваване на чужденец в Република България".

На 14.08.2025 г. М. С. - началник на група „Миграция” при ОДМВР - Хасково е издала процесната Заповед рег. № 272з-2649/14.08.2025 г. (л. 14), с която на основание чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ на жалбоподателката е наложена принудителна административна мярка "Отнемане на правото на пребиваване в Република България". Административният орган е обосновал издаването на заповедта с извършени справки, проверки и събрани данни, които по безспорен начин потвърждавали, че след получаване на разрешение за постоянно пребиваване в Република България на 01.03.2022 г. с Решение № 879592 по описа на дирекция „Миграция“ при МВР, Х. Ф. не се е установила и не пребивава трайно на територията на страната. Според органа, от справките в автоматизираната информационна система „Граничен контрол“ се установявало, че чужденката е пребивавала в страната само епизодично – няколко дни годишно, като в рамките на една година след издаването на разрешението за постоянно пребиваване престоят ѝ бил едва пет дни, а общо до започване на административното производство – около тридесет дни. При извършената полицейска проверка на декларирания от нея адрес в [населено място] и при снетите писмени обяснения от нейна роднина, живееща на този адрес, било установено, че Х. Ф. живее със семейството си в Република Турция, няма вещи и багаж в жилището, посещава го единствено по празници или когато подава документи за подмяна на разрешението си за пребиваване. От справка в информационните системи на НАП, актуална към 18.06.2025 г., се установявало, че задълженията за задължително здравно осигуряване за периода от 01.03.2022 г. насетне били заплатени наведнъж едва на 22.05.2025 г., тоест повече от три години след възникването им, което показвало липса на реално упражняване на правата и задълженията, произтичащи от пребиваването. Органът се е позовал и на справка от АИС „Български документи за самоличност“, както и на данни от Национална база данни „Население“, от които се установявало, че след получаване на разрешението за постоянно пребиваване чужденката е заявила постоянен адрес в Република България, но настоящ адрес в Република Турция. Това обстоятелство било несъвместимо с изискванията на чл. 99, ал. 1 и 2 от Закона за гражданската регистрация, тъй като за лица с разрешено постоянно пребиваване в България не се допускало деклариране на настоящ адрес в чужбина. По тази причина административният орган е приел, че декларираният постоянен адрес в [населено място] е само формален, а реалното местоживеене на чужденката е в Република Турция. Според изложеното в мотивите на заповедта, формалните влизания и излизания от страната и краткотрайните престои не можело да се приемат за „установяване на територията на страната“ по смисъла на чл. 40, ал. 1, т. 5 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ). Наред с това органът е приел, че са налице и факти и обстоятелства по чл. 40, ал. 1, т. 3 от ЗЧРБ, тъй като поведението на чужденката след предоставяне на правото на постоянно пребиваване показвало, че представените данни при кандидатстването са неверни. При подаване на заявлението за постоянно пребиваване по чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ тя декларирала намерение да се установи трайно на територията на страната, каквото намерение впоследствие не реализирала. Следователно, налице били предпоставки за отнемане на пребиваването и поради неверни данни. При съобразяване на чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ, административният орган е отчел, че чужденката няма семейни, културни или социални връзки с Република България, тъй като от 1978 г. живеела постоянно в Република Турция, където била със семейството си и където се намирал центърът на нейните житейски интереси. Не били налице данни тя да принадлежи към категорията на уязвими лица или да има висящи производства по Закона за убежището и бежанците. На това основание органът е приел, че няма законови пречки за отнемане на правото на пребиваване, като е счел, че с прилагането на мярката ще бъде спазен принципът на съразмерност по чл. 6 от АПК, тъй като чужденката можела без затруднение да осъществява кратки посещения в България с краткосрочни визи или да кандидатства отново за постоянно пребиваване при спазване на изискванията на закона. В заключение, административният орган е формирал извод, че са налице кумулативно предпоставките по чл. 40, ал. 1, т. 3 и т. 5 от ЗЧРБ – представяне на неверни данни при кандидатстването и липса на реално установяване и пребиваване на територията на страната – поради което е постановил процесната заповед за отнемане на правото на пребиваване на Х. Ф. в Република България.

Заповедта е връчена на жалбоподателката на 21.08.2025 г., видно от разписката, инкорпорирана в текста на заповедта (л. 17). Жалбата срещу заповедта е депозирана на 04.09.2025 г. в Административен съд – Хасково и заведена с вх. № 10698/04.09.2025 г.(л. 2)

С оглед цялостното изясняване на делото от фактическа страна, по същото бяха събрани гласни доказателства, чрез разпит на свидетел, посочен от жалбоподателката. В показанията си свидетелката И. А. М. заяви, че познава жалбоподателката от периода, когато двете живеели в Република Турция, [населено място], където свидетелката пребивавала около двадесет години. След завръщането си в България през 2008 година свидетелката поддържала връзка с жалбоподателката, която ѝ споделила, че ѝ е било отнето разрешението за пребиваване. Свидетелката заявява, че работи като преводач към съдилищата и е запозната с практиката по прилагането на изискването чужденецът да не отсъства повече от дванадесет последователни месеца от територията на държавите – членки на Европейския съюз, за да не бъде прекратено правото му на пребиваване. Тя посочва, че в конкретния случай жалбоподателката не била отсъствала за толкова продължителен период, тъй като всяка година си идвала в България по няколко пъти. При тези свои посещения Х. пребивавала както на собствения си адрес, така и при свои близки и роднини в България. Свидетелката посочва още, че жалбоподателката живее в Турция поради това, че съпругът ѝ пребивава там, а синът ѝ, към момента на разпита на 15 години, учел в турско училище. По думите на свидетелката, жалбоподателката многократно заявявала намерението си след завършване на средното образование на сина си да се установи трайно в България, където детето да продължи обучението си във висше училище. Твърди още, че адресът в [населено място] е реален, като по информация, известна на свидетелката, наемодателят на жилището бил близък на жалбоподателката.

Въз основа на така възприетата фактическа обстановка съдът формира следните правни изводи:

Жалбата е процесуално допустима, като подадена от легитимирано лице при наличие на правен интерес от оспорването, в рамките на преклузивния 14 – дневен срок и срещу административен акт, подлежащ на съдебен контрол. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна и следва да бъде отхвърлена, поради следните съображения:

Оспореният административен акт е издаден от материално и териториално компетентен орган. Според чл. 44, ал. 1, изр. първо ЗЧРБ, принудителните административни мерки се налагат със заповеди на директорите на областните дирекции или на оправомощени от тях длъжностни лица, а съгласно чл. 39а, ал. 1, т. 1 ЗЧРБ една от тези мерки е „отнемане на правото на пребиваване в Република България“. Така определената правна рамка изрично предвижда възможността компетентността да бъде делегирана на длъжностно лице от структурата на съответната областна дирекция, какъвто е настоящият случай. Заповедта е издадена от началника на група "Миграция" при ОД на МВР – Хасково, надлежно оправомощен да налага принудителни административни мерки по ЗЧРБ със Заповед рег. № 272з-1661/04.08.2017 г. на Директора на ОДМВР – Хасково (л. 58). Представената заповед за делегиране е издадена от орган, чиято компетентност произтича от чл. 44, ал. 1 ЗЧРБ, поради което се явява валиден индивидуален вътрешнослужебен акт. Следователно процесната заповед е постановена от компетентен административен орган и не страда от порок по чл. 146, т. 1 АПК.

Спазена е и предвидената в закона писмена форма, като в заповедта са изложени ясно както фактическите констатации, така и правните основания, послужили за издаването ѝ, което удовлетворява изискването на чл. 59, ал. 2 АПК. Изложените мотиви са конкретни, ясни, логически свързани, описани са всички релевантни обстоятелства, установени в хода на административното производство, като изложените фактически данни са в съответствие с приложените материалноправни норми. Следователно не е налице нарушение на правилата за форма по смисъла на чл. 146, т. 2 АПК. Не е налице и нарушение на чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ, според която норма, при налагане на принудителните административни мерки компетентните органи отчитат продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Република България, категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход на лицето. В случая административният орган изрично е посочил в оспорения административен акт, че не са налице предпоставките, визирани в този текст, тоест извършена е преценка на изброените обстоятелства при постановяването на оспорената заповед. По делото не са наведени твърдения жалбоподателката да е измежду изброените в чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ категории лица, нито такива доказателства са представени.

В хода на административното производство е налице издадено уведомление по чл. 26, ал. 1 от АПК до жалбоподателката. От събраните по делото доказателства съдът приема, че посоченото уведомление е съобщено на Х. Ф. в хипотезата на чл. 18а, ал. 8, т. 1 от АПК, във връзка с чл. 26, ал. 2 от АПК. По делото са налице доказателства, че лицето е било търсено на място на постоянния му адрес. След като същото не е било намерено, уведомлението е било връчено на лице, което е намерено на адреса, като последното се е съгласило да получи съобщението срещу задължението да го предаде. Това мотивира съдът да приеме, че оспорената заповед е валидна и постановена при спазване на всички съществени административнопроизводствени правила.

При преценка на събраните по делото доказателства и относимите правни норми настоящата съдебна инстанция намира, че оспореният административен акт е постановен и в съответствие с материалния закон, при следните съображения:

Съгласно чл. 40, ал. 1, т. 3 и т. 5 ЗЧРБ, правото на пребиваване на чужденец в Република България се отнема, когато: т. 3 - се установи, че данните, представени за получаването му, са неверни; и т. 5 - в едногодишен срок след разрешението чужденецът не се е установил и не пребивава на територията на страната.

Пребиваването на едно лице - чужденец на територията на Република България предполага фактическото му местонахождение да е на територията на страната. Съгласно чл. 23, ал. 1 ЗЧРБ, чужденците пребивават в Република България краткосрочно - до 90 дни в рамките на всеки 180-дневен период от датата на влизането в страната; продължително - с разрешен срок до една година, освен в случаите, предвидени в този закон; дългосрочно - с разрешен първоначален срок 5 години и възможност за подновяване след подадено заявление и постоянно - с разрешен неопределен срок. Жалбоподателката е получила разрешение за постоянно пребиваване в хипотезата на чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ - като чужденец, който не е лице от български произход, родено на територията на Република България, изгубило е българското си гражданство по изселнически спогодби или по собствено желание и желае трайно да се установи на територията на страната. Освен обективните предпоставки за получаване на разрешение за постоянно пребиваване на това основание нормата предвижда да е налице и заявено желание от страна на чужденеца за трайно установяване на територията на страната. Законът не дава легално определение на понятието "трайно установяване", но същото следва да се тълкува с оглед обичайното му житейско съдържание. Под установяване на определено място, включително в по-широкия смисъл - територията на дадена страна, следва да се разбира, че лицето живее на това място, там упражнява трудова дейност, има социални контакти и се включва в живота на съответните общности, участва в съответните осигурителни системи, още повече, когато това е и задължително. В този смисъл инцидентните пребивавания на територията на страната не могат да обосноват извод за установяване, още по-малко пък за трайно такова. И тъй като разрешаването на постоянно пребиваване в хипотезата на чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ включва в себе си и заявеното желание за трайно установяване на чужденеца на територията на Република България, то логично следва изводът, че ако чужденецът не реализира това си желание в един разумен срок (законът го определя на една година), то той фактически няма желание за установяване и при това положение не отговаря на изискванията за предоставяне на разрешение за пребиваване по чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ.

В случая по делото безспорно е установено, че на жалбоподателката е предоставено право на постоянно пребиваване в Република България. От доказателствата по делото обаче се установява също, че същата фактически не се е установила на територията на страната. На практика установяването изисква извършване на действия в битов и социален аспект по намиране на жилище, настаняване в същото, създаване на социални контакти, за да може това установяване да доведе до пребиваване в рамките на по-дълъг период от поне една година. В случая жалбоподателката не е сторила това, а единствено е пребивавала на територията на страната за общо пет дни за тази една година. Показанията на свидетелката И. А. М. са недостатъчни да опровергаят събраните по делото писмени доказателства и изводите на административния орган, още повече, че тези показания се основават основно на информация, получена от самата жалбоподателка, а не на лични наблюдения. Свидетелката заявява, че след завръщането си в България през 2008 г. е поддържала връзка с жалбоподателката, но не твърди да е виждала жалбоподателката да се установи в България или да престоява продължително време на декларирания адрес. Твърденията на свидетелката относно бъдещи намерения на жалбоподателката да се установи трайно в България (след няколко години, когато синът й завърши средното си образование) не са релевантни за преценката по чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ, тъй като тази норма изисква фактическо установяване в рамките на едногодишен срок след получаване на разрешението. Евентуалните бъдещи намерения не могат да компенсират липсата на фактическо установяване в законоопределения период. Фактът, че синът на жалбоподателката е на 15 години и учи в турско училище само потвърждава, че семейството реално живее в Турция. Твърдението, че адресът в [населено място] е "реален" и че "наемодателят на жилището е близък на жалбоподателката" не опровергава изводите на административния орган. Дори адресът да е реален в смисъл на съществуващ имот, това не означава, че жалбоподателката фактически пребивава на този адрес. В този смисъл съдът споделя позицията на административния орган, че декларираният постоянен адрес в [населено място] е формален, служещ единствено за изпълнение на нормативните изисквания за регистрация, но не и за реално установяване и пребиваване. Самото обстоятелство, че жилището се ползва от далечни роднини на жалбоподателката, които изрично заявяват, че тя не живее там, а остава само да пренощува за няколко дни в годината, потвърждава този извод.

Следва да се има предвид и обстоятелството, че жалбоподателката е заявила постоянен адрес в Република България, но е декларирала настоящ адрес в Република Турция, което още веднъж навежда на извода, че постоянният адрес в [населено място] е заявен единствено с цел изпълнение на формалните изисквания за получаване и поддържане на статута на постоянно пребиваващ чужденец. Това противоречие между формално заявения постоянен адрес и декларирания настоящ адрес в чужбина е още един обективен индикатор за липсата на фактическо установяване по смисъла на чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ, тъй като понятието "установяване" не се изчерпва с формалното регистриране на адрес, а включва реално, фактическо пребиваване с траен характер, като съдебната практика последователно приема, че установяването предполага създаване на житейски, социални и икономически връзки в България. Заявяването на настоящ адрес в Турция е несъвместимо с намерението за трайно установяване в България, тъй като, ако жалбоподателката действително се е установила в България, възниква въпросът защо би заявила настоящ адрес в Турция, освен единственото логично обяснение, че реално не живее в България, а пребивава трайно в Турция. Обстоятелството за деклариран настоящ адрес в Турция кореспондира и с всички останали доказателства по делото, а именно справките в АИС "Граничен контрол", обясненията на лицето, живеещо на същия постоянен адрес в България, данните от НАП за заплащане на здравноосигурителни вноски наведнъж след повече от три години, както и с показанията на свидетелката Местанова. Всички тези обстоятелства в съвкупност и взаимна обусловеност водят до категоричния извод, че жалбоподателката не се е установила и не пребивава на територията на Република България, а е декларирала постоянния си адрес формално, без да изпълнява изискванията за трайно установяване.

При това положение напълно обосновано административният орган е достигнал до извод, че чужденката не се е установила и не пребивава на територията на страната в рамките на посочения в чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ едногодишен срок след получаване на разрешението за пребиваване.

С оглед на така установеното, законосъобразна е и формираната от административния орган преценка, че лицето е декларирало неверни данни с цел получаване на разрешение за постоянно пребиваване в Република България, с което е изпълнена и хипотезата на т. 3 на чл. 40, ал. 1 ЗЧРБ.

Предвид гореизложеното, настоящата съдебна инстанция намира, че жалбата е неоснователна, а атакуваната заповед е валидна и постановена при спазване на всички съществени административнопроизводствени правила, в съответствие с относимите материалноправни норми и целта на закона, съответно подадената жалба срещу Заповед с рег.№ 272з-2649/14.08.2025 г. на Началник на група „Миграция“ в ОД на МВР – Хасково следва да бъде отхвърлена.

Водим от горното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, Административен съд - Хасково

Р Е Ш И :

ОТХВЪРЛЯ жалбата на Х. Ф., [ЕГН], гражданка на Република Турция срещу Заповед рег.№ 272з-2649/14.08.2025 г. на Началник на група „Миграция“ в Областна дирекция на МВР – Хасково за налагане на принудителна административна мярка "Отнемане на правото на пребиваване в Република България“.

Решението може да бъде обжалвано с касационна жалба пред ВАС в 14-дневен срок от съобщението до страните.