РЕШЕНИЕ
№ ………
гр. Варна, 11.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД - ВАРНА, Гражданско отделение, 8 с-в, в
открито заседание, проведено на тринадесети май през две хиляди двадесет и
първа година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: РАЛИЦА РАЙКОВА
при
секретаря Величка Велчева, като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 5993 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
по делото е образувано по предявен от Н.А.К. *** ЕООД осъдителен иск с правно
основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 1838,40 лв. (след релевираното в
о. с. з. на 21.01.2021 г. изменение на иска по реда
на чл. 214, ал. 1 ГПК чрез намаление на неговия размер от 1938,40 лв., частичен
иск от целият за сумата от 9192 лв., на
1838,40 лв.), представляваща неустойка, дължима на основание раздел т. 6.1 от
сключения между страните Предварителен договор за покупко-продажба и
строителство на недвижим имот от 22.10.2018 г. за периода 30.12.2019 г. –
02.04.2020 г.
В
исковата си молба и уточняващата молба към нея ищецът Н.А.К. излага, че на
22.10.2018 г. е сключил предварителен договор за покупко-продажба и
строителство с ответника, за апартамент № 12, находящ
се в гр. Варна, ул. „Хан Маламир“ № 2А, ет. 6. Посочва, че договорната цена е
91 924 лв., равняваща се на 47 000 евро. Платил капаро, направил втора вноска,
като на 22.01.2019 г. изплатил изцяло дължимата сума. Твърди, че съгласно т.
3.1 от договора срокът за завършване на строителните работи и въвеждането на
сградата в експлоатация с Разрешение за ползване /Удостоверение за въвеждане в
експлоатация/ е 30.12.2019 г. Поддържа, че в т. 6.1 е уговорено, че при
неспазване на крайния срок за завършване на строителството на имота, предмет на
договора, което не се дължи на форсмажорни обстоятелства, изпълнителят дължи
неустойка в размер на 0,01% от стойността на незавършената част от
строителството за всеки ден забава, но общо не повече от 10% от общата цена на
договора. Излага, че сградата, находяща се в гр.
Варна, на ул. „Хан Маламир“ № 2А, има Удостоверение за въвеждане в експлоатация
/Акт 16/, едва от 02.04.2020 г. От ответното дружество му било обяснено, че
имали документални и други административни проблеми с „Енерго-Про Варна“ и
според тях това представлявало форсмажорни обстоятелства. По изложените
съображения моли предявеният иск да бъде уважен. Претендира разноски.
Ответникът
„Толини – Варна“ ЕООД е депозирал отговор на исковата
молба в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК. Поддържа становище за допустимост на
предявения иск. Оспорва същия като неоснователен. Не оспорва обстоятелствата,
че между страните е сключен процесният предварителен
договор с изложеното от ищеца съдържание. Оспорва обстоятелствата в исковата
молба относно дължимостта на претендираната
от ищеца неустойка, като твърди, че посоченият като основание предварителен
договор между страните е прекратил действието си на 22.01.2019 г., когато е
изповядана по нотариален ред сделката за покупко-продажба на право на строеж на
процесния имот. Излага, че в окончателния договор –
нотариален акт са посочени предмета и цената на сделката, като липсва уговорка,
че предварителният договор запазва действието си в частите, които не са
възпроизведени в нотариалния акт. Поддържа, че ищецът не може да претендира
неустойка на основание договор, който няма действие между страните. В условията
на евентуалност, ако бъде прието, че предварителният договор действа между
страните и след подписване на нотариалния акт, оспорва дължимостта
на неустойката, доколкото в случая не е налице незавършване на строителството
от страна на изпълнителя. Посочва, че в исковата молба дори липсват твърдения
за наличието на незавършени работи по сградата. Излага, че съгласно чл. 176,
ал. 1 ЗУТ след фактическото завършване на строителството се подписва
констативен акт /обр. 15/, с който се извършва
предаването на строежа от страна на възложителя. В случая този акт е подписан
на 28.02.2020 г. Твърди, че за да бъде въведена сградата в експлоатация се
изискват договори за присъединяване с мрежите на техническата инфраструктура на
експлоатационните дружества. Поддържа, че договорът с „Електроразпределение
север“ АД за присъединяване на жилищната сграда е подписан на 04.09.2018 г.,
като процедурата по проектиране, получаване на разрешение за строеж и
фактическото изграждане на външното кабелно захранване се извършва изцяло от
електроразпределителното дружество, като след въвеждане в експлоатация на
изграденото външно кабелно електрозахранване се въвежда и присъединената
жилищна сграда в експлоатация. Това разрешение за ползване е издадено на
02.04.2020 г., като на същата дата е издадено и удостоверение за въвеждане на процесната сграда в експлоатация. По изложените съображения
моли предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази
събраните писмени и гласни доказателствени средства,
както и заключението по назначената съдебно-техническа експертиза и
допълнителна такава, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на
чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна
страна:
Между
страните е обявено за безспорно с Определение № 260128/14.08.2020 г., в което е
обективиран проект на доклад по делото, приет за
окончателен в о. с. з. на 15.10.2020 г., че между тях е сключен
валиден предварителен договор за покупко-продажба и строителство на недвижим
имот от 22.10.2018 г., че между страните на 22.01.2019 г. е сключен нотариален
акт за покупка на вещно право на строеж, както и че процесната
сграда е въведена в експлоатация с Удостоверение № 51/02.04.2020 г.
Съгласно т. 1.1. от процесния предварителен договор ответното дружество, в
качеството на продавач/изпълнител се е задължило да продаде, а
купувачът/възложител да купи недвижим имот, представляващ апартамент № 12 със застроена
площ от 51,13 кв.м., находящ се на шестия етаж на
жилищна сграда, строяща се в поземлен имот с идентификатор 10135.1501.568, находящ се в гр. Варна, ул. „Хан Маламир“ № 2а, ведно с
прилежащото му избено помещение № 12 с площ от 2,16 кв.м. и прилежащите му
6,2768% ид. ч. от общите части на сградата и от
правото на строеж, върху което ще бъде изградена сградата.
По отношение
на поетото задължение за изграждане на процесния
обект сключеният между страните в настоящото съдебно производство договор за
изработка (за строителство) по своето правно естество представлява търговска
сделка, от характера на относителните субективните) търговски договори, тъй
като той е сключен от търговец („Т.” ЕООД) и е свързан с упражняваното от него
занятие, поради което по силата на императивната разпоредба, уредена в чл. 288 ТЗ, за процесното облигаторно
правоотношение следва да се прилагат правните норми за търговските сделки.
Следователно, проявените юридически факти по повод сключването и изпълнението
на процесния договор за изработка (за строителство)
следва да се субсумират под правните норми, уреждащи
търговските сделки.
Договорът за
изработка по своята правна същност представлява неформална, консенсуална,
двустранна, комутативна, възмездна двустранна сделка, като при учреденото от
нея материално правоотношение за ответника са породени две основни облигаторни задължения – да изработи съобразно поръчката в срок и без отклонение от нея и
недостатъци уговорената работа и да я предаде на възложителя, а за ищеца – да
приеме (одобри) извършената работа и да заплати уговореното възнаграждение на
изпълнителя.
С оглед
специфичния предмет на процесния предварителен
договор за продажба на имот след неговото построяване, съществуват специални
нормативно регламентирани правила, уреждащи начина на приемане на работата при
договори с предмет извършване на СМР при разрешени от компетентния
административен орган строежи. Съгласно чл. 176, ал. 1, изр. посл. ЗУТ, във вр. с чл. 7, т. 15
от Наредба № 3/2003 г. за съставяне на актове и протоколи по време на
строителство предаване на работата от изпълнителя на възложителя се извършва
чрез съставяне на Акт обр. 15 по установения ред и
форма.
Не е спорно
между страните, че ищецът е изправна страна от породеното облигационно
правоотношение, възникнало по силата на сключения между тях предварителен
договор за покупко-продажба и строителство на недвижим имот от 22.10.2018 г.,
както и че същият е заплатил дължимата продажна цена на имота.
Страните
могат отнапред да уговорят размера на обезщетението за причинени вреди от
неизпълнение на договорно задължение, без да е нужно те да се доказват.
Пораждането на това акцесорно, добавъчно,
несамостойно задължение представлява неустойка, която съгласно правилото,
уредено в чл. 92, ал. 1 ЗЗД, обезпечава изпълнението на задължението и служи
като обезщетение за вредите от неизпълнението, т. е. освен обезщетителната
си функция, тя представлява и обезпечителен способ за точно и добросъвестно
изпълнение на договорните задължения.
В раздел 3 „Срок за изпълнение“ от договора – т.
3.1. страните са уговорили, че срокът за завършване на строителните работи и
въвеждането в експлоатация на сградата с Разрешение за ползване
(Удостоверение за въвеждане в експлоатация) е 30.12.2019 г. В т. 3.2. е
посочено, че при настъпване на форсмажорни обстоятелства, като война, природни
бедствия, общонационални стачки, промяна на законодателството, засягащо пряко
инвестиционния процес и др., както и действия на властите, които не позволяват
изпълнение на работите, освен ако не са предизвикани от изпълнителя, действието
на процесния договор се спира до отпадане на тези
обстоятелства. Изяснява се от клаузата на т. 3.3. от
договора, че при забавяне на строителството поради форсмажорни обстоятелства,
не се дължат неустойки между страните, като сроковете за заплащане на
продажната цена на имота и за предаването му се удължават по взаимно писмено
споразумение между страните. Единствената уговорена между страните неустойка, касаеща неизпълнение на договорно задължение на изпълнителя
е посочената в т. 6.1. клауза от договора, според която при неспазване на
крайния срок за завършване на строителството на имота, предмет на настоящия
договор, което не се дължи на форсмажорни обстоятелства, изпълнителят дължи
неустойка в размер на 0,1% от стойността на незавършената част от
строителството за всеки ден забава, но не повече от 10% от общата цена на
договора.
Тълкувайки така формулираните клаузи на
договора по правилата на чл. 20 ЗЗД се налага изводът, че действителната обща
воля на страните е била да регламентира неустойка за неизпълнение в темпорално
отношение на задължението на изпълнителя да завърши строителните работи и да
въведе в експлоатация сградата в срок до 30.12.2019 г. Настоящата съдебна
инстанция достига до този правен извод, съобразявайки посоченото в т. 3.3 от
договора, че неустойки за неизпълнението на задължението на изпълнителя по т.
3.1. не се дължат при наличието на форсмажорни обстоятелства, а такава е
уговорена за изпълнителя единствено в т. 6.1. от договора, т.е. договорената между
страните неустоечна клауза следва да се тълкува във
връзка с т. 3.1., която изисква в срок до 30.12.2019 г. не само да са завършени
строителните работи, но и сградата да е въведена в експлоатация. Смисълът и
целта на договора е покупко-продажбата на имот в сграда, която към сключването
на процесния предварителен договор е в процес на
строеж, поради което логично е изпълнението на договора да е обвързано от
издаването на разрешение за ползване на сградата, защото именно тогава ще
възникне възможността на купувача по договора да ползва закупения имот в годно
състояние. Напълно несъстоятелни са доводите на ответното дружество, че с
продажбата на вещното право на строеж за процесния
апартамент на ищеца с нотариален акт от 22.01.2019 г. е прекратено действието
на предварителения договор. От клаузите на същия е
видно, че предметът му не се изчерпва с това правно действие, а са уредени
права и задължения на страните свързани със събития и след прехвърляне на
собствеността върху имота след издаване на акт образец 14, като изрично в т.
3.5. от договора е посочено че собствеността на идеалните части от дворното
място, върху което ще бъде построена сградата ще бъдат прехвърлени до 1 месец
след снабдяване на сградата със степен на завършеност акт 16.
Актът, установяващ момента на завършване на
строителството (крайният момент от срока за строителство), е Акт обр. 15, тъй като съгласно правната норма, уредена в
разпоредбата на чл. 176, ал. 1 ЗУТ, „след завършване на строежа възложителят,
проектантът, строителят и лицето, упражняващо строителен надзор, съставят
констативен акт, с който удостоверяват, че строежът е изпълнен съобразно
одобрените инвестиционни проекти, заверената екзекутивна документация,
изискванията към строежите по чл. 169, ал. 1 и 2 и условията на сключения
договор”. С оглед на това обстоятелство настоящата съдебна инстанция приема, че
моментът на завършване на строежа, изразяващ се в приключване на СМР по него, е
моментът на издаване на Акт обр. 15, с изключение на законоустановените случаи на констатирани недостатъци, при
което се дава допълнителен срок за отстраняването им. Акт обр.
16 и Разрешение за ползване се издават, за да установят годността за ползване
на строежа от компетентния административен орган – държавната приемателна
комисия, назначена от началника на ДНСК или упълномощено от него лице (арг. чл. 4, ал. 1 от Наредба № 2/31.07.2003 г. за въвеждане
в експлоатация на строежите в Република България и минимални гаранционни
срокове за изпълнени строителни и монтажни работи, съоръжения и строителни
обекти). Следователно, Акт обр. 16 и Разрешението за
ползване, с което се въвежда строежът в експлоатация, следва по време момента
на фактическото завършване на работата. Но тъй като сключеният между страните
договор е от смесен характер и спрямо него намират приложение правилата,
уреждащи договора за изработка, за да се установи уговореният в т. 6.1., вр. т.3.1. от договора момент за завършване на
строителството, следва да се вземе предвид и разпоредбата на чл. 261, ал. 1 ЗЗД, която постановява, че изпълнителят е длъжен да изпълни работата така, че
тя да бъде годна за обикновеното или предвиденото в договора предназначение. Следователно,
приключването на строителството настъпва в момента, в който е налице строеж, годен
за обичайното му или договорено ползване, т.е. след като той бъде въведен в
експлоатация от компетентния административен орган. Въвеждане в експлоатация на
обект трета категория, какъвто е процесният, се
осъществява чрез издаване на Разрешение за ползване - арг.
чл. 176, ал. 1, във вр. с ал. 2 ЗУТ.
В този смисъл следва да се приеме, че
строителството на процесната сграда е завършено на
28.02.2020 г., видно от представения по делото Констативен акт за установяване
на годността за приемане на строежа Образец 15, според който е изпълнено
строителството на сградата, съгласно изискванията на закона, но сградата е
годна за ползване след въвеждането ѝ в експлоатация на 02.04.2020 г. с
Разрешение за ползване № ДК-07-ВН-81/02.04.2020 г.
Според заключението на вещото лице по
назначената по делото съдебно-техническа експертиза към 30.12.2019 г. за
съставяне и подписване на акт образец 15 са липсвали следните документи: 1) акт
за първоначален технически преглед на монтирания асансьор, извършен на
14.01.2020 г., видно от представения Акт за първоначален технически преглед,
издаден от „Техно контрол консулт“ ЕООД; 2) протокол
за изпитване на вода за питейно-битови нужди, издаден на 15.01.2020 г. от „ВиК – Варна“ ООД, 3) становище за въвеждане в експлоатация,
издадено от „ВиК Варна“ ООД на 14.02.2020 г. и 4)
окончателен договор с „ВиК – Варна“ ООД, сключен на
14.02.2021 г. Съгласно направеното от вещото лице проучване на строителната
документация на ответното дружество Акт образец 15 е подписан на 28.02.2020 г.,
а на 16.03.2020 г. е изготвен окончателен доклад по чл. 168, ал. 6 от ЗУТ.
При така констатираните обстоятелства, въз
основа на строителната документация, налична по делото, както и с оглед
изложеното в съдебно-техническата експертиза и приложимите законови разпоредби,
настоящият съдебен състав не споделя извода на вещото лице, че към 30.12.2019
г. не е имало незавършена част на процесната жилищна
сграда. Както вещото лице е отбелязало в заключението, към тази дата не е било
извършено изпитване на водата за питейно-битови нужди, а според императивното
правило на чл. 176, ал. 4 от ЗУТ докато не са извършени успешни изпитвания
строителството не се счита за завършено. На този етап не е бил извършен
технически преглед и на асансьорната уредба, респ.
същата не е била годна за ползване.
Правнорелевантното обстоятелство, че към
30.12.2019 г. не е било завършено строителството на сградата се установява и от
ангажираните по делото гласни доказателствени
средства от двете страни. Свидетелят Валентин Колев излага пред съда, че през
м. декември 2019 г. е посетил жилището, което не е било завършено, нямало е
входна врата, стърчали са кабели и асансьорът не е работил. В потвърждение на
това са и показанията на свидетелят Христо Стефанов, който свидетелства, че не
са били завършени общите части, нямало е шпакловка, а стълбищата са били на
бетон без поставена подова настилка. Разпитаният по искане на ответното
дружество свидетел Теодор Мирчев също твърди, че през м. декември 2019 г. на
входа на първия етаж е нямало настилка, на горните етажи е имало парапет и
частично положен теракот. Заявява, че стените в
общите части са били завършени и е имало асансьор в сградата, но не може да
каже дали е работел към този момент. Свидетелства, че електричество в
апартаментите е имало след получаването на акт образец 16.
Последният разпитан свидетел Емил Коев –
управител на дружеството, доставило и монтирало асансьора в сградата, изразява
принципното становище, че за да бъдат монтирани вратите на пътническия
асансьор, трябва стълбищните и етажните площадки да
са завършени до настилка, за да е ясно точното ниво, за да бъде обезопасено
съоръжението и шахтата, в която се намира, но от неговите показания не става
ясно кога точно са били извършени строителните дейности. Сигурен е, че в деня,
в който са вкарвани релсите в асансьорната шахта, стълбищните и етажните площадки са били шпакловани и
боядисани, като заявява, че „в голяма степен са били позавършени
общите части“, но не може да бъде направен извод от изявленията му в какъв
момент това се е случило. Безспорен е фактът обаче, потвърден и от този
свидетел, че асансьорът е бил пуснат в експлоатация на 14.01.2020 г.
Индиция за незавършването на
сградата към 30.12.2019 г. е и обстоятелството, че едва на 04.03.2020 г.
ответното дружество е предало на ищеца закупения от него имот, видно от приемо-предавателен протокол от 04.03.2020 г., тъй като
съгласно т. 4.1.7. от договора изпълнителят е длъжен да предаде владението
на обекта на възложителя след завършване на сградата и въвеждането
ѝ в експлоатация в срок не по-късен от 30.12.2019 г.
Както бе изяснено по-горе, в клаузата на т.
6.1. от процесния договор страните са се съгласили
предварително, че причинените на ищеца имуществени вреди от неточното изпълнение
на договорното задължение, поето от ответника, за извършване на уговорената
работа в т. 3.1. – в темпорално отношение, е в размер на 0,1% от стойността на
незавършената част от строителството за всеки ден забава, но общо не повече от
10% от общата цена на договора.
При съвкупния анализ на събраните доказателства съдът
приема за установени обективните предпоставки, въз основа на които се поражда задължението на
ответника за заплащане на процесната неустойка, тъй
като ответното дружество не е спазило крайния срок за завършване на
строителните работи и въвеждане на сградата с експлоатация – 30.12.2019 г.,
като това се е случило на 02.04.2020 г. Следователно, изпълнителят дължи
уговорената неустойка в т.6.1. от договора за периода от от 30.12.2019 г. до
02.04.2020 г. Настоящият съдебен състав намира, че строителството следва да се
приеме за завършено на 28.02.2020 г., съгласно подписания от възложителите,
проектантите, строителите и строителния надзор Констативен акт за установяване
годността за приемане на строежа Образец 15 от посочената дата. В този смисъл от
28.02.2020 г. до 02.04.2020 г., макар и да е била налице забава на изпълнителя
за изпълнение на задължението му да въведе в експлоатация сградата, поради
липсата за този период на незавършена част от строителството, като основа,
върху която се начислява неустойката, такава не може да бъде формирана като
стойност.
Съдът намира възражението на ответника за наличието на форсмажорни
обстоятелства, довели до забавата на изпълнителя на задължението му за въвеждане
на сградата в експлоатация за неоснователно. Изложените доводи, че процедурите,
свързани с изграждането на външното кабелно захранване се извършват от
„Електроразпределение север“ АД, не сочат на непредвидено или непредотвратимо събитие от извънреден
характер, възникнало след сключването на договора. Напротив, както сам твърди ответникът в
отговора на исковата молба, съгласно чл. 177 от ЗУТ за въвеждането в
експлоатация на сградата са необходими и договорите за присъединяване с мрежите
на техническата инфраструктура на експлоатационните дружества. Т.е. това
обстоятелство е било изначално известно на изпълнителя и същият е следвало да
положи дължимата грижа на добрия търговец и да организира така работата си, че
да спази крайния срок за завършване на строителството и издаване на разрешение
за ползване на сградата.
В т. 4.1.8. от процесния предварителен
договор е уговорено състоянието, в което следва да бъде изпълнен и предаден от
изпълнителя на възложителя закупения от последния имот в срок до 30.12.2019 г.,
а така също и относно състоянието на сградата, като според т. 4.1.8, б.
„и“ комплектовката на сградата включва: домофонно-звънчева уредба с електрическа ключалка на входна
врата, стълбищна клетка, монтиран асансьор и пощенски
кутии, монтирани на партера според проекта.
Съобразно свидетелските показания на разпитаните свидетели и
допълнителното заключение по назначената съдебно-техническа експертиза, съдът
счита за установено незавършването на строителните работи по стълбищната клетка, поради което следва да бъдат взети за
основа изчисленията на вещото лице в допълнителното заключение относно
незавършените части от строителството в тази част, възлизащи общо на
11 708,36 лв. Така дължимата неустойка от ответника за периода от
30.12.2019 г. до 27.02.2020 г. е в размер на 979,80 лв. (0,01% от
11 708,36 лв. = 16,33 лв. на ден х 60 дни – 979,80 лв.). Следователно,
предявеният иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД се явява основателен до
тази сума, като за разликата до пълния предявен размер от 1838,40 лв. следва да
бъде отхвърлен.
При този изход на делото на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, съобразно уважената и отхвърлената част от
предявения иск, в полза на ищеца следва да бъдат присъдени сторените от него
разноски в общ размер от 540,18 лв., представляващи сбор от заплатени държавна
такса, адвокатско възнаграждение и депозити за изготвяне на съдебно-техническите
експертизи. Съдът преценява за неоснователно релевираното
от ответното дружество
по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК възражение
за прекомерност на заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение, предвид действителната правна и фактическа сложност на делото и доколкото
същото
е под минималния размер, съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 и ал. 9 от Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. От друга страна, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът също има правно на разноски, като с оглед
на своевременно наведеното от ищеца възражение за прекомерност на уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение на ответника, съдът приема при
спазване на изискванията на чл. 78, ал. 5 ГПК, че заплатеното адвокатско възнаграждение в размер на сумата
от 1200 лв. е прекомерно с оглед на процесуалните
действия, които е следвало да се
извършват при разглеждане на правния спор, предмет
на делото пред Районен съд
– Варна. То следва да бъде
редуцирано до размера, който съответства на действителната правна и фактическа сложност на делото, а именно
до сумата от 840 лв., съобразно чл. 7, ал. 2, т. 2, ал. 9 и § 2а от ДР на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждение. Така
съобразно отхвърлената част на предявения иск ищецът следва да бъде осъден да
заплати на ответника съдебни разноски в размер на 392,31 лв., представляващи
заплатено адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, Районен съд
– Варна
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА „ТОЛИНИ – ВАРНА“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление ***, да заплати на Н.А.К.,
ЕГН **********, с адрес ***, сумата от 979,80
лв. (деветстотин седемдесет и девет лева и осемдесет стотинки),
представляваща неустойка, дължима на основание раздел т. 6.1 от Предварителен
договор за покупко-продажба и строителство на недвижим имот от 22.10.2018 г. за
периода 30.12.2019 г. – 02.04.2020 г., като ОТХВЪРЛЯ предявения иск за
горницата над присъдената сума от 979,80 лв. до пълния предявен размер от
1838,40 лв.
ОСЪЖДА „ТОЛИНИ – ВАРНА“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление ***, да заплати на Н.А.К.,
ЕГН **********, с адрес ***, сумата от 540,18
лв. (петстотин и четиридесет лева и осемнадесет стотинки), представляваща
сторени съдебни разноски на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА Н.А.К., ЕГН **********, с адрес ***,
да заплати на„ТОЛИНИ – ВАРНА“ ЕООД,
ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление ***, сумата от 392,31
лв. (триста деветдесет и два лева и тридесет и една стотинки), представляваща
сторени съдебни разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с
въззивна жалба пред Окръжен съд – Варна в 2-седмичен срок от връчването му на
страните.
ПРЕПИС от Решението да се изпрати на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: