Р Е
Ш Е Н И Е
№ 315
гр. Перник, 28. 09. 2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд
Перник, в открито съдебно заседание на единадесети септември през две хиляди и
осемнадесета година, в състав:
Председател: Любомир
Луканов
при
секретар Е.В., като разгледа докладваното от съдия Луканов административно дело
№ 322/2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на Дял трети, Глава десета, Раздел І от Административнопроцесуалния
кодекс (АПК), във връзка с чл. 64, ал. 1 от Закона за управление на средствата
от Европейските структурни и инвестиционни фондове (ЗУСЕСИФ).
Образувано
е по жалба на община Перник, представлявана от кмета В. Ц., против решение №
РД-02-36-314/05.04.2018 г. на заместник-министъра на регионалното развитие и
благоустройството (РРБ) и ръководител на Управляващия орган (УО) на Оперативна
програма „Региони в растеж“ (ОПРР) 2014 – 2020 г. при Министерството на РРБ
(МРРБ), с което по искане за плащане № 2 (междинно) по договор №BG16RFOP001-1.018-0002-C01 на община
Перник и писма № BG16RFOP001-1.018-0002-C01-М048 и № BG16RFOP001-1.018-0002-C01-М051 в
ИСУН 2020 за корекции на бенефициента, постъпили във връзка с писма №
BG16RFOP001-1.018-0002-C01-М047 и № BG16RFOP001-1.018-0002-C01-М050 в ИСУН на ръководителя
на УО на ОПРР 2014-2020:
-
в т. 1 са отказани верификация и плащане на разходи в размер на 71 487.18
(седемдесет и една хиляди четиристотин осемдесет и седем лева и осемнадесет
стотинки) лв.;
-
в т. 2 са отказани верификация и плащане на разходи в размер на 7 379.65
(седем хиляди триста седемдесет и девет лева и шестдесет и пет стотинки) лв.;
-
в т. 3 са отказани верификация и плащане на разходи в размер на 76 428.81
(седемдесет и шест хиляди четиристотин двадесет и осем лева и осемдесет и една
стотинки) лв.
Оспорващата
община, чрез кмета поддържа, че решението е незаконосъобразно поради неспазване
на установената форма, съществено нарушение на административнопроизводствените
правила, противоречие с материалноправните разпоредби и несъответствие с целта
на закона. Излагат се доводи за нарушаване на правилото по чл. 73, ал. 2 от
ЗУСЕСИФ поради постановяване на процесното решение на 05.04.2018 г. преди
изтичане на срока за възражение срещу подадените сигнали за нередност с № 291,
№ 292 и № 294, за които община Перник е уведомена с писма от дата 02.04.2018 г.
Твърди се, че в процесното решение липсват както фактическо описание, така и
правна квалификация за недопустимост по чл. 57 и сл. от ЗУСЕСИФ, Постановление
№189 на МС от 28.07.2016 г. и Наредба № Н-3 от 08.07.2016 г. В тази връзка
жалбоподателят сочи, че разпоредителното волеизявление на органа е мотивирано
единствено с текста на чл. 57, ал.1, т.4. от ЗУСЕСИФ, която е обща норма и не
може да послужи за конкретен мотив за направения отказ за верифициране.
Поддържа също, че в решението не са описани каквито и да било фактически
обстоятелства по т. 1, т. 2 и т. 3, за да се прецени дали попадат в хипотезите
на ЗУСЕСИФ. Моли оспореното решение да се отмени и спорът да се реши по
същество, а при условията на евентуалност – преписката да се изпрати на
съответния компетентен административен орган. В открито съдебно заседание, чрез
процесуалния си представител по пълномощие юрисконсулт Г. Н. Г. (пълномощно по
лист 6 от адм. дело № 9066/2018г. по описа на ВАС, VІІ отд.), жалбоподателят
поддържа жалбата. Изрично заявява, че не се оспорват фактите, посочени в
обжалваното решение, а спорът е правен – за приложението на правните норми. Не
претендира разноски по делото. По отношение исканите от ответника разноски
жалбоподателят прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.
Ответникът
по оспорването – заместник-министър и ръководител на УО на ОПРР при МРРБ, с
нарочно писмо, чрез пълномощник юрк. Л. Л. Л. (пълномощно по лист 12 от адм. д.
№ 4868/2018г. на Административен съд София - град), оспорва жалбата като
недопустима. Излага съображения, че процедурата по верифициране на разходи е
различна от тази за налагане на финансова корекция, като в случая е оспорен
акт, който има уведомителен и междинен характер, поради което не съществува
правен интерес от оспорване. При евентуалност поддържа, че жалбата е
неоснователна. Позовава се на съдебна практика на ВАС. Представена е и
административната преписка по издаване на оспореното решение. В открито съдебно
заседание, чрез процесуалния си представител и пълномощник - адв. П.М. от САК
(пълномощно по лист 13 от делото), оспорва жалбата и претендира присъждане на
направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 4 899.55 лв.
Представя списък на разноските.
Административен
съд Перник, след като се запозна с приложените по делото доказателства, обсъди
доводите на страните и извърши цялостна проверка относно законосъобразността на
оспорения административен акт на основание чл. 168, ал. 1, във вр. с чл. 146 от АПК, намира за установено от фактическа страна следното:
С оспореното решение е
отказано извършване на верификация и плащане на разходи в размери съответно на
71 487,18 лв., на 7 379,65 лв. и на 76 428,81 лв., представляващи разходи на
общината по договори съответно: № BG16RFOР001-1-018-0002-СО1-S-02/28. 11. 2016
г., с изпълнител „***“ ЕООД, № ВС16RFOР001-1.018-0002-С01-S-13/ 11.08.2017 г. с
изпълнител „***“ ООД и № ВG16RFOР001-1.018-0002-СО1-8-06/03.02.2017 г. с
изпълнител „***“ ЕАД. Като мотиви за издаване на решението са посочени
постъпили сигнали за нередности съответно с № 291, № 292 и № 294, по които с
писма с изх. № 99-00-6-413/02.04.2018 г., с изх. № 99-00-6-412/02.04.2018 г. и
с № 99-00-6-423/03.04.2018 г. са стартирали процедури по които бенефициентът,
жалбоподател в настоящото производство, не е представил становище.
Страните
не спорят по фактите. Съдът с нарочно определение в открито съдебно заседание
от 11.09.2018г. е приел за безспорно, че отразените в оспореното решение РД-02-36-314/05.04.2018
г. на заместник-министъра и ръководител на УО на ОПРР при МРРБ факти и посочени
суми в лева, не са спорни между страните и не се нуждаят от доказване.
Съобразявайки
разпоредбата на чл. 168, ал. 1 от АПК, Административен съд Перник извърши
преценка за законосъобразността на оспорения административен акт на всички
основания по чл. 146 от АПК и формира следните правни изводи.
І.
По допустимостта на жалбата.
На
основание чл. 235, ал. 2 от АПК и съобразявайки определение № 10094 от
24.07.2018г. по адм. дело № 9066/2018г. по описа на ВАС, VІІ отд., съдът приема
жалбата за допустима, като подадена срещу акт, притежаващ белезите на
индивидуален административен акт по чл. 21, ал. 1 от АПК, засягащ права и
законни интереси на оспорващия, който като негов адресат има и правен интерес
от обжалването, поради което въпреки непредвидената изрично възможност за
съдебното му оспорване подлежи на обжалване по предвидения в АПК ред на
основание чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Република България. Жалбата е
подадена в законоустановения преклузивен срок.
ІІ.
По основателността на жалбата.
След
извършената проверката по чл. 168 от АПК съдът намира жалбата за неоснователна,
като съображенията за това са следните:
Съгласно
разпоредбата на чл. 60, ал. 1 от ЗУСЕСИФ управляващите органи (УО) извършват
авансови, междинни и окончателни плащания въз основа на искане от бенефициента.
Съгласно чл. 9, ал. 5, изр. 2 и 3 от ЗУСЕСИФ ръководител на УО е ръководителят
на администрацията или организацията, в чиято структура се намира УО, или
определено от него лице. Правомощия на ръководител на управляващия орган по
ЗУСЕСИФ може да се упражняват и от овластено от него лице. Съгласно чл. 5, ал.
1, т. 10 от Устройствения правилник на МРРБ (УПМРРБ) министърът организира,
координира и контролира дейността на УО на ОПРР 2014 - 2020 г.
Цитираната
правна рамка на ЗУСЕСИФ и УПМРРБ обосновава извод, че УО на ОПРР 2014 – 2020 г.
е в структурата на МРРБ и се ръководи от министъра или оправомощено от него
лице. Установи се, че със заповед №РД-02-36-902/25.08.2017 г. на Министъра на
РРБ (лист 13 от адм. дело № 4868/2018 г. по описа на Административен съд София
- град) за ръководител на УО на ОПРР 2014 – 2020 г. е определена Деница
Николова – заместник-министър на РРБ, с конкретно определени правомощия, като
т. 3 съдържа овластяване за издаване на всички индивидуални административни
актове по ЗУСЕСИФ. Предвид наличието на изрично овластяване съобразно
приложимите правни норми, съдът приема, че оспореното решение е постановено от
компетентен орган и в кръга на предоставените му правомощия.
Оспореният
акт е издаден в писмена форма и с реквизитите по чл. 59, ал. 2 от АПК, като съдът
приема наличие на достатъчно фактически и правни основания за неговото издаване.
Неоснователно е твърдението в жалбата, че оспореното решение не съдържа
посочени правни и фактически основания за постановения отказ да бъдат
верифицирани поисканите от бенефициента суми. Противно на изложеното в жалбата,
че решението е основано правно единствено в разпоредбата на чл. 57, ал. 1, т. 4
от ЗУСЕСИФ, съдът приема, че от съдържанието на оспорения административен акт -
както диспозитивната му част, така и мотивите към всеки един от отказите за
верификация, са основани освен в чл. 57, ал. 1, т. 4 от ЗУСЕСИФ, така и в
разпоредбите на чл. 62, ал. 2 и чл. 64, ал. 1 от ЗУСЕСИФ. Без основание е и
твърдението на оспорващия, че решението не съдържа посочени фактическите
основания за постановения отказ. Видно от обстоятелствената част на акта, фактическите
основания за издаването му са именно стартиралата процедура по чл. 73 от
ЗУСЕСИФ – за извършване на финансови корекции, която процедура е във връзка със
стартирала процедура по установяване на нередност по реда на чл. 69, ал. 1 от
ЗУСЕСИФ. Оспорваният акт не е обоснован правно в разпоредбата и на чл. 69, ал.
1 от ЗУСЕСИФ, във вр. с чл. 73 от ЗУСЕСИФ, но този факт не се преценява от съда
като съществен пропуск при посочването на правните основания за постановяване
на обжалваното решение. Актът е фактически обоснован, вкл. в наличието на
подадени сигнали за нередност с № 291, № 292 и № 294 (което е предпоставка за
започване на процедура по администриране на нередност – арг. от чл. 69, ал. 2,
предл. 2 от ЗУСЕСИФ), във връзка с които именно е стартирала и процедура за
извършване на финансови корекции по чл. 73 от ЗУСЕСИФ.
Съдът не споделя тезата на
жалбоподателя за допуснато процесуално нарушение във връзка с неосигурена му в
законоустановения срок възможност да представи становище или възражение. Действително,
видно от писма от 03.04.2018 г. с № 99-00-6-423 (лист 29-43 адм. дело № 4868/2018
г. по описа на Административен съд София - град); от 02.04.2018г. с №99-00-6-412
(лист 44-53 от адм. дело №4868/2018 г. по описа на Административен съд София -
град) и № 99-00-6-413 (лист 54-63 от адм. дело №4868/2018 г. по описа на
Административен съд София - град) безспорно се установява, че бенефициента –
община Перник, чрез кмета, е уведомен, че по сигнали за нередност с № 291, № 292
и № 294 е стартирала процедура за налагане на финансова корекция по чл. 73 от
ЗУСЕСИФ, поради което, му се предоставя двуседмичен срок за бележки и
възражения. В случая съдът съобрази, че отказът от верификация и определянето
на финансова корекция са два напълно различни по своята същност и процедури
правни института. Изискването за предоставяне на възможност в срок не по-малък
от две седмици за представяне на възражения е регламентирано в нормата на чл.
73, ал. 2 от ЗУСЕСИФ, съгласно която норма преди издаването
на решението по ал. 1 (решение за финансова корекция) управляващият орган трябва
да осигури възможност бенефициентът да представи в разумен срок, който не може
да бъде по-кратък от две седмици, своите писмени възражения по основателността
и размера на финансовата корекция и при необходимост да приложи доказателства.
Така цитираната правна норма е в Глава V „Финансово управление и контрол“,
Раздел ІІІ „Администриране на нередности и извършване на финансови корекции“. В
този смисъл, изискването за предоставянето на бенефициента на минимум двуседмичен
срок за възражения е относимо към производството по извършване на финансови
корекции, но не и към производството по верифициране, регламентирано в същата
глава, Раздел ІІ „Плащания, верифициране и сертифициране на разходи“, в който
раздел липсва разпоредба, която задължава УО преди да постанови акт за отказ от
верифициране да предоставя възможност на бенефициента да предоставя бележки,
възражения или да ангажира доказателства. Действително в чл. 63, ал. 1 от
ЗУСЕСИФ е дадена възможност на УО да изисква допълнително представяне на
документи, както и на разяснения от бенефициента, но дали ще се ползва от тези
правни възможности е изцяло в преценката на УО, тъй като нормата не е
императивна. И именно защото в производството по Раздел ІІ от Глава V на
ЗУСЕСИФ законодателят не е предоставил на бенефициента срок за бележки,
възражения или да ангажира доказателства, с разпоредбата на чл.
64, ал.1 от ЗУСЕСИФ (Доп. – ДВ, бр. 85 от 2017 г.), която е
приложима към момента на постановяване на оспореното решение, законодателят е
регламентирал, че ако бенефициент не представи в срок документ или разяснения
по чл. 63 или е започната процедура по администриране на нередност, съответният
разход не се верифицира, като може да
бъде включен в следващо искане за плащане. По изложените съображения съдът счита,
че производството по издаване на обжалваното решение е съобразено с приложимите
процесуални правни норми на ЗУСЕСИФ и АПК, без да са допуснати процесуални
нарушения, които да рефлектират върху законосъобразността на административния
акт. В този смисъл съдът отхвърля като неоснователно възражението на
жалбоподателя за допуснато съществено процесуално нарушение при издаване на
оспореното решение.
По
приложимия материален закон съдът приема следното:
Производството
по верифициране на разходи е уредено в част от Глава пета, Раздел втори от
ЗУСЕСИФ.
Съгласно
разпоредбата на чл. 62, ал. 1, изр. 1 от ЗУСЕСИФ междинни и окончателни
плащания се извършват след верифициране с цел потвърждаване допустимостта на
извършените разходи и при наличие на физически и финансов напредък на проекта.
Според
нормата на ал. 2 на чл. 62 от ЗУСЕСИФ чрез междинни и окончателни плащания се
възстановяват само допустими разходи, верифицирани от управляващия орган.
Разпоредбата
на чл. 57, ал. 1 от ЗУСУЕСИФ определя за допустими само разходите, за които са осъществени
едновременно няколко условия, посочени в 7 точки, като в т. 4 се изисква разходите
да за извършени законосъобразно съгласно приложимото право на Европейския съюз
и българското законодателство.
Съгласно
чл. 69, ал. 1 от ЗУСЕСИФ управляващите органи провеждат процедури по
администриране на нередности по смисъла на чл. 2, т. 36 и 38 от Регламент (ЕС)
№1303/2013 г. „Нередност“ по смисъла на т. 36 от Регламент (ЕС) №1303/2013 г. е
„всяко нарушение на правото на Съюза или на националното право, свързано с
прилагането на тази разпоредба, произтичащо от действие или бездействие на
икономически оператор, участващ в прилагането на европейските структурни и
инвестиционни фондове, което има или би имало за последица нанасянето на вреда
на бюджета на Съюза чрез начисляване на неправомерен разход в бюджета на
Съюза.“.
Доколкото
нормата на чл. 64, ал. 1 от ЗУСЕСИФ е императивна – при наличие на някоя от
двете указани предпоставки, УО няма право да верифицира съответния разход.
В
настоящия случай от фактическа страна е безспорно, а в мотивите на обжалваното
решение е посочено, че отказът да се верифицират заявените за междинно плащане
суми се основава в започната процедура по установяване на нередност, съответно
стартирала във връзка с нея процедура за извършване на финансови корекции. При
стартирало производство по администриране на нередност, в изпълнение на
императивно вмененото му с допълнението на разпоредбата на чл. 64, ал. 1 от
ЗУСЕСИФ задължение (в ДВ, бр. 85 от 2017 г.), УО е бил длъжен да постанови
решение за отказ от верификация. Именно в изпълнение на разпоредбата на чл. 64,
ал. 1, предл. 2 от ЗУСЕСИФ отказ от верификация се постановява при започнато
производство по администриране на нередност. Нормата не обвързва действията на
УО с хода на това производство, нито с наличие или не на краен акт по чл. 14,
ал. 1 от Наредба за администриране на нередности по Европейските структурни и
инвестиционни фондове за установяването на наличие или липса на нередност. В
тази връзка е неоснователно и възражението на жалбоподателя, че в решението
липсват посочени фактически и правни основания по Постановление № 189 на МС от
28.07.2016 г. за определяне на национални правила за допустимост на разходите
по програмите, съфинансирани от Европейските структурни и инвестиционни
фондове, за програмен период 2014 – 2020 г., и по Наредба № Н-3 от 8.07.2016
г., за определяне на правилата за плащания, за верификация и сертификация на
разходите, за възстановяване и отписване на неправомерни разходи и за
осчетоводяване, както и сроковете и правилата за приключване на счетоводната
година по оперативните програми и програмите за европейско териториално
сътрудничество. За отказ от верифициране на съответен разход е достатъчно
наличието на започнато производство по администриране на нередност, като в
случай на липса на нередност, в действащата нормата изрично е предвидена
възможността, разходът да бъде включен в следващо искане за плащане. Следва да
се отбележи, че отказаните за верификация разходи могат да бъдат квалифицирани
като недопустими едва при постановяване на решение за налагане на финансова
корекция. Следва, че обосноваването в оспорвания акт с разпоредбата на чл. 57,
ал. 1, т. 4 от ЗУСЕСИФ е неправилно, но не може да обоснове извод за
незаконосъобразност на акта, който не е в противоречие с материалноправните
разпоредби. Без съмнение започването на процедура по администриране на
нередност и на процедура за налагане на финансови корекции съставляват
основание за съмнение относно допустимостта на отказаните за верифициране
разходи. До момента на приключването им допустимостта или недопустимостта на
разходите не е безспорна. Тълкуването на допълнението в разпоредбата на чл. 64,
ал. 1 от ЗУСЕСИФ с предложение второ (Доп. – ДВ, бр. 85 от 2017 г.),
предвиждащо като предпоставка за отказ от верифициране на разход - стартирала процедура
по администриране на нередност, подкрепя този извод на съда. До приключване на
процедурата по администриране на нередност и/или евентуално налагане на
финансова корекция по отношение на определен разход, е налице съмнение относно
допустимостта на този разход, което обосновава и отказа от верифициране от
страна на УО.
По
изложените съображения жалбата е неоснователна и съдът я отхвърля. При
извършената съдебна проверка се установи, че оспореният административен акт е
издаден от компетентен орган, в кръга на правомощията му, в предвидената от
закона форма, без да са допуснати съществени процесуални нарушения, в
съответствие с материалния закон и неговата цел. В този смисъл съдът счита решение
№ РД-02-36-314/05.04.2018 г. на заместник-министъра на регионалното развитие и
благоустройството и ръководител на УО на ОПРР 2014 – 2020 г. при МРРБ за законосъобразен
административен акт.
ІІІ.
По разноските:
На
основание чл. 81 от Гражданския процесуален кодекс ГПК) във вр. с чл. 144 от АПК съдът дължи произнасяне по претенциите на ответника за присъждане на
разноски.
С
оглед изхода на спора и своевременно направеното искане, на основание чл. 143,
ал. 3 от АПК, на ответника следва да бъдат присъдени разноски. Същият е
представил списък по чл. 80 от ГПК (лист 14 от делото), подкрепен с писмено
доказателство за извършване на претендираните разноски за реално заплатено в
брой адвокатско възнаграждение (лист 15 от делото). Направени са разноски за адвокатски
хонорар в размер на 4 899.55 (четири хиляди осемстотин деветдесет и девет лева
петдесет и пет стотинки) лв.
Съдът
счита за основателно своевременно направеното (до приключване на устните
състезания) възражение от процесуалния представител на жалбоподателя за
прекомерност на платеното адвокатско възнаграждение от ответника.
В
разпоредбата на чл. 78, ал. 5 от ГПК, във вр. с чл. 144 от АПК е предвидено, че
при прекомерно възнаграждение за адвокат без оглед на действителната фактическа
и правна сложност на делото съдът може да присъди по-нисък размер на разноските
в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36
от Закона за адвокатурата (ЗА). Съгласно приложимата разпоредба на чл. 8, ал.
1, т. 5 от Наредба №1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, дължимото адвокатско възнаграждение по настоящото производство
е 4 082.96 лв. (четири хиляди осемдесет и два лева и деветдесет и шест
стотинки), изчислено при материален интерес от 155 295.64 лв. – формиран
от сбора на сумите, които е отказано да бъдат верифицирани.
По
настоящото съдебно производство е проведено едно открито съдебно заседание, в
което ответникът се е представлявал от адв. П.М., в което процесуалният
представител на ответника е бил активен, като своевременно и точно е извършил
необходимите процесуални действия в защита интересите на ответника. В
придружителното писмо, с което е предоставена на съда административната
преписка по издаване на оспорения акт, е изразено становище по допустимостта и
основателността на жалбата, което становище не изхожда от адв. П.М., разноските
за чието процесуално представителство се претендират по настоящото дело. С
оглед изложеното съдът счита, че реално заплатеното адвокатско възнаграждение е
прекомерно над сумата от 4 082.96 лв. (изчислена
съгласно чл. 8, ал. 1, т. 5 от приложимата Наредба №1 – 3 530 лв. + 1% за
горницата над 100 000 лв.), тъй като спорът, с който е сезиран, е с
фактическа и правна сложност, но не и с такава сложност, че да е справедливо
заплатеното в пълен размер адвокатско възнаграждение. На ответника следва да бъде
присъдена сума в размер на 4 082.96 лв., която да бъде възложена в тежест на
жалбоподателя по делото.
Така
мотивиран и на основание чл. 172, ал. 2, предл. последно от АПК,
Административен съд Перник
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ жалбата на община Перник,
представлявана от кмета В. Ц., против решение № РД-02-36-314/05.04.2018 г. на
заместник-министъра на регионалното развитие и благоустройството и ръководител
на Управляващия орган на Оперативна програма „Региони в растеж“ 2014 – 2020 г.
при Министерството на регионалното развитие и благоустройството на Република
България, като неоснователна.
ОСЪЖДА община Перник, с административен
адрес: гр. Перник, пл. „Св. Иван Рилски“ №1а, да заплати в полза на
Министерството на регионалното развитие и благоустройството на Република
България с административен адрес: гр. София, ул. „Св. Св. Кирил и Методий“ №
17-19 сумата от 4 082.96 лв. (четири хиляди осемдесет и два лева деветдесет и
шест стотинки), представляваща разноски по административно дело № 322 по описа
на Административен съд Перник за 2018 г.
Решението
подлежи на касационно обжалване пред Върховния административен съд на Република
България, в четиринадесетдневен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ:/п/