СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІI "Е" въззивен състав, в публично съдебно
заседание на дванадесети юни през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
при участието на
секретаря Евдокия-Мария Панайотова, разгледа докладваното от мл. съдия Миразчийска
въззивно гражданско дело № 12742 по
описа на съда за 2018 г. и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 257703 от 02.11.2017 г., постановено по
гр.д. № 9392/2017 г. по описа на СРС, ГО, 151 състав, е признато за установено
по предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу Р.М. Варсано искове с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1
ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на
ищеца сума в размер на 2 363,66 лв. – главница за доставена от дружеството топлинна
енергия през периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г. до топлоснабден имот с
адре: гр. София, ул. „******, аб. № 208145, ведно със законната лихва върху
главницата считано от датата на подаване на исковата молба в съда /24.11.2016
г./ до окончателното й погасяване, както и сумата от 174,91 лева – законна
лихва върху главницата за периода
15.09.2015 г. до 04.11.2016 г., като са отхвърлени като
неоснователни исковете за горницата до
пълния предявен размер.
Горепосоченото решение е постановено при участието на
привлечено от ищеца трето лице-помагач „Б.Б.” ООД.
Срещу решението в частта, в която исковете са уважени е
подадена въззивна жалба в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК от
ответника Р.М. Варсано. Във въззивната жалба се излагат доводи за неправилност
и незаконосъобразност на първоинстанционното решение. Твърди се, че съдът в
производството се е установило, че подписът в молбата декларация, подадена до
ищцовото дружество за откриване на партида на името на въззивника за процесния
имот, и на списъка с етажните собственици, приложен към протокол от Общо
събрание, не са на ответника по делото, като съдът въпреки, че е кредитирал
съдебно-графологичната експертиза, не е основал правните си изводи въз основа
на нея. Оспорва се, между страните да има валидно облигационно правоотношение
за доставка на топлинна енергия. Сочи, че няма писмен договор, сключен между
него и ищцовото дружество. Позовава се на Закона за защита на потребителите
(ЗЗП). Релевира доводи, че Общите условия не го обвързват, тъй като не ги е
подписал. Оспорва кредитирането на съдебно-счетоводната и съдебно-техническата
експертизи.
В законоустановения срок ответникът по жалбата „Т.С.” ЕАД не е
депозирал отговор на въззивната жалба.
Третото лице-помагач „Б.Б.” ООД не изразява
становище по въззивната жалба.
В необжалваната отхвърлителна част
решението е влязло в сила.
Софийски градски съд,
след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на страните,
съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от
фактическа страна:
Предявени са за
разглеждане обективно
кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр.
чл. 150 ЗЕ, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът
дължи на ищеца сумата от 2 501,22 лв., за доставена от дружеството топлинна
енергия през периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., ведно със законна лихва
за периода от 24.11.2016 г. до изплащане на вземането, лихва в размер на 190,88
лв. за периода от 15.9.2015 г. до 4.11.2016 г., за които е издадена заповед за
изпълнение от 02.12.2016 г. по гр. д. № 67157/2016 г. по описа на СРС, 151
състав.
С постъпилия в срока по чл. 131 ГПК писмен
отговор ответникът оспорва предявените искове по основание и размер. Поддържа, че
няма валидно облигационно правоотношение между него и ищцовото дружество за
доставка на топлинна енергия, поради липсата на писмен договор. Позовава се на
ЗЗП. Оспорва автентичността на подписа, положен под молба декларация от
02.11.2001 г. за откриване на партида.
Видно от представения по делото протокол от проведеното
Общо събрание на собствениците на етажна собственост, находяща се в гр. София, ул. „******, етажните собственици са взели решение
да се сключи договор с "Б.Б." ООД, което дружество да извършва дялово
разпределение на топлинната енергия в сградата в режим на етажна собственост. В
този протокол е съставен и списък на етажните собственици, които с подписите си
са удостоверили горното решение. От съдебно-графологическата експертиза, приета
по делото, която съдът кредитира като компетентна и обективно дадена, се
установява, че подписът срещу името на ответника под № 43 в Списъка на етажните
собственици, приложен към Протокол от ОС, проведено на 09.10.2001 г. не е
изпълнен от въззинвика. Това обстоятелство, не променя валидността на решението
на общото събрания. В ЗУЕС има предвиден законоустановен ред за оспорване
решенията на Общото събрание на етажните собственици и по делото няма
твърдения, нито доказателства процесното решение на ОС да е било отменено от
съда.
На 20.11.2001
г. е сключен договор № 940 между "Б.Б." ООД и етажната собственост с
адрес: гр.
София, ул. „******, по силата
на който дружеството се е задължило да достави и монтира необходимите уреди за
регулиране и отчитане на консумацията на топлинна енергия, както и да изготвя и
предоставя на насрещната страна обща и индивидуални изравнителни сметки за
консумираната топлинна енергия за отчетния период.
От приетия по
делото договор от 08.07.2011 г., сключен между "Б.Б.” ООД – изпълнител и
"Топлофикация София" ЕООД – възложител, при общи условия за
извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия по чл. 139в,
ал. 2 ЗЕ, се установява, че възложителят е възложил на изпълнителя, който е
приел да извършва услугата дялово разпределение на топлинната енергия между
потребителите в сгради етажна собственост или в сграда с повече от един
потребител в гр. София, при спазване на изискванията на Общите условия за
извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия, одобрени от
ДКЕВР с решение № ОУ-024/10.08.2007 г., срещу насрещното задължение на
възложителя да заплаща договореното възнаграждение.
От посочените доказателства се установява по несъмнен
начин, че процесният имот е бил топлофициран, както и че сградата – етажна
собственост /в която се намира процесният имот/ е била присъединена към
топлопреносната мрежа.
По делото не еспорно между страните, видно от
твърденията в отговора на исковата молба и във въззивната жалба, че ответникът
е бил собственик на прецесния имот през исковия период. Този факт се установява
и от приетия по делото като писмено доказателство Нотариален акт за покупко-продажба
на недвижим имот № 11, том I, рег. № 360, дело № 14/2000 г.
По делото е представена молба декларация от 02.11.2001
г., в която се съдържа изявление от ответника до ищцовото дружество за
откриване на партида за процесния имот. От съдебно-графологическата експертиза,
приета по делото, която съдът кредитира като компетентна и обективно дадена, се
установява, че подписът под молбата-декларация срещу името на ответника не е
изпълнен от въззинвика. Следователно, представената по делото молба-декларация
е неистински документ и не установява ответникът да е поискал откриване на
партида от ищеца.
От приетото по
делото заключението на съдебно-техническата експертиза, което съдът кредитира
като обективно и компетентно дадено, се установява, размерът на потребената
топлинна енергия за процесния период, като вещото лице дава заключение, че сумите
са изчислявани съгласно действащата нормативна уредба за исковия период.
При така установената фактическа обстановка, съдът
приема от правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното
решение е валидно и допустимо в обжалваната част.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е
процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна.
Съгласно чл. 153, ал. 1 от Закона за енергетиката
/ЗЕ/, в редакцията, действаща за исковия период, всички собственици и титуляри
на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към
абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на
топлинна енергия. Разпоредбата императивно урежда кой е страна по
облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е
единствено притежанието на вещно право върху имота - собственост или вещно
право на ползване.
При така установените факти и при липсата на данни за
учредено вещно право на ползване, следва да се приеме, че въззивникът се явява потребител
на енергия за битови нужди по смисъла на ЗЕ като собственик на топлоснадбения
имот през исковия период.
С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по
тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т. 1, са дадени задължителни разяснения
относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по
силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не е разглежданият случай. В
мотивите на същото тълкувателно решение е посочено, че предоставяйки съгласието
си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото
вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови
нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи
условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на
топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153,
ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия. Гореизложеното се отнася
и за редакциите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ преди ДВ, бр. 54 от 2012 г., визиращи като
страна по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично
известни общи условия потребителите на топлинна енергия за битови нужди.
В посоченото
Тълкувателно решение е отразена и принципната възможност клиенти на топлинна
енергия за битови нужди да бъдат правни субекти, различни от посочените в чл.
153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика,
респ. носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди и
същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди за този имот при публично известните общи условия директно с
топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива
качеството "клиент" на топлинна енергия за битови нужди ("битов
клиент" по смисъла на § 1, т. 2а ДР ЗЕ) и като страна по договора за
доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие.
Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи
на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална
партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презюмира с
установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот. В гореизложения
смисъл изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти (потребители)
на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с
топлопреносното предприятие не е изчерпателно. В случая не е установено по
делото, партидата да е открита на терто лице със съгласието на собственика на
имота.
По изложените съображения въззивният съд счита, че за
исковия период между главните страни в процеса е съществувало валидно
облигационно правоотношение с предмет доставката на топлинна енергия за битови
нужди относно процесния имот – обстоятелство, което обуславя неоснователността
на наведените във въззивната жалба оплаквания в тази насока.
Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна
енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за
битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от КЕВР /писмена форма на договора не е
предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в
един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила
30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено
приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/. В случая несъмнено е, че
Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били
публикувани. По делото не са релевирани твърдения, нито има данни ответникът да
е упражнил правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150,
ал. 3 ЗЕ. Настоящият съдебен състав не споделя възражението на въззивника, че
не е обвързан от Общите условия на „Т.С.“ ЕАД.
Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ
разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се
извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото
разпределение е регламентиран в ЗЕ (чл. 139 – чл. 148) и Наредба № 16-ЗЗ4 от
06.04.2007 г. за топлоснабдяването, обн. ДВ, бр. 34 от 24.04.2007 г.
В случая измерването
на индивидуалното потребление на топлинна енергия и вътрешното разпределение на
разходите за отопление и топла вода между топлоснабдения имот в сградата в
режим на етажна собственост е възложено от етажните собственици на "Б.Б."
ООД с договор, сключен от упълномощен представител на етажните собственици.
Третото лице – помагач е осъществявало услугата дялово разпределение за
топлоснабдения имот за исковия период.
В нормата на
чл. 156 ЗЕ е регламентирано уреждане на отношенията между топлопреносното
предприятие и потребителите на топлина енергия в сгради – етажна собственост,
въз основа на принципа за реално доставената на границата на собствеността
топлинна енергия, като всеки потребител дължи заплащането на реално потребената
въз основа на отчетните единици топлинна енергия от средствата за дялово
разпределение, монтирани на отоплителните тела в жилището и съответната част от
стойността на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация.
В изпълнение на доказателствената си тежест ищецът е
поискал и съответно е допуснато изслушването на съдебно-техническа експертиза,
която е изготвена въз основа на приложените по делото и допълнително изискани
документи, въз основа на които вещото лице е дало заключение относно реално
потребената топлинна енергия през процесния период, в съответствие с
разпоредбите на раздел VІ от глава Х на ЗЕ.
От заключението на съдебно-техническата експертиза,
което съдът кредитира като обективно и компетентно дадено, се установи,
стойността на реално потребената топлинна енергия през исковия период.
Неоснователно според въззивният съд е и поддържаното
пред въззивната инстанция възражение за приложимост на ЗЗП. В процесния казус
се прилага ЗЕ, а не ЗЗП, тъй като се касае за доставяне на топлинна енергия и
потребител на топлинна енергия. Следователно ЗЕ е специален закон спрямо ЗЗП.
По отношение на акцесорното претенция за установяване
дължимостта на лихва върху претендираната главница, представляваща стойността
на потребената от ответницата топлинна енергия, настоящият състав намира, че
доколкото липсват изложени аргументи във връзка с правилността на обжалваното
решение, то същото с оглед пределите на въззивния контрол, очертани в чл. 269
от ГПК, следва да бъде потвърдено.
Съобразно обстоятелството, че правните съждения, до
които въззивната инстанция е достигнала, изцяло съответстват на крайните правни
изводи на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва на основание чл.
271, ал. 1, изр. 1, предл. 1 ГПК да бъде потвърдено, а въззивните жалби –
оставени без уважение.
По
разноските:
Предвид обстоятелството, че ответникът по жалбата
"Т.С." ЕАД не е депозирал писмен отговор на въззивната жалба и не е
представляван в проведеното открито съдебно заседание, следва да се приеме, че
същият не е защитаван във въззивното производство от юрисконсулт, поради което
не са налице предпоставките на чл. 78, ал. 3, вр. с ал. 8 ГПК. Ето защо не
следва да му се присъжда претендираното юрисконсултско възнаграждение.
С оглед на цената на иска въззивното
решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3 ГПК, във
вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №
257703 от 02.11.2017 г., постановено по гр.д. № 9392/2017 г. по описа на СРС,
ГО, 151 състав в обжалваната уважителна част.
Решението в необжалваната отхвърлителна
част е влязло в сила.
Решението е постановено при участието на
трето лице – помагач „Б.Б.“ ООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.