Определение по дело №2257/2019 на Районен съд - Стара Загора

Номер на акта: 2582
Дата: 12 юли 2019 г.
Съдия: Иван Христов Режев
Дело: 20195530102257
Тип на делото: Гражданско дело
Дата на образуване: 24 април 2019 г.

Съдържание на акта

 

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

 

               Номер   2582                 Година   12.07.2019                     Град  Стара Загора

 

СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД                                     XII  ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ

На дванадесети юли                                                                                            Година 2019 

в закрито съдебно заседание в следния състав:

                                                                                            ПРЕДСЕДАТЕЛ: И. Р.

Секретар:                

Прокурор:                                   

като разгледа докладваното от съдията Р. гражданско дело номер 2257 по описа за 2019 година и за да се произнесе взе предвид следното:

 

След изтичане на срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, в който ответникът е подал писмен отговор, съгласно нормата на чл. 140, ал. 1 ГПК, съдът намери, че поправената искова молба е редовна, а предявения с нея иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД допустим.

Следва да бъде отхвърлено, като неоснователно, искането в отговора на ответника, за съединяване в общо производство и постановяване на общо решение по тях на настоящото дело с гр.д. № 2256/2019 г. (л. 62). Не само защото тези дела, макар и между същите страни, са на различен етап на развитие на производството, при което е недопустимо съединяването им за общо разглеждане и решаване в едно производство (чл. 213 ГПК). Но и защото, съдът не е длъжен непременно да съединява няколко висящи пред него дела между същите страни, дори и да са налице формалните условия на чл. 213 ГПК за това (Р 1960-1960-I г.о.). Защото това зависи от съображения за процесуална целесъобразност (ще се улесни или затрудни разглеждането на делата, ако бъдат съединени, ще се постигне ли процесуална икономия). Поради това и преценката му за приложението на тази норма не полежи на инстанционен контрол (Р 831-2005-I г.о.). А в случая съединяването за общо разглеждане и решаване в едно производство на посочените дела, не би постигнало целената с нормата на чл. 213 ГПК процесуална икономия, защото най-малко би увеличило доказателствения материал по тях, а оттам и фактическата им сложност. Ето защо съдът намери, че следва да отхвърли искането на ответника за съединяване на тези дела за общо разглеждане и решаване в едно производство (чл. 213 ГПК).

За изясняване на делото от фактическа страна следва да се приемат като относими, допустими и необходими писмени доказателства, представените от страните писмени документи.

С оглед исканията на страните за назначаване на експертизи, следва с оглед задачите им, да се назначи една комплексна технико-икономическа експертиза, която да се изготви от две вещи лица – икономист и електроинженер, които да отговорят на всички поставени в исковата молба и отговора въпроси на страните към посочените в тях експертизи – икономическа и техническа, за отговор на които въпроси съдът не разполага със специални знания, което обуславя назначаването й (чл. 195 ГПК). За изготвянето й следва да се определи депозит и задължат страните да го внесат по-равно по сметка на съда (чл. 76 ГПК).

Доколкото страните нямат искания за събиране на други доказателства, делото следва да се внесе и насрочи в открито съдебно заседание, за което да се призоват същите с препис от настоящото определение, с което да им се съобщи и проекта за доклад на делото, а на ищеца следва да се изпрати и препис от отговора на ответника с приложенията към него. За съдебното заседание следва да се призоват и вещите лица, след внасяне от страните в цялост на определения от съда депозит за изготвяне на комплексната експертиза. Страните следва да бъдат приканени към постигане на спогодба по спорния предмет, като им се разяснят преимуществата й.

 

Воден от горните мотиви и на основание чл. 140 ГПК, съдът

 

О  П  Р  Е  Д  Е  Л  И:

 

ОТХВЪРЛЯ като неоснователно искането на пълномощника на ответника в отговора, за служебно съединяване в едно производство на настоящото дело с гр.д. № 2256/2019 г. по описа на Старозагорския районен съд, и постановяване на общо решение по тях.

 

ПРИКАНВА страните към постигане на спогодба по спорния предмет на делото, като им разяснява, че всяко доброволно разрешаване на спора би било по - благоприятно за тях, тъй като чрез взаимни отстъпки биха могли да постигнат взаимно удовлетворяване на претенциите си по собствена воля, освен което при спогодба се дължи половината от дължимата се за производството държавна такса.

 

РАЗЯСНЯВА на страните възможността да разрешат спора си и чрез медиация (доброволна и поверителна процедура за извънсъдебно решаване на спорове), като се обърнат към съответен медиатор, вписан в единния публичен регистър на медиаторите към министъра на правосъдието.                   

 

СЪОБЩАВА на страните следния проект за доклад на делото: обстоятелствата, от които произтичат претендираното от ищеца вземане, са посочени в поправената му искова молба и по същество се изразяват в това, че бил Е. вписано в ТР с ЕИК -, със седалище и адрес на управление в -, първоначално вписано в регистъра на търговските дружества с решение -. Осъществявал основно дейностите по водоснабдяване, канализация, пречистване на битови и отпадни води, проучване, проектиране, изграждане, поддържана и управление и контрол при изграждане на водоснабдителни, канализационни и пречиствателни системи на територията на О. и О.. Бил потребител на ел.енергия относно притежавания обект с ИТН - - П. „К.", О., който бил присъединен към електропреносната система посредством Е. „В." -, негова собственост, като понижаването на доставената ел. енергия се извършвало със съоръжения негова собственост. Измерването на консумираната ел. енергия на този обект се осъществявало посредством собствения му трафопост на ниво ниско напрежение (НН. Ответникът притежавал лицензия за обществено снабдяване с електрическа енергия № Л-141-11/13.08.2004 г., която била издадена от ДКЕВР и осъществявал дейност по снабдяване на потребителите /клиентите/ с електрическа енергия. През периода от 01.05.2014 г. до 31.05.2014 г., му заплатил 89.10 лева за май 2014 г. по фактура № **********/31.05.2014 г., представляваща такса за пренос по ел.разпределителната мрежа до обект на ниско напрежение, собственост на ищеца - П. „К.", намираща се в О.. По посочената фактура му заплатил и други начислени суми, за които към момента нямал претенции и те не били предмет на исковата молба. Посочената сума била измерена и отчетена при измерване на електрическа енергия, от страна на ниско напрежение /НН/, като измервателното устройство било разположено в ЗРУ - /киловолта/ в П. „К.". Измерването по този начин, и конкретно на това място, било незаконосъобразно, и водело до начисляване за плащане на недължими суми. Считано от 01.07.2008 г., с решение № Ц-021/26.06.2008 г. на ДКЕВР, цената, която се заплащала за ползване на мрежата, се разделяла на два компонента - цена за достъп до електроразпределителната мрежа, и цена за пренос на електроенергия по електроразпределителната мрежа. Съгласно нормативна уредба относима за процесния период, клиенти и производители, присъединени към електроразпределителната мрежа, дължали утвърдени от КЕВР цени за достъп до електропреносната мрежа, за пренос по електропреносната мрежа, за достъп и пренос по електроразпределителната мрежа, други мрежови услуги за съответния ценови период, които заплащали на оператора на електроразпределителната мрежа и/или на крайния снабдител и/или на доставчика от последна инстанция. За тези клиенти цената за пренос по електропреносната мрежа се заплащала от разпределителното предприятие на независимия преносен оператор съгласно договорите по чл. 12 и 13. Мрежовите услуги се заплащали от клиентите върху фактурираните количества електрическа енергия, в съответствие със СТИ и/или предоставена мощност в местата на измерване, определени в съответствие с ПИКЕЕ и договорите по чл. 11, т. 1, 2 и 3 по утвърдените от КЕВР цени. Съгласно чл. 14 ПИКЕЕ, при отдаване на електрическа енергия от електропреносната мрежа, съответно електроразпределителната мрежа към потребител, мястото на измерване било на страната с по-високо напрежение на понижаващия трансформатор на потребителя (ако имало такава трансформация) или в мястото на присъединяване на потребителя към електропреносната, съответно електроразпределителната мрежа. Съгласно чл. 29, ал. 4 от Наредба № 6/09.06.2004 г. за присъединяване на производители и потребители на електрическа енергия към преносната и разпределителните електрически мрежи, когато Е., собственост на потребител, се присъединявал към електрическа уредба на преносното или съответното разпределително предприятие, СТИ на електрическа енергия се монтирали в електрическата уредба на преносното или съответното разпределително предприятие. В случая, за П. „К.", границата на собственост между преносното или съответното разпределително предприятие и ищеца било П. „Т." -, след която П. започвал собственият на ищеца Е. „В." -. Той бил с дължина от около 7,700 км, започвал от П.та, и достигал до ЗРУ - /киловолта/ на П. „К.", като от същия имало отклонение с дължина от 700 метра, достигащо до ЗРУ - /киловолта/ на П. „О.". И Е.а „В." -, и посочените две ЗРУ /закрити разпределителни уредби/, и помените станции, в които се намирали ЗРУ, били собственост на ищеца. С оглед на това, измервателното средство, отчитащо използваната от него електроенергия, следвало да бъде монтирано на тази граница - тоест между П. „Т." - и Е. „В." -, в електрическата уредба на преносното или съответното разпределително предприятие, а не на ниво ниско напрежение, в самото ЗРУ на „К.". Във връзка с изложеното относно мястото на измерване на използваната електрическа енергия, отправил неколкократни писмени искания от Е.Р. с искане за промяна на мястото и нивото на измерване. С писмо изх. № 1748/23.10.2008 г., в отговор на изпратено писмо, дружеството му изпратило писмо за промяна на мястото на измерване ведно с приложени документи, за следните обекти: П. „Т." - извод „В." /т.е. за Е. „В."/; извод „ Р."; В. – З. и ПС Х.. След получаване на това писмо от Е.Р., по отношение на всички останали обекти, посочени в писмото, била извършена промяна на мястото и нивото на измерване, като енергията се измервала на ниво СН, като единствено по отношение на Е. „В." това не било сторено. Във връзка с това от дружеството му било изпратено и следващо писмо изх. № 2013/05.12.2008 г., с което отново изрично посочвал, че желаел да бъде изместено мястото и нивото за измерване от ниско напрежение в самите обекти, на средно напрежение в П. Т., като били посочени изрично и измервателните точки за двата обекта, за които се изисквала промяната: ИТ № 2939032 - П. „О." с. О. и ИТ - „В." с. К. /сега с наименование П. „К." /с. К.. На това искане Е.Р. изпратило писмо изх. № 01/09.01.2009 г., с което уведомило ищеца, че следвало да му предостави документи за собственост на Е. - извод „В.". Това искане било необосновано, тъй като още с писмо изх. № 1748/23.10.2008 г., ищецът изпратил по отношение на Е. „В." всички необходими документи. Ищецът бил собственик на Е. „В." -, на П. „К." и на намиращите се в обекта ЗРУ, като към писмата били приложени и съответните документи, доказващи собствеността му върху имотите и съоръженията. Независимо, че бил собственик на имотите и съоръженията, даващи основание мястото на измерване да се променяло от НН на СН, Е.Р. не изпълнило задълженията си и продължило да измерва ел. енергия на ниво ниско напрежение за целия процесен период, вместо на ниво средно напрежение. Намирал за безспорно, че бил собственик на Е. „В." -, на П. „К.", и на намиращите се в тях ЗРУ. Същите били негова собственост от 29.12.1995 г., когато били включени в капитала му. Включването им в капитала му станало по силата на заповед № 135/12.12.1995 г. на Кмета на О., с която на основание чл. 2 от Наредбата за държавни имоти му се предоставяло и на акт за приемане и предаване на основни средства, с който тези активи му били предадени. За тези обекти бил подписан Акт обр.16 и било издадено разрешение за ползване № 261/09.09.1995 г. Поради липса на собственост на ел. разпределителната мрежа на Е.Р. и на ответника, ищецът не дължал заплащане на такса достъп до електроразпределителната мрежа. Заплащането за пренос на ел. енергия имало за цел да компенсира ел. разпределителното предприятие за загубите на ел. енергия по тази мрежа и за дейността по поддръжката и ремонтът й били за негова сметка, и той заплащал загубите на ел. енергия по нея чрез показанията на измервателна група, монтирана в началото й. Тогава ел. разпределителното и ел. електроснабдителното предприятие нямали разходи по нея, в конкретния случай не би имало разходи по Е. В. и нямало основание да калкулира на ищеца цена за пренос на ел. енергия на ниво средно напрежение през Е. В.. Дори и измервателната група да била монтирана на страна средно напрежение в ЗРУ, то ответникът нямал основание да калкулира на ищеца цена за достъп през ел. разпределителната мрежа на средно напрежение, защото в П. К. и/или след нея нямало ел. разпределителна мрежа ниско напрежение. Дори и да имало такава, тя не била собственост на ответника. Границата на собствеността била изводите на Е. В. в ЗРУ на П. Т. на ниво средно напрежение, но това не изключвало факта, че В. не дължало цена за достъп на ответника и същият я калкулирал недобросъвестно. Ответникът притежавал лицензия, но не притежавал собствеността върху мрежата, а тя била собственост на ищеца. Отделно от това, тъй като през процесния период измерването на доставяната на ответното дружество електроенергия не било извършвано до или на границата на имота на потребителя в съответствие с изискването на чл. 120 ЗЕ и чл. 29, ал. 3 и 4 от Наредба № 6 от 09.06.2004 г. за присъединяване на производители и потребители на електрическа енергия към преносната и разпределителната мрежи. Поради това като не изпълнило задължението си за правилно определяне местонахождението на измервателните уреди, разпределителното предприятие допуснало нарушение на закона и не осигурило възможност за точност на данните от тях, което водило до неоснователно претендиране за заплащане на недоказани суми за достъп на електроенергия. Съгласно изричната разпоредба на чл. 18г от Правилата, цената за достъп се заплащали съгласно измереното количество на консумираната електрическа енергия в местата на измерване, определени съгласно Правилата за измерване на количеството електрическа енергия и договорите за продажба на електрическа енергия. Буквалното тълкуване на цитираната норма налагало извода, че дължимостта на тази цена била пряко обвързана от спазването на изискването консумираната от потребителя електрическа енергия да е измерена именно в меката, установени в посочените правила или уговорени от страните по сделката за продажба на електроенергия. Освен че било ясно и точно дефинирано в самата правна норма, това разрешение имало и своето логическо обяснение в спецификата и голямото обществено значение на дейностите по производство, разпределение, пренос и доставка на електрическа енергия. Цената за достъп до по електроразпределителната мрежа отразявали разходите, които се отнасяли към дейността по цялостно управление и администриране на електроенергийната система, в т.ч. разходите, свързани с диспечиране, подстанции, средства за търговско измерване, отчитането им, както и всички други административни разходи и разходи с общо предназначение за съответната разпределителна мрежа, като целта била при формирането им да бъде съобразен конкретно приносът на всеки потребител за тяхното настъпване. С оглед именно на това специфично предназначение на цената за достъп, като компонент на цената на електрическата енергия, правомерното поставяне на средствата за търговско измерване се явявало от решаващо значение за дължимостта на същите. Количеството консумирана електрическа енергия, измерено в места, различни от уговорените от страните или от нормативно определените, не можело да бъде основа за изчисляване цената за достъп и цената за пренос. Следователно, тези елементи от цената на електрическата енергия се явявали неопределяеми, от което произтичала съответно и тяхната недължимост. Поради това, за основателността на такава претенция била без значение обстоятелството, дали неправомерното поставяне на средствата за търговско измерване довело до неправилно измерване, увреждащо потребителя. С оглед изложените съображения, поставянето на уредите за количествено измерване на предметната престация по договор за продажба на електрическа енергия във формално несъответствие с техническите изисквания по ЗЕ и подзаконовите нормативни актове било достатъчно основание за недължимост за заплащане на цена за достъп до електроразпределителната мрежа, без да било необходимо да се изследва доколко такова поставяне било довело до неправилно измерване, увреждащо купувача по договора, /в тази връзка решение № 227/11.02.2013 г., постановено по т. дело № 1054/2011 г. по описа на ВКС/. При така дадения отговор на релевантния за изхода на делото въпрос уважаването на предявения иск, чийто предмет бил недължимост на цената за достъп до електроразпределителната мрежа, като част от цената на консумираната от ищеца дружество електроенергия, отразена в процесните фактури, било обусловено от преценката дали потребеното от ищеца количество електроенергия през исковия период било измерено в местата, определени в Правилата за измерване на количеството електрическа енергия (ДВ, бр. 38 от 11.05.2007 г.), приложими към случая, предвид липсата на изрични уговорки между страните. Съгласно чл. 14, ал. 1 от Правилата за измерване на количеството електрическа енергия, при отдаване на електрическа енергия от електропреносната мрежа, съответно електроразпределителната мрежа, към потребител, мястото на измерване било на страната с по-високо напрежение на понижаващия трансформатор на потребителя (ако имало такава трансформация) или в мястото на присъединяване на потребителя към електропреносната мрежа, съответно електроразпределителната мрежа. Тъй като в случая не било налице „понижаващ трансформатор на потребителя", приложима била втората от посочените две хипотези, т.е. мястото на измерване било в мястото на присъединяване. Поради безспорния факт, че присъединяването на ищеца било извършено чрез собствен на дружеството кабелен Е. и с оглед разпоредбите на чл. 120, ал. 1 и 2 ЗЕ, определянето на мястото на измерване било обусловено от границата на собственост на електрическите съоръжения, тъй като именно на нея се поставяли и средствата за търговско измерване. Съгласно чл. 27 от Наредба № 6 от 09.06.2004 г. за присъединяване на производители и потребители на електрическа енергия към преносната и разпределителната мрежи, границата на собственост между електрическите съоръжения на преносното или съответното разпределително предприятие и тези на потребителя се определяла от начина на присъединяване и от вида на съоръженията за присъединяване. Поради обстоятелството, че в случая се касаело за присъединяване на Е., собствен на потребител, към електрическа уредба на преносното или съответното разпределително предприятие, границата на собственост следвало да се определи съгласно чл. 29, ал. 4 във връзка с ал. 3 и ал. 1, т. 1 от Наредба № 6 и тя била в мястото на присъединяване на кабелните накрайници към уредбата, като средствата за търговско измерване се монтирали в електрическата уредба на преносното или съответното електроразпределително предприятие. Цитираните разпоредби налагали извода, че в хипотезата на присъединяване на потребител чрез собствен Е. от значение за определяне на мястото на търговско измерване било единствено границата на собственост на електрическите съоръжения, а не дали потребителят бил присъединен към електропреносната или към електроразпределителната мрежа. Както било посочено по-горе, обаче, това задължение подлежало на изпълнение, само ако било осъществено условието количеството консумирана електрическа енергия да е измерено в местата, определени по нормативен ред. В случая това условие не било налице. Количеството потребена от ищеца електрическа енергия през исковия период било измервано не на границата на собственост между собствения му кабелен Е. и електрическата уредба на електропреносното предприятие, а в намиращите се след тази граница трафопостове. Следователно, извършеното от разпределителното дружество измерване било неправомерно и поради това за ищеца не било възникнало задължение за плащане на двата компонента от цената на консумираната електрическа енергия - цената за достъп и цената за пренос по електроразпределителната мрежа. При това положение за ищеца възниквал правен интерес да предяви срещу ответника иск за заплащане на платените суми за такса за достъп до ел. разпределителна мрежа за процесния период, да бъде осъден да заплати /да върне/ недължимо платените му суми, които получил от ищеца.

Искането е да се осъди ответника да върне на ищеца сумата от 89.10 лева за главница, която получил без основание за такса достъп по ел. разпределителната мрежа до обект на ниско напрежение - П. „К.", ИТН -, за периода от 23.04.2014 г. до 22.05.2014 г., и законна лихва върху тази сумае от 24.04.2019 г. до изплащането й, както и сторените по делото разноски.

Правната квалификация на предявения иск - нормата на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

С подадения в срок отговор ответникът заема становище, че този иск бил допустим, но неоснователен, поради което го оспорвал изцяло по основание и размер. Сумата, предмет на исковата претенция, била дължима и основателно начислена по сметката на ищеца. Обстоятелствата и фактите, изложени в исковата молба, не правели сумата недължима. В качеството си на краен снабдител, съгласно чл. 98а ЗЕ, продавал електрическа енергия на клиентите си при публично известни общи условия. Действащите такива през процесния период били Общите условия на договорите за продажба на електрическа енергия на Е.Е., одобрени с решение на ДКЕВР № ОУ-013/10.05.2008 г. и влезли в сила на 27.06.2008 г. Бил титуляр на лицензия № Л-141-11/13.08.2004 г. и извършвал дейността „снабдяване с електрическа енергия" (чл. 39, ал. 1, т. 10 ЗЕ на обособената територия в Ю.. Съгласно разпоредбата на чл. 43, ал. 4 ЗЕ, за една обособена територия се издавала само една лицензия за снабдяване с електрическа енергия от крайния снабдител. Според разпоредбата на чл. 986 (1) от ЗЕ (обн. ДВ, бр. 74 от 2006 г., отм., бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012) и чл. 104а. (Нов - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.), крайните клиенти използвали електропреносната или съответната електроразпределителна мрежа, към която били присъединени, при публично известни общи условия", а според ал. 4 на същия член - публикуваните общи условия влизали в сила за крайните клиенти без изрично писмено приемане. По силата на чл. 7, т. 1 от общите условия и чл. 4 от договора, поел задължение да снабдява с електрическа енергия обектите на ищеца, с кл. № ********** и няколко места на потребление (ИТН), едно от които било процесното ИТН -. Ищецът от своя страна, съгласно чл. 11, т. 1 от общите условия, се задължил да му плаща всички свои задължения, свързани със снабдяването с електрическа енергия, в сроковете и по начините, определени в същите - чл. 18, ал. 1 и 2. Съгласно чл. 27, ал. 1 от ОУ и чл. 18 от договора, при неплащане в срок на дължими суми, клиентът дължал обезщетение за забава в размер на законната лихва за всеки просрочен ден. В изпълнение на задълженията си по общите условия, доставил в обекта на ищеца, за периода от 23.04.2014 г. до 22.05.2014 г. електроенергия, пренесена от Е.Р., като за стойността на доставената ел.енергия и предоставените мрежови услуги издал фактурата, представена към исковата молба и отговора, стойността на част от която съставлявала исковата сума. Действително, ищецът бил клиент на ответника, явяващ се краен снабдител по смисъла на ЗЕ и на Е.Р. (електроразпределително дружество). Като такъв ищецът бивал снабдяван с електроенергия чрез разпределителната мрежа при публично известни общи условия (чл. 98а ЗЕ). Между ищеца и Е.Р. по силата на общи условия бил сключен договор за пренос на електрическа енергия през разпределителната мрежа. Разпределението на електрическа енергия според § 1. т. 49 от ДР на ЗЕ било определено като „транспортиране на електрическа енергия ... през разпределителните мрежи". Дейността „разпределение на електрическа енергия" също подлежала на лицензиране (съгласно чл. 39, ал.1, т. 3 ЗЕ), а електроразпределителната мрежа била „съвкупност от Е.ни линии и електрически уредби с високо, средно и ниско напрежение, която служила за разпределение на електрическа енергия" (§ 1 т. 22 от ДР на ЗЕ). Е.Р. Е., като притежател на Лицензия № Л-140-07/13.08.2004 г. за обществено разпределение на електрическа енергия извършвало услугата по пренос и разпределение на електрическа енергия по утвърдените от ДКЕВР цени, като спазвало следния основен принцип: на всички клиенти услугата разпределение се калкулирала по одобрените от ДКЕВР цени. Тарифната структура била в съответствие със Закона за енергетиката, Закона за акцизите и данъчните складове и Правилата за търговия с електрическа енергия. Обектите на ищеца били присъединени към електроразпределителната мрежа, собственост на Е.Р.. Присъединяването било извършено преди влизане в сила на Наредба № 6 от 9.06.2004 г. за присъединяване на производители и потребители на електрическа енергия към преносната и разпределителните електрически мрежи при приложима и при спазване на действащата към момента на присъединяването нормативна уредба. Доставената ел.енергия, описана в процесната фактура, била остойностена съгласно действащото в процесния период решение на ДКЕВР № Ц-43/30.12.2013 г. (в сила от 30.12.2013 г.). Кратка ретроспекция: за първи път с решение № Ц-021/26.06.2008 г. на ДКЕВР, в сила от 01.07.2008 г. влизали в сила нови цени, както следва: цена за достъп до електроразпределителната мрежа; цени за пренос на електрическа енергия през електроразпределителната мрежа; цени на самата електрическа енергия по тарифни зони, за стопански потребители и за битови потребители. Т.е. „цена за мрежа" се разделяла на два отделни компонента - цена за достъп до електроразпределителната мрежа и цена за пренос на електрическата енергия през електроразпределителната мрежа. При така издаденото решение № Ц-021/26.06.2008 г. на ДКЕВР цената за достъп до електроразпределителната мрежа ставала задължителна, заплащала се от всички потребители, присъединени към електроразпределителната мрежа и отразявала всички разходи, които Е.Р. извършвало за осигуряване на непрекъснат достъп и ползване на мрежата като оперативно управление, управление на режима на работа на мрежата, разходи по осигуряване и поддържане на измервателните групи, като в тази цена не се включвала стойността на присъединителни съоръжения и разходите за тяхното поддържане. Тези разходи били включени в цената за пренос. Цената за пренос през електроразпределителната мрежа се заплащала от всички потребители съобразно нивото на напрежение на разпределителната мрежа, към която бил присъединен обектът им (средно напрежение или ниско напрежение) и отразявала всички разходи, които Е.Р. извършвало за физическото пренасяне, трансформация и разпределение на консумираните от потребителите количества електрическа енергия. Самото разделяне на „цена мрежа" на два компонента, а именно - „цена достъп" и „цена пренос", било продиктувано от стремежа да се приложат разходо-ориентирани цени, отразяващи и покриващи единствено реалните разходи на мрежовия оператор. Това разбиране било възприето и от Комисията за енергийно и водно регулиране, която имала правомощието, съгласно ЗЕ, да одобрява цените, предложени от енергийните предприятия. Решенията на КЕВР били задължителни, както за енергийните предприятия, така и за техните потребители. В ценовото решение, цитирано по-горе, разграниченията, които държавният регулаторен орган извършвал за първи път, били: по потребители - в зависимост от вида им (бит или стопански), нивото на напрежение на консумираната електроенергия (високо, средно или ниско) и начина на измерване на електроенергията (с една, две или три скали). По отношение на цената за достъп обаче, (стр. 6, т. 6 от решението) разграничение нямало - цената за достъп била относима към всички потребители, присъединени към електроразпределителната мрежа. Това били всички потребители, които консумирали електроенергия на средно или ниско напрежение. Никакво друго разграничение (напр. касаещо начина на присъединяване, собствеността на съоръженията, или доставчика на електроенергия) не било релевантно по отношение на дължимостта на цената за достъп до електроразпределителната мрежа. Тя била дължима от всеки клиент на лицензионната територия на Е.Р.. Такъв се явявал и ищецът. Всички мрежови разходи, включени във формирането на „цена достъп", били дължими от клиентите, присъединени към електроразпределителната мрежа, тъй като те покривали предоставяните към него услуги, а именно - достъп до мрежа средно напрежение, възможност за непрекъснато ползване, оперативно управление, измерване, диспечиране и т.н. Водещото било, че клиентът (независимо от кого се снабдявал с електроенергия) бил мрежови клиент на Е.Р., тъй като консумирал в границите на лицензионната територия на дружеството, на ниво на напрежение, за което само и единствено Е.Р. имало издадена лицензия. Т.е. доставката на услугата „достъп до електроразпределителната мрежа" не била прекъсвана, тъй като в спорния период имало консумация на електроенергия в обектите на ответното дружество. А ползването на услугата „достъп до електроразпределителната мрежа" било обвързано оперативно и технологично с консумацията на електроенергия. Нещо повече - дори в обектите да не се извършвало консумация на електроенергия за даден период от време, доколкото те били присъединени към електроразпределителната мрежа и можели във всеки един момент да започнат да консумират електроенергия, то се приемало, че услугата достъп им била предоставена (т.е. предоставена им била възможността да консумират електроенергия чрез достъпа до електроразпределителната мрежа). Впоследствие от 2008 г. до днес единственото разграничение, което държавният регулаторен орган въвел по отношение на определяне на размера на цената за достъп, било в зависимост от вида на клиента (небитов или битов). Такова било то и в решението на КЕВР, послужило за определяне на цената за достъп, вписана в процесната фактура. Съгласно чл. 17, ал. 1 и 2 от ОУ на договора за продажба на електроенергия ответникът фактурирал ежемесечно на клиента при условията на доставки с непрекъснато изпълнение, като издавал обща фактура за услугите снабдяване, пренос и достъп по определените от ДКЕВР цени. В ал. 3 било посочено съдържанието на фактурите и от приложените към делото фактури, издадени на ищеца, било видно, че те отговаряли на изискванията на ОУ. Процесните суми били дължими на ответника, тъй като услугата достъп до електроразпределителната мрежа била предоставена от Е.Р.. След като сключил договор и приел ОУ, ответникът имал правата и задълженията по тях. Аналогично на издадените от КЕВР лицензни, мрежовият оператор и крайният снабдител изпълнявали одобрените им от КЕВР общи условия. Дейностите на ответника и Е.Р. били лицензионно, финансово и юридически свързани до степен, която изисквала да спазват общи правила за поведение. Общите условия и на мрежовия оператор, и на крайния снабдител, били съобразени с логиката, по която бил изграден и функционирал т.нар. регулиран пазар на доставка и пренос на електрическа енергия. Чрез „Правилата за търговия с електрическа енергия" (ПТЕЕ) КЕВР създала задължителни за лицензиантите норми на поведение, съобразно които те били задължени да оформят и своите търговско-лицензионни отношения - както между самите тях, така и в договорните отношения с техните клиенти-потребители. Например - в чл. 28 от сега действащите ПТЕЕ и в чл. 25 от отменените ПТЕЕ, КЕВР последователно въвеждала и утвърждавала правилото, че: потребителите на крайните снабдители, които използват разпределителните мрежи при публично известни общи условия, заплащали всички мрежови услуги на крайния снабдител, а Крайният снабдител събирал и заплащал на оператора на електроразпределителна мрежа суми за пренос, достъп, други мрежови услуги за съответния ценови период за цялото фактурирано от крайния снабдител количество електрическа енергия. Изложената фактическа и правна обстановка обосновавала неоснователността на възражението за недължимост на цена за електрическа енергия за стопански потребители, присъединени към електроразпределителните мрежи на ниво ниско напрежение, начислени за процесния период. Сумите по процесните фактури били основателно начислени и дължими от ищеца, а исковата претенция била неоснователна. Поради изложеното счита иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за всяка от сумите, посочени в исковата молба, за неоснователен. Претендира разноски.

Тежестта за доказване на твърдените от страните горепосочени обстоятелства се разпределя между тях по делото, както следва: ищецът носи тежестта да докаже по делото всички обстоятелства, твърдени в поправената му искова молба, тъй като на тях е основал предявените искове, а ответникът носи тежестта да докаже по делото всички обстоятелства, твърдени в отговора му, тъй като пък на тях той е основал възраженията си срещу основателността на тези искове.

На основание чл. 146, ал. 2 ГПК, съдът указва на ответника, че не е представил като писмени доказателства по делото цитираните в отговора му общи условия на договорите за продажба на електрическа енергия на Е.Е. и общите условия на договорите за пренос на електрическа енергия през електроразпределителната мрежа на Е.Р. Е., както и доказателства за влизането им в сила.

 

ПРИЕМА като писмени доказателства по делото следните заверени преписи от: решение № 4486/14.10.1991 г.; справка от ТР – 2 бр.; фактура № **********/31.05.2014 г.; платежно нареждане – 2 бр.; извлечение по сметка; писмо изх. № 6053-30/24.09.2008 г.; писмо изх. № 1784/23.10.2008 г.; писмо изх. № 2013/05.12.2008 г.; писмо изх. № 01/09.01.2009 г.; заповед № 135/12.12.1995 г.; акт за приемане и предаване на основни средства; инвентаризационен опис от 16.10.2017 г.; характеристика на Д.”; акт обр. 16; разрешение за ползване № 261/09.08.1995 г. и констативен протокол за техническа проверка и подмяна на средства за търговско измерване от 14.01.2016 г.

 

          НАЗНАЧАВА по делото комплексна съдебно технико-икономическа експертиза, като за вещи лица определя Д.Д.Д. и Г.Д.К., които, след като се запознаят с доказателствата по делото, извършат необходимите огледи на процесния обект и проверки при страните, и там, където това стане необходимо, да представят по делото заключение, с което да отговорят на всички въпроси на страните към тази експертиза в исковата молба и отговора, при депозит в размер на 200 лева, вносим от страните поравно – 100 лева от ищеца и 100 лева от ответника, по сметка на Старозагорския районен съд, в 3-дневен срок от получаване на призовките с препис от настоящото определение и представяне в същия срок по делото на платежните документи удостоверяващи внасянето му в цялост, като им указва, че ако в дадения срок депозита не бъде внесен в цялост, експертизата няма да бъде изготвена, а те ще загубят възможността да поискат назначаването на друга такава по-късно в процеса, освен ако пропускът им се дължи на особени непредвидени обстоятелства.

 

          ВНАСЯ делото в открито съдебно заседание и го НАСРОЧВА за 23.10.2019 г. от 9.50 часа, за която дата и час да се призоват страните с препис от настоящото определение, а на ищеца да се изпрати и препис от отговора на ответника с приложенията към него. За същата дата да се призоват и вещите лица, след внасяне от страните в цялост на определения от съда депозит за изготвяне на комплексната експертиза. 

 

          ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. 

 

РАЙОНЕН СЪДИЯ: