Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. Варна, ....................г.
В И М Е
Т О Н А Н А Р О Д А
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – ВАРНА, VII касационен състав, в публично съдебно
заседание на шести август през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
МАРИЯ ЖЕЛЯЗКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАНЯ ДИМИТРОВА
СТОЯН КОЛЕВ
С участието на прокурора при Окръжна
прокуратура - Варна НИНА ВЕЛИЧКОВА и при секретаря ГАЛИНА ВЛАДИМИРОВА, разгледа
докладваното от съдия Т. Димитрова кас.
адм. нак. дело № 1331/2020 г. на АдмС-Варна, като за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на глава ХІІ от
АПК във вр. с чл. 63 от ЗАНН.
Образувано е по жалба на „ФИЛИ
ВАЙБ“ АД, с ЕИК *********, представлявано от К.В.В., подадена чрез адв. А.Е. -
САК, срещу Решение № 205 от 05.02.2020 г., постановено по АНД № 5850/2019 г. на
Районен съд – Варна (ВРС), с което е изменено Наказателно постановление (НП) № 03-011954
от 02.10.2019 г., издадено от Директора на Дирекция „Инспекция по труда” –
Варна, като е намален размерът на наложената на касатора имуществена санкция от
1650 лв. на 1 500 лв.
С жалбата се настоява, че решението
на ВРС е неправилно като постановено в противоречие с материалния и
процесуалния закон, като възраженията за неотчитане на незаконосъобразността на
НП са идентични с тези във въззивната жалба. Касаторът сочи, че районният съд
не е взел предвид доводите за изключително лошото качество на акта, което
следва да се приравни на пълна липса на съдържание, и което лишава от
възможност за адекватно участие в производството. На следващо място, се
заявява, че неправилно ВРС приема, че не е налице нарушение на процесуалния
закон, като се сочи, че депозираното възражение срещу акта за установяване на
административното нарушение (АУАН) не е обсъдено в НП, а само е посочено, че
възражението е неоснователно, като аргументите за неоснователността му се
съдържат в становище на процесуалния представител на органа, но такива липсват
в самото НП, което прави НП необосновано, а и влече извод за нарушение на чл.
52, ал. 4 от ЗАНН, тъй като административнонаказващият орган и не е разследвал
спорните обстоятелства. Изтъква се, че решението на ВРС е немотивирано,
доколкото само са споменати аргументите на въззивника, но не са посочени основания
защо според съда посочените обстоятелства не представляват процесуално
нарушение. Касаторът настоява и че не е налице въобще нарушение на чл. 153, ал.
2 от Кодекса на труда (КТ), доколкото седмичната почивка се полага за
календарна седмица (а не за произволна последователност от 7 дни), Пламен
Василев е ползвал почивка на 22.07.2019 г. и на 23.07.2019 г., което е в
рамките на календарната седмица 22 – 28.07.2019 г., предвид представените
графици за месеците юли и август. Искането е да се отмени решението на ВРС и да
се отмени НП. С писмена молба касаторът поддържа жалбата си и направените с нея
искания.
Ответникът в касационното
производство - Дирекция „Инспекция по труда” – Варна (ДИТ), не ангажира писмен отговор
по жалбата. В съдебно заседание ответникът, представляван от ст. юрисконсулт
Богомил Н. поддържа становище за неоснователност на касационната жалба и прави
искане за оставяне в сила на решението на ВРС като правилно и законосъобразно.
Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Участващият по делото прокурор дава
заключение за неоснователност на жалбата и пледира за оставяне в сила на
решението на въззивния съд като правилно.
Административният съд, като взе предвид доводите на страните, обсъди фактите, които се извеждат от събраните
по делото доказателства, мотивите на обжалвания съдебен акт и заключението на участващия по делото
прокурор, в рамките
на наведените от жалбоподателя касационни основания и в обхвата на касационната
проверка, очертан в разпоредбата чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Касационната жалба е редовна и допустима -
подадена е от страна, участвала във въззивното съдебно производство и в срока по чл. 211,
ал. 1 от АПК.
С оспореното пред ВРС наказателно
постановление на основание чл. 416, ал. 5, във вр. с чл. 414, ал. 1 от КТ, на „ФИЛИ
ВАЙБ“ АД е наложена имуществена санкция в размер на 1 650 лв. за извършено
нарушение на чл. 153, ал. 3 от КТ, изразяващо се в това, че дружеството в
качеството на работодател, видно от представения работен график и присъствена
форма за м. юли 2019 г. на работещите в пицария „Пица-лаб“, находяща се в гр.
Варна, ул. „Андрей Сахаров“ № 2, Гранд мол – Варна, е допуснало лицето П. М. В.
с ЕГН ********** на длъжност „работник в кухня“ да полага труд в периода от
24.07.2019 г. до 31.07.2019 г., включително, т.е. 8
последователни дни, с което не е осигурена седмична почивка не по-малко от 36
часа при установено сумирано изчисляване на работното време съгласно Правилника
за вътрешния трудов ред. В НП е посочено, че нарушението е извършено на 30.07.2019
г., в който ден е следвало да се осигури на лицето седмична почивка, като са
посочени и доказателства: работен график за м. юли 2019 г., Присъствена форма
за м. юли 2019 г., Правилник за
вътрешния трудово ред и трудов договор. За нарушението е съставен АУАН №
03-011954/24.09.2019 г.
ВРС приема, че
административнонаказателното производство по установяване на нарушението е било
съобразено с изискванията на процесуалния закон - при съставяне на АУАН и при
издаване на НП са спазени всички срокове и процедури по тяхното издаване,
съобразени са изискванията на чл. 42 и чл.5 7 от ЗАНН. Направен е извод, че
проверяващите обективно, всестранно и пълно са отразили фактическата обстановка
на база на събраните доказателства – собствените си възприятия и писмените
доказателства, установяващи наличието на трудово правоотношение, полагане на
труд на смени в рамките на осемдневен период, без при това на работника да е
осигурена минимална непрекъсната седмична почивка. ВРС приема, че в АУАН е била
посочена правилната правна квалификация на описаното административно нарушение,
а административнонаказващият орган е направил единствения възможен извод за
извършено административно нарушение от категорията на нарушенията по чл. 153,
ал. 2 от КТ.
Въззивният съд намира, че при
определяне размера на имуществена санкция правилно е определена санкционната
норма и вида на административното наказание, но неправилно не е било ценено, че
нарушението се извършва за първи път, което е смекчаващо отговорността
обстоятелство и при липсата на отегчаващи отговорността обстоятелства,
обосновава определяне на наказанието в минимален размер, поради което е намален
размерът от 1650 лв. на 1500 лв.
За неоснователно е прието възражението
на въззивника, че АУАН е много лошо написан и не може да бъде разчетен, което е
нарушило съществено правото на защита на дружеството. Съдът е посочил, че при
проверка на АУАН констатира , че е в границите на възможностите на всеки средно
интелектуален гражданин да възприеме съдържанието на АУАН, разчитайки го. Посочено
е, че в случай, че за представляващите дружеството е възникнало такова
затруднение, то е следвало да отправят искане до актосъставителя за
предоставяне на четлив препис от АУАН, но такова искане не е било отправено при
получаване на екземпляр от АУАН, както и не е било вписвано възражение относно
неговата нечетливост, поради което и съдът намери, че не е възникнало
затруднение по запознаване с обвинението, повдигнато срещу дружеството.
Аргументът, че по депозираните
възражения само формално е посочено, че се приемат за неоснователни, което е
нарушение на чл. 52, ал. 4 от ЗАНН, ВРС приема за неоснователен, доколкото към административнонаказателната
преписка се съдържа становище, обективиращо резултатите от проведено
разследване във връзка с постъпилото възражение срещу АУАН.
ВРС не споделя твърдението на
въззивника, че работната седмица е календарна седмица от понеделник до неделя и
в рамките на седмицата работникът е почивал, като е посочил, че понятията
календарна и работна седмица не се припокриват. Въззивният съд се позовава на
обстоятелството, че понятието „работна седмица“ няма легално определение в КТ
или друг нормативен акт, поради което и следва да се тълкува в общоприетия смисъл,
т.е. това е единица за време от седем дни в рамките на които работникът е
упражнявал труд, което обстоятелство в случая е безспорно установено. ВРС
посочва, че независимо от това, че в дружеството е въведено сумирано
изчисляване на работното време с месечно отчитане, задължението да се осигурява
не по-малко от 36 часа седмична почивка се отнася за всеки период от седем
последователни дни, а не за календарна седмица, както се твърди във въззивната
жалба.
Настоящият
състав на съда намира решението на ВРС за правилно.
Изводите на районния съд се
основават на обективно и всестранно изследване на всички обстоятелства по
делото, които се извеждат от приобщените по делото доказателства, разгледани
поотделно и в съвкупност. ВРС правилно е установил фактите и правилно ги е отнесъл към правото, респ.
правилно е приложен материалния закон.
Касационната
инстанция споделя извода
на районния съд, че не
са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, които да
обосновават отмяната на НП, както и извода за съставомерност
на процесното неизпълнение на административно задължение по приложения
административнонаказателен състав. Административният съд препраща към мотивите на районния
съд и по отношение на незаконосъобразността на определения размер на имуществената
санкция, която правилно е намалена от въззивния съд.
Изложените доводи за
незаконосъобразност на обжалваното решение са идентични с визираните във
въззивната жалба пороци на НП, като ВРС е изложил мотиви защо не приема за
основателни възраженията на наказаното лице, които мотиви напълно се възприемат
от касационната инстанция и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК се препраща към
тях.
Правилно ВРС приема, че доколкото
нечетимостта на АУАН може да бъде преодоляна с изискването на четимо копие на
АУАН, не е налице засягане на правото на защита, което да обоснове извод за
съществено нарушение на процесуалните правила и респ. до отмяна на НП. Независимо
от посоченото, следва в практиката си актосъставителите да полагат дължимите
усилия и да връчват четими екземпляри на АУАН.
Обсъждането на доводите на наказаното лице,
изложени във възражението срещу АУАН, както и извършването на разследване на
спорните обстоятелства, несъмнено е разписано от ЗАНН като задължение на
административнонаказващия орган – чл. 52, ал. 4. Извършването на тези процесуални действия няма
изискване за обективиране в самото НП, предвид изрично регламентираните в чл.
59 от ЗАНН задължителни реквизити на НП.
Освен това, съдът
намира, че не са били налице спорни обстоятелства по фактите, които да са
налагали провеждане на допълнително разследване, тъй като доказателства относно
обстоятелството кога и как е ползвана междуседмичната почивка от работника през
сочения в НП период са се съдържали в представените пред наказващият орган
писмени доказателства – работен график, присъствена форма. Въпросът, който се
поставя пред настоящия състав, а и пред ВРС, не е спор по фактите, а по
правото, който правилно наказващият орган е квалифицирал като нарушение на чл.
153, ал. 2 от КТ. Приложените график за работа и присъствена форма за м. юли
2019 г., на които се позова наказващият орган, представляват частни писмени
документи, съставени и утвърдени от управителя, представени са от него на
проверяващите служители на ДИТ и удостоверяват факти относно действително
отработеното от работника време през периода за месец юли 2019 г. Тъй като
отчетните форми удостоверяват неизгодни факти за страната, която ги е съставила
и представила по време на извършване на проверката, то същите се ползват с
материална доказателствена сила в административнонаказателното производство.
Правилно ВРС приема, че не е
основателно твърдението на наказаното лице за несъставомерност на вмененото
деяние, базиращо се на тезата, че седмичната почивка се полага за календарна
седмица.
Касационната инстанция намира, че
следва да се посочи само следното:
В случая става въпрос за сумирано
изчисляване на работното време, поради което работната седмица не е идентична с
календарната. При сумирано изчисляване на работното време с нормата на чл. 153,
ал. 2 от КТ е предвидено непрекъснатата седмична почивка да е не по-малко от 36
часа. В случаите, когато непрекъснатата седмична почивка се пада между две
различни смени на работника, при сумирано изчисляване на работното време тя
може да бъде по-малка от 36 часа, но най-малко 24 часа, когато действителната и
техническата организация на работата в предприятието налагат това. Тази
регламентация на седмичната почивка е свързана с предвидената в чл. 142, ал. 4
от КТ възможност максималната продължителност на работна смяна при сумирано
изчисляване на работното време да бъде до 12 часа, но с ограничението, че
продължителността на работната седмица не може да надвишава 56 часа.
В нормата на чл. 9а, ал. 1 и ал. 3
от Наредбата за работното време, почивките и отпуските, приета с ПМС № 72 от
30.12.1986 г., е разписано изискването, едновременно с установяването на
сумирано изчисляване на работното време по чл. 142, ал. 2 от КТ работодателят
да утвърждава поименни графици за работа за периода, за който е установено
сумираното изчисляване, които поименни графици трябва да се изготвят така, че
сборът от работните часове по графика на работника или служителя за периода, за
който е установено сумираното изчисляване, да е равен на нормата за
продължителност на работното време, определена по чл. 9б. Според чл. 9б, ал. 1
при сумирано изчисляване на работното време по чл. 142, ал. 2 от КТ се определя
норма за продължителност на работното време за периода, която е в часове, като
броят на работните дни по календар, включени в периода на отчитане, се умножи
по дневната продължителност на работното време, установена за работното място,
при подневно отчитане на работното време.
В случая видно от трудовия договор
на П. М. В. е установено сумирано изчисление на работното време – месечно, при
пълен работен ден с продължителност 8 часа, т.е. нормата за продължителност на
работното време за месечен период (при 23 работни дни на месец юли 2019 г.) е
184 часа. В рамките на всеки календарен месец, предвид сумирано изчисляване на
работното време, работодателят е длъжен при изготвяне на графика да осигури и
регламентираната в КТ междуседмична почивка.
В подкрепа на последното е и
обстоятелството, че изрично в чл. 9в, ал. 1 от Наредбата е разписано, че в
случаите, когато в края на периода, за който е установено сумирано изчисляване
на работното време, отработените от работника или служителя часове по графика
са по-малко от часовете, определени по реда на чл. 9б, за недостигащите часове
се счита, че работникът или служителят е в престой не по своя вина, с
изключение на случаите на виновно неявяване на работника или служителя на
работа. По същият начин е уредена и хипотезата, когато се прекратява трудовото
правоотношение на работник или служител преди изтичането на периода, за който е
установено сумирано изчисляване на работното време, и отработените от него
часове по графика са по-малко от часовете, определени по реда на чл. 9б.
Независимо, че в случая работникът
е имал 184 часа месечно работно време, при въведеното сумирано месечно изчисляване
на работното време, е следвало на работника да му бъде осигурена седмична
почивка не по-малко от 36 часа, считано от 30.07.2020 г. Седмичната
почивка, обхваща времето от края на последния работен ден на предходната
седмица до началото на първия работен ден на следващата седмица, като тази
почивка не се включва в работното време. При сумираното изчисляване на
работното време е допустимо да се работи на 6-ия ден от работната
седмица, но така, че сумирайки часовете след края на работното време на 6-я ден
+ тези на 7-я ден от работната седмица, да се осигури на работника най-малко 36
часова седмична почивка. В
случая според графика последната за месец юли 2019 г. работна седмица на П. М. В. е започнала на 24.07.2019
г.(сряда), като работникът, според присъствената форма е работил до 31.07.2020
г. (сряда), включително, т.е. 8 последователни дни без седмична почивка. В този
смисъл възражението на касатора, че седмичната почивка следва да бъде осигурена
в рамките на календарна седмица е неоснователно.
Неоснователни са оплакванията на
касационната жалба. Не се установи наличие на основание по чл. 348, ал. 1, т. 1
и т. 2 от НПК за отмяна на решението на ВРС, поради което последното следва да
бъде оставено в сила като правилно и законосъобразно.
При извършената
служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с
материалния закон, за което касационната инстанция е задължена, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, съдът намира, че решението не страда от пороци, които да са основания за отмяна,
обезсилване или обявяване на нищожността му.
С оглед изхода на
спора, следва в полза на Дирекция „ИТ“ Варна да се присъди на основание чл. 63,
ал. 3 и ал. 5 от ЗАНН, във връзка с чл. 143, ал. 4 от АПК и чл. 27е от Наредбата
за заплащането на правната помощ, във
вр. с чл. 37 от
Закона за правната помощ, юрисконсултско възнаграждение в размер на
80 лв. По делото не
е представен писмен отговор по касационната жалба. Юрисконсулта,
представляващ ответника по делото, се яви в открито
съдебно заседание, но
съдът съобрази и обема и сложността на извършената от него работа.
Съдът, на основание чл. 221, ал. 2 от
АПК, във връзка с чл. 63, ал. 1 от
ЗАНН,
Р Е
Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 205 от 05.02.2020 г. по АНД № 5850/2019 г. на
Районен съд-Варна.
ОСЪЖДА „ФИЛИ ВАЙБ“ АД, с ЕИК *********,
представлявано от К.В.В.,, да заплати на Дирекция
„Инспекция по труда” Варна сумата в размер на 80 (осемдесет) лева, представляваща направени разноски
по КАНД № 1331/2020 г. на АдмС-Варна за юрисконсултско възнаграждение.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.