№ 1787
гр. София, 26.03.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Василена Дранчовска
при участието на секретаря Виктория Цв. Каменова
като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско
дело № 20231100503811 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 11724 от 25.10.2022 г. по гр.д. № 71042/2021 г. Софийски
районен съд, 34 състав: Прогласил по предявени от Г. Г. Г., ЕГН **********,
срещу „А..БГ” ООД, ЕИК ****, искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД
нищожността на чл. 4, ал. 1 от договор за имуществено проучване и изготвяне
на удостоверение за кредитен рейтинг от 13.01.2021 г. като противоречаща на
закона и накърняваща добрите нрави, и нищожността на договор за
имуществено проучване и изготвяне на удостоверение за кредитен рейтинг от
13.01.2021 г.; На основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД осъдил „А..БГ” ООД, ЕИК
****, да заплати на Г. Г. Г., ЕГН **********, сумата от 554.54 лв.,
представляваща платено без основание възнаграждение за допълнителна
услуга по договор за имуществено проучване и изготвяне на удостоверение за
кредитен рейтинг от 13.01.2021 г. за периода от 13.02.2021 г. до 13.11.2021 г.,
ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба в съда на
10.12.2021 г. до окончателното изплащане на вземането, както и на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 1 005.00 лв. – разноски по съразмерност за
производството пред СРС, като отхвърлил предявения иск с правно основание
1
чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за разликата над 554.54 лв. до пълния предявен размер
от 792.20 лв. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищцата е осъдена да заплати на
ответника сумата 84.00 лв. - разноски съразмерно с отхвърлената част от
исковете.
С определение № 34227 от 14.12.2022 г., постановено по реда на чл. 248
ГПК и поправено по реда на чл. 247 ГПК с определение № 6064 от 14.02.2023
г. решението е изменено в частта за разноските, като „А..БГ” ООД, ЕИК ****,
е осъдено да заплати на Г. Г. Г., ЕГН **********, разноски съразмерно с
уважената част от исковете в размер на 195 лв., а на основание чл. 38, ал. 2 вр.
ал. 1, т. 2 ЗА – да заплати на адвокат Д.Т.Т., ЕГН **********, сумата от 810
лв.; На основание чл. 78, ал. 6 ГПК „А..БГ” ООД, ЕИК ****, да заплати по
сметка на Софийски районен съд сумата 210 лв., представляваща депозит за
вещо лице; На същото основание Г. Г. Г., ЕГН **********, е осъдена да
заплати по сметка на Софийски районен съд сумата 90 лв., представляваща
депозит за вещо лице.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „А..БГ” ООД,
който го обжалва в частта, с която искът с правно основание чл. 55, ал. 1, пр.
1 ЗЗД е уважен за разликата над 174.20 лв. до 554.54 лв., с оплаквания за
неправилност – неправилно приложение на материалния закон, съществено
нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Съдът
погрешно приел, че заплатената от ищцата сума по договора от 13.01.2021 г. е
в размер на 554.54 лв., както и че това се установява по безспорен начин от
приетото заключение на ССЕ. Неправилно приел и че заключението не е
оспорено от страните и че същото е компетентно и обективно изготвено.
Решението не почивало на адекватно тълкуване на представените по делото
доказателства, които не били обсъдени от съда, а фактическата обстановка
била погрешно възприета от районния съд. Заключението на ССЕ не било
компетентно и обективно и не следвало да се кредитира от съда до такава
степен, че да постанови решението само и единствено въз основа на
изложеното в него. Това било така, тъй като вещото лице не посетило и не се
запознало със счетоводството на ответното дружество, не взело предвид
представените от ответника счетоводни документи и по какъв начин в
счетоводството реално са извършвани погасяванията и разпределенията на
постъпилите плащания; Вещото лице не отговорило ясно и точно какви са
извършените плащания по договора за заем и по договора за имуществено
2
проучване, а изготвило два варианта, но в първия разпределило постъпилите
суми съобразно погасителния план; Заключението било необективно и тъй
като вещото лице го изпратило на процесуалния представител на ищцата,
съгласно молба по хода на делото, на 20.09.2022 г. в 22.43 ч. по електронна
поща, т.е. преди депозирането му в съда на 21.09.2022 г. в 22.43 ч. След като
съдът приел, че договорното правоотношение между страните се явява
недействително, то следвало да се отчете, че заемната сума по договора за
заем в размер на 900 лв. не е получена без основание. Поради това искът по
чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД следвало да се уважи до размер от 174.20 лв., за която
сума безспорно се доказало, че е заплатена от ищцата още с отговора на
исковата молба. Това следвало от факта, че ищцата не се съобразявала с
погасителния план и извършвала плащания в размер и на дата, определени
изцяло по нейна воля. В резултат на това ответникът приел, осчетоводил и
разпределил плащанията в последователност: главница по договора за заем –
изцяло, възнаградителна лихва, и 174.20 лв. – по договора за имуществено
проучване от 13.01.2021 г. Поради това моли съда да отмени
първоинстанционното решение в атакуваната част и вместо това постанови
друго, с което да отхвърли кондикционния иск за разликата над 174.20 лв.
Претендира разноски, като за тези във въззивното производство представя
списък по чл. 80 ГПК. Прави евентуално възражение за прекомерност по
смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК. Съображения излага в писмена защита от
18.03.2024 г., с която за първи път навежда твърдения за недоказаност на
плащане на суми по договора за имуществено проучване, вкл. на твърдяната с
въззивната жалба като платена сума в размер на 174.20 лв.
Въззиваемата страна Г. Г. Г. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК
оспорва въззивната жалба и моли съда да потвърди първоинстанционното
решение в обжалваната част като правилно. Претендира разноски за
въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК.
От ответника „А..БГ” ООД е подадена и частна жалба срещу
определението по чл. 248 ГПК в частта, с която на пълномощника на ищцата е
определено адвокатско възнаграждение в размер на по 300 лв. за всеки от
предявените два иска по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, като поддържа, че за тях се дължало
едно възнаграждение в размер на 300 лв., доколкото разглеждането на всеки
от двата иска водело до един и същ резултат – недействителност на договора
3
за потребителски кредит. В условията на евентуалност поддържа, че за
заплащането на адвокатски хонорар за всеки отделен иск било необходимо да
има предварителна уговорка за това в договора за правна защита и
съдействие. Поради това моли съда да отмени атакуваното определение в
частта, с която на пълномощника на ищцата е присъдено възнаграждение над
сумата от 300 лв. за неоценяемите искове, т.е. над сумата от 510 лв. от общо
присъдените на адвоката 810 лв.
Насрещната страна по частната жалба Г. Г. Г. с отговор по реда на чл.
276, ал. 1 ГПК я оспорва и моли съда да потвърди определението като
правилно. Държавна такса била внесена по всеки от предявените искове, а
освен това към датата на даване ход на устните състезания в първата
инстанция на 29.09.2022 г. чл. 7, ал. 1 т. 4 от Наредба № 1/2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения предвиждал, че
минималното възнаграждение за „други неоценяеми искове“ е в размер на 600
лв. Поради това дори да се приеме, че за предявените установителни искове
се дължи едно общо възнаграждение, определеното в размер на 600 лв. не
следвало да бъде намалявано.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна
страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на
материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.
№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Обжалваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваната част.
Въззивният съд намира, че при постановяване на решението в атакуваната
част не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с
оглед оплакванията в жалбата е правилно като краен резултат по следните
съображения:
Предмет на въззивна проверка е първоинстанционното решение в частта,
с която предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е уважен
за разликата над 174.20 лв. до 554.54 лв. В частта, с която този иск е
4
отхвърлен за разликата до пълния му предявен размер от 729.20 лв., както и в
частта, с която са уважени неоценяеми искове по чл. 26, ал. 1 ЗЗД,
първоинстанционното решение, предвид извода за неговата валидност, е
влязло в сила и не е предмет на проверка.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД ищцата твърди, че
заплатила на ответника без основание – въз основа на нищожен договор за
имуществено проучване и изготвяне на удостоверение за кредитен рейтинг от
13.01.2021 г. сумата от 792.20 лв., представляваща възнаграждение за
допълнителна услуга по същия договор и платима разсрочено на 10 равни
месечни вноски от по 79.22 лв. съгласно погасителен план – неразделна част
от сключения между страните договор за заем iZAЕМ № 7000000024381Mcr
от 14.01.2021 г. Претендирана е и законната лихва върху главницата от
завеждане на исковата молба в съда на 10.12.2021 г. до окончателното
плащане.
При исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД хипотезите на „получаване без
основание” обикновено са обусловени от едно преюдициално договорно
правоотношение. Фактическият състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД изисква
предаване, съответно получаване на нещо при начална липса на основание,
т.е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на
блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго, вкл. в случаите
на нищожни договори (т. 1 на ППВС № 1/1979 г.). Съгласно правилото на чл.
154, ал. 1 ГПК, в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и
главно доказване факта на плащането на сумата, а ответникът - да докаже, че
е налице основание за получаването, съответно за задържане на полученото.
В случая с влизане в сила на първоинстанционното решение в частта му
по иска с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД със сила на пресъдено нещо е
признато за установено, че сключеният между страните договор за
имуществено проучване и изготвяне на удостоверение за кредитен рейтинг от
13.01.2021 г. е нищожен.
С оглед доводите в жалбата, спорен пред настоящата инстанция е
въпросът суми в какъв размер е заплатила ищцата по прогласения за нищожен
договор.
С отговора на исковата молба ответникът е признал, че по този договор
ищцата е погасила сумата от 174.20 лв., като, противно на поддържаното в
5
жалбата, никакви писмени доказателства, касаещи плащания не са
представени към отговора. В този смисъл напълно несъстоятелен е доводът,
че районният съд не обсъдил такива писмени доказателства.
От приетото в първоинстанционното производство заключение на ССЕ
се установява, че съгласно предоставените на вещото лице от ответното
дружество извлечение от разплащателна сметка и счетоводна справка за
постъпили суми и погасени задължения, от ищцата са постъпили плащания,
всички чрез Изи пей, в общ размер 1 252 лв., описани по размер и дати на
плащане в заключението. От ответното дружество е предоставена на вещото
лице и счетоводна таблица за извършено от ответника погасяване
(възпроизведена на л. 4 от заключението), според която ответникът е отнесъл
постъпилата сума от 1 252 лв. за погасяване на 900 лв. – изцяло главница по
договора за заем, 177.80 лв. - възнаградителна лихва по договора за заем, и
174.20 лв. - вноски по договора за имуществено проучване. При изслушване
на заключението вещото лице е пояснило, че в заключението всъщност са
дадени три варианта, първи - съгласно погасяванията, извършени от
ответника, втори – съгласно погасителния план, като в този вариант погасени
са 540.60 лв. – главница по договора за заем, 156.86 лв. - възнаградителни
лихви по договора за заем, и 554.54 лв. - вноски по договора за имуществено
проучване; Третият вариант (наречен втори в заключението) е изготвен от
вещото лице при отчитане на представения имейл от ответника до ищцата и
приложена към него справка-извлечение от информационната система на
дружеството. За последната районният съд правилно е приел, че не доказва
плащане.
Заключението е обективно и компетентно изготвено, а доводите в
жалбата в тази връзка са неоснователни. Заключението е изготвено на база
предоставените на вещото лице от самия ответник счетоводни документи,
вкл. вещото лице е посочило във вариант 1 по какъв начин ответникът е
отнасял плащанията, направени от ищцата; Противно на поддържаното в
жалбата, вещото лице ясно и точно е посочило плащания в какъв размер, на
коя дата и по какъв начин са извършвани от ищцата, като съгласно
погасителния план към договора за заем вноската по двата договора е една и е
в размер на 187 лв.; Твърденията за необективност на вещото лице предвид
предоставяне на пълномощника на ищцата заключението в по-ранен момент
от представянето му пред съда са напълно оборени от приложения към
6
отговора на въззивната жалба имейл, видно от който заключението е
изпратено след депозирането му в съда по електронен път. Пак противно на
поддържаното от въззивника, същият не е оспорил заключението по реда и в
срока по чл. 200, ал. 3, изр. 2 ГПК – докато трае изслушването, нито е поискал
допускане на повторна или допълнителна ССЕ.
Поради това заключението се кредитира и от въззивния съд като
обективно и компетентно. От него се установява по безспорен начин, че по
двата договора ищцата е превела на ответното дружество сумата от общо
1 252 лв. Извършените от ответника произволни погасявания съгласно
изготвени от него счетоводни таблици правилно не са взети предвид от
районния съд, който е съобразил варианта на погасяване съобразно
погасителния план.
Неправилно обаче, приемайки в мотивите си, че договорът за
потребителски кредит е нищожен на основание чл. 22 ЗПК, районният съд не
е съобразил, че в този случай потребителят не дължи лихви, а съгласно чл. 23
ЗПК дължи връщане само на чистата стойност на кредита - в случая в размер
на 900 лв. Така, при съобразяване на вноските за главници съгласно
погасителния план, със сумата от 1 252 лв. следва да се считат погасени 8
вноски за главница по договора за заем в общ размер на 695.04 лв., изцяло 7
вноски от по 79.22 лв. – за т.нар. допълнителна услуга по договора за
имуществено проучване, и част в размер на 2.42 лв. от осмата вноска за т.нар.
допълнителна услуга, или общо по договора за имуществено проучване са
заплатени 556.96 лв.
При доказателствена тежест за ответника, същият не е доказал основание
за получаването на тази сума, поради което предявеният иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е основателен до размер от 556.96 лв.
Предвид забраната за влошаване положението на обжалващия и влизане в
сила на първоинстанционното решение в отхвърлителната му част, същото ще
следва да бъде потвърдено в обжалваната осъдителна част.
По частната жалба срещу определението по чл. 248 ГПК:
Частната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл.
248, ал. 3 вр. чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт.
Разгледана по същество, въззивният съд я намира за частично
7
основателна, но не по изложените в нея доводи.
Предявените от ищцата искове по чл. 26, ал. 1 ЗЗД за прогласяване
нищожност на договор за имуществено проучване и изготвяне на
удостоверение за кредитен рейтинг от 13.01.2021 г. и за прогласяване
нищожност на клаузата на чл. 4, ал. 1 от същия договор могат да бъдат
предявени само в условията евентуалност – в случай че съдът отхвърли иска
за прогласяване нищожност на договора, в условията на евентуалност да
прогласи нищожността на клауза от него. Без да коментира допустимостта на
първоинстанционното решение в частите, в които е влязло в сила, въззивният
съд намира, че на пълномощника на ищцата се следва едно възнаграждение за
неоценяемите искове. Действително, както се твърди в отговора на частната
жалба, към даване ход на устните състезания в първата инстанция на
29.09.2022 г. предвиденото в чл. 7, ал. 1 т. 4 от Наредба № 1/2004 г. за
минималните адвокатски възнаграждения предвижда минимален размер на
възнаграждението за неоценяеми искове от 600 лв. Съгласно задължителното
за националните съдилища решение от 25.01.2024 г. на СЕС по дело C‑438/22
обаче, съдът не е обвързан от минималните размери по Наредба № 1/2004 г.
на ВАС и следва да откаже прилагането й, тъй като същата нарушава
забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС. Съобразявайки извършеното от
пълномощника на ищцата в първата инстанция въззивният съд намира за
справедливо възнаграждение във връзка с неоценяемите искове в размер на
400 лв.
Ето защо определението по чл. 248 ГПК следва да бъде отменено в
частта, с която на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗА на пълномощника на
ищцата е присъдено адвокатско възнаграждение над сумата от 610 лв.
По разноските за настоящата инстанция: С оглед изхода на спора по
въззивната жалба, разноски се следват на въззиваемата. Доказано направените
такива са в размер на 500 лв. – адвокатско възнаграждение, което е заплатено
в брой съгласно удостовереното в представения договор за правна защита и
съдействие от 14.12.2022 г. Възражението на въззивника за прекомерност по
смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК съдът намира за основателно. Съобразно
цитираното по-горе решение от 25.01.2024 г. на СЕС по дело C‑438/22,
липсата на фактическа и/или правна сложност на делото пред настоящата
инстанция и обжалваемия интерес, съдът определя възнаграждение в размер
8
на 300 лв.
Разноски във връзка с частната жалба не се претендират, а и такива не
се дължат в производството относно разноските.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 11724 от 25.10.2022 г., постановено по
гр.д. № 71042/2021 г. на Софийски районен съд, 34 състав в обжалваната
част, с която по предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
„А..БГ” ООД, ЕИК ****, е осъдено да заплати на Г. Г. Г., ЕГН **********,
разликата над 174.20 лв. до 554.54 лв., представляваща платено без основание
възнаграждение за допълнителна услуга по договор за имуществено
проучване и изготвяне на удостоверение за кредитен рейтинг от 13.01.2021 г.,
ведно със законната лихва от подаване на исковата молба в съда на 10.12.2021
г. до окончателното плащане.
ОТМЕНЯ определение № 34227 от 14.12.2022 г., постановено по реда
на чл. 248 ГПК, поправено по реда на чл. 247 ГПК с определение № 6064 от
14.02.2023 г. в частта, с която „А..БГ” ООД, ЕИК ****, е осъдено да заплати
на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗА на адвокат Д.Т.Т., ЕГН **********,
разликата над 610 лв. до 810 лв.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба вх. № 288240/23.12.2022 г.
на „А..БГ” ООД в останалата й част.
ОСЪЖДА „А..БГ” ООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. ж.к. „Хаджи Димитър“, ул. ****, да заплати на Г.
Г. Г., ЕГН **********, гр. София, ж.к. ****, на основание чл. 78 ГПК сумата
300.00 лв. (триста лева), представляваща разноски за въззивното
производство.
Решението в частта му по частната жалба има характер на определение
и подлежи на обжалване с частна жалба пред Върховния касационен съд в
едноседмичен срок от връчването му на страните, съгласно чл. 248, ал. 3 ГПК,
а в останалата част е окончателно и не подлежи на касационно обжалване,
съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.
9
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10