РЕШЕНИЕ
гр.София, 07.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-В състав в публичното заседание на десети
юни през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена
Иванова
ЧЛЕНОВЕ:
Златка Чолева
мл.с. Димитринка Костадинова
при
секретаря Цветослава Гулийкова и в присъствието на прокурора
................... като разгледа докладваното от съдия Иванова в.гр.дело N: 1
632 по описа за 2020 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение № 226711 от 26.09.2019
г., постановено по гр.д.№ 44 991/2018 г. по описа на СРС, І ГО, 29 състав са
отхвърлени в цялост като неоснователни предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******искове
срещу К.П.Д., ЕГН ********** с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79,
ал.1, пр.1 ЗЗД във връзка с чл.149 ЗЕ и чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86,
ал.1 ЗЗД – за признаване за установено, че ответникът дължи на „Т.С.“ ЕАД
сумата 4 308,29 лева, представляваща цена на доставена топлинна енергия за
топлоснабден имот за периода: 01.05.2014 г. – 30.04. 2017 г., отразена в общи
фактури: № **********/31.05.2015 г., № **********/31.07.2016 г. и №
**********/31.07.2017 г., ведно със законната лихва от 30.03.2018 г. до
изплащане на вземането; мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия в
размер на 497,77 лева за периода от 16.09.2015 г. до 16.03.2018 г., както и за
сумата от 87,50 лева, представляваща цена на извършена услуга за дялово
разпределение за времето от 01.05.2014
г. – 30.04.2017 г., ведно със законната лихва от 30.03.2018 г. до изплащане на
вземането и мораторна лихва върху тази главница в размер на 18,20 лева за
периода от 16.09.2015 г. до 16.03.2018 г., за които е издадена заповед за
изпълнение по чл.140 ГПК по ч.гр.д.№ 21 295/2018 г. по описа на СРС, ГО,
29 състав.
Със същия съдебен акт „Т.С.“ ЕАД е осъдена да заплати на К.П.Д. на основание
чл.78, ал.3 ГПК сумата
574,00 лева – разноски за исковото производство и 401,91 лева – разноски за
заповедното производство.
Решението е постановено
при участие на трето лице – помагач на страната на ищеца „Б.” ООД, ***.
Така постановеното
съдебно решение е обжалвано от ищеца „Т.С.” ЕАД, ***. В жалбата се поддържа, че
решението е неправилно, постановено при нару-шение на материалния закон и процесуалните
правила. Наведени са доводи, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че К.П.Д. не е потребител на топлинна
енергия за битови нужди по смисъла на § 1, т.42 от ДР на ЗЕ, тъй като видно от
представения нотариален акт същият е собственик на процесния имот. Отразено е и
че зако-нът дава изрична дефиниция на понятието „потребител на топлинна енергия”,
като в тази връзка е без значение фактът дали лицето е обитавало процесния
имот, респ. дали същото е консумирало топлинната енергия лично; че правомощията,
които формират състава на едно субективно право са типизираните възможности, които субективното
право дава на своя носител и в този смисъл § 1, т.42 от ДР на ЗЕ /§1, т.13 от
ДР на ЗЕЕЕ/ говори именно за тези възможности, а не за реалното им упражняване.
Сочи се и че от обективна страна, в съот-ветствие с изготвения доклад и
разпределението на доказателствената тежест, в тежест на дружеството е да
докаже съществуването на договорно правоотношение между страните, реално
доставена топлинна енергия за процесния период и че нейната стойност
съответства на спорната сума, като от събраните писмени доказателства тези обстоятелства
са доказани. Твърди се и че действащите за процесния период законови разпоредби
дават алтернативна възможност задълженията да бъдат търсени, както от
собственика на имота, така и от лицето, носител на вещно право на ползване,
като с оглед законовите разпоредби К.Д. има възможност да търси от лицето,
държало имота им, сумите – предмет на производството на едно различно
основание, доколкото разпоредбата на чл.153 ЗЕ изрично указва кое лице е
задължено да заплаща потребената топлинна енергия; че от събраните по делото
писмени доказателства горните обстоятелства са доказани при условията на пълно
и главно доказване. Отразено е и че дори ответникът да е бил провел насрещно
доказване, че лицето, в чиято полза е учредено вещно право на ползване, е било
реален консуматор на топлинната енергия, за което обстоятелство не са
представени никакви доказателства, този факт е неотносим към предмета на спора.
Моли съда да отмени обжалваното решение на
първоинстанционния съд и да уважи изцяло претенцията му, като му се присъдят и
направените разноски по делото и юрис-консултско възнаграждение.
Ответникът по жалбата –
К.П.Д.,***
в подадения в срока по чл.263, ал.1 ГПК отговор на въззивната жалба чрез пълномощника
му адв.П., е оспорил същата като неоснователна. Инвокирал е съображения, че същественото
в случая е, че не е установено от ищеца наличието на вещно право, което е
основния правопораждащ факт; че ответникът не е собственик или ползвател на
процесния имот; че отделно от посо-ченото относно материалноправната
легитимация на ответника, ищцовото дружество не е успяло да докаже и
количеството на претендираната топлинна енергия, размера на претенди-раните
суми и публикуването на сумите в интернет страницата на дружеството, което е conditio
sine qua non за заплащането им от страна на клиентите. Посочено е и че дори
горните обстоятелства да са били установени, ответната страна е направила
възражение за изтекла кратка погасителна давност по чл.111, б.“в“ ЗЗД.
Моли въззивната жалба да бъде оставена
без уважение, а атакуваното решение – да бъде потвърдено като правилно и
законосъобразно.
Третото лице-помагач на
страната на ищеца – Б.” ООД, *** не е взело становище по жалбата.
Софийски градски съд,
като прецени доводите на страните и събраните по делото до-
казателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира
за установено следното:
Въззивната жалба е
допустима – същата е подадена от легитимирана страна в про-цеса, в срока по
чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валид-ността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по
останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбите оплаквания, с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна
норма, както и когато следи слу-жебно за интереса на някоя от страните – т.1 от
Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК
на ВКС.
При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното
съдебно решение е валидно и процесуално допустимо в обжалвана част, както и че настоящият
казус не попада в двете визирани изключения в ТР на ОСГТК на ВКС, поради което
следва да се обсъдят релевираните доводи относно неговата правилност.
Съдът
е сезиран с положителни установителни искове, заявени по реда на чл.422, ал.1 ГПК във връзка чл.415, ал.1 ГПК за признаване със сила на присъдено нещо същест-вуването
на оспорените от длъжника К.П.Д.,
ЕГН ********** главни и акцесорни вземания, за които по реда на чл.410 ГПК
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение. Оспорването на
вземанията от страна на длъжника с подаденото възражение по чл.414 ГПК,
обоснова и наличието на правен интерес в полза на ищеца от предявяване на установителния иск по чл.422 ГПК /в т.см. и
решение № 246/11.01.2013 г. по т.д.№ 1278/2011 г. на ІІ ТО на ВКС, решение №
89/02.06.2011 г. по т.д.№ 649/2010 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 171/24.04.2012 г. по
гр.д.№ 801/11 г. на ІV ГО на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК и др./. В
тежест на ищеца е да установи в това производство – в ка-чеството му на
кредитор, обстоятелствата, от които произтича вземането му, както и него-вата
ликвидност, изискуемост и размер, а на ответника – фактите, които изключват или
пога-сяват това спорно право.
При събрания по делото доказателствен материал решаващият
състав на СГС нами-ра, че не са налице предпоставките за ангажиране на
отговорността на ответника по предяве-ните при условията на обективно
съединяване искове от „Т.С.” ЕАД искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във
връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.149 ЗЕ и чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД.
Съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест в
гражданския процес, регламентирани с разпоредбата на чл.154, ал.1 ГПК, всяка
страна в същия е длъжна при условията на пълно и главно доказване да установи
обстоятелствата, на което основава своите искания, което в случая не е
направено от страна на жалбоподателя-ищец в хода на производството пред СРС.
Отношенията между
доставчиците и потребителите на топлинна енергия за исковия период са
регламентирани в Закона за енергетиката /ЗЕ/. Съгласно установените в същия
правила, за да бъде обвързано едно лице от договор за продажба на топлинна
енергия с топлопреносно предприятие при
публично известни общи условия, същото следва да има качеството на потребител/клиент
на топлинна енергия за битови нужди.
Съгласно
нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ – в редакцията, действала до 17.07.2012 г., „пот-ребители
на топлинна енергия“ са всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
към нейно самостоя-телно отклонение, а по силата на легалното определение,
дадено в §1, т.42 от ДР /отм./ на ЗЕ, „потребител на енергия или природен газ
за битови нужди“ е физическо лице – собственик или ползвател на имот, което
ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител го-реща вода или пара
за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за
домакинството си. След отмяната на § 1, т.42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на
измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието „клиент на топлинна
енергия“, което е еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на топлинна
енергия“. Съгласно новата редакция на чл. 153, ал.1 ЗЕ, действаща в исковия
период, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда –
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и
да заплащат цена за топлинна-та енергия.
Следователно,
за да бъде определено едно лице като потребител/клиент на топлинна енергия за
битови нужди съгласно визираната законова уредба е необходимо да бъде устано-вено,
че същото е собственик или носител на вещно право на ползване върху имот, който
е присъединен към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение. Това
лице е задъл-жено да заплаща продажната цена за доставената и потребена
топлинна енергия на топлос-набдения обект и цената на услугата „дялово
разпределение“, респ. то встъпва в облигацион-ни правоотношения с ищцовото
дружество – топлопреносно предприятие. По делото не са ангажирани
доказателства, че К.П.Д.,
ЕГН ********** в процесния период е титуляр на правото на собственост или на ограничено
вещно право върху недвижи-мия имот, за който се поддържа в исковата молба да е
топлоснабден от ищеца – апартамент НП /направо/, находящ се в гр.София, ул.”*******”
№ 14, ет.1, с абонатен номер 17358. От представения нотариален акт за дарение
на недвижим имот № 94, том LLXLІІ, дело № 28 807/12.11.1993 г. на нотариус
Д.Т.– първи нотариус в Нотариалната служба при СРС, се констатира, че К.П.Д., ЕГН ********** е
придобил правото на собственост върху апартамент без номер, находящ се на първи
етаж в сградата на ул.”*******в гр.София
– без други данни относно конкретното му разпо-ложение на етажа /вдясно, вляво
или направо/. Липсват и доказателства, че именно за описания в нотариалния акт
имот е открита партида с абонатен номер 17358.
С
исковата молба във връзка с разглеждания въпрос са представени и два броя спи-съци
на етажни собственици. В първия представен такъв – без дата и несъдържащ сведения
за сградата, за която се отнася, К.П.Д. е
посочен като собственик на апартамент № 9, като срещу името му липсва положен
подпис. Във втория приложен списък – също без дата, е отразено, че г-н К.П.Д. е собственик на апартамент № 3 на втори етаж в
сградата на ул.”*******в гр.София, като от същия е видно и че на първия и на
втория етажи в сградата на ул.”*******има по два апар-тамента.
Съгласно
данните от ангажираните от ищеца формуляри за отчет от 28.05.2015 г. и
09.06.2017 г. топлоснабден имот с абонатен № 17358 е с адрес: гр.София, ул.”*******,
апартамент 9 /дясно/ и с име на клиента: П.Д. Д., различно от ответника лице. Доказателства за
идентичност на посочените във визираните документи апартаменти не са
представени по делото от ищцовото дружество.
Предвид
горните обстоятелства не може да се направи извод, а още по-малко едноз-начен и
обоснован, че ответникът е носител на правото на собственост върху процесния топлоснабден
имот – апартамент НП /направо/, находящ се в гр.София, ул.”*******, за който да
е открита партида за топлоснабдяване с абонатен номер 17358.
Само за пълното на изложението следва да се посочи, че дори и да беше
установено наличието на идентичност между притежавания от К.Д. апартамент и процес-ния такъв, от визирания нотариален
акт е видно, че дарителката Е.Х.Д.е запазила правото да ползва дарения имот пожизнено
и безвъзвратно, т.е. че имотът е
обременен с учредено върху него вещно право на ползване с титуляр: третото за
спора лице Е.Х.Д.. При тези данни облигационното правоотношение за про-дажба на
топлинна енергия относно този недвижим имот би възникнало между ищцовото
дружество и това неучастващо в процеса лице. От систематично тълкуване на
нормите на чл.150, ал.1 ЗЕ, чл.153 ЗЕ и § 2 “а“ от ДР на ЗЕ във връзка и с
разпоредбата на чл.57 ЗС се обосновава извод, че по принцип потребител/клиент
на топлинна енергия за битови нужди се явява собственикът на топлоснабдения
имот, освен в случаите, когато върху
имота е учредено вещно право на ползване. При последната хипотеза – клиент на
топлинната енергия по смисъла на чл.153 ЗЕ и § 2 “а“ от ДР на ЗЕ, който е и
страна по облигационното право-отношение с топлопреносното предприятие, е
титулярът на ограниченото вещно право на ползване, който е задължен да заплаща
стойността на доставената за имота топлинна енергия като разход, съгласно
изричното разпореждане на чл.57 ЗС. В производството нито се твърди, нито са
представени доказателства за отказ или погасяване на правото на ползване,
учредено в полза на третото лице Е.Х.Д., нито такива за сключено споразумение
между последната и „голия“ собственик К.П.Д. за
разли-чен от установения в чл.57 ЗС начин за разпределение на задължението за
консумативните разноски за дарения имот помежду им в заявения като предмет на
спора времеви интервал, които да имат правни последици за възникналото с вещния
ползвател правоотношение.
С
оглед изложеното решаващият състав на СГС приема, че ответната страна по ис-ковете
К.П.Д., ЕГН **********
няма качеството на потребител/клиент на
топлинна енергия по смисъла на закона; че същият не е встъпил в договорни
отношения с „Т.С.” ЕАД в исковия период за продажба на топлинна енергия
при публично известни общи условия относно имота-предмет на спора и че в неговия
патримо-ниум не са възникнали задължения за заплащане на цена на топлинна енергия и
услугата „дялово разпределение” относно този имот за исковия период от време.
Поради липсата на един от
елементите от фактическия състав на разпоредбата на чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и пасивна материалноправна легитимация
на ответника да отговаря за задължения по Закона за енергетиката, предявените
искове на това основание по реда на чл.422, ал.1 ГПК срещу него относно
главните вземания в размери, съответно от: 4 308,29 лева – стойност на неизплатена
топлинна енергия и 87,50 лева – стойност на услуга за дялово разпределение за периода от м.05.2014 г. до
м.04.2017 г. вкл. се
явяват неоснователни и като такива същите подлежат на отхвърляне.
При приетия изход на спора по
отношение на търсените главници, като неоснова-телни следва да се отхвърлят и
претенциите по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД за стойности,
съответно от 497,77
лева – относно първата главница и 18,20 лева – относно втората, за периода от
16.09.2015 г. до 16.03.2018 г., тъй като тези задължения
са акцесорни и се обуславят от съществуването на валидно, ликвидно и изискуемо главно
вземане на креди-тора, по отношение на чието изпълнение длъжникът да е изпаднал
в забава, каквото в настоя-щата хипотеза не е налице.
Поради съвпадение на крайните изводи на настоящата съдебна инстанция с
тези на първоинстанционния съд относно изхода на спора по заявените претенции, обжалваното
ре-шение като правилно следва да бъде потвърдено.
При приетия изход от разглеждането на делото на въззивника не се дължат
разноски за настоящото производство на основание чл.78, ал.1 ГПК.
В полза на ответната страна е
възникнало право на разноски по чл.78, ал.3 ГПК, като такива следва да й се
присъдят в размера, установен с чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1 от 09.07. 2004
г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения на ВАдС. Съдът
съобразява наведеното от въззивника
възражение по чл.78, ал.5 ГПК в молбата му от 09.06.2021 г., което преценява
като основателно, предвид обстоятелствата, че делото не се отличава с
фактическа и правна сложност и по същото е проведено само едно открито съдебно
заседание. Подлежа-щите на репариране разноски възлизат на сумата от 573,82 лева.
Воден от горното, Съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 226711 от 26.09.2019 г., постановено по гр.д.№ 44 991/2018
г. по описа на СРС, І ГО, 29 състав.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******със седалище и
адрес на управление:*** да ЗАПЛАТИ на К.П.Д., ЕГН **********, със съдебен адрес: *** – адв. П., на
основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 573,82 лева /петстотин седемдесет и три
лева и осемдесет и две стотинки / – разноски
за въззивната инстанция.
Решението е постановено
при участие на трето лице – помагач на страната на ищеца „Б.” ООД, ***.
Решението не подлежи на
касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, пр.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.