Р Е
Ш Е Н
И Е №
260562
17.12.2020г., град Пловдив
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ ОКРЪЖЕН СЪД - VII –ми
граждански състав
На
18.11.2020г.
В
публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕФКА
МИХОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОРИС ИЛИЕВ
МИРЕЛА ЧИПОВА
Секретар:
Ангелина Костадинова
като
разгледа докладваното от съдия Ст.Михова в.гр.дело № 1642 по описа за 2020г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 3585/ 30.09.2019 г., постановено по гр. д.
№ 2419/ 2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив, поправено с Решение № 351/
30.01.2020 г., е признато за установено паричното вземане на К.В.М., с ЕГН **********, срещу Б.Д.Г.,
с ЕГН **********, в размер на сумата от 830 лева, съставляваща мораторна
неустойка за периода 31.07.2018г. – 10.10.2018г. , по сключен между страните на
30.06.2018г. договор за паричен заем,
както и сумата от 150 лева,
представляваща хонорар за изготвяне на договора съгласно т. ІІІ, т. 4 от същия,
за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично вземане по член
410 ГПК по ч. гр. д. № 16181/2018г. на ПРС, ХV гр..
Срещу така постановените решения са подадени въззивни
жалби от ответника Б.Д.Г., с ЕГН **********.
Във въззивна жалба с вх.№1434/16.01.2020г. при
регистратурата на ПдОС против решение № 3585/ 30.09.2019 г. се поддържа, че неправилно от първоинстанционния съд е
признато за установено, че жалбоподателят дължи на К.М. мораторна неустойка по сключения между
страните договор за заем в размер от 830 лева. Твърди се в жалбата , че
уговорената в чл.5,ал.4 от договора неустойка в размер на 0,2 % за всеки просрочен ден е прекомерна , противоречи на всички законови разпоредби
на Република България и на законната лихва
възлизаща на 10% плюс основния
лихвен процент на БНБ.Искането до въззивния съд е за отмяна на обжалваното
решение.
Във въззивна жалба с вх. № 17756/30.06.2020г. при
регистратурата на ПдОС , против Решение № 351/ 30.01.2020 г.,жалбоподателят
излага несъгласие с допуснатата поправка досежно начина на изписване на
фамилното му име , като счита, че поправката следва да засегне начина на изписване и четене, и на собственото
му име.
В срока по чл.263,ал.1 от ГПК е подаден отговор от въззиваемата страна, в
който взема становище за правилност и законосъобразност на първоинстанционните
съдебни актове и се настоява за тяхното
потвърждаване с присъждане на направените по делото разноски.
Пловдивският окръжен съд, след като провери
обжалваното решение съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК, прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение и обсъди възраженията,
доводите и исканията на страните, намери за установено от фактическа и правна
страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана
страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява
процесуално допустима и подлежи на
разглеждане по същество.
Първоинстанционният съд е сезиран с искове с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД и
чл.79,ал.1 от ЗЗД , предявени по реда на чл.422,ал.1 от ГПК във вр.с
чл.415,ал.1 от ГПК, от К.В.М., с ЕГН **********,
за признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът Б.Д.Г.,
с ЕГН ********** , му дължи сумата от 830 лева мораторна неустойка за периода
31.07.2018г. – 10.10.2018г., както и
сумата от 150 лева, представляваща хонорар за изготвяне на договора, съгласно т. ІІІ, т. 4 от договора за паричен
заем, сключен между страните на 30.06.2018г. , за което вземане е издадена
заповед за изпълнение на парично вземане по член 410 ГПК по ч. гр. д. №
16181/2018г. на ПРС, ХV гр. състав.
Исковата претенция се основа на твърденията, че между
страните бил сключен договор за паричен
заем на 30.06.2018 година , по силата на който, ищецът е предал на ответника в
заем сумата от 5 930,00 лева, с уговорен
срок за връщането й до 30.07.2018 г.Получаването
на сумата било изрично удостоверено с
подписа на ответника положен на гърба на договора. Съгласно клаузата на чл. 10,
ал. 1 от споразумението , при
забава заемателят дължи на заемодателя неустойка
в размер от 0,2 % от дължимата сума за всеки просрочен ден, а според чл. 5, ал. 4 от договора дължи на заемодателя
и сумата от 150 лева - възнаграждение за изготвяне на договора.Тъй като ответникът не изпълнил задължението си за
връщане на предоставената в заем сума и за заплащане на уговореното в договора
възнаграждение за неговото изготвяне, ищецът се снабдил със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК
по ч. гр. д. № 16181/2018 г. по описа на Районен съд - Пловдив, срещу която в
срока по чл. 414, ал. 2 ГПК е депозирано възражение, поради което ищецът е предявил настоящата искова молба за
установяване на вземанията си по заповедта.
В срока по чл.131 ГПК е подаден отговор на исковата
молба от ответника, в който моли за отхвърляне на исковете, без да излага конкретни
съображения досежно тяхната неоснователност.
От фактическа страна от представените по делото
писмени доказателства се установяват, че на 30.06.2018 год., между К.М. , от
една страна като заемодател и Б.Г. , от друга като заемател е сключен
договор за паричен заем. Според уговореното в договора заемодателят е поел
задължение да предаде в собственост на ответника сумата от 5930 лева, срещу поето от
последния задължение за връщането й в
срок до 30.07.2018г. В чл.10,ал.1 от договора
е уговорена и неустойки при забава на заемателя за връщане на заемната
сума в размер на 0,2% от дължимата сума
за всеки просрочен ден.Съгласно чл.5,ал.4
от споразумението заемателят
дължи на заемодателя и възнаграждение в
размер от 150 лева за изготвянето му.На 30.06.2018г. между страните е подписана
и разписка, удостовяраваща получаване на сумата от Б.Г. в размер на 5930 лева
по договора за паричен заем.
За да постанови обжалваното решение и уважи
предявените от ищеца искове , първостепенният съд е приел за установено от
фактическа страна, че между страните е възникнало валидно облигационно
правоотношение по сключен на 30.06.2018г. договор за заем. По делото липсват данни, ответникът да е изпълнил в срок своето
парично задължение за връщане на предадената в заем сума, поради което дължи на
заемодателя уговорената в договора
мораторна неустойка възлизаща в размер на 830 лева и възнаграждение за
изготвяне на договора в размер от 150 лева.
При
извършената служебна
проверка на обжалваното решение съобразно
правомощията си по
чл.269, изр. първо от
ГПК съдът намери,
че същото е
валидно и допустимо.
Предвид горното и на
основание чл.269, изр.2 от
ГПК следва да
бъде проверена правилността
на решението съобразно
посоченото в жалбата, както
и при служебна
проверка от въззивната
инстанция за допуснати
при постановяването му
нарушения на императивни материалноправни норми,
като въззивният съд се
произнесе по съществото
на правния спор между
страните.
По отношение на възприетата от районния съд фактическа
обстановка следва да се посочи, че въззивният съд е обвързан от онези
фактически изводи, за които във въззивната жалба и отговора към нея липсват
оплаквания, т.е. настоящата инстанция не може да приеме за установена различна
фактическа обстановка без нарочни възражения в този смисъл от страна на
жалбоподателя и/или въззиваемата страна.
Спорът е изяснен
от фактическа страна като пред въззивния
съд спор не се повдига, че ответникът е неизправна страна по сключения между
страните на 30.06.2018г. договор за
паричен заем , като не е изпълнил в уговорени срок -30.07.2018г. задължението си за връщане на заемодателя на
сумата от 5930 лева.
Поставеният пред въззивния съд спор е за прекомерност на уговорената с договора за
паричен заем неустойка – чл.92, ал.2 ЗЗД, което възражение е релевирано
за първи път от заемателя с подадената от него въззивна жалба.
Доколкото възражението за прекомерност на неустойката
е направено извън преклузивните срокове по чл.131 от ГПК, същото не подлежи на
разглеждане от въззивния съд. Прекомерната неустойка не се намалява по право или служебно от съда , а само ако правото на намаляване бъде упражнено от длъжника, в който смисъл са
решение № 193 от 12.02.2018г. по т.д.№
2303/2016 г. на І т.о., решение № 88 по т.д.№ 911/2009 г. на І т.о.; решение № 181 по т.д. № 4386/2013 г. ІІ т.о.,
решение № 28 по гр.д.№ 243/2010 г. на ІV г.о., решение № 243 по гр.д.№ 479/2012
г.на І. г.о. на ВКС. Касае е се до упражняване на едно лично потестативно право
на длъжника - да иска намаляване на размера на неустойката поради нейната
прекомерност.Следователно възражението на ответника за прекомерност на неустойката, е преклудирано, тъй като се въвеждат за първи
път пред въззивната инстанция.
Същевременно
не се установява и неустоичната клауза да е нищожна поради противоречие с
добрите нрави. Въпреки липсата на възражение в този смисъл съдът - с оглед на
служебното си задължение да следи за спазването на императивни правни норми,
следва да провери правното действие на клаузата и в този аспект.
В случая размерът на уговорената неустойка е 0,2% от
дължимата сума за всеки просрочен ден.
Съгласно т. 3 от ТР № 1/2010г не е нищожна клауза за
неустойка в приватизационните и търговските договори, уговорена без краен
предел или без фиксиран срок, до който тя може да се начислява. На практика с
това разрешение се отстъпва от предходно изразеното в практиката становище, че
такава
клауза е нищожна. В случая договорената клауза има не само обезщетителен
характер /да компенсира вредите, които изправната страна търпи поради виновното
неизпълнение на паричното задължение на длъжника/, но и обезпечителен характер
/да упражни натиск върху длъжника да изпълни доброволно и в срок задължението
си под заплахата да плати повече от реално дължимото/. Поради това напълно
логично е размерът на неустойката да превишава реално претърпените вреди
именно, за да стимулира длъжника да изпълни бързо в срок или с минимално
закъснение задължението си, /тъй като иначе ще плати повече от обичайно
дължимото/. Страните свободно определят размера на превишението, което би могло
да противоречи на добрите нрави само ако към момента на сключване на договора
то е така определено, че да не зависи от поведението на длъжника и по този
начин да създава възможност за кредитора да има изгода повече от забавеното
плащане, отколкото от реалното изпълнение. Така или иначе обаче в случая в
договорната клауза не може да се говори за неопределяемост на срока, за който
се дължи обезщетението, тъй като този срок зависи от изпълнението на
задължението на длъжника и не зависи от поведението на кредитора. Затова не са
налице условия за неоснователно обогатяване на кредитора, доколкото длъжникът
във всеки един момент може да престира дължимото. Още повече, че се касае не
просто до родово определени вещи, а до парични средства, за които се прилага чл. 81, ал. 2 ЗЗД – обстоятелството, че длъжникът не разполага с парични средства
за изпълнение на задължението, не го освобождава от отговорност, т.е. той е
длъжен да престира. В тази връзка следва да се посочи, че паричният дълг се
е натрупал поради продължителността на
забавата, а не поради прекомерност на неустойката , като длъжникът е знаел
отнапред какви ще са последиците от забавеното плащане, като сам се е съгласил
с тях при възникване на правоотношението. Размерът на мораторната неустойка в казуса е
0,2 процента на ден, което с оглед на практиката на ВКС за подобен размер на неустоечната клауза не противоречи на добрите нрави и на принципа на справедливост , тъй като не
излиза извън присъщите на неустойката
функции –обезпечителна, обезщетителна и санкционна - така решение №99/26.07.2013г. по т.д.
№944/12г. на ВКС.
Тъй
като липсват конкретни оплаквания
във въззивната жалба досежно присъдената с първоинстанционното
решение сума в размер от 150 лева-възнаграждение за изготвяне на договора за заем , не се дължи служебна
проверка от въззивния съд на неговата
правилност, с изключение на нарушение на императивна материалноправна норма, каквото
не се констатира да е било допуснато.
По изложените мотиви решение № 3585/ 30.09.2019 г. е
правилно и следва да бъде потвърдено.
Като правилно и законосъобразно следва да бъде
потвърдено и Решение № 351/ 30.01.2020
г., постановено по реда на чл.247 от ГПК , с което и в изпълнение на указанията
на въззивния съд , първоинстанционният е изправил допуснатата очевидна
фактическа грешка във фамилното име на жалбоподателя от Г.
на Г..
С оглед изхода на спора в
настоящата съдебна инстанция и на основание чл.78, ал.3 ГПК, жалбоподателят следва да бъде осъден да
заплати на въззиваемия сторените по
делото разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер от 550 лева.
Водим от горното,
Пловдивският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 3585/ 30.09.2019 г., постановено по гр.
д. № 2419/ 2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 351/ 30.01.2020 г., постановено по гр. д.
№ 2419/ 2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив.
ОСЪЖДА Б.Д.Г., с ЕГН ********** да заплати на К.В.М., с ЕГН ********** ,
сумата от 550 лева-разноски по делото.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.