Решение по дело №224/2025 на Административен съд - Ямбол

Производството е образувано по жалба на И. Д. А. от [населено място], [област], [улица], чрез адв. Д. М. от АК-[област], със съдебен адрес [населено място], [улица], Email: advokat_[електронна поща] против Решение №2153-28-33/20.05.2025 г. на Директора на ТП на НОИ-Ямбол, с което е оставена без уважение жалба с вх.№1012-28-60/08.05.2025 г. на И. Д. А. от [населено място], [улица]против Разпореждане № 281-03-27-3/22.04.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ-Ямбол, с което на основание чл.54ж, ал.1 КСО и във връзка с чл.11, §3, буква „а“ и чл.65, §2 от Регламент (Е0)883/2004 на И. Д. А. е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица по чл.54а от КСО.

В жалбата се твърди, че индивидуалният административен акт е незаконосъобразен, издаден при съществени нарушения на административно-производствените правила, в противоречие с материалния закон и неговата цел, т.к. посочените мотиви не отговарят на действителното фактическо положение, доколкото А. не отговаря на изискването да е живял на територията на другата държава, т.е. на територията на Германия поне 5 години без прекъсване и в никакъв случай не е загубил връзка с България; не отговаря на истината, че лицето по време на заетостта си в Германия не се е завръщало в България, както и че няма близки роднини; през периода 13.09.2022 г. до 16.02.2024 г. оспорващият няколко пъти се е връщал в България, при семейството си и после пак е заминавал за Германия, за да работи; за обстоятелството, че не е прекъснал връзката си с България свидетелстват, както периодичните връщания в страната, така и обстоятелството, че непосредствено след като е прекратил трудовото си правоотношение с работодателя в Германия, се е върнал в България и се е регистрирал в Дирекция „Бюро по труда“-гр.Елхово с намерение да намери подходяща работа, съобразена с неговата квалификация и опит. Претендира се за отмяна на Решение 2153-28-33/20.05.2025 г. на Директора на ТП на НОИ-Ямбол и присъждане на направените по делото разноски.

В съдебно заседание за жалбоподателя се явява процесуалният му представител, който подържа жалбата и исканията в нея по съображения доразвити в писмени бележки.

За ответната страна в съдебно заседание се явява гл.юрисконсулт М., която по съображения посочени в писмено становище и писмени бележки претендира за отхвърляне на жалбата и за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

След цялостна преценка на събраните по делото доказателства в тяхното единство и поотделно, съдът приема за установена следната фактическа обстановка:

Със Заявление № 281-03-27/26.02.2024 г. за отпускане на парично обезщетение за безработица (ПОБ) И. А. е поискал отпускане на парично обезщетение за безработица, като е декларирал упражняване на трудова дейност, период на осигурена заетост и пребиваване в Германия за времето от 13.09.2022 г. до 16.02.2024 г., за което е приложил декларация относно определяне на пребиваване във връзка с чл.65 (2) от Регламент(ЕО)) 883/2004 и 2 бр. документи от Германия, приети със справка № 281-03-27-1/27.02.2024 г.

С разпореждане №281-03-27-1/01.03.2024 г. производството по отпускане на ПОБ е спряно до получаване на структуриран електронен документ(СЕД) Н006 относно определяне на пребиваване, СЕД U017 за удостоверяване на осигурителна заетост и СЕД U004 за удостоверяване на доход, чрез Електронен обмен на социалноосигурителната информация между България и EC (EESSI).

Чрез последния към Компетентната институция (КИ) на Германия на 01.03.2024г. са отправени искания за изпращане на СЕД Н005 за пребиваване, СЕД U001CB за осигурително досие и СЕД U003 за заплата от осигурителната институция, като на 04.03.2025г. са получени СЕД U017, с който е потвърден период на осигурена заетост от 13.09.2022г. до 16.02.2024 г. и СЕД U004 за удостоверяване на доход от КИ на Германия и на 07.04.2025 г. е получен СЕД Н006-отговор на искането за информация за пребиваване от КИ на Германия, че “държавата по пребиваване по време на последната заетост е Германия“.

С разпореждане №281-03-27-2/22.04.2025 г. е възобновено производството по отпускане на ПОБ, поради получаване на структурирани електронни документи (СЕД) Н006, СЕД U017 и СЕД U004 от КИ на Германия.

Видно от справка в информационната система на НОИ-Регистър на осигурените лица липсва трудова заетост на оспорващия в България след 19.08.2022 г.

С разпореждане №281-03-27-3/22.04.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ-Ямбол на основание чл.54ж, ал.1 КСО и във връзка с чл.11, §3, буква „а“ и чл.65, §2 от Регламент (Е0)883/2004 на И. Д. А. е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица по чл.54а от КСО, като жалбата с вх.№1012-28-60/08.05.2025 г. против това разпореждане е оставена без уважение с Решение №2153-28-33/20.05.2025 г. на Директора на ТП на НОИ-Ямбол, получено от адресата с известие за доставяне на 27.05.2025 г.

При така изяснената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:

Жалбата е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна с правен интерес от обжалването и в преклузивния срок по чл.118 КСО.

Разгледана по същество жалбата е неоснователна по следните съображения:

Предмет на оспорване пред Административен съд Ямбол е Решение №2153-28-33/20.05.2025 г. на Директора на ТП на НОИ-Ямбол, с което е оставена без уважение жалба с вх.№1012-28-60/08.05.2025 г. на И. Д. А. от [населено място], [улица]против Разпореждане № 281-03-27-3/22.04.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ-Ямбол, с което на основание чл.54ж, ал.1 КСО и във връзка с чл.11, §3, буква „а“ и чл.65, §2 от Регламент (Е0)883/2004 на И. Д. А. е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица по чл.54а от КСО.

Съгласно чл.168 АПК във връзка с чл.142 АПК съдът проверява законосъобразността на оспорения акт към момента на издаването му на всички основания по чл.146 АПК, без да се ограничава само с тези посочени от оспорващия.

Необходимо е да са налице в тяхната съвкупност изискванията за валидност на административния акт, а именно: да е издаден от компетентен орган, в изискуемата форма, при спазване на административно-производствените правила, да не противоречи на материалноправните разпоредби и да съответства с целта на закона.

Липсата на някоя от предпоставките води до незаконосъобразност на административния акт и е основание за отменянето му.

Оспореното решение на Директора на ТП на НОИ–Ямбол е постановено от надлежен орган, в кръга на неговата компетентност по чл.117, ал.1, т.2, б.“б“ КСО и в изискуемата писмена форма с мотивиран акт при спазване на процедурата визирана в закона. В административното производство не са допуснати нарушения на процедурата, които да опорочават издаденото решение. Не са налице и противоречия с материалноправните норми или несъответствие с целта на закона.

По силата на чл.54ж КСО паричните обезщетения за безработица се отпускат, изменят, отказват, спират, прекратяват, възобновяват и възстановяват с разпореждане на длъжностното лице, на което е възложено ръководството на осигуряването за безработица или друго длъжностно лице, определено от ръководителя на териториалното поделение на Националния осигурителен институт.

Според разпоредбата на чл.54а, ал.1 КСО право на парично обезщетение за безработица имат лицата, за които са внесени или дължими осигурителни вноски във фонд "Безработица" най-малко 12 месеца през последните 18 месеца преди прекратяване на осигуряването и които имат регистрация като безработни в Агенцията по заетостта; не са придобили право на пенсия за осигурителен стаж и възраст в Република България или пенсия за старост в друга държава или не получават пенсия за осигурителен стаж и възраст в намален размер по чл.68а или професионална пенсия по чл.168 и не упражняват трудова дейност, за която подлежат на задължително осигуряване по този кодекс или по законодателството на друга държава, с изключение на лицата по чл.114а, ал.1 от Кодекса на труда.

С Регламент (ЕО) № 883/2004 г. са въведени материалноправните правила, принципи и разпоредби в сферата на координацията на системите за социална сигурност на държавите членки. Механизмът на координация на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения.

По отношение на обезщетенията за безработица общият принцип за определяне на приложимото законодателство е, че лице, упражняващо доходоносна дейност, следва да принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето съгласно чл.11, § 3, буква "а" от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., като чл.61 от същия Регламент (ЕО) № 883/2004 г. въвежда и принципа на сумиране на периоди, т.е. компетентната институция на държава-членка съгласно чието законодателство придобиването, запазването, времетраенето или възстановяването на правото на обезщетения зависи от завършването на периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост или пребиваване, зачита до необходимия размер периодите на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост или пребиваване, завършени съгласно законодателството на всяка друга държава-членка, все едно че периодите са завършени съгласно прилаганото от нея законодателство.

Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата-членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. Така съгласно чл.65, §1 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. лице, което е безработно частично или през различни периоди, и което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е живяло в държава-членка, различна от компетентната, се поставя на разположение на неговия работодател или на службите по заетостта в държавата-членка. То получава обезщетения в съответствие със законодателството на компетентната държава-членка, както ако е пребивавало в тази държава-членка. Тези обезщетения се отпускат от институцията на компетентната държава-членка. Според нормата на чл. 65, § 2, изр. 1-во от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. По силата на чл. 65, § 5, буква "a" от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. безработно лице по първо и второ изречение на § 2 получава обезщетения в съответствие със законодателството на държавата-членка по пребиваване, както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Тези обезщетения се предоставят от институцията по пребиваване.

Според легалната дефиниция на чл.1, б."т" от Регламент (ЕО) № 883/2004 "компетентна държава-членка" е държавата-членка, в която се намира компетентната институция, а съгласно б.“р“ „компетентна институция" е:i)институцията, в която заинтересованото лице е осигурено към момента на искането за обезщетение или ii) институцията, от която заинтересованото лице има или би имало право на обезщетения, ако то, член или членове на неговото семейство пребиваваха в държавата-членка, в която се намира институцията.

През периода на последна трудова заетост жалбоподателя е осъществявал дейност като заето лице на територията на Германия, поради което и съгласно чл.11, §3, б."а" от Регламент (ЕО) № 883/2004, както принципно правилно е приел и административният орган, последната е подчинена на законодателството на тази държава.

Обстоятелството, че спрямо жалбоподателя се явява приложимо законодателство на Германия и същата се явява компетентната държава-членка не означава, че следва автоматично да се приеме, че той е пребивавала в тази държава през процесния период на осигурена заетост.

Легалната дефиниция на понятието "пребиваване" се съдържа в чл.1, §3, б."й" от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. - мястото, където лицето обичайно пребивава. Това място (на обичайно пребиваване на лицето) се определя съгласно чл.11, §1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 (регламента по прилагането) с оглед центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти - продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави - членки, семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното му положение и доколко постоянно е то, както и естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в т. ч. постоянния характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност и други примерно изброени в цитираната разпоредба. Съгласно разпоредбата на чл. 11, § 2 от Регламента по прилагането решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице има намерението на лицето, което произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето. В член 1, букви й) и к) от Регламент (ЕО) № 883/2004 се прави разграничение между "пребиваване" и "престой". Т.е. съгласно чл.1, §3, б."й" от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. "пребиваване" е мястото, където лицето обичайно пребивава, а съгласно чл.1, §3, б."к" "престой" означава временно пребиваване. В изготвен съвместно с държавите членки наръчник се изясняват понятията "обичайно пребиваване", "временно пребиваване" и "престой". Тези определения, посочени в законодателството на ЕС (Регламент (ЕО) № 883/2004, последно изменен с Регламент (ЕО) № 465/2012), са необходими, за да се установи коя държава членка е отговорна за предоставянето на обезщетения по социалноосигурителни схеми на граждани на ЕС, които пребивават в различни държави членки. Определянето на държавата членка по обичайно пребиваване на лицата е важно по отношение на лицата, които работят в повече от една държава - членка. Съгласно правото на ЕС може да има само една държава членка, която отговаря за плащанията за обезщетения по социалноосигурителните схеми, отпускани по местожителство. В наръчника се разглеждат специфичните критерии, които трябва да бъдат взети под внимание, за да се определи мястото на обичайно пребиваване на дадено лице, като например: семейното положение и роднинските връзки на лицето; продължителността и непрекъснатото пребиваване в съответната държава членка; състоянието на трудова заетост (по-специално мястото, където обичайно се упражнява съответната дейност, постоянния характер, както и продължителността на договора за работа); упражняването на неплатена дейност; в случай на студенти - източник на доходите им; доколко постоянно е жилищното положение на лицето; държавата членка, в която лицето плаща данъци; причини за преместването; намеренията на лицето въз основа на всички обстоятелства и подкрепени с конкретни доказателства. При необходимост могат да се вземат предвид и други факти. Наръчникът предоставя също така конкретни примери и насоки за случаите, в които е трудно определянето на мястото на пребиваване - например при погранични, сезонни или командировани работници, студенти, пенсионери, както и при неактивни хора, за които е характерна голяма мобилност. Т.е. въз основа на правилото за само едно приложимо законодателство - чл.11, §1 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г.) се налага извод, че по смисъла на приложимите регламенти всяко лице може да има само едно обичайно място на пребиваване и съответно само една държава-членка, която отговаря за плащанията на обезщетения по социалноосигурителните схеми, отпускани по местожителство.

Единствено продължителността не може да се разглежда като определящ елемент на понятието за пребиваване според Съда на ЕС и последният период на пребиваване не служи за доминиращ критерий, който да установява или да оборва извод за обичайното пребиваване на жалбоподателя в съответната страна.

Като допълнителен критерий в чл.11, §2 от Регламент (ЕО) № 987/2009 е посочено че, когато съобразяването на различните критерии, основаващи се на приложимите факти, посочени в параграф 1, не води до постигане на съгласие между съответните институции, намерението на лицето, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице. Ако държавата по последна заетост се явява и държава по пребиваване по време на същата тази заетост и другата държава потвърди това обстоятелство, то намерението на лицето за установяване не представлява фактор, въз основа на който да се определя пребиваването. Прилагането на критерия "намерение на лицето" се обуславя след невъзможност едната институция да определи еднозначно държавата по пребиваване по време на последната заетост и наличието на разногласие в становищата на институциите на двете държави, като регламентите обвързват държавата по пребиваване именно с периода на последната заетост.

В синхрон с горното административният орган е изпълнил задължението си по чл.35 АПК и е издал акта след изясняване на фактите и обстоятелствата от значение за случая и обсъждане на дадените обяснения и възражения, както е спазил принципите за служебното начало и за събиране на доказателства залегнали в нормите на чл.9 АПК и чл.36 АПК, поради което възражението в обратна насока е неоснователно.

При това е изискана информация от компетентните институции, като вследствие на получените отговори се констатира, че според структуриран електронен документ СЕД U017 осигурителните периоди на А. в Германия са от 13.09.2022г. до 16.02.2024 г., като временните му отсъствия от Германия не ненадвишава общо 6 месеца на година, с което не се нарушава непрекъснатостта на пребиваването му в тази държава, което се потвърждава и от Справка рег.№326000-6157/24.06.2025 г. на МВР.

Освен това данните в информационната система на НОИ доказват, че след 19.08.2022 г. лицето не е осигурявано по българското законодателство, не е извършвало трудова дейност, за която да подлежи на задължително осигуряване по чл.4 и/или чл.4а КСО и до настоящия момент няма принос към системата на социалното осигуряване в Република България.

Последното се потвърждава и от подадената от А. декларация, относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл.65(2) от Регламент (Е0)№883/2004, където е отразено, че през периода на последната заетост данъците върху доходите са плащани в Германия.

Данните подлежащи на деклариране са обяснени по един и същи начин за различните обстоятелства, поради което след като за някой от тях не е възникнала неяснота и са били вярно декларирани, то няма основание да съществува такава по отношение на други и това да е причина за посочване на неверни обстоятелства.

Същевременно направените в жалбата и в съдебно заседание твърдения в насока обратна на декларираното се явява защитна теза възникнала и подържана след постановения отказ и на база посочените в него мотиви.

Следва да се посочи, че само по себе си декларирането на изгодни за оспорващия обстоятелства е лишено от доказателствена стойност за установяване съществуването на ефективно пребиваване в Република България (вж. в този смисъл решение от 4 юни 2003 г., Del Vaglio/Комисията, T-124/01 и T-320/01, EU: T: 2003: 153, параграф 85). Затова и в случая следва да се преценят всички релевантни за определяне на държавата по пребиваване обстоятелства по начините и критериите, посочени в Регламента по прилагане и в Наръчника. Според съда на ЕС (Решение от 25 февруари 1999 г. по дело Robin Swaddling/Adjudication Officer, C-90/97, Решение от 17 февруари 1977 г. по дело Silvana di Paolo/Office national de l'emploi, C-76/76, и Решение от 8 юли 1992 г. по дело Doris Knoch/Bundesanstalt fur Arbeit, C-102/91) държава - членка по пребиваване е "държавата, в която съответните лица пребивават обичайно и в която се намира обичайният център на техните интереси" и в този контекст следва при тази оценка да се вземе предвид по-специално положението на семейството на заетото лице, причините, които са го принудили да се премести, продължителността и непрекъснатостта на пребиваване, фактът (когато е уместно), че е на постоянно работно място, и намеренията му, които са видни от всички тези обстоятелства. Обичайният център на интересите трябва да се определя въз основа на фактите, като се отчетат всички обстоятелства, указващи държавата, която лицето действително е избрало като своя държава по пребиваване.

В тази насока оспорващият не представя документи, удостоверяващи семейното му положение и съответно не се изяснява и доказва статусът на семейните и социалните му контакти, като е естествено да има близки и родственици в Република България, предвид факта, че това е страната по неговия произход и това обстоятелство не може да се определи като значително по смисъла, който се влага в това понятие и в цитираната практика на СЕС.

Освен това декларираното впоследствие в съдебно заседание намерение за установяване трайно в Република България, следва при преценката на релевантните обстоятелства, касаещи определяне на държавата-членка по пребиваване на лицето да се извежда от обективни обстоятелства. Т.е. намерението на съответното лице трябва да се преценява въз основа на всички обстоятелства, от които произтича и трябва да бъде подкрепено от фактически доказателства, установяващи обективни факти и обстоятелства, каквито не са налице.

Различни изводи не могат да се направят от показанията на разпитаните свидетели, според които за въпросния период А. трайно и основно е живеел, пребивавал и работил в Германия, докато в България се е връщал няколко пъти в годината при възможност свързана с празници или други обстоятелства, докато твърденията за правения ремонт на къщата не се потвърждават от други доказателства, като н.р. имотът да е собственост на заявителя или семейството му, за да се установи, че са изградени присъщите с държавата на трайно пребиваване връзки и отношения.

Доказателство в желаната от жалбоподателя насока не са показанията на разпитаните свидетели, защото не само не са подкрепени от други данни, но и са дадени от негови близки като дъщеря и лице, с което живее на семейна начала.

Ето защо в настоящия случая от наличните доказателства приложени към относимата правна уредба не се установява И. А. да е доказал по разгледаните по-горе критерии Република България да е държавата на пребиваване към момента на последната й заетост, за да се приложи изключението по чл.65, §2 от Регламента и да се приеми, че компетентна да се произнесе по отпускане на парично обезщетение за безработица е българската осигурителна институция.

Като е взел предвид както наличните данни в т.ч. декларираните от заявителя обстоятелства, така и допълнително събраната информация и ги е преценил в тяхната взаимовръзка, административният орган, въз основа на приложимите критерии, е достигнал до обоснования и законосъобразен извод, че центъра на жизнените интереси на оспорващия към момента на последната му трудова заетост е бил Германия, докато връзките му със страната на произход са били инцидентни, поради което не може да се приеме че в разглеждания период България е била страната на пребиваване и център на жизнените му интереси.

Поради това приложима в случая е разпоредбата на чл.11, § 3, буква "а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност, че спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава-членка се прилага законодателството на тази държава-членка.

Ето защо и доколкото релевантния осигурителен период на осигурена заетост от 13.09.2022 г. до 16.02.2024 г. е по законодателството на Германия, то същото следва да се прилага и по отношение на системата за социална сигурност, поради което НОИ не е компетентна институция, която да отпусне исканото обезщетение за безработица.

В разглежданата хипотеза наличните доказателства приложени към относимата правна уредба не установяват по разгледаните по-горе критерии Република България да е държавата на пребиваване към момента на последната заетост на оспорващия, за да се приложи изключението по чл.65, §2 от Регламента и да се приеми, че компетентна да се произнесе по отпускане на парично обезщетение за безработица е българската осигурителна институция.

Предвид посоченото Решение №2153-28-33/20.05.2025 г. на Директора на ТП на НОИ-Ямбол, с което е оставена без уважение жалба с вх.№1012-28-60/08.05.2025 г. на И. Д. А. от [населено място], [улица]против Разпореждане № 281-03-27-3/22.04.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ-Ямбол, с което на основание чл.54ж, ал.1 КСО и във връзка с чл.11, §3, буква „а“ и чл.65, §2 от Регламент (Е0)883/2004 на И. Д. А. е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица по чл.54а от КСО е валидно, като издадена от надлежен орган, в кръга на неговите правомощия, при наличието на дължимите материално-правните предпоставки и без да са налице нарушения на процесуалните норми, поради което съдът счита, че жалбата е неоснователна и като такава следва да се отхвърли.

При този изход на делото и с оглед направеното искане жалбоподателят на основание чл.144 АПК във връзка с чл.78, ал.8 ГПК, чл.37 ЗПП и чл.24 от Наредба за заплащането на правната помощ следва да заплати на ответната страна направените по делото разноски за юрисконсулско възнаграждение в размер на 100 лева, като съответно се отхвърли искането на оспорващия да му се присъдят направените пред настоящата инстанция разноски.

Водим от горното, Я А С

 

РЕШИ:

 

ОТХВЪРЛЯ като неоснователна жалбата на И. Д. А. от [населено място], [област],[улица]против Решение №2153-28-33/20.05.2025 г. на Директора на ТП на НОИ-Ямбол, с което е оставена без уважение жалба с вх.№1012-28-60/08.05.2025 г. на И. Д. А. от [населено място], [улица]против Разпореждане № 281-03-27-3/22.04.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ-Ямбол, с което на основание чл.54ж, ал.1 КСО и във връзка с чл.11, §3, буква „а“ и чл.65, §2 от Регламент (Е0)883/2004 на И. Д. А. е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица по чл.54а от КСО.

ОСЪЖДА И. Д. А. от [населено място], [област], [улица] да заплати на ТП на НОИ–Ямбол направените по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 (сто) лева.

ОТХВЪРЛЯ искането на И. Д. А. от [населено място], [област], [улица] да му бъдат присъдени направените по делото разноски.

Решението на основание чл.119 КСО не подлежи на касационно обжалване.

На основание чл.138, ал.3 АПК решението да се съобщи на страните чрез изпращане на преписи по реда на чл.137 АПК.