№ 8319
гр. София, 09.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 169 СЪСТАВ, в публично заседание на
десети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ИНА М. ГЕНЖОВА
при участието на секретаря ДИМИТРИНА Д. НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от ИНА М. ГЕНЖОВА Гражданско дело №
20241110126194 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.124 ГПК.
Производството е образувано по искова молба, подадена от М. И. З., чрез адв. М.,
срещу „..“ ЕАД и „..“ ЕООД, с която са предявени обективно кумулативно съединени
установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр.
чл. 143, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП за прогласяване на нищожността на
сключените между М. И. З. и „..“ ЕАД договор за потребителски кредит № ...01.2023 г.
и договор за потребителски кредит № ...07.2023 г. поради противоречието им със
закона, както и искове по чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 146,
ал. 1 ЗЗП за прогласяване на нищожността на сключените между М. И. З. и „..“ ЕООД
договори за предоставяне на поръчителство от 20.01.2023 г. и 14.07.2023 г. поради
противоречието им с добрите нрави.
При условията на евентуалност са предявени установителни искове по чл. чл.
26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП за прогласяване на
нищожността на т. 7 от Приложение № 1 към договора за потребителски кредит №
...01.2023 г., клаузата по чл. 4 от договор за потребителски кредит № ...01.2023 г., както
и т. 7 от Приложение № 1 към договор за потребителски кредит № ...07.2023 г. и чл. 4
от договора за потребителски кредит № ...07.2023 г., поради противоречието им с
добрите нрави.
Ищцата извежда съдебно предявените субективни права при твърдения, че на
20.01.2023 г. сключила с „..“ ЕАД договор за потребителски кредит № ...01.2023 г. за
сумата от 5000 лв., която се задължила да върне чрез изплащането на 24 на брой
погасителни вноски, при фиксиран лихвен процент от 39,80% и ГПР от 47,93%, като
общата стойност на дълга възлизала на 7397,57 лв. Сочи, че кредитодателят й превел
1
заемната сума по банкова сметка на 20.01.2023 г. Излага доводи, че във връзка с
процесното правоотношение, на основание чл. 4 от договора, сключила и договор за
предоставяне на поръчителство от 20.01.2023 г. с „..“ ЕООД, с цел осигуряване на
обезпечение на изпълнението на задълженията по договора за кредит. По силата на
сключения договор за предоставяне на поръчителство се задължила да заплати в полза
на ответника „..“ ЕООД възнаграждение в общ размер на 4178,46 лв., което било
разсрочено за изплащане в срока на действие на договора за кредит. Твърди, че
съгласно обединен погасителен план дължала сумата в общ размер на 11 576,03 лв.,
формирана както следва: 5000 лв. – главница по договора за кредит; 2397,57 лв. –
възнаградителна лихва; 4178,46 лв. – възнаграждение за дружеството – поръчител,
като последното се дължало пропорционално към всяка вноска по кредита и се
заплащало по банковата сметка на „..“ ЕАД. Ищцата сочи, че към настоящия момент е
заплатила сумата в общ размер на 2306 лв. за погасяване на задълженията по
процесните договори. На 14.07.2023 г. сключила с „..“ ЕАД договор за потребителски
кредит № 2804861 за сумата от 6000 лв., която следвало да бъде върната чрез
изплащането на 24 на брой погасителни вноски, при фиксиран лихвен процент от
19,88% и ГПР от 21,80%, при обща стойност на дълга в размер на 7361,19 лв. На
14.07.2023 г. кредитодателят превел по сметка на ищцата сумата от 791,10 лв., като
останалата сума до пълния размер на главницата от 6000 лв. била използвана за
рефинансиране на старото й задължение по процесния договор за потребителски
кредит от 20.01.2023 г., с което кредитодателят извършил прихващане на задълженията
по първоначалния договор. Излага доводи, че с оглед чл. 4 от договора за
потребителски кредит от 14.07.2023 г., сключила на същата дата с ответника „..“ ЕООД
договор за предоставяне на поръчителство за обезпечение на задълженията по
кредита, при уговорено възнаграждение в полза на гаранта в размер на 5048,97 лв. В
тази връзка, съгласно обединения погасителен план следвало да заплати сумата в общ
размер на 12 4100,16 лв., формирана както следва: 6000 лв. – главница по договора за
кредит; 1361,19 лв. – възнаградителна лихва; 5048,97 лв. – възнаграждение за
поръчител, което се дължало към всяка погасителна вноска по кредита и било
заплащано по банкова сметка на „..“ ЕАД. Сочи, че е осъществила плащания по
договора за кредит от 14.07.2023 г., в общ размер на 3485,10 лв. Твърди, че към
настоящия момент изцяло е погасила дължимата главница по двата процесни договора
за кредит, в общ размер на 5791,10 лв. Счита, че кредитодателят не е отразил в
уговорените ГПР по договорите за кредит дължимите в полза на гаранта
възнаграждения. Твърди, че процесните договори за кредит, сключени с ответника „..“
ЕАД са недействителни доколкото не отговарят на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК. Отбелязва, че ГПР по процесните договори бил посочен единствено като
абсолютна стойност, без разяснения относно методиката на формирането му и
включените в съдържанието му компоненти. Счита, че посочените ГПР по кредитите
не отговаряли на действително приложимите, доколкото в съдържанието им не било
отразено поетото от потребителя задължение за заплащане на възнаграждение за
поръчител. Твърди, че кредитодателят е имал за цел да заобиколи изискванията на чл.
19, ал. 4 ЗПК. Отбелязва факта, че едноличен собственик на капитала на „..“ ЕООД е
„..“ ЕАД, поради което печалбата от възнаграждението в полза на „..“ ЕООД се
разпределяла при кредитодателя. Предвид акцесоарния характер на договорите за
поръчителство, счита че нищожността на кредитните сделки обуславя и
недействителността на сключените за обезпечаването им договори за предоставяне на
поръчителство. Твърди, че процесните договори за предоставяне на поръчителство
накърняват добрите нрави, доколкото е налице явна нееквивалентност между
2
предоставената услуга и уговореното възнаграждение, което нарушавало принципа на
добросъвестност. Отбелязва факта, че уговореното възнаграждение е в размер от над
80% от сумата по кредита. Твърди липсата на основание за сключване на процесните
договори за предоставяне на поръчителство. Поддържа, че процесните договори за
кредит са недействителни, евентуално счита за нищожни клаузите за възнаградителна
лихва поради противоречието им с добрите нрави, като излага съображения, че
договорните лихви имат за цел неоснователно обогатяване в полза на кредитодателя.
Отбелязва, че в настоящия случай възнаградителната лихва надхвърля двукратния
размер на законната лихва, като предвид факта, че задълженията й са били обезпечени
е налице нищожност на клаузата. Счита, че уговореното възнаграждение за
поръчителя представлява сигурна печалба за кредитодателя. С оглед изложените
съображения, моли съда да признае за установено, че процесните договори за
потребителски кредити са недействителни на основание чл. 22 ЗПК. При условията на
евентуалност моли съда да признае за установено, че следните клаузи от процесните
договори за потребителски кредити са нищожни на основание чл. 20 ЗПК и чл. 26 ЗЗД,
а именно: т. 7 от Приложение № 1, неразделна част от договор за потребителски
кредит № ...01.2023 г., съгласно която дължимата възнаградителна лихва е в размер на
39,80%; чл. 4 от договора за потребителски кредит № ...01.2023 г., съгласно която
кредитополучателят следвало да предостави банкова гаранция в 10-дневен срок от
подаване на заявлението или да сключи договор за поръчителство с одобрено от
кредитополучателя юридическо лице „Поръчител“ в срок от 48 часа от подаване на
заявлението; т. 7 от Приложение № 1 към договора за потребителски кредит №
...07.2023 г., съгласно която дължимата възнаградителна лихва по кредита е в размер на
21,80%; чл. 4 от договора за потребителски кредит № ...07.2023 г., съгласно която
кредитополучателят следвало да предостави банкова гаранция в 10-дневен срок от
подаване на заявлението или да сключи договор за поръчителство с одобрено от
кредитополучателя юридическо лице „Поръчител“ в срок от 48 часа от подаване на
заявлението. Претендира да бъде признато за установено, че процесните договори за
предоставяне на поръчителство, сключени с ответника „..“ ЕООД са недействителни на
основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД и чл. 143, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 146 ЗЗП. Обективира
искане за разноски. При условията на евентуалност релевира възражение по чл. 78, ал.
5 ГПК.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът „..“ ЕАД е подал отговор на исковата молба.
Взема становище за неоснователност на предявените искове. Потвърждава
сключването на процесните договори за потребителски кредити с ищцата, при
описаните в исковата молба параметри. Сочи, че задълженията по договора за
потребителски кредит № 2710776 са предсрочно изплатени, като извършените от
ищцата плащания били в общ размер на 7514,90 лв., от които 2306 лв. – заплатени от
кредитополучателя на каса на „Изипей“, а сумата от 5208 лв. представлявала част от
главница по договора за кредит № 2804861. Отбелязва, че постъпилите от ищцата
плащания по процесния договор за кредит от 14.07.2023 г. са в общ размер на 3485,14
лв. Твърди, че кредитополучателят не е бил длъжен да сключи договор за
предоставяне на поръчителство с „..“ ЕООД, съответно да предоставя обезпечение по
кредитите. Оспорва твърдението на ищцата, че уговорените възнаграждения в полза
на поръчителя е следвало да бъдат включени при определяне на ГПР по кредитите.
Твърди, че правоотношението между ищцата и поръчителя не му е било известно към
датата на сключване на процесните договори за кредит, поради което уговореното в
полза на поръчителя възнаграждение не следва да бъде взето предвид при формиране
на ГПР. Отбелязва, че въпреки факта, че „..“ ЕАД е едноличен собственик на капитала
3
на „..“ ЕООД, двете дружества извършват самостоятелна дейност с различен предмет.
Твърди, че уговореното възнаграждение възниква в полза на поръчителя, като „..“
ЕАД не е страна по процесните договори за предоставяне на поръчителство. Счита, че
вземанията на дружеството по кредитните правоотношения са действителни. Излага
доводи, с които оспорва нищожността на клаузите за възнаградителна лихва. Моли
съда да отхвърли предявените искове като неоснователни и недоказани. Претендира
разноски. Оспорва основанията за присъждане на адвокатско възнаграждение в полза
на процесуалния представител на ищцата по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът „..“ ЕООД е подал отговор на исковата
молба. Взема становище за неоснователност на предявените искове. Потвърждава
наличието на процесните договори, при посочените в исковата молба параметри. Сочи,
че на основание сключените с ищцата договори за предоставяне на поръчителство,
дружеството е сключило с „..“ ЕАД договори за поръчителство, с цел обезпечаване
изпълнението на задълженията на ищцата по кредитните правоотношения. Твърди, че
за предоставената услуга се дължи възнаграждение, съобразено с периода на
осигуряваната гаранция. Счита, че обезпечаването на кредитите е извършено по избор
на потребителя, както и че стойността на уговорените възнаграждения не е елемент от
ГПР по кредитите. Моли съда да отхвърли предявените искове като неоснователни и
недоказани. Претендира разноски. Оспорва основанията за присъждане на адвокатско
възнаграждение в полза на процесуалния представител на ищцата по реда на чл. 38, ал.
2 ЗА.
Софийският районен съд, след като взе предвид становищата на страните и
ангажираните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната
съвкупност, намери за установено следното от фактическа и правна страна:
С приетия за окончателен доклад по делото съдът е отделил за безспорно, че
между М. И. З. и „..“ ЕАД са сключени договор за потребителски кредит № ...01.2023
г. и договор за потребителски кредит № ...07.2023 г. при посочените в исковата молба
параметри, по които ищцата е заплатила в полза на кредитодателя сумата в общ размер
на 5791,10 лв., както и че част от главницата по договора за кредит от 14.07.2023 г., в
размер на 5208,90 лв., е послужила за погасяване на задълженията на
кредитополучателя по договора за потребителски кредит от 20.01.2023 г. Като
безспорно следва да бъде отделено и обстоятелството, че за обезпечаване на
изпълнението на задълженията на ищцата по процесните договори за кредит същата е
сключила с ответника „..“ ЕООД договори за предоставяне на поръчителство от
20.01.2023 г. и от 14.07.2023 г., при посочените в исковата молба параметри, въз основа
на които дружеството-гарант се е задължило солидарно с ищцата за погасяването на
задълженията по процесните договори за кредит пред ответника „..“ ЕООД. Безспорен
е и фактът, че „..“ ЕООД е едноличен собственик на капитала на „..“ ЕООД.
Установява се от приетото по делото заключение на съдебно-счетоводна
експертиза, че ищцата е заплатила по договор за потребителски кредит №...01.2023г.
сума в размер на 7514,90 лева, с която е погасена главница в размер на 5000 лева,
договорна лихва в размер на 901,54 лева, лихва за забава – 17,39 лева, разходи за
извънседебно събиране на вземането – 115 лева и възнаграждение за поръчител
1478,27 лева. Вещото лице е посочило, че ако възнаграждението на поръчителя бъде
включено в ГПР то размерът му би бил 157,11 %. По договор за потребителски кредит
№...07.2023г. ищцата е заплатила сума в размер на 3485,10 лева, с която е погасила
главница 971,10 лева, договорна лихва в размер на 543,71 лева, лихва за забава в
размер от 31,30 лева, 150 лева разходи за извънсъсебно събиране на вземането, както и
4
1788,99 лева – възнаграждение за поръчител. Вещото лице е изчислило, че по този
договор, ако бъде добавено възнаграждението за поръчителя към ГПР, то същият би
бил в размер на 121,91 %. Вещото лице също така е посочил, че ГПР посочен в
договора е изчислен при включване само на договорната лихва като разход.
По направеното възражение за нищожност на клаузите по договора за кредит и
договора за предоставяне на поръчителство, съдът приема следното:
Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на
договор е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на
договора не може да противоречи на повелителни норми на закона - каквито са именно
нормите на ЗПК, а в равна степен и на добрите нрави, като за спазването им съдът
следи служебно - виж и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 3 от
Тълкувателно решение № 1/2009 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСТК и с т.
1 и 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2013 год.,
ОСГТК (в който смисъл Решение № 3939 от 17.07.2023 г. по в. гр. д. № 12826 / 2022 г.
на Софийски градски съд).
При анализ на разпоредбите чл. 114 и чл. 169 от ДФЕС и Хартата на основните
права - чл. 38, трябва да се направи извод, че ПЕС изисква висока степен на защита на
потребителите в Съюза. Законодателството на Съюза в областта на защитата на
потребителите допринася за правилното функциониране на вътрешния пазар и има за
цел да гарантира, че отношенията между стопанските субекти и потребителите са
справедливи и прозрачни, което като крайна цел подпомага общото благосъстояние на
европейските потребители и икономиката на Съюза. Посочените изисквания от
правото на ЕС предпоставят, че националният съд има задължение при тълкуване на
съответната норма на националното право да я прилага в духа и смисъла на
съответното общностно право - вж. решение от 10. 04. 1984 по делото Von Colson, C-
14/83. Съгласно трайната практика на СЕС - вж. т. 20 от решение от 12. 07. 1990 г.,
Foster, C-188/89; т. 23 от решение от 14. 09. 2000 г., Collino и Chiappero, C-343/98; т. 40
от решение от 19. 04. 2007 г., Farell, C- 356/05; т. 39 от решение от 24. 01. 2012 г.,
Dominguez, C-282/10, националният съд има задължение да тълкува националното
законодателство в духа на общностния правен ред. Следователно, за да бъдат
осигурени ефективни средства за защита на потребителите и изпълнение на завишения
стандарт за това, е необходимо, когато се изследва въпросът за няколко договора,
които са сключени със свързани лица и между свързани лица, съдът да изследва
релациите в отделните договори не като отделни правоотношения, които са
независими едно от друго, а като една обща икономическа дейност, която при
кредитирането има лукративна цел - печалба. Тоест, дори при множество
правоотношения, когато те са със свързани лица или между такива, трябва на
отделните правоотношения да се гледа като на едно правно и икономическо цяло, за да
се постигне ефективната защита на потребителя при проверката от страна на съда за
спазване на императивните правила на закона и добрите нрави (в този смисъл изрично
Решение № 4304 от 02.08.2023 г. по в. гр. д. № 8430 / 2022 г. на Софийски градски съд,
което настоящият състав споделя изцяло). От служебно изготвена справка в
Търговския регистър се установява, че едноличен собственик на капитала на „..“
ЕООД е ".." ЕАД, т.е. ответниците са свързани лица по см. на §1 ТЗ.
Настоящият състав приема, че уговорено възнаграждение за предоставено
поръчителство представлява разход по договора за кредит, който следва да бъде
включен при изчисляването на годишния процент на разходите като индикатор за
5
общото оскъпяване на договора за кредит - арг. чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. Този извод
следва от дефинитивната разпоредба на § 1, т. 1 ДР ЗПК, според която "Общ разход по
кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Процесният договор за гаранция е лично обезпечение и разкрива белезите на договор
за поръчителство, доколкото съгласието на кредитора да бъде обезпечен е било
изрично заявено. По правило договорът за поръчителство е едностранен и
безвъзмезден - т. е. по него задължения възникват само за поръчителя. Възможно е
обаче договорът да има двустранен и възмезден характер - както е в частност, тъй като
кредитополучателят се е задължил да заплаща възнаграждение на поръчителя, като в
този случай поръчителството е близко до договора за застраховка. Същевременно, при
цялостния анализ на договора за кредит е видно, че сключването му и получаването на
сумата по кредита е било обвързано от предоставяне на обезпечение от страна на
кредитополучателя. Ето защо, несъмнено възнаграждението по договора за гаранция
следва да се включи в общия размер на ГПР.
Съобразно императивната правна норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент
на разходите не може да се бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерски съвет на Република България, което означава, че лихвите и разходите по
кредита не могат да надхвърлят 50% от взетата сума. Клаузите в договор,
надвишаващи определените по ал. 4 размери, са нищожни - арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК.
Установява се от приетата по делото експертиза, че с включване на възнаграждението
на поръчителя ГПР надхвърля законосустановения максимум от 50% (както се
установява от представената експертиза – 157,11 %, съотв. 121,91 %). Поради това и с
оглед и на хипотезата на свързани лица, несъмнено е, че уговореното възнаграждение
има значението на "скрита възнаградителна лихва", която не е включена в
оскъпяването на ползваната сума и която води до нарушение на императивната
разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а това от своя страна обуславя нищожност на
уговорката за плащане на това възнаграждение /арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК/ и липса на
основание за дължимост на това вземане.
Наред с гореизложеното, в т. 90 от решение на СЕС по дело С-377/14 се приема,
че, както обаче се посочва по същество в съображения 31 и 43 от Директива 2008/48,
от основно значение е потребителят да е получил информация за общия разход по
кредита под формата на процент, изчислен съгласно единна математическа формула.
Всъщност, от една страна, предоставянето на тази информация допринася за
прозрачността на пазара, тъй като позволява на потребителя да сравни офертите за
кредит. От друга страна, тя му позволява да прецени обхвата на поетите от него
задължения/вж. в този смисъл решение от 4 март 2004 г., Cofinoga, C-264/02, EU:
C:2004: 127, т. 26 и определение от 16 ноември 2010 г., Pohotovosť, C-76/10, EU:
C:2010: 685, т. 70/. Съображения в същия смисъл са изложени и в решение по дело С-
42/15. От анализа им следва, че целта на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е да
гарантира възможността потребителят на финансови услуги: 1/ да може да сравни
6
процента на разходите по кредитите на отделните институции като общ сбор; 2/ да
може да сравни условията на отделните кредитни институции, като има данни какви
задължения се включват в посочения от кредитора ГПР за всеки конкретен договор за
кредит. Именно затова законодателят изисква в договора да е подробно разписан
начинът на формиране. В противен случай за средния потребител би било невъзможно
обективно да сравни условията, предлагани от различните институции, респ. да вземе
информирано решение услугите на коя да избере. В процесния договор е посочен
единствено общ размер на ГПР, който е и некоректен, поради което несъмнено не е в
съответствие с изискванията на ЗПК, а доколкото накърнява съществени права на
потребителя, недействителността на договора на това основание е пропорционална
санкция.
С оглед гореизложеното съдът приема, че уговореното възнаграждение има
значението на „скрита възнаградителна лихва“, която не е включена в оскъпяването на
ползваната сума и която води до нарушение на императивната разпоредба на чл. 19,
ал. 4 ЗПК, а това от своя страна обуславя нищожност на уговорката за плащане на това
възнаграждение (арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК) и липса на основание за дължимост на това
вземане. Поради изложеното съдът намира, че разходът за възнаграждение на
поръчителя „..“ ЕООД за обезпечаване вземанията на “..“ ЕАД по процесния договор
за потребителски заем, отговаря на поставените от ЗПК изисквания, за да се включи в
общия разход по кредита (в този смисъл са напр. Решение № 24 от 10.01.2022 г. на
СГС по в. гр. д. № 7108/2021 г., Решение № 264616 от 09.07.2021 г. по в.гр.д. №
9991/2020 г. по описа на СГС, Решение № 260628 от 21.02.2022 г. на СГС по в. гр. д. №
2806/2021 г. и др.). Следователно след като „възнаграждението“ представлява разход,
който е пряко свързан с договора, известен на кредитора и следва същият да се включи
при изчисляване формирането на ГПР. Умишленото невключване цели заобикаляне на
чл.19, ал.4 ЗПК, което обуславя санкцията не по чл.19, ал.5 ЗПК, а по чл.22 вр. чл.11,
ал.1, т.10 ЗПК, а именно недействителност на целия „обезпечен“ договор, като
последиците от недействителността на договора за потребителски кредит рефлектират
и по отношение на договора за предоставяне на гаранция, поради естеството на
правоотношенията (така напр. Решение № 264616 от 09.07.2021 г. по в.гр.д. №
9991/2020 г. по описа на СГС, Решение № 260628 от 21.02.2022 г. на СГС по в. гр. д. №
2806/2021 г. и др.).
Съдът приема, че ищецът е доказал сключен с ответника „..“ ЕАД договор за
потребителски кредит № ...01.2023 г. и договор за потребителски кредит № ...07.2023
г., така и сключени с ответника „..“ ЕООД договори за предоставяне на поръчителство
от 20.01.2023 г. и от 14.07.2023 г., които с оглед приетото по-горе съдът приема, че е
налице недействителност и на договора за потребителски кредит и на договора за
поръчителство, поради което исковете са изцяло основателни. При тези изводи на
съда, предявените при условията на евентуалност искове не следва да бъдат
разглеждани.
По разноските:
Ответниците следва да бъдат осъдени да заплатят на ищеца сумата от 588,40
лева сторени разноски в производството за заплатен депозит за вещо лице и държавна
такса.
Пълномощникът на ищцата адв. С. М. е направил искане за присъждане на
адвокатско възнаграждение за предоставена на ищцата безплатна правна помощ на
основание чл.38, ал.2 от ГПК. Видно от представения по делото договор за правна
7
защита и съдействие адв. М. е предоставила на ищцата безплатна правна помощ на
основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗА. Според чл. 38, ал. 2 ЗАдв. ако в съответното
производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът (осъществил
безплатна адвокатска помощ и съдействие) има право на адвокатско възнаграждение в
размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 - НМРАВ. В такива
случаи съдът осъжда другата страна да заплати възнаграждението на съответния
адвокат. Разпоредбата на чл. 2, ал. 5 НМРАВ урежда, че минимално възнаграждение
следва да се определя по отделно за всеки от исковете. В конкретния случай по делото
са предявени по два обективно съединени иска срещу всеки ответник– съединени при
условията на евентуалност, като делото е с ниска фактическа и правна сложност,
исковете срещу всеки от ответниците се основават на едни и същи факти и правни
твърдения, като предявените при условията на евентуалност искове са обосновани
едновременно с главните искове и по същите липсва допълнително наведени доводи,
твърдения и доказателства. Настоящият състав намира, че буквалното тълкуване на чл.
2, ал. 5 НМРАВ не следва да намира приложение при обективно съединени
обуславящи и обусловени искове(доколкото по главния иск се твърди нищожност на
договора с оглед нищожност на посочената клауза, което от своя страна е предмет на
евентуалния иск) при дела с предмет ниска фактическа и правна сложност на делото
при определяне размера на възнаграждението по чл.38, ал.2 ЗАДв., поради което
следва да се присъди адв. възнаграждение в размер на 100 лева от всеки от
ответниците, или в общ размер от 200 лева. Следва да се съобрази и актуалната
практика на СЕС (решение на Съда на Европейския съюз /първи състав/ от 23.11.2017
г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16 по преюдициално запитване от български съд
относно адвокатските възнаграждения, с което е прието, че съдът не е обвързан от
минималните прагове на възнагражденията, приети от съсловната организация на
адвокатите с Наредба и може да определи разноски за възнаграждение под приетия
минимум и Решение от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 на СЕС), която е в подкрепа
на изложените от съда мотиви при определяне на възнаграждението на процесуалния
представител на ищеца.
С оглед на горното, Софийският районен съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА по иск с правно основание чл. 26, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП, предявен от
М. И. З., ЕГН **********, с адрес гр. София, ж.к. .., срещу „..“ ЕАД, ЕИК: .., гр.София,
бул. .. (..), .. „България“, на договор за потребителски кредит № ...01.2023 г. и договор
за потребителски кредит № ...07.2023 г.
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА по иск с правно основание чл. 26, ал. 1,
предл. 3 ЗЗД вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП, предявен от М. И. З., ЕГН
**********, с адрес гр. София, ж.к. .., срещу „..“ ЕООД, ЕИК: .., гр.София, бул. .. (..), ..
„България“, на договори за предоставяне на поръчителство от 20.01.2023 г. и от
14.07.2023 г.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК вр. чл.38, ал.2 ЗАдв. „..“ ЕАД, ЕИК: ..,
гр.София, бул. .. (..), .. „България“, да заплати на адв. С. К. М., САК, адрес гр. София,
бул. „.. III“ №85, разноски по делото в размер на 100 лева, представляващи
възнаграждение за осъществена безплатна правна помощ на ищеца.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК вр. чл.38, ал.2 ЗАдв. „..“ ЕООД, ЕИК: ..,
8
гр.София, бул. .. (..), .. „България“, да заплати на адв. С. К. М., САК, адрес гр. София,
бул. „.. III“ №85, разноски по делото в размер на 100 лева, представляващи
възнаграждение за осъществена безплатна правна помощ на ищеца.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК „..“ ЕАД, ЕИК: .., гр.София, бул. .. (..), ..
„България“, и „..“ ЕООД, ЕИК: .., гр.София, бул. .. (..), .. „България“ да заплатят при
условията на разделност на М. И. З., ЕГН ********** разноски в размер на 588,40
лева.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски градски
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9