О П Р
Е Д Е Л Е
Н И Е № 96
Гр. Пловдив,13.03.2020 г.
ПЛОВДИВСКИ
АПЕЛАТИВЕН СЪД,в
закрито заседание на
тринадесети март през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СЛАВЕЙКА КОСТАДИНОВА
ЧЛЕНОВЕ:КАТЯ ПЕНЧЕВА
КРАСИМИРА ВАНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия
Кр. Ванчева възз. ч.т.дело №96 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производство
по реда на чл. 278 във вр. с чл. 274, ал.1, т.2 от ГПК.
Образувано е
по две частни жалби на Р.В.К.-ищца по т.д.№20/2019 г. по описа на
ОС-Смолян,подадени чрез пълномощника й адв. А.Г..
С първата
частна жалба,подадена от Р.К. по пощата на датата 25.11.2019 г.,е обжалвано
определение №1152 от 18.10.2019 г.,постановено по т.д.№20/2019 г. по описа на
ОС-Смолян,с което е прекратено производството по делото,като недопустимо,поради
наличие на още две висящи дела между същите страни,на същото основание и със
същото искане-в.гр.д.№14277/2017 г. по описа на СГС и в.гр.д.№389/2018 г. по
описа на ОС-Смолян.
В същата
частна жалба се поддържа,че в обжалваното определение неправилно е прието,че предметът на
прекратеното дело е инкорпориран в предмета на другите две дела между същите
страни,както и че съдът неправилно е интерпретирал предмета на делото и е
достигнал до погрешен извод,че са налице още две висящи дела между същите
страни,на същото основание и със същото искане.Подробни аргументи в тази насока
са развити в частната жалба и въз основа на тях е поискано да се отмени
обжалваното определение №1152 от 18.10.2019 г.,с което е прекратено
производството по делото,и да се върне делото на ОС-Смолян за продължаване на
процесуалните действия по предявения иск.
С втората
частна жалба,подадена от Р.К. по пощата на датата 23.01.2020 г.,е обжалвано
определение №1372 от 17.12.2019 г.,постановено по т.д.№20/2019 г. по описа на
ОС-Смолян,с което вследствие на разгледана молба по чл.248 от ГПК на ответника
по делото „Ю.Б.“АД с ЕИК ***,е осъдена ищцата Р.К. да заплати на
банката-ответник направените в производството по т.д.№20/2019 г. разноски в
размер на 4 693,99 лв.-заплатено адвокатско възнаграждение.
В тази
частна жалба е изразена позицията,че не е налице нито една от хипотезите на
чл.248 от ГПК,тъй като ответникът не е поискал своевременно присъждане на
разноски,които впоследствие да могат да бъдат изменени,съответно допълнени при
липса на произнасяне на съда.Изложен е и аргумента,че съдът неправилно е
оставил без уважение възражението на ищцата за липса на договор за правна
защита,в който ответникът да е уговорил адвокатско възнаграждение за
производството.И още е посочено,че е неправилен и необоснован изводът на съда
за това,че претендираното от ответника възнаграждение не е прекомерно.Въз
основа на поддържаните в частната жалба доводи е поискано определение №1372 от
17.12.2019 г. да бъде отменено като неправилно и да се остави без уважение
молбата на ответника за изменение на определение №1152/18.10.2019 г. в частта
за разноските.В условие на евентуалност е поискано да бъде уважено възражението
на ищцовата страна по чл.78,ал.5 от ГПК,като се намали претендираното от
ответника възнаграждение до минимално установения размер.
Препис и от
двете частни жалби е връчен на ответника
по тях-“Ю.Б.“АД с ЕИК *** за отговор в едноседмичен срок от съобщението.В този
срок ответникът е подал писмен отговор на всяка от частните жалби и е изразил
становище за неоснователност на същите жалби,съответно-за правилността на
обжалваните с тях определения на ОС-Смолян,постановени по т.д.№20/2019 г. по
описа на същия съд.Помолил е с оглед на развитите в отговорите
аргументи,частните жалби да бъдат отхвърлени като неоснователни и да бъдат
потвърдени обжалваните определения на ОС-Смолян.
Пловдивският
апелативен съд провери законосъобразността на обжалваните актове във връзка с
оплакванията на частната жалбоподателка,прецени обстоятелствата по делото и
намери за установено следното:
По частната
жалба срещу определение № 1152 от 18.10.2019 г.,постановено по т.д.№20/2019 г.
по описа на ОС-Смолян:
Частната
жалба е подадена в законния едноседмичен срок,изхожда от надлежна страна с
право на жалба и правен интерес от обжалване и е насочена срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт.С оглед на това,същата е допустима и следва да бъде
разгледана по същество.
Разгледана
по същество,частната жалба е неоснователна.
По
т.д.№20/2019 г. по описа на ОС-Смолян е предявен иск от Р.В.К. против „Ю.Б.“АД
за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит №***/02.10.2008 г.С обжалваното
определение №1152 от 18.10.2019 г. производството по делото е прекратено,като
недопустимо,поради наличието на още две висящи дела между същите страни,на
същото основание и със същото искане-в.гр.д.№14277/2017 г. по описа на СГС и
в.гр.д.№389/2018 г. по описа на ОС-Смолян /както е отразено в диспозитива на
определението/.В мотивната част на определението е прието от съда,че
идентитетът на основанията и исканията по цитираните три дела-т.д.№20/2019 г. и
останалите две посочени по-горе дела,следва да бъде обусловен от включените в
предмета на делата правни въпроси,по които се формира сила на присъдено нещо.В
тази връзка е прието още,че в случая не е налице един и същ спорен
предмет,респективно правна квалификация и по трите дела,но предметът на
т.д.№20/2019 г.-валидността на процесния договор за кредит,поради неравноправни
клаузи досежно главницата и лихвата,е инкорпориран в предмета и на останалите
две дела.Констатирано е,че решенията по предходните две дела /на РС-София и
СГС,респ. на РС-Смолян и ОС-Смолян/ не са влезли в сила към момента на
постановяване на прекратителното определение,но предметът на тези две дела и идентичен
с предмета на т.д.№20/2019 г. и продължаването на производството по последното
е в противоречие както с разпоредбата на чл.126,ал.1 от ГПК,така и евентуално с
разпоредбата на чл.299,ал.1 от ГПК след влизане в сила на решенията по двете
предходни дела,тъй като би могло да се стигне до пререшаемост на спора.В крайна
сметка е прието в обжалваното определение,че наличието на висящи процеси по
възз.гр.д.№14277/2017 г. по описа на СГС и възз.гр.д.№389/2018 г. по описа на
ОС-Смолян представлява абсолютна отрицателна предпоставка за надлежното
упражняване на правото на иск и обуславя недопустимост на по-късно образуваното
производство по т.д.№20/2019 г. по описа на ОС-Смолян,което следва да бъде
прекратено служебно от съда на основание чл.299,ал.2 от ГПК.
Настоящата
инстанция,макар и по различни мотиви,счита за правилен постановения с
обжалваното определение резултат и направения от първоинстанционния съд за
недопустимост на производството по т.д.№20/2019 г.,респ. недопустимост на
предявения по делото иск.В тази връзка въззивният съд приема следното:
По
т.д.№20/2019 г. по описа на ОС-Смолян е представено заверено копие от решение
№148 от 18.04.2019 г.,постановено по възз.гр.д.№389/2018 г. по описа на
ОС-Смолян,с което въззивният съд се е произнесъл по въззивна жалба на „Ю.Б.“АД
срещу решение №408 от 30.07.2018 г.,постановено по гр.д.№1411/2017 г. по описа
на РС-Смолян.От съдържанието на решението става видно,че предмет на разглеждане
на двете дела-първоинстанционно и въззивно,е предявен от „Ю.Б.“АД против Р.В.К.
частичен установителен иск по чл.422,ал.1 от ГПК,с който е поискано да се
признае за установено,че ответницата дължи на банката-ищец сумата от 9 737,56
швейцарски франка,представляваща част от непогасена главница в общ размер на 22
568,87 швейцарски франка по договор за потребителски кредит №***/02.10.2008 г. и анекс от 08.08.2013
г.,в периода 14.10.2013 г.-09.07.2017 г.,ведно със законната лихва считано от
12.07.2017 г. до окончателното й изплащане,за която сума е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК №443 от 26.07.2017 г. по
ч.гр.д.№802/2017 г. на РС-Смолян.С въззивното решение от 18.04.2019 г. е
отменено постановеното по първоинстанционното дело отхвърлително решение от 30.07.2018
г. в частта,с която за сумата от 6 828,44 швейцарски франка е отхвърлен
предявеният установителен иск по чл.422,ал.1 от ГПК и вместо това е признато за
установено,че ответницата дължи на банката-ищец същата сума,представляваща част
от главницата по горния договор за банков кредит.Постановеното по
възз.т.д.№389/2018 г. по описа на ОС-Смолян решение е окончателно,както е
отразено в диспозитива на решение,поради което е влязло в сила на датата на
постановяването му-18.04.2019 г.
Именно така изложените
обстоятелства са тези,които обосновават извода на настоящата инстанция за
недопустимост на предявения по т.д.№20/2019 г. по описа на ОС-Смолян иск за
прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит №***/02.10.2008 г. поради наличие на
неравноправни клаузи в него.Видно е от съдебното решение,постановено по
възз.т.д.№ 389/2018 г. по описа на ОС-Смолян,че
за част от непогасената главница по същия договор е издадена заповед за
незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК в полза на банката-кредитор срещу
длъжницата-кредитополучател Р.В.К.,а вследствие на подадено от нея възражение
по чл.414 от ГПК срещу издадената заповед,е проведено и производството по
предявения иск по чл.422,ал.1 от ГПК за установяване дължимостта на сумата по
същата заповед.А след като за вземане /дори и частично/,основано на процесния
договор за банков кредит,има издадена заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК и
в тази връзка е било образувано исково производство по предявен установителен
иск по чл.422,ал.1 от ГПК,то именно в това производство длъжницата по заповедта
Р.К. е следвало да заяви всички възможни възражения,касаещи вземането по
заповедта,включително и възражение относно действителността на договора за
кредит,от което вземането произтича.Ако длъжника по издадената заповед за
изпълнение пропусне да въведе възраженията си в процеса по чл.422,ал.1 от ГПК,правото да ги въведе в нов процес е изчерпано-в този смисъл е т.17 от ТР
№4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение №129 от 09.01.2015 г. по т.д.№469/2012 г.
на ВКС,I-во
т.о.В контекста на изложеното се налага извода,че настоящата жалбоподателка е
следвало да оспори /под формата на възражение/ действителността на договора за
кредит от 02.10.2008 г. в производството по предявения срещу нея иск по
чл.422,ал.1 от ГПК и независимо дали е заявила такова възражение,или-не,то
правото й да оспори договора в нов процес,включително и чрез предявяване на
самостоятелен иск за прогласяване нищожността на договора,е преклудирано.По
тези съображения съдът намира,че предявения по т.д.№20/2019 г. по описа на
ОС-Смолян иск за прогласяване нищожността на горния договор за банков кредит е
недопустим и с оглед на това правилно е прекратено производството по него с
обжалваното определение №1152 от 18.10.2019 г.Ето защо частната жалба срещу
това определение е неоснователна,а самото определение е правилно и като такова
ще се потвърди от настоящата инстанция.
По частната
жалба срещу определение №1372 от 17.12.2019 г.,постановено по т.д.№20/2019 г.
по описа на ОС-Смолян:
И тази
частна жалба е подадена в законния срок,изхожда от надлежна страна с право на жалба и правен
интерес от обжалване и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт,поради което е допустима и подлежи на разглеждане по същество.
По същество
посочената частна жалба се явява частично основателна по следните съображения:
С
обжалваното определение от 17.12.2019 г. първоинстанционният съд се е
произнесъл по подадената от ответника „Ю.Б.“АД молба по чл.248 от ГПК за
изменение на определение №1152 от 18.10.2019 г. в частта за разноските.С тази
молба,находяща се в кориците на т.д.№20/2019 г. по описа на
ОС-Смолян,ответникът е поискал да му се присъдят на основание чл.78,ал.4 от ГПК
разноски в размер на 4 693,99 лв.,представляващи платен от банката адвокатски
хонорар в посочения размер.В определението първоинстанционният съд е приел
искането за своевременно заявено,а по същество-за основателно,като от друга
страна е счел за неоснователно направеното от ищцата Р.К. възражение по чл.78,ал.5
от ГПК за прекомерност на платеното от ответника адвокатско възнаграждение и
като краен резултат е приел,че същото искане следва да бъде уважено,с оглед на
което с диспозитива на определението е осъдил ищцата да заплати на „Ю.Б.“АД
сумата от 4 693,99 лв.,представляваща направени в производството по делото
разноски за адвокатско възнаграждение.
Определението
е частично правилно.Несъмнено е,че с оглед разпоредбата на чл.78,ал.4 от ГПК,ответникът има право на разноски и при прекратяване на делото.Именно на
това основание и в случая ответникът с молбата си по чл.248 от ГПК е поискал
присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение,след като вече е
постановено определението за прекратяване на делото.Насрещната страна-ищцата Р.К.,е
направила възражение пред първоинстанционния съд,което поддържа и сега в
частната си жалба,че искането на ответника за присъждане на разноски не е
заявено своевременно.Това възражение е неоснователно.Искане за присъждане на
разноски е направено от ответника още с отговора му на исковата молба /на
л.97-ми по първоинстанционното дело/.Но дори и да беше заявено за първи път от
банката-ответник с молбата му по чл.248 от ГПК,както твърди ищцата,то и в този
случай искането нямаше да е несвоевременно заявено.Това е така,защото поначало
страните в исковия процес могат да заявят искането си за присъждане на разноски
във всеки един момент до приключване на устните състезания и едва ако такова
искане е направено след този момент,то тогава същото следва да се приеме за
несвоевременно заявено.Но ако,както в случая,е сложен край на производството
преди да се стигне до устни състезания по делото,то не може искането за
разноски да се квалифицира като несвоевременно заявено,дори и да е направено
след постановяване да съдебния акт,слагащ край на производството.
Неоснователни
са и доводите,изложени в частната жалба,че след като делото не е прекратено
поради десезиране на съда от страна на ищцата /чрез оттегляне или отказ от
иска/,то тогава ответникът няма право да претендира разноски.Разпоредбата на
чл.78,ал.4 от ГПК постановява,че ответникът има право на разноски и при
прекратяване на делото,без де прави разлика между прекратяване на делото поради
десезиране на съда или прекратяването му поради друга причина.С оглед на това и
предвид осъществения факт на прекратяване на делото,разноски на ответника се
дължат на основание чл.78,ал.4 от ГПК и тяхното заплащане е в тежест на
ищцовата страна.
Неоснователен
е и поддържаният в частната жалба довод,че разноски на ответника не следва да
се присъждат поради липсата на договор за правна защита,в който ответникът да е
уговорил адвокатско възнаграждение за конкретното производство.С отговора на
ИМ,подаден по т.д.№20/2019 г. от банката-ответник чрез адв. М.В.,е представено
пълномощно от 18.03.2019 г.,с което банката упълномощава Адвокатско дружество „Б..“
и лично адвокатите от същото дружество-адв. Б.Б.,адв. К.Ч.и адв. М.К.,за
упражняване на процесуално представителство от името на банката в
производството по посоченото дело до приключването му пред всички
инстанции.Представено е и пълномощно от 25.03.2019 г. за преупълномощаването на
адв.М.В. от адв. К.Ч.в всичките й права по пълномощното от 18.03.2019
г.,включително и да осъществява процесуално представителство на „Ю.Б.“АД в производството по т.д.№20/2019 г. по описа
на ОС-Смолян до приключването му пред всички инстанции.А с молбата по чл.248 от ГПК,подадена от банката чрез адв. В. са представени доказателства-фактура
№********** от 25.03.2019 г. и преводно нареждане на „У.“АД от 03.04.2019
г.,чрез които се установява,че е заплатено от „Ю.Б.“АД в полза на
упълномощеното Адвокатско дружество „Б.“ адвокатско възнаграждение в размер на
4 693,99 лв. с ДДС,като в посочената фактура изрично е отразено,че основанието
за издаването й е „защита и процесуално представителство по т.д.№20/2019 г. по
описа на Окръжен съд-Смолян.На база всички тези документи се установява,че преди
прекратяване на делото,банката-ответник реално е направила разноски за
адвокатско възнаграждение,платено на упълномощеното от нея адвокатско
дружество,и има право на тези разноски на основание чл.78,ал.4 от ГПК.
Основателно
е обаче поддържаното в частната жалба и заявено в първоинстанционното
производство по чл.248 от ГПК,възражение на ищцата за прекомерност на
претендираното от банката-ответник адвокатско възнаграждение.В обжалваното
определение от 17.12.2019 г. това възражение,основано на разпоредбата на
чл.78,ал.5 от ГПК,е разгледано и е прието от съда за неоснователно с
аргумент,че то не следва да се намалява с оглед фактическата и правна сложност
на спора.Този извод на първоинстанционния съд е неправилен.Според приложимата в
случая разпоредба на чл.7,ал.2,т.4 от Наредба №1 за минималните размери на
адвокатските възнаграждения,минималният размер на дължимото адвокатско
възнаграждение възлиза на сумата от 1430 лв.Платеното от ответника адвокатско
възнаграждение по фактура №********** от 25.03.2019 г. е в размер на 4 693,99 лв. с начислен ДДС и този размер
повече от три пъти превишава минималният размер на адвокатското
възнаграждение,определен съгласно посочената разпоредба от Наредба
№1.Извършените преди прекратяване на делото действия от процесуалния
представител на банката-ответник са единствено по изготвяне на отговори на
исковата молба и на допълнителната искова молба,а самото производство по делото
е прекратено преди изобщо делото да бъде насрочено в открито заседание с
участие на страните и да се стигне до събиране на доказателства,като не са
налице и обстоятелства,сочещи на извод за фактически и/или правни усложнения
във връзка с предмета и страните по делото преди неговото прекратяване.Предвид
изложеното,въззивният съд счита,че заплатеното от ответника адвокатско
възнаграждение е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа
сложност на делото,поради което същото на основание чл.78,ал.5 от ГПК следва да
бъде намалено до минималния размер на адвокатското възнаграждение,определен
съобразно чл.7,ал.2,т.4 от Наредба №1 за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.С други думи следва да бъде намалено до размера от 1430 лв. и
именно този размер въззивният съд приема за дължим от ищцата на
банката-ответник като съдебни разноски на основание чл.78,ал.4 от ГПК.Предвид
това,обжалваното определение от 17.12.2019 г. следва да се отмени като
неправилно в частта,с която ищцата е осъдена да заплати на ответника съдебни
разноски за адвокатско възнаграждение за разликата над сумата от 1430 лв. до
присъдения размер от 4693,99 лв.
Мотивиран от
гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение
№1152 от 18.10.2019 г.,постановено по т.д.№20/2019 г. по описа на ОС-Смолян,с
което е прекратено като недопустимо производството по делото.
ОТМЕНЯ
определение №1372 от 17.12.2019 г.,постановено по т.д.№20/2019 г. по описа на
ОС-Смолян,в частта,с която е осъдена Р.В.К. с ЕГН ********** да заплати
на „Ю.Б.“АД с ЕИК *** съдебни разноски за адвокатско възнаграждение за
разликата над сумата от 1430 лв. до присъдения с определението размер от 4
693,99 лв.
Определението
подлежи на обжалване с частна жалба пред ВКС в едноседмичен срок от
съобщаването му на страните,при наличие на предпоставките на чл.280,ал.1 и ал.2
от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.