Определение по дело №96/2020 на Апелативен съд - Пловдив

Номер на акта: 96
Дата: 13 март 2020 г.
Съдия: Красимира Димитрова Ванчева
Дело: 20205001000096
Тип на делото: Въззивно частно търговско дело
Дата на образуване: 13 февруари 2020 г.

Съдържание на акта

О  П  Р  Е  Д  Е  Л  Е  Н  И  Е № 96

 

                                                   Гр. Пловдив,13.03.2020  г. 

                                                

            ПЛОВДИВСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД,в закрито заседание на тринадесети март през две хиляди и двадесета година в състав:

 

                                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ:СЛАВЕЙКА КОСТАДИНОВА

                                                        ЧЛЕНОВЕ:КАТЯ ПЕНЧЕВА

                                                                                        КРАСИМИРА ВАНЧЕВА                                                      

                                

като разгледа докладваното от съдия Кр. Ванчева възз. ч.т.дело №96 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производство по реда на чл. 278 във вр. с чл. 274, ал.1, т.2 от ГПК.

Образувано е по две частни жалби на Р.В.К.-ищца по т.д.№20/2019 г. по описа на ОС-Смолян,подадени чрез пълномощника й адв. А.Г..

С първата частна жалба,подадена от Р.К. по пощата на датата 25.11.2019 г.,е обжалвано определение №1152 от 18.10.2019 г.,постановено по т.д.№20/2019 г. по описа на ОС-Смолян,с което е прекратено производството по делото,като недопустимо,поради наличие на още две висящи дела между същите страни,на същото основание и със същото искане-в.гр.д.№14277/2017 г. по описа на СГС и в.гр.д.№389/2018 г. по описа на ОС-Смолян.

В същата частна жалба се поддържа,че в обжалваното определение  неправилно е прието,че предметът на прекратеното дело е инкорпориран в предмета на другите две дела между същите страни,както и че съдът неправилно е интерпретирал предмета на делото и е достигнал до погрешен извод,че са налице още две висящи дела между същите страни,на същото основание и със същото искане.Подробни аргументи в тази насока са развити в частната жалба и въз основа на тях е поискано да се отмени обжалваното определение №1152 от 18.10.2019 г.,с което е прекратено производството по делото,и да се върне делото на ОС-Смолян за продължаване на процесуалните действия по предявения иск.

С втората частна жалба,подадена от Р.К. по пощата на датата 23.01.2020 г.,е обжалвано определение №1372 от 17.12.2019 г.,постановено по т.д.№20/2019 г. по описа на ОС-Смолян,с което вследствие на разгледана молба по чл.248 от ГПК на ответника по делото „Ю.Б.“АД с ЕИК ***,е осъдена ищцата Р.К. да заплати на банката-ответник направените в производството по т.д.№20/2019 г. разноски в размер на 4 693,99 лв.-заплатено адвокатско възнаграждение.

В тази частна жалба е изразена позицията,че не е налице нито една от хипотезите на чл.248 от ГПК,тъй като ответникът не е поискал своевременно присъждане на разноски,които впоследствие да могат да бъдат изменени,съответно допълнени при липса на произнасяне на съда.Изложен е и аргумента,че съдът неправилно е оставил без уважение възражението на ищцата за липса на договор за правна защита,в който ответникът да е уговорил адвокатско възнаграждение за производството.И още е посочено,че е неправилен и необоснован изводът на съда за това,че претендираното от ответника възнаграждение не е прекомерно.Въз основа на поддържаните в частната жалба доводи е поискано определение №1372 от 17.12.2019 г. да бъде отменено като неправилно и да се остави без уважение молбата на ответника за изменение на определение №1152/18.10.2019 г. в частта за разноските.В условие на евентуалност е поискано да бъде уважено възражението на ищцовата страна по чл.78,ал.5 от ГПК,като се намали претендираното от ответника възнаграждение до минимално установения размер.

Препис и от двете частни жалби  е връчен на ответника по тях-“Ю.Б.“АД с ЕИК *** за отговор в едноседмичен срок от съобщението.В този срок ответникът е подал писмен отговор на всяка от частните жалби и е изразил становище за неоснователност на същите жалби,съответно-за правилността на обжалваните с тях определения на ОС-Смолян,постановени по т.д.№20/2019 г. по описа на същия съд.Помолил е с оглед на развитите в отговорите аргументи,частните жалби да бъдат отхвърлени като неоснователни и да бъдат потвърдени обжалваните определения на ОС-Смолян.

Пловдивският апелативен съд провери законосъобразността на обжалваните актове във връзка с оплакванията на частната жалбоподателка,прецени обстоятелствата по делото и намери за установено следното:

По частната жалба срещу определение № 1152 от 18.10.2019 г.,постановено по т.д.№20/2019 г. по описа на ОС-Смолян:

Частната жалба е подадена в законния едноседмичен срок,изхожда от надлежна страна с право на жалба и правен интерес от обжалване и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.С оглед на това,същата е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Разгледана по същество,частната жалба е неоснователна.

По т.д.№20/2019 г. по описа на ОС-Смолян е предявен иск от Р.В.К. против „Ю.Б.“АД за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит №***/02.10.2008 г.С обжалваното определение №1152 от 18.10.2019 г. производството по делото е прекратено,като недопустимо,поради наличието на още две висящи дела между същите страни,на същото основание и със същото искане-в.гр.д.№14277/2017 г. по описа на СГС и в.гр.д.№389/2018 г. по описа на ОС-Смолян /както е отразено в диспозитива на определението/.В мотивната част на определението е прието от съда,че идентитетът на основанията и исканията по цитираните три дела-т.д.№20/2019 г. и останалите две посочени по-горе дела,следва да бъде обусловен от включените в предмета на делата правни въпроси,по които се формира сила на присъдено нещо.В тази връзка е прието още,че в случая не е налице един и същ спорен предмет,респективно правна квалификация и по трите дела,но предметът на т.д.№20/2019 г.-валидността на процесния договор за кредит,поради неравноправни клаузи досежно главницата и лихвата,е инкорпориран в предмета и на останалите две дела.Констатирано е,че решенията по предходните две дела /на РС-София и СГС,респ. на РС-Смолян и ОС-Смолян/ не са влезли в сила към момента на постановяване на прекратителното определение,но предметът на тези две дела и идентичен с предмета на т.д.№20/2019 г. и продължаването на производството по последното е в противоречие както с разпоредбата на чл.126,ал.1 от ГПК,така и евентуално с разпоредбата на чл.299,ал.1 от ГПК след влизане в сила на решенията по двете предходни дела,тъй като би могло да се стигне до пререшаемост на спора.В крайна сметка е прието в обжалваното определение,че наличието на висящи процеси по възз.гр.д.№14277/2017 г. по описа на СГС и възз.гр.д.№389/2018 г. по описа на ОС-Смолян представлява абсолютна отрицателна предпоставка за надлежното упражняване на правото на иск и обуславя недопустимост на по-късно образуваното производство по т.д.№20/2019 г. по описа на ОС-Смолян,което следва да бъде прекратено служебно от съда на основание чл.299,ал.2 от ГПК.

Настоящата инстанция,макар и по различни мотиви,счита за правилен постановения с обжалваното определение резултат и направения от първоинстанционния съд за недопустимост на производството по т.д.№20/2019 г.,респ. недопустимост на предявения по делото иск.В тази връзка въззивният съд приема следното:

По т.д.№20/2019 г. по описа на ОС-Смолян е представено заверено копие от решение №148 от 18.04.2019 г.,постановено по възз.гр.д.№389/2018 г. по описа на ОС-Смолян,с което въззивният съд се е произнесъл по въззивна жалба на „Ю.Б.“АД срещу решение №408 от 30.07.2018 г.,постановено по гр.д.№1411/2017 г. по описа на РС-Смолян.От съдържанието на решението става видно,че предмет на разглеждане на двете дела-първоинстанционно и въззивно,е предявен от „Ю.Б.“АД против Р.В.К. частичен установителен иск по чл.422,ал.1 от ГПК,с който е поискано да се признае за установено,че ответницата дължи на банката-ищец сумата от 9 737,56 швейцарски франка,представляваща част от непогасена главница в общ размер на 22 568,87 швейцарски франка по договор за потребителски кредит №***/02.10.2008 г. и анекс от 08.08.2013 г.,в периода 14.10.2013 г.-09.07.2017 г.,ведно със законната лихва считано от 12.07.2017 г. до окончателното й изплащане,за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК №443 от 26.07.2017 г. по ч.гр.д.№802/2017 г. на РС-Смолян.С въззивното решение от 18.04.2019 г. е отменено постановеното по първоинстанционното дело отхвърлително решение от 30.07.2018 г. в частта,с която за сумата от 6 828,44 швейцарски франка е отхвърлен предявеният установителен иск по чл.422,ал.1 от ГПК и вместо това е признато за установено,че ответницата дължи на банката-ищец същата сума,представляваща част от главницата по горния договор за банков кредит.Постановеното по възз.т.д.№389/2018 г. по описа на ОС-Смолян решение е окончателно,както е отразено в диспозитива на решение,поради което е влязло в сила на датата на постановяването му-18.04.2019 г.

Именно така изложените обстоятелства са тези,които обосновават извода на настоящата инстанция за недопустимост на предявения по т.д.№20/2019 г. по описа на ОС-Смолян иск за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит №***/02.10.2008 г. поради наличие на неравноправни клаузи в него.Видно е от съдебното решение,постановено по възз.т.д.№ 389/2018 г. по описа на ОС-Смолян,че  за част от непогасената главница по същия договор е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК в полза на банката-кредитор срещу длъжницата-кредитополучател Р.В.К.,а вследствие на подадено от нея възражение по чл.414 от ГПК срещу издадената заповед,е проведено и производството по предявения иск по чл.422,ал.1 от ГПК за установяване дължимостта на сумата по същата заповед.А след като за вземане /дори и частично/,основано на процесния договор за банков кредит,има издадена заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК и в тази връзка е било образувано исково производство по предявен установителен иск по чл.422,ал.1 от ГПК,то именно в това производство длъжницата по заповедта Р.К. е следвало да заяви всички възможни възражения,касаещи вземането по заповедта,включително и възражение относно действителността на договора за кредит,от което вземането произтича.Ако длъжника по издадената заповед за изпълнение пропусне да въведе възраженията си в процеса по чл.422,ал.1 от ГПК,правото да ги въведе в нов процес е изчерпано-в този смисъл е т.17 от ТР №4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение №129 от 09.01.2015 г. по т.д.№469/2012 г. на ВКС,I-во т.о.В контекста на изложеното се налага извода,че настоящата жалбоподателка е следвало да оспори /под формата на възражение/ действителността на договора за кредит от 02.10.2008 г. в производството по предявения срещу нея иск по чл.422,ал.1 от ГПК и независимо дали е заявила такова възражение,или-не,то правото й да оспори договора в нов процес,включително и чрез предявяване на самостоятелен иск за прогласяване нищожността на договора,е преклудирано.По тези съображения съдът намира,че предявения по т.д.№20/2019 г. по описа на ОС-Смолян иск за прогласяване нищожността на горния договор за банков кредит е недопустим и с оглед на това правилно е прекратено производството по него с обжалваното определение №1152 от 18.10.2019 г.Ето защо частната жалба срещу това определение е неоснователна,а самото определение е правилно и като такова ще се потвърди от настоящата инстанция.

По частната жалба срещу определение №1372 от 17.12.2019 г.,постановено по т.д.№20/2019 г. по описа на ОС-Смолян:

И тази частна жалба е подадена в законния срок,изхожда от  надлежна страна с право на жалба и правен интерес от обжалване и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт,поради което е допустима и подлежи на разглеждане по същество.

По същество посочената частна жалба се явява частично основателна по следните съображения:

С обжалваното определение от 17.12.2019 г. първоинстанционният съд се е произнесъл по подадената от ответника „Ю.Б.“АД молба по чл.248 от ГПК за изменение на определение №1152 от 18.10.2019 г. в частта за разноските.С тази молба,находяща се в кориците на т.д.№20/2019 г. по описа на ОС-Смолян,ответникът е поискал да му се присъдят на основание чл.78,ал.4 от ГПК разноски в размер на 4 693,99 лв.,представляващи платен от банката адвокатски хонорар в посочения размер.В определението първоинстанционният съд е приел искането за своевременно заявено,а по същество-за основателно,като от друга страна е счел за неоснователно направеното от ищцата Р.К. възражение по чл.78,ал.5 от ГПК за прекомерност на платеното от ответника адвокатско възнаграждение и като краен резултат е приел,че същото искане следва да бъде уважено,с оглед на което с диспозитива на определението е осъдил ищцата да заплати на „Ю.Б.“АД сумата от 4 693,99 лв.,представляваща направени в производството по делото разноски за адвокатско възнаграждение.

Определението е частично правилно.Несъмнено е,че с оглед разпоредбата на чл.78,ал.4 от ГПК,ответникът има право на разноски и при прекратяване на делото.Именно на това основание и в случая ответникът с молбата си по чл.248 от ГПК е поискал присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение,след като вече е постановено определението за прекратяване на делото.Насрещната страна-ищцата Р.К.,е направила възражение пред първоинстанционния съд,което поддържа и сега в частната си жалба,че искането на ответника за присъждане на разноски не е заявено своевременно.Това възражение е неоснователно.Искане за присъждане на разноски е направено от ответника още с отговора му на исковата молба /на л.97-ми по първоинстанционното дело/.Но дори и да беше заявено за първи път от банката-ответник с молбата му по чл.248 от ГПК,както твърди ищцата,то и в този случай искането нямаше да е несвоевременно заявено.Това е така,защото поначало страните в исковия процес могат да заявят искането си за присъждане на разноски във всеки един момент до приключване на устните състезания и едва ако такова искане е направено след този момент,то тогава същото следва да се приеме за несвоевременно заявено.Но ако,както в случая,е сложен край на производството преди да се стигне до устни състезания по делото,то не може искането за разноски да се квалифицира като несвоевременно заявено,дори и да е направено след постановяване да съдебния акт,слагащ край на производството.

Неоснователни са и доводите,изложени в частната жалба,че след като делото не е прекратено поради десезиране на съда от страна на ищцата /чрез оттегляне или отказ от иска/,то тогава ответникът няма право да претендира разноски.Разпоредбата на чл.78,ал.4 от ГПК постановява,че ответникът има право на разноски и при прекратяване на делото,без де прави разлика между прекратяване на делото поради десезиране на съда или прекратяването му поради друга причина.С оглед на това и предвид осъществения факт на прекратяване на делото,разноски на ответника се дължат на основание чл.78,ал.4 от ГПК и тяхното заплащане е в тежест на ищцовата страна.

Неоснователен е и поддържаният в частната жалба довод,че разноски на ответника не следва да се присъждат поради липсата на договор за правна защита,в който ответникът да е уговорил адвокатско възнаграждение за конкретното производство.С отговора на ИМ,подаден по т.д.№20/2019 г. от банката-ответник чрез адв. М.В.,е представено пълномощно от 18.03.2019 г.,с което банката упълномощава Адвокатско дружество „Б..“ и лично адвокатите от същото дружество-адв. Б.Б.,адв. К.Ч.и адв. М.К.,за упражняване на процесуално представителство от името на банката в производството по посоченото дело до приключването му пред всички инстанции.Представено е и пълномощно от 25.03.2019 г. за преупълномощаването на адв.М.В. от адв. К.Ч.в всичките й права по пълномощното от 18.03.2019 г.,включително и да осъществява процесуално представителство на „Ю.Б.“АД  в производството по т.д.№20/2019 г. по описа на ОС-Смолян до приключването му пред всички инстанции.А с молбата по чл.248 от ГПК,подадена от банката чрез адв. В. са представени доказателства-фактура №********** от 25.03.2019 г. и преводно нареждане на „У.“АД от 03.04.2019 г.,чрез които се установява,че е заплатено от „Ю.Б.“АД в полза на упълномощеното Адвокатско дружество „Б.“ адвокатско възнаграждение в размер на 4 693,99 лв. с ДДС,като в посочената фактура изрично е отразено,че основанието за издаването й е „защита и процесуално представителство по т.д.№20/2019 г. по описа на Окръжен съд-Смолян.На база всички тези документи се установява,че преди прекратяване на делото,банката-ответник реално е направила разноски за адвокатско възнаграждение,платено на упълномощеното от нея адвокатско дружество,и има право на тези разноски на основание чл.78,ал.4 от ГПК.

Основателно е обаче поддържаното в частната жалба и заявено в първоинстанционното производство по чл.248 от ГПК,възражение на ищцата за прекомерност на претендираното от банката-ответник адвокатско възнаграждение.В обжалваното определение от 17.12.2019 г. това възражение,основано на разпоредбата на чл.78,ал.5 от ГПК,е разгледано и е прието от съда за неоснователно с аргумент,че то не следва да се намалява с оглед фактическата и правна сложност на спора.Този извод на първоинстанционния съд е неправилен.Според приложимата в случая разпоредба на чл.7,ал.2,т.4 от Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения,минималният размер на дължимото адвокатско възнаграждение възлиза на сумата от 1430 лв.Платеното от ответника адвокатско възнаграждение по фактура №********** от 25.03.2019 г. е в размер на  4 693,99 лв. с начислен ДДС и този размер повече от три пъти превишава минималният размер на адвокатското възнаграждение,определен съгласно посочената разпоредба от Наредба №1.Извършените преди прекратяване на делото действия от процесуалния представител на банката-ответник са единствено по изготвяне на отговори на исковата молба и на допълнителната искова молба,а самото производство по делото е прекратено преди изобщо делото да бъде насрочено в открито заседание с участие на страните и да се стигне до събиране на доказателства,като не са налице и обстоятелства,сочещи на извод за фактически и/или правни усложнения във връзка с предмета и страните по делото преди неговото прекратяване.Предвид изложеното,въззивният съд счита,че заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото,поради което същото на основание чл.78,ал.5 от ГПК следва да бъде намалено до минималния размер на адвокатското възнаграждение,определен съобразно чл.7,ал.2,т.4 от Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения.С други думи следва да бъде намалено до размера от 1430 лв. и именно този размер въззивният съд приема за дължим от ищцата на банката-ответник като съдебни разноски на основание чл.78,ал.4 от ГПК.Предвид това,обжалваното определение от 17.12.2019 г. следва да се отмени като неправилно в частта,с която ищцата е осъдена да заплати на ответника съдебни разноски за адвокатско възнаграждение за разликата над сумата от 1430 лв. до присъдения размер от 4693,99 лв.

Мотивиран от гореизложеното съдът

 

О П Р Е Д Е Л И :

 

         ПОТВЪРЖДАВА определение №1152 от 18.10.2019 г.,постановено по т.д.№20/2019 г. по описа на ОС-Смолян,с което е прекратено като недопустимо производството по делото.

            ОТМЕНЯ определение №1372 от 17.12.2019 г.,постановено по т.д.№20/2019 г. по описа на ОС-Смолян,в частта,с която е осъдена Р.В.К. с ЕГН ********** да заплати на „Ю.Б.“АД с ЕИК *** съдебни разноски за адвокатско възнаграждение за разликата над сумата от 1430 лв. до присъдения с определението размер от 4 693,99 лв.

            Определението подлежи на обжалване с частна жалба пред ВКС в едноседмичен срок от съобщаването му на страните,при наличие на предпоставките на чл.280,ал.1 и ал.2 от ГПК.

 

                                                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ :

 

 

                                                                                          ЧЛЕНОВЕ:1.

 

 

                                                                                                                2.