№ 3757
гр. София, 13.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на шестнадесети май през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Силвана Гълъбова
Членове:Г. Ст. Чехларов
Боян Г. Бояджиев
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Г. Ст. Чехларов Въззивно гражданско дело №
20241100514957 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С решение № 20125859/08.07.2024 г., постановено по гр.д. № 53124/2020
г. на СРС, ГО, 71 състав, е допуснато да се извърши съдебна делба между А.
В. Ц., ЕГН ********** и М. Р. М. ЕГН **********, на следния недвижим
имот: АПАРТАМЕНТ №49 с площ 60,32 кв.м., находящ се в гр. София, кв.
Овча купел, блок №**** ведно с прилежащи части: избено помещение №22 с
площ 2,47 кв.м. и съответните идеални части от общите части на сградата и
1,812 % идеални части от правото на строеж върху мястото при съседи на
жилището: ап. 18 от вх. А, ап. От вх. ****, на избеното помещение мазе 21,
мазе 23, коридор, коридор при следните квоти: 1/2 идеална част за А. В. Ц. и
1/2 идеална част за М. Р. М..
Срещу решението е постъпила въззвина жалба от ответника М. Р. М., в
която се твърди, че обжалваното решение е постановено в нарушение на
материалния закон и противоречи на събраните доказателства по делото.
Поддържа се, че на 26.10.1999 г. ищецът е напуснал процесния имот и от
тогава e единствен ползвател и владелец на същия е М. М.. Навежда се, че
имотът се обитава също така от децата на М. М. – Р.А.Ц., К.А. Ц. и от
внучката й Б.К.И.. В жалбата се твърди, че от 1999 г. М. М. ползва
необезпокоявано имота и го е придобила по давност, като ищецът се е
дезинтересирал от него. Поддържа се, че след навършване на пълнолетие на
децата, ищецът не е предприел действия, с които да поиска обратно
1
владението върху имота или неговото ползване. Твърди се, че М. М. е
демонстрирала пред А. Ц., че е единствен собственик на имота и че не
признава неговото право на собственост – не го е допускала до имота, не е
заплащала наем, разполага е с имота като свой собствен, а дори когато ищецът
е идвал до имота да види децата, същият не е бил допускан от ответницата.
Във въззивната жалба се сочи, че тези обстоятелства се установяват от разпита
на свидетелите, като съществено било обстоятелството, че владението
продължило през много дълъг период от време – 24 години. Навежда се, че
представените изпълнителни листи от ищеца установявали само, че същият е
осъден да заплати суми за ползвани комунални услуги за имота, но това
нямало касателство към придобиването на имота по давност. Въззивницата
сочи, че е придобила по давност ½ ид.ч. от правото на собственост на
ответника и към момента се легитимира като едноличен собственик на имота,
поради което и моли за отмяна на обжалваното решение, отхвърляне на иска
за делба и присъждане на сторените разноски.
Въззиваемият А. В. Ц. е депозирал отговор на въззивната жалба, с който
излага доводи за неоснователност и необоснованост на подадената въззивна
жалба. Сочи, че нямало доказателства М. Р. М. да е променила държането на
частта на другия съсобственик във владение на себе си. Поддържа, че
ответницата ползвала имота въз основа на съдебно решение и не е
манифестирала, че владее имота за себе си. Въззивникът навежда, че е
заплащал консумативни разходи за ползването на процесния имот в процеси,
за които не бил уведомяван, за което ответницата не възразявала. Твърди се, че
това били конклудентни действия от М. Р. М., с които същата манифестирала
намерението си да е съсобственик на имота заедно с А. В. Ц.. Моли се за
потвърждаване на обжалваното решение и присъждане на сторените разноски.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за
наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на
насрещната страна, приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно
и е допустимо. Не са допуснати нарушения на императивни материални
норми, за приложението на които въззивният съд е длъжен да следи служебно.
По доводите за неправилност на решението въззивният съд намира следното:
От представения Договор за продажба на държавен недвижим имот по
2
реда на Наредбата за държавни имоти от 31.07.1992 се установява, че А. В. Ц.
и М. Р. Ц.а са закупили процесния недвижим имот апартамент №49
собственост на държавата/ведомствен на „Софтстрой“, находящ се в гр.
София, кв. Овча купел, блок №**** ведно с прилежащи части: избено
помещение №22 с площ 2,47 кв.м. и съответните идеални части от общите
части на сградата и 1,812 % идеални части от правото на строеж върху
мястото.
Не е спорно между страните, че с решение №150 от 08.05.2000 г. по гр.д.
№3693/1999 г по описа на СРС, 84 състав, сключеният между М. Р. М. и А. В.
Ц. брак е прекратен с развод по взаимно съгласие. Видно от съдебното
решение придобитият по време на брака недвижими имот апартамент №49 се
предоставя за ползване на М. Р. М., като същата ще живее в него с децата Р. Ц.
и К. Ц.и без посочен срок на ползване и без да е посочен дължим месечен
наем, но и без да е посочено, че предоставянето на ползването е безвъзмездно.
С влизане в сила на решението за прекратяване на брака е прекратена и
съпружеската имуществена общност между страните /чл.26,ал.1 СК -отм. с ДВ
бр. 47 от 23.06.2009г./ при равни /по ½ ид.ч./ дялове за съпрузите – арг. от чл.
27 СК /отм./. Съгласно чл.107 СК /отм./, при допускане на развода съдът
предоставя ползуването на семейното жилище на единия от съпрузите, когато
то не може да се ползува поотделно от двамата, като взема пред вид
интересите на децата, вината, здравословното състояние и други
обстоятелства. Постановената мярка относно ползването на семейното
жилище съставлява акт на спорна съдебна администрация - не е акт на
правораздаване, тъй като не признава, нито отрича материални субективни
права със сила на пресъдено нещо, но определя реда и начина на упражняване
на материалните субективни права. При регламентиране на ползването на
семейното жилище законодателят е изходил от принципа, че в гражданските
отношения е налице възмездност, освен ако е уговорено друго. Следователно,
ако съпрузите не са предвидили в споразумението изрично безвъзмездност на
ползването /като при заем за послужване/, би следвало да възникне наемно
правоотношение по аргумент от чл.107 СК /отм./. Принципът за възмездност е
в интерес на ползващия съпруг, тъй като ако ползването е безвъзмездно, то
може да бъде прекратено по всяко време от заемодателя /чл. 249 ЗЗД/. Когато
постигнатото съгласие е за възмездно ползване, е без значение дали тази
отношения възникват от решение, с което се утвърждава споразумение по 100,
ал. 1 СК /отм./, или от решение, с което съдът е предоставил ползването на
съпруга несобственик или е разпределил ползването на общата вещ, като го е
предоставил на един от съсобствениците съгласно чл.107 СК /отм./. Това не
променя естеството на възникналите правоотношения. Ако ползването е
възмездно, неползващият съпруг може да иска от съда определяне на наемна
цена по отношение на ползващия и когато ползването е предоставено въз
основа на утвърдено от съда споразумение. За периода от влизане в сила на
решението, с което е предоставено ползването на семейното жилище до
настъпването на условието за прекратяване на правото на ползване и
3
предоставянето на достъп на другия съпруг (преустановяване на ползването
или осъществяване на съвместно ползване) или до определяне по реда на чл.
57, ал. 2 СК на наемна цена, неползващият съпруг – съсобственик има право
на обезщетение на основание чл. 31, ал. 2 ЗС. /в този смисъл Определение №
441 от 14.06.2012 год. на ВКС по ч.гр.дело № 352/2012 год., IV г. о., ГК,
Определение № 196 от 07.04.2014 год. на ВКС по ч.гр.дело № 1568/2014 год. ,
I г. о., ГК и Решение № 96 от 14.03.2016 год. на ВКС по гр.дело № 4842/2015
год., IV г. о., ГК, Решение № 71 от 29.06.2018 год. на ВКС по гр.дело №
2750/2017 год., II г. о, ГК, Решение № 199 от 15.01.2018 год. на ВКС по гр.дело
№ 154/2017 год., I г. о, ГК, Определение № 501 от 21.12.2020 год. на ВКС по
гр.дело № 2683/2020 год., I г. о, ГК./.
В утвърденото споразумение липсва изричен срок и основание, въз
основа на което семейното жилище се предоставя на съпругата. С решението е
създадено наемноо правоотношение между съпрузите, като М. Р. М. е
установила фактичека власт върху притежаваната от А. В. Ц. ½ идеална част
въз основа на акта на спорна съдебна администрация, т.е. същата е била
държател, а не владелец на притежаваните от А. В. Ц. ид. част от имота.
Фактическите твърдения на ответницата са, че доколкото е упражнявала
фактическа власт върху имота и не е допускала в същия ищеца, не е заплащала
наем и е демонстрирала пред ищеца, че имотът е неин, е осъществявала
владение, а не държане върху ½ ид.ч. на ищеца. В тази връзка е разпитана
свидетелката Е.Б.И., която твърди, че живее в съседен на процесния
апартамент. Сочи, че в процесния апартамент живее г-жа М. заедно с децата
си, а бившият й съпруг е напуснал жилището през 2000 г. Оттогава не са го
виждали нито веднъж. Апартаментът бил поддържан от г-жа М., тя се грижела
за него, за саниране, както и за всичко свързано с имота в блока. Разпитан е и
свидетелят В.Х.И., съпруг на Е.Б.И., който също поддържа, че живеят до
процесния апартамент, че от 2000 г. в апартамента живее само М. Р. М. с
децата си, когато с А. В. Ц. са се развели. Свидетелят навежда, че А. В. Ц. е
идвал до апартамента да се види със сина си, но не се е качвал горе, а синът му
слизал до колата.
Разпоредбата на чл.69 ЗС създава презумцията, че владелецът държи
вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Съгласно ТР
№1/2012 г. на ОСГК на ВКС , презумпцията на чл.69 ЗС се прилага на общо
основание в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им
произтича от юридически факт, различен от наследяването. Когато обаче
съсобственикът е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта
като обща, то той е държател на идеалните части на останалите съсобственици
и презумпцията се счита за оборена. Независимо от какъв юридически факт
произтича съсобствеността, е възможно този от съсобствениците, който
упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части, да превърне с
едностранни действия държането им във владение. Ако се позовава на
придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор
за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо
4
останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за
себе си. Презумпцията по чл.69 ЗС намира приложение само когато по
естеството си фактическата власт върху имота представлява владение още от
момента на установяването си /решение №291/09.08.2010 г. по гр.д.
№859/2099 г. на ІІ ГО на ВКС, решение№12/19.02.2014 г. по гр.д. №1840/2013
г. на ІІ ГО на ВКС, решение №115/28.10.2016 г. по гр.д. №977/2016 г. на ІІ ГО
на ВКС, решение №77/18.06.2018 г. по гр. д. № 3229/2017 г. на II ГО на ВКС,
решение № 196 от 18.03.2019 г. на ВКС по гр. д. № 137/2018 г., I Г.О, решение
№ 12 от 19.02.2014 г. по гр. д. № 1840/2013 г. на I Г.О., решение № 41 от
26.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4951/2015 г., I Г.О., решение № 118 от
21.05.2013 г. по гр. д. № 1535/2013 г. на ІІ Г.О. и др./. Това разрешение важи и
когато основанието за упражняване на фактическата власт е предоставяне
ползването на семейното жилище след прекратяване на брака. В този случай
съпругът, който живее в семейното жилище на посоченото правно основание,
следва да демонстрира явно и категорично по отношение на бившия си
съпруг, че променя намерението си и започва да владее за себе си /така
решение №74 от 24.06.2015 г. на ВКС по гр.д. №6277/2014 г., I ГО/. След като
веднъж фактическата власт върху имота е установена като държане, колкото и
време да продължи и каквото и да е субективното отношение на държателя,
тази фактическа власт не може да доведе до придобиване на собственост по
давност и само ако държателят промени намерението си и превърне
държането във владение, в негова полза започва да тече придобивна давност,
но за да се приеме, че е налице завладяване, е необходимо промяната в
намерението фактическата власт да се упражнява вместо другиго
изключително за себе си, следва да намери външна проява чрез действия,
които недвусмислено да отричат правата на досегашния собственик или
владелец, което следва от изискването владението да не е установено по скрит
начин /решение № 270/20.05.2010 г., постановено по гр. д. № 1162/2009 г. на II
ГО на ВКС/.
От събраните по делото доказателства не се установява категорично и
несъмнено, че ответницата е владеела процесния недвижим имот за себе си и
че е предприела действия, отричащи правото на бившия си съпруг-ищец върху
имота, достигнали до неговото знание. Упражняването на фактическата власт
от страна на ответника върху процесния недвижим имот е продължила на
основанието, на което е започнало – предоставено и ползване след
прекратяване на брака, като същата е била държател на идеалните части на
ищеца, поради което съдът счита за оборена презумпцията на чл.69 ЗС. За да
придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части,
съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни
действия държането им във владение. Тези действия трябва да са от такъв
характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане
владението на останалите съсобственици. Това е т.нар преобръщане на
владението /interversio possessionis/, при което съсобственикът-съвладелец се
превръща в съсобственик-владелец. Не се установи, че ответникът е
5
извършила действия, с които е престанала да държи идеалните части от имота
за другия съсобственик и е започнала да ги държи за себе си с намерение за
своене, като тези действия са доведени до знанието на другия съсобственик.
Завладяването частите на останалите и промяната по начало трябва да се
манифестира пред тях и осъществи чрез действия, отблъскващи владението
им и установяващи своене, освен ако това е обективно невъзможно. От
показанията на разпитаните по делото свидетели се установява единствено, че
ответницата е живяла в процесния имот от 2000 г., когато ползването й е
предоставено по силата на съдебното решение. Действително, няма данни
ответникът да е влизал в имота, но същият не е имал и такова правомощие
предвид предоставянето на семейното жилище на съпругата. Липсват данни в
показанията на свидетелите, от които да е видно, че ответницата ясно и
недвусмисмислено е демонстрирала пред ищеца, в случаите, в които е имала
тази възможност - например при посещенията му за взимане и за
упражняване на режим на лични отношения с децата му, че е започнала да
държи целия имот като свой - същата през целия период е ползвала и е
поддържала семейното жилище, което е в обема на предоставените й права
съгласно съдебното решение, с което бракът е бил прекратен. Дори да се
приеме, че е изтекъл срокът, за който жилището е представено за ползването
на ответницата /в решението няма посочен изричен срок, за който ползването
се предоставя/, то наемното правоотношение се е трансформирало в
безсрочно. Фактът, че ищецът не е претендирал обезщетение по чл. 31, ал. 2
ЗС /с оглед липсата на определена наемна цена от съда/ няма никакво
отношение към това дали държането се е трансформирало във владение, а
касае облигационни отношение между страните.
По изложените съображения следва да се приеме, че страните по делото
се легитимират като съсобственици на делбения недвижим имот, като квотите
им в съсобствеността са равни – по 1/2 ид.ч. за ищеца и ответника, поради
което и делбата следва да се извърши при посочените квоти от съделителите.
Поради съвпадането на изводите на въззивния съд с тези на
първоинстанционния съд по отношение на предявения иск за делба и квотите
на страните в съсобствеността, решението следва да бъде потвърдено изцяло.
По разноските:
С оглед неоснователността на въззивната жалба, на въззиваемия следва
да се присъдят разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер от
1650 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20125859/08.07.2024 г., постановено по
6
гр.д. № 53124/2020 г. на СРС, ГО, 71 състав, с което е допуснато да се извърши
съдебна делба между А. В. Ц., ЕГН ********** с адрес: гр. София, ж.к
Бъкстон, №**** и М. Р. М., ЕГН ********** с адрес: гр. София, ж.к Овча
купел, бл. ****, на следния недвижим имот: АПАРТАМЕНТ №49 с площ
60,32 кв.м., с идентификатор 68134.4333.1401.6.127 по кадастрална карта и
кадастрални регистри на гр. София, одобрени със Заповед № РД-18-
51/15.07.2010 г. на изпълнителен директор на АГКК, находящ се в гр. София,
кв. Овча купел, блок №**** ведно с прилежащи части: избено помещение
№22 с площ 2,47 кв.м. и съответните идеални части от общите части на
сградата и 1,812 % идеални части от правото на строеж върху мястото при
съседи на жилището: ап. 18 от вх. А, ап. от вх. ****, на избеното помещение
мазе 21, мазе 23, коридор, коридор, при следните квоти: 1/2 идеална част за А.
В. Ц. и 1/2 идеална част за М. Р. М..
ОСЪЖДА М. Р. М. ЕГН **********, да заплати на основание чл.78,ал.1
ГПК на А. В. Ц. ЕГН **********, разноски в размер от 1650 лв.
Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчването му на
страните пред Върховен касационен съд при условията на чл. 280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7