Р Е Ш Е Н И Е
№….........../17.12.2020 г.
гр. Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 51-ви състав,
в открито съдебно заседание, проведено на четиринадесети декември през две
хиляди и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: АНТОНИЯ СВЕТЛИНОВА
при участието на
секретаря Ани Динкова,
като разгледа
докладваното от съдията
гражданско дело № 8592 по описа на съда за 2019 година,
за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на Глава XIII от ГПК.
Образувано е по предявени по реда на
чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.Б.”
ЕАД, ЕИК .... със седалище и адрес на управление:***, б.п. с., сграда 6, срещу Н.Х.Ш., ЕГН **********, с
постоянен и настоящ адрес: ***, обективно кумулативно съединени установителни
искове за приемане за установено в отношенията между страните, че ответникът
дължи на ищеца следните суми: сумата от
76,72 лв., дължима по договор за лизинг от 16.04.2015 г., включваща седем броя
незаплатени лизингови вноски за мобилно устройство марка .... за периода от м.
09.2016 г. до м. 03.2017 г. на обща стойност 67,13 лв. и допълнителна сума по
чл. 1, ал. 2 от договора за придобиване собствеността върху лизинговата вещ в
размер на 9,59 лв., както и сумата от 139,08
лв., дължима по договор за лизинг от 14.08.2015 г.,
включваща единадесет броя незаплатени лизингови вноски за мобилно устройство
марка .... за периода от м. 09.2016 г. до м. 07.2017 г. на обща стойност 127,49
лв. и допълнителна сума по чл. 1, ал. 2 от договора за придобиване собствеността
върху лизинговата вещ в размер на 11,59 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
заявлението в съда - 21.03.2019 г., до
окончателното изплащане на задълженията, за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 4645/2019 г. по
описа на Районен съд – Варна.
По твърдения в исковата молба,
между страните са сключени два договора за лизинг при ОУ, по силата на които
ищецът е предоставил за ползване на ответника мобилни устройства срещу
насрещното негово задължение да заплаща уговорените месечни лизингови вноски в
размер и срок, съобразно погасителен план към съответния договор, както следва:
1.) договор за лизинг от дата 16.04.2015 г. за мобилно устройство .... при
двадесет и три месечни лизингови вноски в размер на 9,59 лв. всяка от тях и
краен падеж на 16.04.2017 г., както и 2.)
договор за лизинг от дата 14.08.2015 г. за мобилно устройство .... при
двадесет и три месечни лизингови вноски в размер на 11,59 лв. всяка от тях с
краен падеж на 14.08.2017 г. В чл. 1, ал. 2 от договорите е уговорена
възможност за придобиване на собствеността върху лизинговата вещ след заплащане
на допълнителна сума в размер на една месечна вноска по погасителния план.
Абонатът е изплащал лизинговите си задължения по посочените договори, но след
дата 10.08.2016 г. не са постъпвали плащания. Крайните срокове на договорите са
изтекли, като абонатът е останал задължен за стойността на седем броя лизингови
вноски по договора за лизинг от 16.04.2015 г., дължими за периода от м. 09.2016 г. до м. 03.2017 г., на обща стойност 67,13 лв.,
както и за единадесет броя лизингови вноски по договора за лизинг от 14.08.2015
г., дължими за периода от м. 09.2016 г. до м. 07.2017 г., на обща стойност
127,49 лв. Освен това абонатът не е върнал предоставените му мобилни
устройства, поради което същият дължи и заплащането на уговорената в чл. 1, ал.
2 от всеки от договорите допълнителна сума, равняваща се една лизингова вноска,
а именно: 9,59 по договора за лизинг от 16.04.2015 г. и 11,59 лв. по договор за
лизинг от 14.08.2015 г..
За дължимите суми по сключените между страните договори в полза на „Т.Б.“
ЕАД е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.д. № 4645/2019 г. по описа на Районен съд - Варна, срещу която длъжникът е
възразил, с което ищецът обосновава правния си интерес от предявените
установителни искове.
По изложените съображения по същество ищецът моли за бъде прието за
установено в отношенията между страните, че ответникът му дължи процесните суми
и моли за присъждането на разноски за исковото и заповедното производство.
В открито съдебно заседание
не изпраща представител. Предварително депозира молба, с която поддържа
исковата молба и обективираното в нея искане и представя списък на разноските
по чл. 80 ГПК.
В срока по чл. 131 ГПК
ответникът депозира отговор на исковата молба, в които излага становище
за допустимост, но неоснователност на предявените искове. Не оспорва, че между
страните са сключени процесните договори за лизинг, но твърди да са погасени
всички дължими суми по тях. В тази връзка излага, че последното плащане е
извършено в края на 2016 г. и същото е в размер на 450 лв.
С
тези аргументи по същество моли за отхвърляне на предявените искове и
претендира сторените по делото разноски, включително адвокатско възнаграждение.
След като съобрази доводите на страните
и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съдът
намира за установено от фактическа страна следното:
С изготвения и обявен за окончателен доклад по делото като безспорно и
ненуждаещо се от доказване е отделено обстоятелството, че между „Т.Б.“ ЕАД и Н.Х.
Трифонова (с актуално фамилно име Ш.) са сключени договори за лизинг при Общи
условия от дати 16.04.2015 г. и 14.08.2015 г., и двата за предоставяне на
мобилни устройства ..... Същото се потвърждава и приобщените договори (л. 8 и
11). От тяхното съдържание се изяснява още, че по договора от 16.04.2015 г. е
уговорена обща лизингова цена от 220,57 лв., платима са 23 месечни лизингови
вноски, всяка от които в размер на 9,59 лв., а по договора от 14.08.2015 г. –
обща лизингова цена от 266,57 лв., платима на 23 месечни лизингови вноски от по
11,59 лв. всяка. Според чл. 1, ал. 2 от договорите лизингополучателят има право
да придобие собствеността върху предоставеното за ползване устройство, като
подпише договор за изкупуване на устройството с лизингодателя най-малко десет
дни преди изтичането на срока на договора за лизинг, след изпълнение на
условията за придобиване по Общите условия и след като заплати допълнителна
сума в размер на една лизингова вноска по договора. В чл. 1, ал. 3 е уговорено,
че ако лизингополучателят не упражни правото на изкупуване чрез сключване на
отделен договор за това, той следва да върне устройството в едномесечен срок
след изтичане срока на договора за лизинг, а ако не стори това и не заяви
изрично и в писмена форма, че желае да върне устройството, отново дължи
допълнителната сума за изкупуване. Според чл. 2 от договорите срокът на всеки
от тях е 23-месечен, считано от датата на подписването им.
Безспорно е също, че в изпълнение на задълженията си по договорите ищецът „Т.Б.“
ЕАД е предоставил на ответника Н.Ш. уговорените два броя мобилни устройства .....
От
приетото и неоспорено от страните заключение на допуснатата съдебно-счетоводна
експертиза (л. 97 и сл.) се установява, че в периода от 25.05.2015 г. до
21.09.2018 г. са извършени плащания от ответника, с които са погасени общо 16
лизингови вноски по договора за
лизинг от 16.04.2015 г. и 12 лизингови вноски по договора от 14.08.2015 г., респ.
неизплатени са останали 8 вноски по първия договор (7 неизплатени и една
допълнителна за придобиване на собствеността) в общ размер на 76,72 лв. и 13
вноски по втория договор (12 неизплатени и една допълнителна), възлизащи на
139,08 лв. Изяснява се, че тези неизплатени остатъци от общо 215, 80 лв. са остойностени
във фактура № **********/10.09.2016 г., която е за сумата от 1797,50 лв.,
включваща още и начислени неустойки за предсрочно прекратяване на договори за
услуги. По тази фактура е заплатена сумата от 257,37 лв., но същата закрива
общия размер на фактурата, а не конкретно задължение по нея (за лизингови
вноски или неустойки). При изслушването по реда на чл. 200 ГПК вещото лице Р.С.
пояснява, че при плащането не е посочено какви суми по фактурата се погасяват и
в счетоводството на ищеца е отразен незаплатения общ остатък след приспадане на
заплатените 257,37 лв.
От материалите по приобщеното ч. гр. д. №
4645/2019 г. по описа на Районен съд – Варна е видно, че въз основа на подадено
на 21.03.2019 г. заявление от „Т.Б.” ЕАД срещу Н.Х. Трифонова е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за процесните суми,
срещу която длъжникът своевременно е възразил (с бланкетно възражение) и
кредиторът е предявил настоящите установителни искове в указания едномесечен
срок по чл. 415, ал. 4 ГПК.
При така установената фактическа обстановка,
съдът намира от правна страна следното:
Положителните
установителни искове, с които съдът е сезиран, са допустими, доколкото
са налице общите предпоставки за съществуването и надлежно упражняване на
правото на иск, както и специалните такива, свързани с реда за търсената защита
по чл. 422, ал. 1 ГПК (съгласно т. 10а от Тълкувателно решение по тълк. дело № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС), установени от
материалите по заповедното дело.
Основателността на претенциите с правно
основание чл. 342, ал. 1 ТЗ е
обусловена от следните кумулативни материалноправни предпоставки, а именно: 1.) наличието на валидно
възникнали между страните облигационни правоотношения по процесните договори за
лизинг; 2.) точното изпълнение на задълженията на ищеца по договорите чрез
предоставяне на ответника за
ползване на уговорените вещи; 3.) настъпила изискуемост на задълженията
за заплащане на лизингови вноски по договорите в претендирания размер, както и 4.)
неизпълнение на същите от страна на ответника. Съгласно правилата за
разпределение на доказателствената тежест в процеса, обективирани в
разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, в тежест на ищеца е да проведе пълно и
главно доказване на положителните факти, пораждащи съдебно предявените
вземания. По отношение на неизпълнението, което като отрицателен факт от
действителността, е достатъчно твърдението на ищеца, като ответната страна носи
доказателствената тежест да установи положителния факт, който го изключва, а
именно точно изпълнение.
Безспорно по делото е, че между страните са сключени процесните лизингови
договори от 16.04.2015 г. и от 14.08.2015 г., респ. помежду им са налице
валидно възникнали облигационни правоотношения.
Безспорно е също, че ищецът е предоставил на лизингополучателя уговорените
лизингови вещи – два броя мобилни устройства ...., при което за ответника е
възникнало задължение за заплащане на уговорените лизингови вноски на техния
падеж.
Договорите за лизинг са сключени за срок от 23-месеца, считано от
подписването им, като тези срокове са изтекли, съответно на 16.05.2016 г. (по
договора за лизинг от 16.04.2015 г.) и на 14.09.2016 г. (по договора за лизинг
от 14.08.2015 г.). С изтичането им е настъпила изискуемостта на всички
незаплатени лизингови вноски.
Страните не спорят още, че ответникът не е върнал предоставените му за
ползване устройства в предвидения едномесечен срок след изтичане на крайния
срок на всеки договор за лизинг (нито след това). При това положение и
доколкото няма данни да са сключени изрични договори за изкупуване на вещите,
нито ответникът да е заявил изрично и в уговорената писмена форма, че не желае
да закупи същите, приложение намира уговорената в чл. 1, ал. 3 от договорите
фикция за изкупуване, съответно за ответника е възникнало и станало изискуемо и
задължението за заплащане на още една допълнителна лизингова вноска за
придобиването на устройството по всеки от договорите за лизинг.
От
заключението на съдебно-счетоводната експертиза, което съдът кредитира напълно
като правилно и обосновано, се доказва, че след изтичане срока на договорите
неизплатени са останали общо 215,80 лв., включени в издадената от ищеца фактура
№ **********/10.09.2016 г.
на обща стойност 1797,50 лв., от които: 76,72
лв. по договора за лизинг от 16.04.2015 г., включващи седем лизингови вноски от
по 9,59 лв. и една допълнителна от 9,59 лв., и 139,08 лв. по договора за лизинг
от 14.08.2015 г., включващи дванадесет лизингови вноски от по 11,59 лв. и една
допълнителна от 11,59 лв. Доказва се още, че ответникът е извършил плащания по фактурата в общ размер
на 257,37 лв.
Доколкото
ищецът претендира като незаплатени лизинговите вноски по същата фактура, съдът
приема, че заплатените суми са отнесени от мобилния оператор за погасяване на
другите задължения по счетоводния документ, а именно за начислените неустойки
по сключени между страните договори за мобилни услуги.
При
това положение правният спор се свежда
до въпроса дали плащанията имат погасителен ефект за процесните вземания по
договорите за лизинг, каквото възражение релевира ответникът в отговора на
исковата молба. Настоящият съдебен
състав намира, че следва да бъде даден положителен отговор на този въпрос, като
съображенията за това са следните:
В
договорите за лизинг и Общите условия на мобилния оператор липсва изрична
клауза относно поредността за погасяване на задълженията на потребителя при
извършено от него частично плащане, поради което приложение следва да намери
общото правило на чл. 76, ал. 1 ЗЗД, регламентиращо прихващането на
изпълнението при липса на уговорка между страните.
Посочената разпоредба предвижда, че
този,
който има към едно и също лице няколко еднородни задължения, ако изпълнението
не е достатъчно да погаси всичките, може да заяви кое от тях погасява. Ако не е
заявил това, погасява се най-обременителното за него задължение. При няколко
еднакво обременителни задължения, погасява се най-старото, а ако всички са
възникнали едновременно, те се погасяват съразмерно. Според задължителните указания, дадени в Тълкувателно решение № 3/2017 г. на
ОСГТК на ВКС, правилото на чл.76, ал.1 ЗЗД е установено в интерес на длъжника и
по този ред се погасяват еднородните задължения, включително паричните, като
условието е да съществуват няколко задължения, всяко от които е главно и
самостоятелно и е определено по основание и размер.
В разглеждания случай в издадената от ищеца фактура № **********/10.09.2016 г.
за сумата от 1797,50 лв. са включени такива парични еднородни задължения за
главници по процесните лизингови договори и неустойки за предсрочно
прекратяване на други договори за мобилни услуги. Няма данни длъжникът да е
заявил кое задължение по фактурата погасява с извършените частични плащания в
общ размер на 257,37 лв.,
поради което със същите следва да се погасят главниците по договорите за лизинг,
явяващи се по-обременително за длъжника задължение. Доколкото тези правни
последици настъпват независимо от волята на кредитора, извършеното от него
едностранно отнасяне на плащанията за погасяване на други вземания по фактурата
(неустойки) е ирелевантно.
От гореизложеното следва, че процесните вземания са
погасени чрез извършеното от ответника плащане, респ. предявените искове се
явяват неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.
По разноските:
На основание чл.
78, ал. 3 ГПК, с оглед изхода на делото и предвид направеното в отговора на
исковата молба искане, в полза на ответника следва да бъдат присъдени
направените по делото разноски в размер на 150 лв. за заплатен депозит за вещо
лице (л. 48). Разноски за адвокатско възнаграждение не следва да бъде
присъждано на страната, тъй като не са представени доказателства за реалното заплащане
на такова.
С оглед изхода на
делото, разноски на ищеца не се следват.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявените по
реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.Б.” ЕАД, ЕИК .... със седалище и адрес на
управление:***, б.п. с., сграда 6, срещу Н.Х.Ш., ЕГН **********, с постоянен и
настоящ адрес: ***, обективно кумулативно съединени установителни искове за
приемане за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на
ищеца следните суми: сумата от 76,72 лв.
(седемдесет и шест лева и седемдесет и две стотинки), дължима по договор за
лизинг от 16.04.2015 г., включваща седем броя незаплатени лизингови вноски за
мобилно устройство марка .... за периода от м. 09.2016 г. до м. 03.2017 г. на
обща стойност 67,13 лв. и допълнителна сума по чл. 1, ал. 2 от договора за
придобиване собствеността върху лизинговата вещ в размер на 9,59 лв., както и сумата от 139,08 лв. (сто
тридесет и девет лева и осем стотинки), дължима по договор за лизинг от 14.08.2015
г., включваща единадесет броя незаплатени лизингови вноски за мобилно
устройство марка .... за периода от м. 09.2016 г. до м. 07.2017 г. на обща
стойност 127,49 лв. и допълнителна сума по чл. 1, ал. 2 от договора за
придобиване собствеността върху лизинговата вещ в размер на 11,59 лв., ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на заявлението в съда -
21.03.2019 г., до окончателното изплащане на задълженията, за които суми
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.д. № 4645/2019 г. по описа на Районен съд – Варна;
ОСЪЖДА „Т.Б.” ЕАД, ЕИК .... със седалище и адрес на
управление:***, б.п. с., сграда 6, да
заплати на Н.Х.Ш., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: ***, сумата от 150 лв. (сто и петдесет лева)
за сторените по делото разноски, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК;
Решението подлежи на
обжалване пред Окръжен съд - Варна в двуседмичен срок от връчването му на
страните;
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на страните, чрез процесуалните им
представители, на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: