№ 21504
гр. София, 27.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 78 СЪСТАВ, в публично заседание на
пети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Мария Ст. Танева
при участието на секретаря РУМЯНА Д. ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от Мария Ст. Танева Гражданско дело №
20241110136100 по описа за 2024 година
Образувано е по искова молба с вх. № 197703/17.06.2024 г. на С. Н. К.,
ЕГН: **********, адрес: гр. София, ,, срещу МИНИСТЕРСТВОТО НА
ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ, гр. София, ул. „6-ти септември“ № 29,
представлявано от А,ов – министър на вътрешните работи.
В исковата молба се твърди, че с Решение № 4364/09.04.2024 г. на
Върховния административен съд, Пето отделение, по КАД № 6306/2023 г. е
отменена Заповед № 8121к-13360/16.11.2022 г. на ВПД Административния
секретар на МВР, с която на основание чл. 82, ал. 1 ЗДСл С. Н. К. е
преназначена от длъжност „началник“ на 01 сектор „Системно проектиране“
към отдел „Проектиране, разработка и развитие на АИС и компонентите на
АИС“ при дирекция „Комуникационни и информационни системи“ към
Министерството на вътрешните работи (ДКИС-МВР) на длъжност „главен
експерт“ в отдел „Информационни технологии“ при Г,ия“ – МВР (ГДГП-
МВР) за неопределено време, считано от 21.11.2022 г. Ищцата поддържа, че
посоченото решение възстановява правното положение по служебното
правоотношение на С. Н. К. на етапа, който е бил към 21.11.2022 г., т.е. сякаш
същата никога не е била преназначавана на по-ниска длъжност с по-ниско
възнаграждение в ГДГП-МВР.
Твърди се, че като „началник“ на 01 сектор „Системно проектиране“
към отдел „Проектиране, разработка и развитие на АИС и компонентите на
АИС“ в ДКИС-МВР месечното служебно възнаграждение на С. Н. К,а е било в
размер 3 426 лв., а след преназначаването на длъжност „главен експерт“ в
отдел „Информационни технологии“ в ГДГП-МВР същото е определено в
размер на 2 767 лв. Служебното правоотношение било прекратено по взаимно
съгласие със Заповед № 8121к-13557/25.11.2022 г., считано от 28.11.2022 г.,
като били изплатени дължимите обезщетения – по § 71, ал. 1 от ПЗР на
ЗМВР, по чл. 61, ал. 2 и 3 от ЗДСл, както и заплатата за положения от нея труд
1
за периода от 21.11.2022 г. до 28.11.2022 г. – 5 работни дни. Посочените по-
горе суми са били изчислени на база на опредЕ.та със Заповед № 8121к-
13360/16.11.2022 г. на ВПД Административния секретар на МВР заплата за
„главен експерт“ в отдел „Информационни технологии“ в ГДГП-МВР – 2 767
лв.
На база на определеното с горецитираната заповед служебно
възнаграждение на С. Н. К. са изплатени 47 039 лв. (17 г. по 2 767 лв.) –
обезщетение по § 71, ал. 1 от ПЗР на ЗМВР, 3252,93 лв. обезщетение за
неизползван отпуск по чл. 61, ал. 2 ЗДСл и 628,86 лв. за 5 дни положен труд за
периода от 21.11.2022 г. до 28.11.2022 г., или общо 50 920,79 лв. (петдесет
хиляди деветстотин и двадесет лв. и седемдесет и девет стотинки).
След отмяната на заповедта за преназначаване ищцата е депозирала
покана с вх. № 812100-7234/16.04.2024 г., с която е поискано да бъдат
заплатени разликите в обезщетенията, а именно 11 203 лв. – обезщетение по
§ 71, ал. 1 от ПЗР на ЗМВР, 774,73 лв. обезщетение за неизползван отпуск и
149,78 лв. възнаграждение за 5 работни дни положен труд, или общо 12 127,51
лв. С писмо рег. № 812100-9287/17.05.2024 г. на министъра на вътрешните
работи е отказано преизчисляване на заплатените обезщетения.
Моли съда да осъди МВР да изплати на С. Н. К. разликата в дължимите
обезщетения, а именно: 11 203 лв. – обезщетение по § 71, ал. 1 от ПЗР на
ЗМВР, 774,73 лв. обезщетение за неизползван отпуск и 149,78 лв.
възнаграждение за 5 работни дни положен труд, или общо 12 127,51 лв., както
и лихви върху претендираното обезщетение: в размер на 292,65 лв. върху
претендираните суми от датата на поканата – 16.04.2024 г., до завеждане на
иска – 17.06.2024 г.; считано от датата на завеждане на исковата молба –
17.06.2024 г. до окончателното изплащане на главницата, на основание чл. 86,
ал. 1 ЗЗД. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от
Министерството на вътрешните работи, с който предявеният иск се оспорва
като недопустим, а в условията на евентуалност като неоснователен и
недоказан. Ответникът сочи, че искът е недопустим спрямо него, защото
легитимация притежавала Г,ия“ (ГДГП). Твърди, че длъжността, която
последно е заемала ищцата, съгласно Заповед № 8121к-13360/16.11.2022 г. на
ВПД Административния секретар на МВР за преназначаването , е „главен
експерт“ в отдел „Информационни технологии“ при ГДГП с основна месечна
заплата 2 767 лв., считано от 21.11.2022 г. Поддържа, че въпреки отмяната на
заповедта с Решение № 4364/09.04.2024 г. на Върховния административен съд,
г-жа К. вече е встъпила в новата длъжност и е изпълнявала служебните си
задължения в продължение на 5 работни дни, поради което размерът на
дължимото обезщетение следва да бъде определен на базата на основната
месечна заплата към датата на прекратяване на служебното правоотношение,
а именно – 2 767 лв. Твърди, че обезщетения се дължат при прекратяване на
служебното правоотношение, а не при преназначаване на държавния
служител.
Ответникът поддържа още, че Заповед № 8121к-13557/25.11.2022 г. на
министъра на вътрешните работи, с която е прекратено служебното
правоотношение на ищцата и която определя размера на дължимото
обезщетение, не е била оспорена в законоустановените срокове, поради което
2
е влязла в законна сила и се е стабилизирала.
Оспорва иска за лихви по чл. 86, ал. 1 ЗЗД поради неговия акцесорен
характер спрямо главното задължение. Претендира разноски.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по реда на
чл. 235 ГПК, намира за установено от фактическа страна следното:
Не се спори, че ищцата – С. Н. К., е заемала длъжността „началник“ на
сектор „Системно проектиране“ към отдел „Проектиране, разработка и
развитие на АИС и компонентите на АИС“ при дирекция „Комуникационни и
информационни системи“ към Министерството на вътрешните работи,
съгласно Заповед № К-6151/26.07.2017 г., считано от 07.08.2017 г. Със заповед
№ 8121К-9922/15.08.2022 г. на ВПД Административния секретар на МВР на
ищцата е опредЕ. заплата в размер на 3 426 лв.
Длъжността, която ищцата последно е заемала, съгласно Заповед №
8121К-13360/16.11.2022 г. на ВПД Административния секретар на МВР за
преназначаването , е „главен експерт“ в отдел „Информационни
технологии“ при ГДГП-МВР с основна месечна заплата 2 767 лв., считано от
21.11.2022 г.
Със Заповед № 8121к-13557/25.11.2022 г. на министъра на вътрешните
работи, считано от 28.11.2022 г., служебното правоотношение на С. Н. К. е
прекратено на основание чл. 103, ал. 1, т. 1 от ЗДСл – по взаимно съгласие на
страните. Тази заповед не е оспорвана и е влязла в законна сила.
Въз основа на Заповед № 8121к-13557/25.11.2022 г. на министъра на
вътрешните работи на С. Н. К. са изплатени следните обезщетения:
1. 47 039 лв. еднократно парично обезщетение на основание § 71, ал. 1 от
ПЗР на ЗМВР, във вр. с чл. 234, ал. 1 ЗМВР;
2. 3 252,93 лв. обезщетение за неизползван отпуск на основание чл. 61, ал. 2
ЗДСл;
3. 628,86 лв. за 5 дни положен труд за периода от 21.11.2022 г. до 28.11.2022
г. на основание чл. 177, ал. 1 ЗМВР.
Заповед № 8121К-13360/16.11.2022 г. за преназначаването на С. Н. К. е
оспорена пред съда и с Решение № 4364/09.04.2024 г. на Върховния
административен съд, Пето отделение, по КАД № 6306/2023 г. е отменена.
По делото е назначена съдебно-счетоводна експертиза, която да
определи каква би била стойността на дължимите обезщетения и
възнаграждението за 5 дни положен труд, ако към датата на прекратяване на
служебното правоотношение ищцата е заемала длъжността преди
преназначаването, както и каква е разликата между тези суми и действително
изплатените на ищцата обезщетения и възнаграждение. От заключението на
вещо лице В. С. С. се установява, че:
1. Обезщетението по § 71, ал. 1 от ПЗР на ЗМВР, ако към датата на
прекратяване на служебното правоотношение ищцата е заемала
длъжността преди преназначаването, би било в размер на 58 242 лв.
Разликата между посочената сума и действително изплатеното
обезщетение е в размер на 11 203 лв.
2. Обезщетението за неизползван отпуск по чл. 61, ал. 2 ЗДСл, ако към
3
датата на прекратяване на служебното правоотношение ищцата е заемала
длъжността преди преназначаването, би било в размер на 4 027,67 лв.
Разликата между посочената сума и действително изплатеното
обезщетение е в размер на 774,73 лв.
3. Възнаграждението за 5 работни дни положен труд, ако към датата на
прекратяване на служебното правоотношение ищцата е заемала
длъжността преди преназначаването, би било в размер на 700,78 лв.
Разликата между посочената сума и действително изплатеното
обезщетение е в размер на 134,80 лв.
4. Общата разлика между гореизчислените суми и действително
изплатените на ищцата обезщетения и възнаграждение е в размер на
12 112,53 лв.
Съдът кредитира изцяло заключението на изготвената по делото
съдебно-счетоводна експертиза като обективно и безпристрастно, изготвено
от специалист в областта на счетоводната отчетност.
Други относими доказателства не са ангажирани.
При така установената фактическа обстановка съдът приема от правна
страна следното:
Предявени са обективно съединени искове с правна квалификация § 71,
ал. 1 от ПЗР на ЗМВР, чл. 61, ал. 2 от ЗДСл, чл. 177, ал. 1 от ЗМВР.
С доклада по делото съдът е разпределил доказателствената тежест по
всеки от предявените искове, съобразно изричното правило на чл. 154 ГПК, а
именно:
1. По иска с квалификация § 71, ал. 1 от ПЗР на ЗМВР ищцата следва да
докаже, че е била в служебно правоотношение на посочената от нея
длъжност; размера на основната месечна заплата към момента на
прекратяване на служебното правоотношение; размера на
обезщетението. Ответникът следва да докаже, че е заплатил
обезщетението, респ. възраженията си за недължимост на по-високия
размер обезщетение.
2. По иска с квалификация чл. 61, ал. 2 ЗДСл ищцата следва да докаже, че е
била в служебно правоотношение на посочената от нея длъжност; че
служебното правоотношение е прекратено; че е имала неизползван
платен годишен отпуск; размера на основната месечна заплата към
момента на прекратяване на служебното правоотношение; размера на
обезщетението. Ответникът следва да докаже, че е заплатил
обезщетението, респ. възраженията си за недължимост на по-високия
размер обезщетение.
3. По иска с квалификация чл. 177, ал. 1 ЗМВР ищцата следва да докаже, че
е била в служебно правоотношение на посочената от нея длъжност;
периода отработени дни; размера на основната месечна заплата към
4
момента на прекратяване на служебното правоотношение; размера на
вземането си. Ответникът следва да докаже, че е заплатил
възнаграждението на служителя, респ. възраженията си за недължимост
на по-високия размер възнаграждение.
По отношение на възражението, че искът е недопустим спрямо
ответника – Министерството на вътрешните работи, а пасивна процесуална
легитимация притежава ГД „Гранична полиция“ – съдът намира последното
неоснователно (по аргументи от Определение № 1147 от 17.05.2023 г. на ВКС
по гр. д. № 649/2023 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Илияна Папазова).
В качеството си на работодател, по смисъла на § 1, т. 1 ДР на КТ
организационно обособената структура притежава специална
правоспособност да участва като страна в производства по трудови спорове,
но постановеното спрямо нея решение обвързва юридическата личност, в
чиято организационна структура тя е включена. Касае се за процесуална
легитимация на работодателя като главна страна по трудови дела – но не и
процесуален субституент, чиято легитимация измества тази на юридическото
лице (което, предвид обвързаността си от решението, е също процесуално
легитимирано да участва по делото като главна страна) – Решение № 25 от
14.03.2022 г. по гр. д. № 1728/2021 г. на III г. о. на ВКС. Поради това и в този
случай като надлежни страни в процеса могат да участват както
организационно обособената структура – поради признатата й
от КТ правоспособност по трудови спорове, така и юридическото лице, в
чиято структура тя е и в чиято правна сфера настъпват правните последици на
решението (Решение № 325/22.07.11 г. по г. д. № 954/10, ІV г. о., постановено
по реда на чл. 290 ГПК, Решение № 301/12.06.12 по г. д. № 966/09, ІV г.
о., Решение № 380/10.01.4 по г. д. № 2034/13, ІV г. о.).
Поради гореизложеното, настоящият състав счита, че предявените
искове с правна квалификация § 71, ал. 1 от ПЗР на ЗМВР, чл. 61, ал. 2 ЗДСл и
чл. 177, ал. 1 ЗМВР са допустими.
По основателността на предявените искове съдът намира следното:
Съгласно чл. 142 ал. 1, т. 2, във вр. с чл. 142, ал. 4 ЗМВР служителите на
МВР са държавни служители и техният статут се урежда от ЗДСл и
изчерпателно изброени разпоредби от ЗМВР. По смисъла на чл. 2, ал. 1 ЗДСл
държавните служители са лица, които по силата на административен акт за
назначаване заемат платена щатна длъжност в държавната администрация и
подпомагат органи на държавната власт при осъществяване на техните
правомощия. Държавни служители са и лицата, на които специален закон
предоставя статут на държавен служител.
Именно поради факта, че редът и процедурата за назначаване на
държавна служба е строго нормативно определен, а възникването и
прекратяването на служебното правоотношение се реализира въз основа на
властнически акт на държавен орган, за държавните служители са предвидени
специфични права, задължения и гаранции във връзка с осъществяваните от
тях функции в полза на държавата. По съществото си държавната служба
осъществява функциите на държавата. Функционирането на държавната
служба е свързано с упражняването на държавната власт, като при
осъществяването държавните служители действат от името на държавата.
5
Един от основните принципи на държавната служба, произтичащ от
особеностите на служебното правоотношение като йерархична връзка на
власт и подчинение между държавния служител и административния орган,
чиито интереси той обслужва, е принципът на стабилност. Този принцип е
нормативно уреден в чл. 81 ЗДСл и се изразява в забраната служебното
правоотношение да бъде прекратявано едностранно от държавния орган с
изключение на изрично предвидените в закона случаи. Подчинеността на
държавния служител изисква строги нормативни гаранции, че
административният орган няма да използва своето надмощно положение, за
да изменя едностранно служебното правоотношение в ощетяващ държавния
служител аспект, а именно – негативна промяна във вида и обема на
възложените му функции, мястото му на работа и т.н.
Израз на принципа на стабилност е и разпоредбата на чл. 82 ЗДСл, която
гласи, че държавен служител може да бъде преназначен на друга длъжност в
същата администрация, ако отговаря на условията за назначаване и е изразил
предварително писмено съгласие за заемането . Това е разпоредбата, въз
основа на която е издадена Заповед № 8121К-13360/16.11.2022 г., с която С. Н.
К. е преназначена от длъжност „началник“ на сектор „Системно проектиране“
към отдел „Проектиране, разработка и развитие на АИС и компонентите на
АИС“ при дирекция „Комуникационни и информационни системи“ към
Министерството на вътрешните работи в длъжност „главен експерт“ в отдел
„Информационни технологии“ при ГДГП.
Именно поради липса на едно от условията на императивната
разпоредба на чл. 82 ЗДСл, а именно писменото съгласие на държавния
служител да бъде преназначен, с Решение № 4364/09.04.2024 г. Върховният
административен съд отменя заповедта като неправилна поради нарушение на
материалния закон на основание чл. 209, т. 3, предл. 2 АПК.
С оглед на разпоредбата на чл. 302 ГПК, гласяща, че влязлото в сила
решение на административния съд е задължително за гражданския относно
това дали административният акт е валиден и законосъобразен, настоящият
състав следва да изследва действието във времето на решението на Върховния
административен съд, с което той се произнася по същество, като отменя
оспорвания акт поради неговата незаконосъобразност.
По аргумент на противното от чл. 195 АПК, прогласяващ, че отмяната
на нормативните административни актове действа занапред във времето,
съдебната практика и теорията са безпротиворечиви в изводите си, че
отмяната от съда на индивидуалните административни актове има обратно
действие (ex tunc). В този смисъл е и Тълкувателно решение № 2 от
27.06.2016 г. на ВАС по т. д. № 2/2015 г., ОСС, І и ІІ колегия, докладвано от
съдията С,а, според което „след отмяна на другите два вида административни
актове - индивидуален и общ, актът се счита отменен от момента на
издаването му“.
Обратното действие на съдебното решение за отмяна на индивидуален
административен акт на практика означава, че при отмяната на акта се
възстановява предходното положение, сякаш същият не е бил издаван. Това е
така, тъй като отмененият индивидуален административен акт е
незаконосъобразен от момента на своето издаване, а не от момента на неговата
отмяна (Решение № 4832 от 8.04.2014 г. на ВАС по адм. д. № 10692/2013 г., I
6
о., докладчик съдията М,а).
Действието ex tunc на решението за отмяна на индивидуален
административен акт като незаконосъобразен е част от конститутивното
действие на това решение, което се състои в отпадане с обратна сила на
разпоредените с акта права и задължения. Това специфично конститутивно
действие може да бъде изведено от разпоредбата на чл. 177 АПК, гласяща, че
ако оспореният акт бъде отменен или изменен, решението има действие по
отношение на всички. То означава, че настъпилата правна промяна трябва да
бъде зачетена от всички, независимо дали са участвали в делото (в този
смисъл П,н. Административнопроцесуален кодекс. Коментар. Сиела, 2006 г.,
стр. 304).
Прилагайки горепосочените изводи към настоящия случай, следва да се
счете, че с отмяната на Заповед № 8121К-13360/16.11.2022 г. по силата на
самото съдебно решение се е възстановило предишното правно положение,
съществуващо към момента на преназначаването, а именно сякаш ищцата
никога не е изпълнявала длъжността „главен експерт“ в отдел
„Информационни технологии“ при ГДГП, а единствено тази на „началник“ на
сектор „Системно проектиране“ към отдел „Проектиране, разработка и
развитие на АИС и компонентите на АИС“ при ДКИС-МВР. Това означава, че
съдът следва да приеме, че към момента на прекратяване на служебното
правоотношение по взаимно съгласие, считано от 28.11.2022 г., С. Н. К. е
заемала длъжността „началник“ на сектор „Системно проектиране“ с основно
месечно възнаграждение 3 426 лв.
В тази връзка съдът следва да обсъди възражението на ответника, че
след като размерът на дължимите обезщетения и възнаграждение са
определени със Заповед № 8121к-13557/25.11.2022 г. за прекратяване на
служебното правоотношение, а не с отменената заповед за преназначаване,
ищцата е следвало да оспорва именно тази заповед, но тъй като не се е
възползвала от предоставената възможност, същата се е стабилизирала и е
влязла в законна сила, поради което размерът на дължимите суми не може да
бъде преизчислен.
Въпросът за правните последици на последващите индивидуални
административни актове и действия на административния орган, издадени на
основание отменен като незаконосъобразен административен акт, отново са
обусловени от обратното действие на съдебното решение за отмяна на акта,
което се състои в отпадане с обратна сила на разпоредените с акта права и
задължения.
По общо правило, когато индивидуалният административен акт бъде
отменен, то тогава всички последващи актове и действия на
административния орган, които той е извършил след издаването на акта,
също се считат за отменени. В този смисъл не е необходимо изрично
посочване в съдебното решение, че се отменят и всички актове и действия,
които са последвали след издаването на индивидуалния административен акт.
Всъщност от самото естество на последващия акт и разпоредените с
него права и задължения зависи дали пряко, по силата на самата отмяна на
първоначалния административен акт, ще се считат за отменени издадените въз
основа на него актове, или косвено, по силата на изричната норма на чл. 301
7
АПК, ще възникне задължение за административния орган да уреди правните
последици от влязлото в сила съдебно решение. Към т.нар. „непреки
последици“ на съдебното решение за отмяна на акта се отнасят случаите, при
които върху последващите издадени актове не може да се окаже пряко
действие, например при отмяна на отказ да се издаде административен акт.
Тук попадат и хипотезите, когато е отменен акт за уволнение на държавен
служител, но в последствие на негово място е назначен друг държавен
служител с нов акт (в този смисъл вж. Стайнов, Петко. Административно
правосъдие. С., 1936, с. 624). В тези случай е необходима действителна
промяна на правното положение, изразяваща се в издаване на нов
административен акт, респ. изрична отмяна на индивидуален
административен акт, засягащ правната сфера на трето лице.
Настоящият състав счита, че в конкретния случай не се касае до такъв
последващ акт на административния орган, чието естество изисква изрично
преуреждане на разпоредените с него права и задължения, респ. неговата
изрична отмяна, което би могъл да извърши единствено органът, издал акта.
Това е така, защото от гражданския съд не се изисква да отмени заповедта за
прекратяване на служебното правоотношение, което би довело до неговото
възстановяване, а единствено преизчисляване на дължимите от
административния орган обезщетения и възнаграждение, които вече са
разпоредени със самата заповед. Само по себе си преизчисляването на
дължимите суми няма да доведе до промяна в правното положение на
страните по правоотношението, а единствено до допълване на разликата до
размера, който те биха достигнали, ако ищцата не бе преназначена на
длъжност с по-ниско основно месечно възнаграждение.
Да се приеме противното би означавало гражданският съд да не зачете
изричната норма на чл. 302 ГПК, във вр. с чл. 177 АПК, а именно да не се
съобрази с обратното действие на решението за отмяна на административен
акт от административния съд, като не съобрази факта, че с отмяната на
заповедта за преназначаване с обратна сила, ищцата фактически никога не е
заемала по-ниско платената длъжност в ГДГП-МВР.
С оглед на гореизложеното, настоящият състав счита, че следва да бъде
преизчислен размерът на обезщетенията по § 71, ал. 1 от ПЗР на ЗМВР и чл.
61, ал. 2 ЗДСл, както и дължимото възнаграждение за 5 работни дни положен
труд по чл. 177, ал. 1 ЗМВР.
По отношение на иска с правно основание § 71, ал. 1 от ПЗР на ЗМВР:
Правото на обезщетение по § 71, ал. 1 от ПЗР на ЗМВР има финансово
измерение, чието определяне зависи от броя прослужени години на държавния
служител, а именно – държавните служители в МВР имат право при
прекратяване на служебното правоотношение на обезщетение в размер на
толкова месечни възнаграждения, колкото прослужени години имат, но не
повече от 20.
Видно от Справка с рег. № 3282р-6846 от 14.03.2023 г. за изплащане на
парично обезщетение при прекратяване на служебното правоотношение,
ищцата има 17 прослужени години в МВР, за които на основание § 71, ал. 1 от
ПЗР на ЗМВР е отредена сумата от 47 039 лв., която е изчислена на базата
на основната месечна заплата за длъжността „главен експерт“ в отдел
8
„Информационни технологии“ при ГДГП, а именно – 2 767 лв.
Според установеното в заключението на вещото лице, ако дължимото
обезщетение по § 71, ал. 1 от ПЗР на ЗМВР бе изчислено на база на основната
заплата за длъжността „началник“ на сектор „Системно проектиране“ към
отдел „Проектиране, разработка и развитие на АИС и компонентите на АИС“
при дирекция „Комуникационни и информационни системи“ при
Министерството на вътрешните работи, а именно – 3 426 лв., то би възлязло
на сумата от 58 242 лв., т.е. дължимата разлика в размера между полученото
обезщетение и това, което би получила ищцата при основна заплата от 3 426
лв., е в размер на 11 203 лв.
По отношение на иска с правно основание чл. 61, ал. 2 ЗДСл:
По отношение на обезщетението за неизползван платен годишен отпуск
на основание чл. 61, ал. 2 ЗДСл, то е било изчислено в размер на 3 252, 93 лв.,
видно от Справка с рег. № 3282р-7621 от 21.03.2023 г., а при определянето му
от вещото лице съобразно по-високата основна месечна заплата, то възлиза на
сумата от 4 027,67 лв., следователно дължимата разлика в размера между
полученото обезщетение за неизползван отпуск и това, което би получила
ищцата при основна заплата от 3 426 лв., е в размер на 774,73 лв.
Предвид отмяната на незаконното преназначаване на С. Н. К. към датата
на прекратяване на правоотношението, настоящият състав счита, че
обезщетенията следва да се изчислят върху по-високия размер на
възнаграждението - върху 3 426 лв., което води до разлика в полагащия се на
ищцата размер на обезщетенията и действително изплатените такива в
размер на 11 203 лв. разлика от обезщетението по § 71, ал. 1 от ПЗР ЗМВР и
774,73 лв. разлика от обезщетението за неизползван отпуск по чл. 61, ал. 2
ЗДСл.
Обезщетенията за служителите на МВР, предвидени в закона, са израз
на признателност на държавата към дейността на държавния служител в МВР,
че в определен времеви период той е осъществявал функциите на държавата и
е действал от нейно име при извършване на дейността си. За разлика от
стандартното парично обезщетение, което може да се претендира във връзка с
вреди или загуби, тук то има и по-различна функция (вкл. и компенсация за
ограниченията, на които са подложени държавните служители). Поради тези
съображения, съдът не счита, че преизчисляването на размера на
обезщетенията на база по-високата основна месечна заплата би довело до
неоснователно обогатяване на ищцата за сметка на държавния орган.
По отношение на иска с правно основание чл. 177, ал. 1 ЗМВР:
По отношение на дължимото възнаграждение за 5 работни дни положен
труд от 21.11.2022 г. до 28.11.2022 г. съдът не отрича факта, че ищцата
фактически е осъществявала служебните задължения, предвидени за
длъжността „главен експерт“ в отдел „Информационни технологии“ при
ГДГП, за изпълнението на които е предвидено по-ниско основно месечно
възнаграждение.
Видно е обаче от разпоредбата на чл. 104, ал. 1, изр. второ ЗДСл, че
законодателят е закрепил правото на обезщетение на държавния служител не
само в случаите на прекратяване на служебното правоотношение, но и при
тези на незаконосъобразното му преназначаване. Цитираната разпоредба
9
гласи, че когато заповедта, с която държавният служител е бил назначен на
друга държавна служба с по-ниска заплата, е отменена, той има право на
разликата в заплатите, изчислени въз основа на основната заплата.
С оглед на факта, че за длъжността „главен експерт“ към отдел
„Информационни технологии“ в ГДГП-МВР, на която С. Н. К. е била
преназначена, е предвидена по-ниска заплата от тази, предвидена за
длъжността „началник“ към отдел „Проектиране, разработка и развитие на
АИС и компонентите на АИС“ в ГДИС-МВР, и заповедта за преназначаването
е отменена като незаконосъобразна, настоящият случай несъмнено
осъществява фактическия състав, предвиден в разпоредбата на чл. 104, ал. 1,
изр. второ ЗДСл. Поради тези съображения съдът счита, че за ищцата е
възникнало правото да получи разликата във възнаграждението, изчислено
въз основа на заплатата, получавана преди незаконосъобразното
преназначаване.
Още повече, ако не беше незаконосъобразно преназначена, С. Н. К. не
би извършвала служебните задължения на длъжността „главен експерт“ към
ГДГП-МВР, за която е предвидено по-ниско възнаграждение, а би продължила
осъществяването на функциите на длъжността „началник“ към ДКИС-МВР.
Единствената причина, поради която ищцата не е осъществявала тези
функции, е неправомерното поведение на органа по назначаването, който я е
лишил от възможността тя да полага труда, предвиден за по-високо платената
длъжност.
Съдът извлича аргументи за последното и от принципа на законност,
прогласен в чл. 5 ГПК, според който съдът разглежда и решава делата според
точния смисъл на законите, а когато те са непълни, неясни или противоречиви
– според общия им разум. При липса на закон, съдът основава решението си
на основните начала на правото, обичая и морала. Ако в настоящия случай се
приеме, че административният орган дължи по-ниския размер на
възнаграждението само защото ищцата фактически е изпълнявала
задълженията на по-ниско заплатената длъжност, съдът би разрешил спора в
противоречие с основния правен принцип, че никой не може да черпи права
от собственото си неправомерно поведение. Трябва да бъде взето предвид
обстоятелството, че ако не бяха противоправните действия на органа, С. Н. К.
би заемала по-високо платената длъжност, съответно би получавала по-
високия размер на възнаграждението. В противен случай би се стигнало до
неоснователно обогатяване на органа, издал незаконосъобразната заповед за
преназначаване, за сметка на ощетения държавен служител.
С оглед на гореизложеното, настоящият състав счита, че ищцата не
следва да бъде лишавана от възнаграждението, което се е полагало, но
незаконосъобразно е била поставена в обективна невъзможност да придобие
със собствения си труд.
Тъй като при прекратяване на служебното правоотношение на ищцата
дължимото възнаграждение за петте работни дни положен труд е било
изчислено на база по-ниската заплата от 2 767 лв., ищцата следва да получи
разликата във възнаграждението при изчисляването му на база по-високата
заплата от 3 426 лв., а именно – 134,80 лв. в нетен размер (т. 1 от
заключението на вещото лице).
10
С оглед на гореизложеното и съобразно т. 2 от заключението на вещото
лице, общата разлика в дължимите обезщетения и възнаграждение възлиза на
сумата от 12 112,53 лв., поради което предявените искове следва да бъдат
уважени до този размер. За горницата до пълния предявен размер от 12 127,51
лв. искът следва да се отхвърли като неоснователен.
По отношение на исковата претенция с правно основание чл. 86, ал.1 от
ЗЗД:
Исковата претенция с правно основание чл. 86, ал.1 от ЗЗД за заплащане
на обезщетение за забавено изпълнение на парично задължение в размер на
законната мораторна лихва е акцесорна по отношение на главния иск.
Следователно, частичната основателност на иска за главницата води до
частична основателност и на иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. За да възникне
отговорността за заплащане на обезщетение за забава, следва да е налице
изискуемост на главното вземане. Изискуемостта на вземането при
задължения без определен срок настъпва от поставянето на длъжника в забава
чрез връчване на покана – чл. 84, ал. 2 ЗЗД. В настоящия случай на 16.04.2024
г. ищцата е депозирала покана с вх. № 812100-7234/16.04.2024 г. за
преизчисляване на дължимите обезщетения, поради което следва да бъде
присъдена лихвата за забава от този момент до датата на предявяване на иска
– 17.06.2024 г. Поради частичната основателност на главния иск, този по чл.
86, ал. 1 ЗЗД следва да бъде уважен до размера от 292,31 лв. За горницата до
пълния предявен размер от 292,65 лв. искът следва да се отхвърли като
неоснователен.
Основателен е и искът за заплащане на законната лихва върху
главницата в размер на 12 112,53 лв., считано от датата на завеждане на делото
– 17.06.2024 г., до окончателното им изплащане.
По разноските:
При този изход на спора – частична основателност на предявените
искове, право на разноски има всяка от страните, съразмерно с уважената част
от исковете, респ. отхвърлената част.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да се присъдят
направените разноски в исковото производство, съразмерно с уважената част
от исковете, които съответно възлизат на: 1 747,80 лв. – адвокатско
възнаграждение, и 495,60 лв. – държавна такса, съгласно чл. 1 от Тарифата за
държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на ответника следва да се
присъдят сторените разноски в исковото производство, съразмерно с
отхвърлената част от исковете, които възлизат в размер на: 2,20 лв. –
юрисконсултско възнаграждение, и 0,60 ст. – държавна такса.
При горните мотиви, Софийски районен съд, Гражданско отделение, 78
състав
РЕШИ:
11
ОСЪЖДА , 29, представлявано от А,ов – министър на вътрешните
работи, да заплати на С. Н. К., ЕГН: **********, адрес: гр. София, ,, сумата от
общ размер на 12 112,53 лв., представляваща разликата в дължимите
обезщетения, както следва: 11 203,00 лв. по § 71, ал. 1 от ПЗР ЗМВР и 774,73
лв. по чл. 61, ал. 2 ЗДСл и 134,80 лв. за възнаграждение за 5 работни дни по чл.
177, ал. 1 ЗМВР, ведно със законната лихва за забава от датата на поканата за
доброволно изпълнение – 16.04.2024 г., до датата на предявяване на иска –
17.06.2024 г., в размер на 292,31 лв., както и законната лихва върху
главницата, считано от датата на предявяване на иска – 17.06.2024 г., до
окончателното им изплащане, ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 177, ал. 1 ЗМВР за
разликата над уважения размер от 134,80 лв. до пълния предявен размер от
149,78 лв., иска за лихва за забава за периода от 16.04.2024 г. до 17.06.2024 г. за
разликата над уважения размер от 292,31 лв. до пълния предявен размер от
292,65 лв.
ОСЪЖДА , 29, представлявано от А,ов – министър на вътрешните
работи, да заплати на С. Н. К., ЕГН: **********, адрес: гр. София, ,, сумата от
2 243,40 лв., представляващи разноски в исковото производство.
ОСЪЖДА С. Н. К., ЕГН: **********, адрес: гр. София, ,, да заплати на ,
29, представлявано от А,ов – министър на вътрешните работи, сумата от 2,80
лв., представляваща разноски в исковото производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
12