Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
Гр. София, 27.07.2020 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV “Д” въззивен състав, в публичното заседание на девети юли през две хиляди
и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Екатерина Калоянова, като
разгледа докладваното от съдия Кордоловска гр. дело 7297 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение
№ 60451 от 09.03.2019 г. по гр. д. № 42270/2016 г. на СРС, ГО, 127 състав, съдът
е отхвърлил предявените от „С.“ ЕООД, ЕИК-*******, със съдебен адрес ***, срещу
„М.Ц.А.“ ООД, ЕИК-*******, със седалище и адрес на управление:*** искове при квалификацията
на чл. 422 ГПК във връзка с чл. 92, ал. 1 ЗЗД, за плащане на сумата от общо 4440
лв., представляваща неустойка за неизпълнение на задължение, отразено в чл. 14,
т. 7 на сключените между „С." ЕООД (към 11.11.2009 г. с фирма „С.“) и „М.Ц.А."
ООД договори № 284/11.11.2009 г. и № 285/11.11.2009 г. за доставка и обслужване
на продукти „Tork“ по
промоция „Free
Dispenser“, ведно
със законната лихва от 09.05.2016 г. до окончателното изплащане на сумата, за
което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от
11.05.2016 г. по ч. гр. д. № 24844/2016 г. на СРС, 127-ми състав.
Недоволен от
решението е останал ищецът „С.“ ЕООД, който в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК го обжалва с
оплаквания за недопустимост и неправилност. Поддържа, че неустоечно съглашение
страните не са постигали, респективно – че не е предявявал иск за неустойка,
какъвто съдът е разгледал. Изложени са и съображения, че за част от вещите, а
именно седемнадесетте броя дозатори за тоалетна хартия, ответникът изрично е
направил признание, че ги е получил, но въпреки това съдът е формирал погрешния
извод, че такива не са били предавани.
Въззиваемата
страна „М.Ц.А.“ ООД, оспорва жалбата по
съображения, изложени в депозирания по реда на чл.263, ал.1 от ГПК писмен
отговор.
Съгласно чл. 269 от ГПК,
въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото решение, по
допустимостта му - само в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата. При тези правомощия, Софийски градски съд приема от
фактическа и правна страна следното:
Обжалваното
решение е издадено от надлежен съдебен състав на Софийски районен съд, в
рамките на предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност,
поради което същото е валидно. При извършената служебна проверка по
допустимостта му, обаче, съдът намери същото за процесуално недопустимо.
Съдът е бил
сезиран с положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК във връзка с чл. 55, ал. 1 пр.3 от ЗЗД вр. чл. 57, ал. 2 от ЗЗД , предявени
от „С.“ ЕООД срещу
„М.Ц.А.“ ООД
за установяване, че ответното дружество дължи на ищцовото сумата 4400 лв., представляваща стойността на предоставено
оборудване по процесните договори № 284/11.11.2009 г. и № 285/11.11.2009 г., състоящо
се от общо 148 движими вещи - дозатори
за сапун, за хартиени кърпи и за тоалетна хартия. С решението си, обаче, съдът е
приел, че е сезиран с искове за заплащане на неустойка, каквито искове е разгледал и отхвърлил като погасени по давност.
Спорното право, което е предмет на установителния иск с правно основание
чл. 422 от ГПК, е твърдяното от ищеца материално право на вземане, индивидуализирано
като възникнало на конкретно основание, чрез осъществяването на конкретен
фактически състав, чието посочване съставлява част от редовността на исковата
молба на основание чл. 127, ал. 1 т.4 от ГПК. В случая, предявените със
заявлението за издаване на заповед за изпълнение и впоследствие – с исковата молба
вземания, са за заплащане на стойността на предадени по двата договора от 2009
г. общо 148 движими вещи, представляващи оборудване – дозатори за сапун, за
хартиени кърпи и за тоалетна хартия. Според твърденията, на които се основават
исковете, ищецът е предоставил на ответника вещите за временно ползване срещу
задължението на насрещната страна да зарежда диспенсерите (дозаторите) само с
консумативи, предлагани от ищеца (арг.
от чл. 1, вр. чл. 14.3 и чл. 14.6 от договорите). И тъй като ответникът е изпаднал
във виновно неизпълнение на това свое задължение по договорите, ищецът
едностранно прекратил действието им и така за него е възникнало правото да
получи стойността на предадените вещи, която стойност, отново по негови
твърдения, е била уговорена в чл. 14.7 като остатъчна в размер на 30 лв. за
всеки дозатор. Позоваването на чл. 14.7 от двата идентични договора, както
впрочем и премълчаването на чл. 8 от тях, е за да се обоснове начинът, по който
е формиран размерът на претенцията за заплащане стойността на вещите, както
това е посочено в заявлението по чл. 410 от ГПК и в исковата молба, а не за да се
посочи право на вземане по компенсаторно неустоечно съглашение, каквито
твърдения изобщо липсват. Ето защо и предвид, че съдът е бил
сезиран с иск за установяване, че ответникът дължи на ищеца стойността на
предадените му движими вещи по 30 лв. всяка, като е
приел по същество, че ответникът не дължи неустойка, районният съд е отхвърлил един
непредявения иск, с какъвто той не е бил сезиран.
Хипотезата на произнасяне по непредявен иск е налице, когато в нарушение
на диспозитивното начало в процеса съдът не се е произнесъл по заявените от ищеца и очертаващи
предмета на спора обстоятелства и искането, с което е сезиран (така изрично
постановеното по реда на чл. 290 от ГПК Решение №
147 от 17.08.2011 г. по гр. д. № 377/2010 г. на ВКС, І г.о.). В настоящия случай първоинстанционният съд изобщо не се е
произнесъл по спорното материално право. В нарушение на диспозитиввното начало
в процеса, съдът е разгледал обстоятелства, от които се поражда различно и
непредявено право на ищеца за неустойка, която се предпоставя от наличие на
съществуващо облигационно отношение, а не спорното право, за връщане на
даденото поради отпадане на основанието, като се е отклонил и от търсената с
петитума на исковата молба защита. Като е
разгледал един непредявен иск – за неустойка, вместо предявения – за заплащане
стойността на подлежащите на връщане вещи поради отпадане на основанието, СРС е
постановил недопустимо съдебно решение, което в
приложение на чл. 270, ал. 3 изр.3 от ГПК
според изложените по-горе мотиви следва да бъде обезсилено и делото – върнато
за ново разглеждане от друг състав на същия съд.
Новото
разглеждане на делото следва да започне от проверката на редовността на исковата
молба, в която липсват твърдения по въпроса, защо се претнедира стойността на
вещите вместо самите тях, дали същите са погинали или отчуждени, преди или след
поканата за връщането им е настъпило това обстоятелство, или са трайно
прикрепени по начин, който не ползволява отделянето им.
По
отношение на разноските настоящият въззивен съд не следва да се произнася, тъй
като същите ще бъдат присъдени с новото, допустимо решение.
При тези мотиви,
съдът
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА решение № 60451 от 09.03.2019 г. по гр. д. № 42270/2016 г. на СРС, ГО,
127 състав.
ВРЪЩА делото на СРС за разглеждане на спора от
друг състав на същия съд.
Решението не подлежи на обжалване на основание чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.