РЕШЕНИЕ
№ 478
гр. Пловдив, 04.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на единадесети януари през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Кристина Янк. Табакова
при участието на секретаря Радка Ст. Цекова
като разгледа докладваното от Кристина Янк. Табакова Гражданско дело №
20225330110600 по описа за 2022 година
Съдът е сезиран с искова молба от П. А. М., ЕГН **********, против „Сити Кеш”
ООД, ЕИК *********, с която е предявен установителен иск с правна квалификация чл. 26,
ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл. 11 и чл. 19 ЗПК – за прогласяване нищожността на клаузата на
чл. 11 от Договор за потребителски кредит № ****/19.10.2021 г., предвиждаща заплащане на
неустойка, като противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикаляща
материалноправните изисквания на чл. 19, ал. 4 ЗПК, накърняваща договорното равноправие
между страните и нарушаваща предпоставките на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК относно
същественото съдържание на потребителските договори за кредит.
В исковата молба се твърди, че на 19.10.2021 г. между страните бил сключен договор
за потребителски кредит, по силата на който ищецът получил в заем сумата от 800 лева, при
фиксиран лихвен процент по заема – 40.05 % и годишен процент на разходите – 49.87 %.
Съгласно чл. 5 от договора, същият следвало да бъде обезпечен с банкова гаранция
или поръчител, отговарящ на условията на чл. 9, ал. 2 от Общите условия. В случай на
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение от страна на
кредитополучателя, същият дължал неустойка в размер на 544.45 лева, платима разсрочено
заедно с погасителната вноска, към която се кумулирала месечна вноска за неустойка.
Ищецът поддържа, че е усвоил изцяло предоставените заемни средства, но не дължи
заплащане на неустойка, поради нищожност на договора на посочените в исковата молба
основания.
Счита, че фиксираният лихвен процент в размер на 40.05 % не отговаря на
действително приложения, тъй като уговорената неустойка представлявала добавък към
договорната лихва, поради което нараствала и стойността на ГПР, като същият не бил
обявен на потребителя и не бил посочен в договора в действителния му размер в нарушение
изискванията на чл. 5 и на чл. 11, т. 10 ЗПК. Счита, че по този начин се внася неравноправие
между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с
изискванията на добросъвестността, което води до нищожност на договорното съглашение.
1
На следващо място сочи, че трайната съдебна практика приема, че уговорка за
възнаградителна лихва, чийто размер надвишава трикратния такъв за законната лихва, е в
противоречие с добрите нрави. Посочва, че в настоящия случай договорената между
страните лихва надхвърля повече от три пъти законната и не отговаря на действителните
параметри на договора, тъй като към нея се кумулира уговорената в договора неустойка.
Твърди, че клаузата за неустойка е нищожна, тъй като чрез нея се стигало до скрито
оскъпяване на кредита. Поддържа, че ответното дружество поставило към ищеца
неизпълними изисквания за предоставяне на обезпечение, за да обоснове получаването на
допълнителна печалба в нарушение ограниченията по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Неустойката била
уговорена в нарушение изискванията на добросъвестността и излизала извън присъщите й
обезщетителна и обезпечителна функции. Поради невключването на неустойката в
посочения в договора размер на ГПР, последният не съответствал на действително
прилагания от кредитора в кредитното правоотношение, тъй като реалният лихвен процент
не отговарял на реализирания, увеличен със скрития добавък от неустойката.
С оглед изложеното, моли да бъде прогласена нищожността на клаузата,
предвиждаща заплащане на неустойка, обективирана в чл. 11 от договор за потребителски
кредит, сключен между страните на 19.10.2021 г.
В срока по чл. 131 ГПК е депозиран писмен отговор от ответника „Сити Кеш” ООД,
със становище за неоснователност на предявения иск.
Не оспорва обстоятелството, че между страните е сключен Договор за паричен заем
№ **** от 19.10.2021 г., по силата на който ищецът е получил в заем сумата от 800 лева
съобразно уговорените в договора условия.
Оспорва твърденията, че посоченият в договора фиксиран годишен лихвен процент
не е действително приложеният. Заявява, че възнаграждението, което кредиторът получава
от отпускане на кредита, не зависи от осъществяването на някакво условие, каквото е
заплащането по неустоечната клауза. Сочи, че функцията на неустойката не е
възнаграждение, което кредиторът ще получи при усвояване на сумата по кредита от
потребителя, а цели да обезпечи вземането по договора за кредит.
На следващо място, оспорва възражението за нищожност на клаузата за
възнаградителна лихва поради противоречието й с добрите нрави, доколкото в действащото
законодателство не било предвидено изрично ограничение в пределния размер на
договорната лихва до трикратния размер на законната лихва. Единственото ограничение
било въведено с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, в която е предвиден пределен размер на
ГПР.
Твърди, че обезпечението на задължението е съществен елемент при преценката на
носения от кредитора риск, с оглед възможността да реализира правата си срещу трето лице
или банка – гарант, в случаите на неизпълнение на договора от страна на потребителя.
Поради тази причина, преди сключване на договора за заем, кредиторът направил оценка на
кредитоспособността на клиента, като приел да поеме финансовия риск и да сключи
договора за заем при условие, че клиентът представи надлежно обезпечение – поръчител или
банкова гаранция. Поради недопускане на неравновесие между правата и задълженията на
заемодателя и заемополучателя, страните се съгласили, че в случай на неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение, потребителят дължи заплащане на неустойка
в уговорения размер. Ответникът изтъква, че предоставянето на обезпечение в една от двете
форми зависи изцяло от волята и действията на потребителя. Сочи, че уговореното вземане
за неустойка представлява разход, дължим само при неизпълнение на задължението за
осигуряване на обезпечение, което към момента на сключване на договора било бъдещо,
несигурно събитие. Счита, че ищецът е договарял недобросъвестно в нарушение на
изискванията на чл. 12 ЗЗД, с изначално намерение да не предостави уговореното
обезпечение.
Ответникът оспорва твърдението, че действително приложеният ГПР е различен от
2
посочения в договора. Твърди, че ГПР по кредита е в размер на 49.87%, като в договора за
потребителски кредит били посочени всички допускания, взети предвид от кредитора, при
определяне на годишния процент на разходите. Сочи, че ГПР е изчислен правилно
съобразно опредЕ.та формула и в изпълнение на разпоредбата на чл. 19, ал. 2 ЗПК, като
единственият разход бил посоченият в договора годишен лихвен процент. Заявява, че
размерът на неустойката не е включен в ГПР. Твърди, че неустойката не може да се
приравнява на възнаградителна лихва, тъй като няма такава функция съобразно уговореното
между страните.
Поддържа, че не е налице неизпълнение на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
като в чл. 3.12. от договора била посочена общата сума за плащане в размер на 905.55 лева,
като за формирането на същата са взети предвид допусканията, включени в ГПР по кредита.
Предвид изложеното, моли за отхвърляне на предявения иск и за присъждане на
разноски.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и
правна страна, следното:
В тежест на ищеца е да докаже наличието на правоотношение по договор за
потребителски кредит, в който е уговорена клауза за неустойка, както и наличието на
предпоставки за нищожност на клаузата за неустойка, поради противоречие с добрите нрави,
неравноправност и нарушение на материалния закон.
Ответната страна следва да докаже валидност на оспорената клауза, която
съответства на изискванията на ЗПК и е сключена при спазване правата и интересите на
потребителя, като опровергае твърденията на ищеца и установи всички свои твърдения и
възражения в отговора.
При така разпредЕ.та доказателствена тежест, съдът приема установителния иск за
основателен и доказан, по следните съображения:
На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал. 1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи
се от доказване са отделени обстоятелствата, че между страните е подписан Договор за
потребителски кредит № **** от 19.10.2021 г., по който на ищеца е предоставената сумата
от 800 лева. /виж Определение по чл. 140 ГПК № 11532/25.10.2022 г./.
Съдът приема тези факти за доказани, включително като ги съпостави с приетите
писмени доказателства.
От приетия като писмено доказателство по делото - Договор за потребителски
кредит № **** от 19.10.2021 г. се установява, че на ищеца е предоставена в заем сумата от
800 лева. Със същия договор е уговорена договорна лихва, като фиксираният годишен
лихвен процент по заема е 40.05 %, а годишният процент на разходите (ГПР) е 49.87 %.
Ищецът се е задължил да върне сумата на 29 седмични погасителни вноски, като общият
размер на всички плащания е записан, че възлиза на 905.55 лева.
Според чл. 5 от договора за потребителски кредит, страните се споразумяват,
договорът за заем да бъде обезпечен с поне едно от посочените по-долу обезпечения:
банкова гаранция или поръчител, в тридневен срок от сключването на договора за кредит.
Съгласно чл. 11 от процесния договор, с подписването на договора, Кредитополучателят
декларира, че му е известно и се счита за уведомен, че в случай, че Кредитополучателят не
предостави договореното в чл. 5 от договора, в тридневен срок от сключването му или
представеното обезпечение не отговоря на условията, посочени в договора за кредит,
Кредитополучателят дължи на Кредитора неустойка в размер на 544.45 лева, с начин на
разсрочено плащане, подробно посочен в Приложение 1 към договора за кредит.
Предвид изложеното, съдът приема, че между ищеца и „Сити Кеш“ ООД е
възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът
3
е усвоил заетата сума. Последното дружество е небанкова финансова институция по смисъла
на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са
набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът
пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е.
има качеството на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК. Сключеният договор по своята
правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради
което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК /в сила към момента на сключване на договора/, когато не са
спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7-12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7-9 ЗПК,
договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има
характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото
сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите
разходи.
Относно неустойката, съдът намира, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин. В контекста на дадената дефиниция в чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава
информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по
договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по
кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички
разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.
В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49.87 %, а възнаградителната лихва– 40.05
%, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи
се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява
разликата от повече от 9 % между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко
това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е
оскъпяването му по кредита, което ще дължи.
Налице е и друго нарушение, тъй като посочените в договора ГПР от 49.87 % и
общата сума на плащанията, не съответстват на действителните. Това е така, тъй като още
при самото му сключване, е предвидено уговорената в чл. 11 неустойка да се плаща
разсрочено във времето, заедно със съответната погасителна вноска. Това се потвърждава и
от изготвената от вещото лице и приета по делото съдебно – счетоводна експертиза като
обективна, компетентно дадена и неоспорена от страните, че в годишния процент на
разходите по процесния Договор, като разход на заемодателя е включена само договорна
лихва. Процентът, с който се оскъпява кредита с постигната договорка за заплащане на
неустойка, е 68.06 %.
Въведеното изискване за предоставяне на обезпечение, чрез поръчителство или
банкова гаранция, съдържа множество изначално поставени ограничения и конкретно
определени параметри, които – предвид изключително краткия срок, в който следва да се
предоставя – тридневен от сключване на договора, на практика правят задължението
4
неизпълнимо. Срокът е твърде кратък – за потребителя се създава значително затруднение,
както относно физическото лице – поръчител, тъй като същото следва да отговаря на
критерии, за които информация би следвало да се събере и от допълнителни източници
/напр. за осигуровки, чиста кредитна история и пр./, в т.ч. и относно банковата гаранция –
която трябва да е в размер на пълната дължима обща сума и период след крайния падеж, но
за учредяването на която се изисква набавяне на документи, одобрение и пр., т.е. все
действия, за които са нужни технологично време и чуждо съдействие. При това положение и
изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните вноски, следва
извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън
присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди
за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно -
риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като съобрази и
възможностите за предоставяне на обезпечение. Включена по този начин към погасителните
вноски, неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и
представлява сигурна печалба за заемодателя.
Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, т.
10 ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно цената и икономическите
последици от сключването му. Същевременно - посочването на по - нисък от действителния
ГПР, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следва да се
окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6,
параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означава, че клаузата за общия
размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на член
4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата
цялост /Решение № 1510/13.12.2019 г. по в.гр.д № 2373/2019 г. на ПОС/.
Съдът намира, че клаузата за дължимостта на неустойка по заема е нищожна, поради
противоречие с добрите нрави.
Критериите дали е налице нищожност на неустойка, поради противоречие с добрите
нрави, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно
– когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции. Съгласно дадените разяснения в мотивите на ТР, за спазването на добрите нрави
по иск за дължимост на неустойка, съдът следи и служебно.
Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки
конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии,
като - естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение; обезпечение на поетото
задължение с други, различни от неустойката правни способи; вид на уговорената неустойка
и на неизпълнението, за което е предвидена; съотношението между нейния размер и
очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /виж Решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС
по т. д. № 818/2009 г., II т. о./.
Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката може да
изпълнява и наказателна функция. В случая, страните са уговорили клауза за задължаване на
заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок от
сключването на договора за кредит, като при неизпълнение са предвидили неустойка в
размер на 544.45 лева.
Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за
виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на
заетата сума.
Такава клауза изцяло противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1,
5
предл. 3 ЗЗД, тъй като драстично нарушава принципа на справедливост и излиза извън
обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят определя за неустойката.
Както се посочи, доколкото процесната клауза обезпечава изпълнението на вторично
задължение, само по себе си непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на
вреди. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно
обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до увеличаване на подлежаща
на връщане сума със значителен размер, което е в контраст с всякакви разумни граници на
добрите нрави и не се толерира от закона. Тя драстично нарушава принципа на
справедливост и не държи сметка за реалните вреди от неизпълнението /в т. см. Решение №
74 от 21.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 541/2010 г., IV г. о., ГК/.
Доколкото противоречията между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице
още при сключването на договора, съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД,
в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази
клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка, уговорен в договора.
Ето защо искът за прогласяване на недействителността на тази клауза следва да се
уважи, като основателен и доказан.
Относно разноските:
Предвид изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца се дължат
направените по делото разноски. Ищецът е заплатил държавна такса в размер на 50 лева,
както и депозит за вещо лице по ССЕ в размер на 50 лева, които суми следва да му се
възстановят от ответника, като законна последица от решението.
Ищецът, освен това, е представляван от свой пълномощник в процеса, на когото той
не е заплатил хонорар, в която връзка същият моли за определяне на неговото
възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в
представения договор за правна защита и съдействие на ищцата (л. 18) е посочено, че той се
представлява безплатно от адв. Е. И., поради затрудненото си материално положение, което
по смисъла на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА представлява основание за оказването му на безплатна
адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността
съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение, което с оглед цената на иска
(размера на недействителната клауза – 544.45 лева) тук следва да бъде изчислено съгласно
нормата на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г., действала към момента на
сключване на договора, предвиждащи минимален размер на адвокатското възнаграждение
от 300 лева. Посочената сума следва да се присъди в полза на процесуалния представител, а
не на ищеца, с оглед на обстоятелството, че последният не е реализирал този разход.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между П. А. М., ЕГН **********,
от село К.К. *** и „Сити Кеш“ ООД, ЕИК *********, че клаузата на чл. 11 от Договор за
потребителски кредит № ****/19.10.2021 г., предвиждаща заплащане на неустойка, е
нищожна, поради противоречие с добрите нрави и неравноправност.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК ********* да заплати на П. А. М., ЕГН
**********, от село К.К. *** сумата от 100 лева (сто лева) - деловодни разноски за
производството по настоящото гражданско дело № 10600/2022 г. по описа на ПРС, ХVІІІ
6
гр.с..
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК ********* да заплати на адв. Е. Г. И., АК-
Пловдив, личен № **********, със служебен адрес – гр. П. ****, сумата от 300 лева
(триста лева) – адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на П. А. М.
за производството по настоящото гражданско дело № 10600/2022 г. по описа на ПРС, ХVІІІ
гр.с..
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: __/п/_____________________
7