№ 5345
гр. София, 05.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 34 СЪСТАВ, в публично заседание на
девети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:....
при участието на секретаря ..
като разгледа докладваното от .... Гражданско дело № 20221110154082 по
описа за 2022 година
Производството е по реда на Дял І, глава ХІІ от ГПК.
Образувано е по предявени от .... обективно съединени главни искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, с които се иска установяване по отношение на ищеца, че
ответникът Г. Е. Д. дължи следните суми:
- сума в размер на 22831.04 лв. – главница по сключен между ответника и ....
договор за потребителски кредит с № ....../30.03.2020г., ведно със законната лихва от
10.05.2022г. /датата на депозиране на заявлението/ до окончателното изплащане на
вземането;
- сума в размер на 1490.36 лева – обезщетение за забава за периода от
08.09.2021г. до 10.05.2022г.
Предявените са и обективно съединени евентуални осъдителни искове с правно
основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за процесните
вземания.
Твърди се, че между ответника и .... /3-то, неучастващо в настоящия спор лице/
бил сключен договор за потребителски кредит с № ....../30.03.2020г., по силата на
който ответникът в качеството си на кредитополучател получил сума в размер на
52000 лева, която ответникът се задължил да върне, ведно с възнаградителната лихва в
размер на 20129.60 лева на 120 равни седмични погасителни вноски, в размер на
686.36 лева всяка.
Между ищеца и .... на 05.02.2021г. бил сключен договор за цесия, по силата на
който вземанията по процесния договор за паричен заем били прехвърлени на ищеца.
Ищецът твърди, че ответникът бил уведомен за сключения договор за цесия с
уведомително писмо.
Ишецът твърди, че с писмо от 13.08.2021г., получено от ответника на
07.09.2021г. последният бил уведомен за настъпилата предсрочна изискуемост на
вземанията по договора за кредит.
В указания законоустановен едномесечен срок по реда на чл.131 е постъпил
отговор от ответника, с който твърди, че исковете са недопустими, доколкото
1
процесните вземания не са надлежно цедирани на ищеца като същевременно
процесният договор за кредит е и недействителен. В условията на евентуалност се
оспорват като неоснователни като в тази връзка се релевират следните
възражения:процесният договор за кредит противоречи на изискванията на ЗПК;
претендираната договорна лихва е неправомерно завишена и нарушава добрите нрави,
поради което е нищожна. В депозираното възражение по реда на чл. 414, ал. 1 ГПК е
заявено, че вземанията са погасени по давност.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 34 състав, като прецени събраните по
делото доказателства по реда на чл.235, ал.2, във вр. с чл.12 ГПК, по свое
убеждение, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Настоящата инстанция следва да отбележи, че така предявените обективно
съединени установителни искове са допустими, тъй като същите са предявени в срока
по чл. 415, ал. 1 ГПК, след инициирано от страна на ищеца заповедно производство по
реда на чл. 410 ГПК, в хода на което ответникът е депозирал възражение по реда на чл.
414, ал. 1 ГПК.
Предявен е установителен иск с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. 79
ЗЗД.
Основателността на предявения иск се обуславя от кумулативното наличие на
следните императивно необходими предпоставки:
1. наличие на облигационно правоотношение между .... и ответника по сключен
договор за потребителски кредит с № ....../30.03.2020г., с параметри посочени в
исковата молба;
2. срок за погасяване на кредита и размер на задължението;
3. предаване на договорената сума на заемополучателя;
4. настъпила предсрочна изискуемост на вземането;
5. валидно сключен договор за цесия между ищцовото дружество и ....;
6. уведомяване на ответника за сключения договор за цесия от първоначалния
кредитор.
При доказване на посочените обстоятелства, в тежест на ответника е да докаже,
че е заплатил претендираните суми, както и наведените в отговора на исковата молба
възражения за недължимост.
Относно първата предпоставка за уважаване на така предявения иск –наличие
на облигационно правоотношение между .... и ответника по сключен договор за
потребителски кредит с № ....../30.03.2020г., с параметри посочени в исковата молба,
следва да се посочи следното: по делото е представен заверен препис от същия /л. 13 и
сл./, от който се установява наличието на съществуващо облигационно
правоотношение между .... и ответника, произтичащо от сключен на 30.03.2020г.
договор за потребителски заем. От предоставения договор за заем /л. 13/ се установява,
че .... е предоставил на ответника Г. Е. Д., в качеството му на заемополучател паричен
2
заем в размер на 52000 лева като е предвидено месечното заплащане на 120
погасителни вноски, всяка от тях в размер от по 686.36 лева. В договора е предвидено,
че крайният срок за погасяването му е на 01.04.2030г. – падежът на последната 120-та
погасителна вноска /л. 14/.
Между страните е сключен договор за потребителски кредит, намиращ своята
правна регламентация в ЗПК / обн. ДВ, бр.18/2010 г., в сила от 12.05.2010г./. Според
легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл.9 ЗПК, въз основа на договора за
потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна
форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника- потребител да върне
предоставената парична сума. Условие за неговата действителност е писмената форма
- чл. 10, ал.1 ЗПК. За да се отговори на въпроса дали договорът е нищожен поради
противоречие със закона следва да се имат предвид разпоредбите на глава шеста от
ЗПК – „Недействителност на договора за потребителски кредит, неравноправни
клаузи“, според които всяка клауза в договор за потребителски кредит с фиксиран
лихвен процент, която определя обезщетение за кредитора, по-голямо от посоченото в
чл.32, ал.4, е нищожна, а когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1,
т.7-12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1-9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Ищцата поддържа, че договорът е недействителен на основание чл. 26, ал. 1, предл.
първо ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Съгласно т.9 и т.10 на чл.11 ЗПК
договорът трябва да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането
му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен
процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент,
като и годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се
посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по
определения в приложение № 1 начин.В конкретния случай договорът за
потребителски кредит съдържа информацията, посочена в т.9 и т.10 на чл.11 ЗПК –
посочен е годишният лихвен процент - 6.89 %, посочен е ГПР – 7.60%.
Във връзка с гореизложеното, следва да се посочи още, че според дефиницията
по чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. От приетата по делото ССчЕ /л. 95 и сл./, кредитирана
от съда като компетентно и обективно изготвена се установява, че погасителната
вноска включва три компонента: главница, възнаградителна лихва и застраховка на
кредит. При разпита на вещото лице в проведеното съдебно съдебно заседание същото
заяви изрично първоначалната такса „Ангажимент“, както и застрахователните
премии, възлизащи на сумата от 10233.60 лева не са включени в ГПР /л. 120, стр. 2/. Но
3
дори и да се прибавят въпросните вземания към ГПР, то последният няма да надвишава
максималния размер, предвиден в нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В посочената
разпоредба законодателят е предвидил, че годишният процент на разходите не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България като съгласно посочената разпоредба законодателят е предвидил, че
годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България.
В настоящия случай следва да се отчете изменението на обществените условия
в небанковото финансово кредитирането на бързи кредити, като финансовите
институции отпускат кредити със значително по-високи лихви- на лица с по-лоша
кредитна история и кредитоспособност, за да са конкурентно способни на пазара с
банковите кредити. Тези условия обаче следва да бъдат уговорени индивидуално с
потребителя, да не са в негова вреда, да не бъде поставян в значително неблагоприятно
положение и да не противоречи на ЗПК, ЗЗП и трайната съдебна практика. В
настоящия случай съдът намира, че сключеният договор не противоречи на
законодателството.
По отношение на следващите предпоставки за уважаване на така предявения
иск – срок за погасяване на заема и размер на задължението и предаване на
договорената сума на заемополучателя, следва да се вземе предвид следното: в
настоящия случай се претендира главницата за периода от 01.05.2022г. до 01.12.2026г.,
по отношение на която ищецът заявява, че настъпила предсрочната й изискуемост,
считано от 07.09.2021г. /л. 8/. От изготвената по делото ССчЕ, кредитирана от
настоящия състав като обективно и професионално изготвена се установява, че
дължимата и незаплатена сума за главница за посочения период е в размер на 22831.04
лв. /л. 101/
По отношение на следващата предпоставка от фактическия състав на
предявения иск – настъпила предсрочна изискуемост на вземането, следва да се
посочи, че видно от представеното по делото уведомление /л. 70/ се установява, че
ищецът е обявил настъпилата предсрочна изискуемост на вземанията по сключения
договор за кредит. Уведомлението е изпратено до ответника като от представеното по
делото доказателство /л. 72/ се установява, че същото не е връчено, доколкото пратката
не е била потърсена. Видно от представената по делото справка за постоянен и
настоящ адрес на ответника /л. 18 от ч.гр.д. № 24489/2022г. по описа на СРС, 34 с-в/,
както и от представения по делото договор /л. 13/ се установява, че адресът, посочен в
тези доказателства е и адресът, на който е изпратено уведомлението.
С оглед гореизложените съображения, съдът намира, че ищецът е доказал при
4
условията на пълно и главно доказване настъпилата предсрочна изискуемост на
вземането.
Относно следващата предпоставки за уважаване на иска – валидно сключен
договор за цесия между .... и ищцовото дружество и уведомяване на ответника за
сключения договор за цесия от първоначалния заемодател, следва да се изложи
следното: по делото е представено допълнително споразумение с № 18/02.11.2020г.
към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /л. 61 и сл./ и
потвърждение за извършена цесия /л. 64/, сключено между .... и ищеца с предмет
процесното вземане /л. 66/. По делото е представен и заверен препис от пълномощно
/л. 68/, видно от което се установява, че цедентът по сключения договор за цесия .... е
упълномощил цесионера .... да уведоми съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД физическите лица –
длъжници по договори за потребителски заеми, както и да извършва всички
необходими правни и фактически действия, с оглед надлежното уведомяване на
длъжниците по вземанията.
С оглед гореизложеното настоящата инстанция счита, че ищецът е доказал
наличието на сключен договор за цесия между него и .....
Относно уведомяването на ответника за първия сключен договор за цесия,
следва да се посочи, че по делото е представено уведомление /л. 72 и сл./, от което се
установява, че ответникът не е потърсил пратката, касаеща сключения договор за
цесия.
Относно изискването за надлежно уведомяване на длъжника от предишния
заемодател за прехвърляне на вземането и възраженията на ответника в тази насока,
настоящата инстанция следва да отбележи следното: според константната съдебна
практика договорът за цесия е неформален двустранен възмезден договор за продажба
на вземане и същият поражда действие за длъжника с уведомяването му от цедента.
Същевременно се приема, че уведомление, изходящо от цедента, но приложено към
исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника със същата, съставлява
надлежно съобщаване за цесията, съгласно чл. 99 ал. 3, пр. първо ЗЗД, с което
прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника, на основание чл. 99, ал. 4
ЗЗД. Същото следва да бъде съобразено като факт от значение за спорното право,
настъпил след предявяване на иска, на основание чл. 235, ал.3 ГПК /в този смисъл са
Тълкувателно решение № 142-7 от 11.XI.1954 г., ОСГК на Върховен съд; Решение №
244 от 23.I.1960 г. по гр. д. № 8461/59 г., III г. о.; Решение № 674 от 24.09.2009г. на
ВКС по гр. д. № 1210/2008 г., IV г. о., ГК; Решение № 640 от 7.10.2005г. на ВКС по гр.
д. № 874/2004 г., II г. о.; Решение № 3 от 16.04.2014г. на ВКС по т. д. № 1711/2013 г., I
т. о., ТК; Решение № 3 от 16.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 1711/2013 г., I т. о., ТК, тълк.
д. № 1/2009г., ОСГТК на ВКС/.
В настоящия случай, уведомлението изхожда от цесионера, а не от цедента, но
5
това не означава, че предишният заемодател няма правото да упълномощи новия
заемодател да извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник. Това
упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от
ЗЗД. Длъжникът може да се защити срещу неправомерно изпълнение в полза на трето
лице като поиска доказателства за представителната власт на новия заемодател /в този
смисъл е Решение № 137 от 2.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., III г. о., ГК/. В
тази връзка по делото са представен заверен препис от пълномощно /л. 68/, видно от
което се установява, че цедентът по сключения договор за цесия .... е упълномощил
цесионера .... да уведоми съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД физическите лица – длъжници по
договори за потребителски заеми, както и да извършва всички необходими правни и
фактически действия, с оглед надлежното уведомяване на длъжниците по вземанията,
както и заверен препис от пълномощно с /л. 68/, видно от което се установява, че
цедентът по сключения договор за цесия .... е упълномощил цесионера ..... да уведоми
съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД физическите лица – длъжници по договори за потребителски
заеми, както и да извършва всички необходими правни и фактически действия, с оглед
надлежното уведомяване на длъжниците по вземанията. Ето защо може да се застъпи
тезата, че представеното уведомление е именно такова уведомление, което съобразно
задължителната практика на ВКС следва да бъде съобразено като факт от значение за
спорното право, настъпил след предявяване на иска, на основание чл. 235, ал.3 ГПК и
съставлява надлежно съобщаване за цесията, съгласно чл. 99, ал.3, пр. първо ЗЗД.
Възражението на ответника, че клаузите на договора са неравноправни е
неоснователно като в тази връзка следва да се изложат следните съображения:
В случая ответникът е физическо лице, на което по силата на процесния
договор е предоставен потребителски кредит, който не е предназначен за извършване
на търговска или професионална дейност, поради което и същият има качеството на
потребител по смисъла на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП. Това негово качество не се и оспорва
от ищеца по иска. Следователно ответникът, като заемополучател в отношенията,
възникнали между него и ищеца по силата на процесния договор за потребителски
кредит се ползва от защитата на потребителите, предвидена в ЗЗП, който в частта,
касаеща регламентацията на неравноправните клаузи в потребителските договори
въвежда разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година
относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Доколкото в чл.146, ал.1
ЗЗП е предвидено, че неравноправните клаузи в договорите са нищожни само в
случаите, в които те не са уговорени индивидуално, следва на първо място да се
отговори на въпроса дали клаузите от договора за кредит са индивидуално уговорени с
потребителя или не. В тази връзка следва да се вземе предвид и следното
обстоятелство: с решение № 77 от 22.04.2015 година, постановено от ВКС по
гр.д.4452/2014 година и с Решение № 424/02,12,2015г. по гр. д. № 1899/2015г. на ВКС,
IV ГО са приети следните задължителни постановки: сумите, дължими за лихви и
таксата за управление, представляват цената на заетите парични средства. Клаузите,
които дават право на търговеца едностранно да увеличава цената на стоката, без
потребителят в такива случаи да има право да се откаже от договора, ако окончателно
определената цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при
сключването на договора, по принцип са неравноправни клаузи по смисъла на чл.143,
6
т.12 от Закона за защита на потребителите /в сила от 10.06.2006г./. Основният
критерий за приложимостта на изключението в чл.144, ал.2 и ал.3 ЗЗП е изменението
на цената да се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или
доставчика на финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар
и/или от държавен регулатор. Тогава търговецът/доставчикът на финансови услуги не
може да се счита за недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за
неравноправна клауза, съдържаща се в чл.143 от ЗЗП, тъй като увеличението на
престацията не зависи от неговата воля. За да се прецени дали клаузите отговарят на
този критерий за изключение от общия принцип, те трябва да бъдат формулирани по
ясен и недвусмислен начин /чл.147, ал.1 от ЗПП/. Потребителят следва предварително
да получи достатъчно конкретна информация как търговецът може едностранно да
промени цената, за да може на свой ред да реагира по най-уместния начин. Съдът не
следва да допълва неравноправните клаузи с цел да отстрани порока. При съмнение
обаче съдът има право да тълкува тези клаузи по благоприятен за потребителя
начин/чл.147, ал.2 от ЗПП/, във връзка с всички останали клаузи на договора.
В настоящия случай се установява, че уговорките между страните досежно
размера на лихвите не са част от общите условия, при които ищецът сключва
договорите за потребителски кредит с физически лица, а са част от съдържанието на
сключения между страните по спора договор за потребителски кредит като
същевременно същите са ясно и разбираемо уговорени. В самия договор е посочен
размерът на всяка една погасителна вноска, срокът на заема, размерът на ГЛП,
размерът на ГПР като полагайки подписа си ответникът се е съгласил с така
уговорените размери. Ето защо възражението на ответника в тази насока се явява
неоснователно.
Относно възражението на ответника за погасяване на претендираната от нея
сума по давност, следва да се съобрази следното: съобразно разпоредбата на чл.111,
б.”в” ЗЗД е прогласено, че с изтичането на тригодишна давност се погасяват
вземанията за наем, за лихви и за други периодични плащания. В случая поставеният
въпрос е относим само към последната хипотеза на посочената правна норма. За да е
налице периодично плащане, то същото по естеството си следва да има периодичен
характер, или да е установено като такова със закон. Периодичните плащания
представляват самостоятелно обособени, еднородни престации, независими една от
друга, и произтичащи от общ юридически факт. Поради това всяко от тези плащания е
независимо и самостоятелно от останалите еднородни задължения. При договора за
заем е налице неделимо плащане. В случай, че е уговорено връщането на сумата да
стане на погасителни вноски на определени дати, то това не превръща тези вноски в
периодични плащания. Договореното връщане на заема на погасителни вноски
представлява съгласие на кредитора да приеме изпълнение от страна на длъжника на
части – аргумент за противното основание от чл.66 ЗЗД. Това обаче не превръща този
договор в такъв за периодични платежи, а представлява частични плащания по
договора. Ето защо в случая е приложим общият петгодишен давностен срок по чл.
110 ЗЗД /в този смисъл са Решение № 261 от 12.07.2011 г. по гражд. д. № 795 от 2010
7
г., ІV г. о., ГК и Решение № 28 от 05.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 523/2011 г., III г. о.,
ГК /.
С оглед изложеното предявеният спрямо ответника иск за главница за периода
от 01.05.2022г. до 01.12.2026г. не е погасен по давност.
Основателно е и искането за присъждане на законна лихва, считано от
10.05.2022г. /датата на депозиране на заявлението/ до окончателното изплащане на
вземането.
Относно иска по чл. 422 ГПК, вр. чл. 86 ЗЗД, вземането за законна лихва
възниква от фактически състав, включващ елементите: главно парично задължение,
настъпила негова изискуемост и неизпълнение на същото, като предметът на това
вземане е обезщетение за вредите, които неизпълнението обективно и закономерно
причинява. Вземането за лихва е акцесорно, но има известна самостоятелност спрямо
главното, като провопораждащият го състав включва релевиране на неизпълнение –
липса на дължимо поведение по отношение на главното задължение.
Във връзка с претендираната лихва за забава, следва да се посочи, че с уведомлението
от 10.08.2021г. /л. 70/ ищецът е обявил настъпилата предсрочна изискуемост като
пратката с уведомлението не е потърсена от получателя. От изготвената по делото
ССчЕ се установява, че обезщетението за забава за периода от 08.09.2021г. до
10.05.2022г. възлиза на сумата от 1553.77 лева /л. 101/.
В тази връзка следва да се разгледа възражението за погасяване на вземането по
давност като доколкото заявлението е депозирано на 10.05.2022г., то вземането не е
погасено по давност.
С оглед изложените съображения, предявеният иск е основателен и доказан
изцяло.
По отговорността за разноските:
С оглед изхода на спора право на разноски възниква за ищеца като на същия
следва да се присъди сумата от 586.42 лева /сумата от 486.42 лева – държавна такса и
сумата от 100.00 лева – юрисконсултско възнаграждение/.
На основание чл.78, ал.1 ГПК, вр. т. 12 от ТР № 4/2013год. на ВКС на ищеца се
дължат разноски, които съдът намира за доказани в размер на 536.43 лв. по гр. д. №
24489/2022год. по описа на СРС, 34 състав.
Мотивиран от изложеното Софийски районен съд
РЕШИ:
8
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявени обективно съединени искове с
правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1
ЗЗД от ............, с ЕИК ....., със седалище и адрес на управление: ........ срещу Г. Е. Д., с
ЕГН **********, с адрес: гр. ......, че Г. Е. Д. дължи следните суми: сума в размер на
22831.04 лв. – главница по сключен между ответника и .... договор за потребителски
кредит с № ....../30.03.2020г., ведно със законната лихва от 10.05.2022г. /датата на
депозиране на заявлението/ до окончателното изплащане на вземането и сума в размер
на 1490.36 лева – обезщетение за забава за периода от 08.09.2021г. до 10.05.2022г.
ОСЪЖДА Г. Е. Д., с ЕГН **********, с адрес: гр. ...... да заплати на ............, с
ЕИК ....., със седалище и адрес на управление: ........, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
сума в размер на 586.42 лева – разноски за исковото производство пред СРС и сума в
размер от 536.43 лв. – разноски по гр. д. № 24489/2022год. по описа на СРС, 34 състав.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9