Решение по дело №533/2020 на Окръжен съд - Враца

Р Е Ш Е Н И Е № 260024

 

гр. ВРАЦА,  01.02.2021г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Врачанският окръжен съд гражданско отделение в публичното заседание на 20.01.2021г.  в състав:

 

Председател:МИРОСЛАВ ДОСОВ

    Членове:НАДЯ ПЕЛОВСКА

       мл.с.КАМЕЛИЯ КОЛЕВА

                                    

в присъствието на:

секретар Веселка Николова

като разгледа докладваното  от съдията Пеловска              

в.гр. дело N 533         по описа за 2020 год., за да се произнесе взе предвид следното:

 

Въззивното производство е образувано въз основа на постъпила въззивна жалба от „ВИГО ГРУП“ООД-гр.***, чрез упълномощения му адвокат К.К., против решение №39/21.01.2020г.на Районен съд-Враца, постановено по гр.дело №2612/2019г., с което е уважен предявеният от „Обединена българска банка“АД-гр-София против жалбоподателя положителен установителен иск по чл.422 от ГПК, вр.с чл.485 от ТЗ, вр.с чл.535 от ТЗ за сумата от 4538,16 евро /8875,87 лв./, представляващи част от задължение по запис на заповед от 12.09.2011г., издаден от „Кристи 2002“ЕООД, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 11.03.2019г. до окончателното й изплащане.

В жалбата се твърди, че решението на районния съд е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон. Поддържа се, че правото на иск против жалбоподателя, в качеството му на авалист по записа на заповед, е погасено по давност, поради изтичането на едногодишния срок по чл.531, ал.2 от ТЗ, но въпреки направените с отговора по чл.131 от ГПК възражения в тази насока, районният съд не е споделил това твърдение, а незаконосъобразно е приел, че разпоредбите на чл.146, ал.3, 147 и 148 от ЗЗД не намират приложение при менителничното поръчителство, при което исковете по менителницата срещу авалиста се погасяват с 3 годишна давност, както исковете срещу платеца или издателя. Жалбоподателят счита, че тези изводи на районния съд противоречат на практиката на ВКС и по-конкретно на решение №505/01.07.2004г.по гр.д.№97/2004г.на І т.о. на ВКС и решение №365/22.02.1993г. по гр.д.№306/1992г. на 5-членен състав на ВС. Твърди се, че съобразно практиката на ВКС в случая следва да се приеме, че отговорността на жалбоподателя като авалист е отпаднала на основание чл.147 от ЗЗД във вр.с чл.288 от ТЗ, тъй като кредиторът не е предявил иск в 6 месечен срок от падежа на задължението срещу издателя/платеца по менителничното задължение.

Иска се отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на предявения иск с присъждане на направените разноски.

В жалбата се излагат също доводи за нейната процесуална допустимост, досежно срока за подаването й, като се сочи, че жалбоподателят не е бил надлежно уведомен за решението на районния съд и е узнал за постановяването му едва на 10.03.2020г. чрез извършена справка от процесуалния му представител.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК от „Обединена българска банка“АД-гр.София, е постъпил писмен отговор, с който въззивната жалба се оспорва. Поддържа се на първо място, че жалбата е просрочена, като се развиват доводи, че съобщението за постановеното от районния съд решение е било връчено на фирмения адрес на жалбоподателя и то на лице, което се е намирало на него, поради което качеството на това лице по смисъла на чл.32 от ГПК, не е от значение. Сочи се също, че липсва официален документ, която да показва, че получателя на съобщението не е в договорни отношения с жалбоподателя.

В отговора се поддържа също, че жалбата е неоснователна. Сочи се, че записът на заповед е бил предявен на жалбоподателя, в качеството му на авалист, чрез нотариална покана, връчена чрез залепване на фирмения му адрес, в определения в записа на заповед срок за предявяване 31.03.2016г. На 28.03.2016г. записът на заповед е бил предявен за плащане и на издателя, поради което вземането е станало изискуемо на дата на връчване, а за ангажиране отговорността на авалиста е достатъчно записът за заповед да е предявен на издателя.  Развиват се подробни съображения, че правото на иск срещу авалиста не е погасено по давност, тъй като разпоредбите на чл.146, ал.3, 147 и 148 от ЗЗД не намират приложение при обезпеченията по менителничните сделки, при които съгласно чл.531, ал.1 и чл.537 от ТЗ исковете против издателя и авалиста се погасяват не с 6-месечна, а с 3 годишна давност. Поддържа се също, че при редовно предявен на издателя запис на заповед е без значение дали той е предявен и на авалиста. При тази съображения въззиваемият счита, че тъй като записът на заповед е бил редовно предявен за плащане на издателя, вземанията по него да станали изискуеми и при липсата на доказателства за извършено плащане, предявеният иск правилно е бил уважен. Сочи се също, че в срока по чл.131 от ГПК ответника по иска не е направил възражение за наличието на каузална сделка, поради което правото му на такова възражение е преклудирано с изтичането на срока за отговор и ищецът не е длъжен да навежда съществуването на такава. Иска се потвърждаване на обжалваното решение и присъждане на направените разноски пред въззивната инстанция.

Във въззивното производство доказателства не са събирани.

При извършената проверка на редовността и допустимостта на жалбата, с определение от 03.12.2020г. съдът констатира, че същата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е насочена против обжалваем съдебен акт. При констатираната допустимост на жалбата, съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Първоинстанционното съдебно решение е валидно и допустимо, постановено в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита, предявено с исковата молба на ищеца.

Районен съд-Враца е бил сезиран с предявен от „Обединена българска банка“АД-гр.София положителен установителен иск по чл.422 от ГПК, вр. с чл.538, ал.1 от ТЗ, вр. с чл.485, ал.1 от ТЗ, против “Виго Груп“ООД-гр.Враца (настоящо седалище гр.***), за признаване за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца сумата от 4538,16 евро(с левова равностойност 8875,87 лв.), представляваща част от неплатено задължение по запис на заповед, изд.на 12.09.2011г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 11.03.2019г.до окончателното й изплащане, както и сумата от 177,52 лв.държавна такса и сумата от 50 лв. юрисконсултско възнаграждение, за които суми са налице издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.дело №869/2019г.по описа на РС-Враца.

В исковата молба се поддържа, че на 12.09.2011г. бил издаден запис на заповед от „Кристи 2002“ЕООД, авалиран от „Контракт Инвест“ООД и ответника „Виго Груп“ООД, за сумата от 508 454 евро, платим на предявяване в срок до 31.03.2016г. без протест и разноски. Твърди се, че записът на заповед е предявен за плащане на авалиста-ответника по делото, чрез нотариална покана рег.№923/2016г., акт 79, том І от регистъра на нотариус Хр.В., но въпреки, че адресът на авалиста е бил посещаван три пъти в периода 10.03.2016г.-12.04.2016г., той не бил открит и не се явил в кантората на нотариуса да получи поканата дори след залепването на  съобщения за това. Поддържа се, че на издателя „Кристи 2002“ЕООД записът на заповед е предявен за плащане на 28.03.2016г., от която дата вземанията по него са станали изискуеми по отношение на всички солидарни длъжници-издател и авалисти. Сочи се също, че правото на иск против авалиста не е погасено по давност, тъй като на основание чл.531, ал.1 от ТЗ и чл.537 от ТЗ менителничните искове се погасяват с 3 годишна давност.

В срока по чл.131 от ГПК ответника „Виго Груп“ООД е ангажирал писмен отговор, че оспорва иска. В отговора се поддържа, че записът на заповед е издаден с уговорка „без протест и разноски“ и е платим след предявяване за плащане в срок до 31.03.2016г., като предвид посочената уговорка и на осн.чл.485, ал.1 от ТЗ и чл.531, ал.2 от ТЗ, искът на приносителя се погасява с едногодишна давност от деня на своевременно извършения протест или от падежа. Ответникът се позовава и на практика на ВКС, като поддържа, че след като искът е предявен против авалиста, но не е предявен срещу издателя на записа на заповед, то авалистът не е останал задължен след падежа на вземането, доколкото неговата отговорност би се запазила само при условията на чл.147, ал.1 от ЗЗД .

Ответникът оспорва твърденията в исковата молба, че записът на заповед му е предявен за плащане чрез нотариална покана. Прави също така общо възражение против редовността на записа на заповед от външна страна.

При така подадените искова молба и отговор в производството пред районния съд са събрани писмени доказателства, въз основа на които е прието, че предявеният иск е основателен и доказан. Изложени са съображения, че разпоредбите на чл.146-148 от ЗЗД не намират приложение в менителничното поръчителство, в което исковете против издателя и авалиста се погасяват с 3 годишна давност, която в случая не е изтекла.

За да се произнесе по основателността на жалбата, въззивният съд обсъди събраните в първоинстанционното производство доказателства поотделно и в тяхната пълнота, при което приема следното:

Между страните не се спори, че на 12.09.2011г. бил издаден запис на заповед от „Кристи 2002“ЕООД, по силата на който посоченото дружество са задължило неотменимо и безусловно срещу представяне на записа на заповед, да заплати на предявяване на „Обединена българска банка“АД-гр.София, сумата от 508 454 евро. Посочено е, че записът на заповед се издава с уговорка „без протест и разноски“, както и че следва да бъде предявен за плащане в срок до 31.03.2016г. Записът на заповед е подписан от управляващия и представляващ издателя „Кристи 2002“ЕООД. Видно от представения на л.71 от делото нотариално заверен препис на оригинала на записа на заповед, под записа на заповед е отразен извършен авал от 12.09.2011г. от „Контракт Инвест“ООД-гр.*** и от ответника по иска „Виго Груп“ООД. Авалът е подписан от представляващите двете дружества, а съгласно него поръчителството по записа на заповед е поето при условията, при които е издаден записа на заповед. На гърба на записа на заповед е отразено приемането му за плащане на издателя „Кристи 2002“ЕООД на 28.03.2016г., а самото предявяване на плащане е извършено на същата дата 28.03.2016г., видно от представения на л.24 и 25 от делото съобщение за предявяване. Ищецът е представил също (л.20-23) нотариална покана от 07.03.2016г., рег.№923/2016, акт 79, том І по регистъра на нотариус Хр.В., с която ищецът заявил, че предявява на ответника записа на заповед за плащане и определил 7 дневен срок за извършване на плащането. На 16.05.2016г. нотариусът удостоверил, че служител на нотариалната кантора е посетил вписания в ТР адрес на ответника „Виго Груп“ООД на 10.03.2016г., 08.04.2016г. и на 12.04.2016г., но не намерил достъп до канцеларията на ответника и не е открил никого, на когото да връчи поканата. Удостоверено е също, че при посещенията е било залепвано и уведомлението по чл.47, ал.1 от ГПК, но в двуседмичен срок от залепването представител на адресата не се е явил в кантората на нотариуса да получи поканата.

При така възприетата фактическа обстановка, настоящият съдебен състав прави следните правни изводи:

Съдът е сезиран с положителен установителен иск с правно основание чл. 422 от ГПК, вр.с чл.538, ал.1 от ТЗ, вр.с чл.485, ал.1 от ТЗ за установяване съществуването на вземане на ищеца против ответника в размер на 4538,16 евро, представляващи част от общата дължима сума в размер на 508 454 евро по запис на заповед, изд.на 12.09.2011г., по който ответникът е поръчител.

Целта на иска по чл.422, ал. 1 ГПК е да установи със СПН съществуването на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение, срещу която длъжникът е подал възражение по чл.414 ГПК. В исковото производство съдът следва да се произнесе по направените от длъжника - издател на записа на заповед или неговия авалист – правопогасяващи възражения, в случая по възраженията, че са пропуснати сроковете по чл.147, ал.1 от ЗЗД и по чл.531, ал.2 от ТЗ и правото на иск против авалиста е погасено по давност. Ако в производството по иска по чл.422 от ГПК се установи погасяването на менителничния иск по давност, установителният иск подлежи на отхвърляне и изпълнението по издадената заповед за изпълнение ще бъде прекратено.

В отговора по чл.131 от ГПК и във въззивната си жалба ответника по иска твърди, че тъй като в 6 месечния срок по чл.147, ал.1 от ЗЗД приносителя по записа на заповед не е предявил прекия си иск против издателя, то отговорността на авалиста отпада и правото на иск против него се погасява по давност. В тази връзка жалбоподателят-ответник се позовава на решение №505/01.07.2004г. на ВКС по гр.дело №97/2004г., ТК.  Поддържа също, че установената в разпоредбата на чл.531, ал.1 от ТЗ 3 годишна погасителна давност се отнася само до менителничния иск против издателя или платеца.

Въззивният съд намира така  направените от ответника правопогасяващи възражения за неоснователни. На първо място разрешенията, дадени с цитираното от въззивника решение №505/01.07.2004г. на ВКС по гр.дело №97/2004г., ТК са преразгледани изрично с решение №120 от 30.07.2010 г. на ВКС по т. д. № 988/2009 г., II т. о., ТК, постановено по реда на чл.290 от ГПК /редакция преди 2017г./. Съгласно цитираното решение №120/30.07.2010г. „Принципа за акцесорност на договора за поръчителство в гражданското право, установен в разпоредбите на чл. 147 ЗЗД и чл. 148 ЗЗД не намира нормативна опора в правния режим на менителничното поръчителство/авала/, уредено в чл.483 ТЗ - чл. 485 ТЗ като самостоятелно/неакцесорно/ от главното задължение. Единственото изключение от този принцип на самостоятелност на авала е предвиден в чл. 485, ал. 2 in fine ТЗ, според който липсата на редовен от външна страна менителничен ефект е основание за недействителност и на задължението на авалиста. Това произтича от обстоятелството, че за разлика от поръчителството в гражданското право при авала един и същ документ материализира волеизявленията, които пораждат и обезпеченото и обезпечаващото задължение. Ето защо недостатъците във формата са едновременно основание за недействителност и на едното и на другото задължение. Изложеното позволява да се обобщи, че разпоредбите на чл. 146, ал. 3 ЗЗД, чл. 147 ЗЗД и чл. 148 ЗЗД не намират приложение при менителничното поръчителство/авала/.“

Актуалната и дългогодишна вече съдебна практика е непротировечива по въпроса, че относно прекия осъдителен иск по чл.538, ал. 1 ТЗ или установителен иск по реда на чл. 422, ал.1 ГПК за вземане срещу издателя по запис на заповед или неговия авалист, се прилага специалната тригодишна давност по чл.531, ал.1 ТЗ, при което искът следва да бъде предявен в 3 годишен срок, считано от датата на настъпване на изискуемост на вземането спрямо всеки от солидарните по чл.513 от ТЗ в т.ч. издател и авалист. Доколкото, съгласно чл.485, ал.1 от ТЗ авалистът отговаря както издателя, а съгласно чл.513 от ТЗ отговорността на издателя и авалиста е солидарна, то без значение е дали кредиторът е предприел принудително изпълнение /предявил е иск/ първо против издателя или е предприел тези действия директно към авалиста. Достатъчно условие е вземането по записа на заповед да е изискуемо и менителничното право, било чрез иска по чл.538, ал.1 от ТЗ, вр.с чл.485, ал.1 от ТЗ, било чрез заявление по ч.417 от ГПК и последващ иск по 422 от ГПК, да е упражнено в срока по чл.531, ал.1 от ГПК.

В разглеждания случай вземането по записа на заповед е станало изискуемо на 12.03.2016г., когато записът на заповед е бил предявен за плащане на издателя. Относно правния въпрос за необходимостта от предявяване на записа на заповед с падеж на предявяване на издателя, като условие за настъпване на изискуемостта на вземането спрямо всеки от солидарните длъжници – издател и авалист, е формирана трайна практика на ВКС /напр.решение №207/01.02.2017г.по т.д.№1100/2017г. на ВКС, ТК, Решение № 113 от 12.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 640/2016 г., I т.о., ТК/, според която предявяване на издателя, без предявяване на авалиста, предпоставя настъпила изискуемост на задължението по записа на заповед и за авалиста. Предявяването за плащане е от значение единствено за поставяне на платеца в забава.

Записът на заповед, от който ищецът черпи права, е издаден с падеж с уговорен срок за предявяване за плащане по чл.487, ал.1 от ТЗ и в посочения в него срок за предявяване-до 31.03.2016г., той е бил надлежно предявен на издателя „Кристи 2002“ЕООД на 28.03.2016г. С извършеното предявяване на издателя и съобразно посочените по-горе разрешения на ВКС, изискуемостта на задължението по записа на заповед е настъпила в деня на предявяването както по отношение на издателя, така и по отношение на авалиста. Заявлението на „ОББ“АД за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.417, т.10 /предишна т.9/ от ГПК е подадено на 11.03.2019г., поради което следва да се приеме, че срокът по чл.531, ал.1 от ТЗ за предявяване на менителничния иск, се явява спазен.

Въззивният съдебен състав намира за неоснователно и второто наведено в жалбата оплакване, а именно, че упражняването на правата по менителничния ефект е следвало да стане в едногодишния срок по чл.531, ал.2 от ТЗ. Съгласно разпоредбата на чл.538, ал.1 от ТЗ издателят на записа на заповед е задължен по същия начин, както платецът на менителницата. Тази уредба показва, че издателят на записа на заповед не съвпада с издателя на менителницата, а с нейния платец, поради което за издателя на записа на заповед и за авалистите, погасителната давност не може да се регламентира от нормата на чл.531, ал.2 от ТЗ, а от нормата на чл.531, ал.1 от ТЗ, според която прекият менителничен иск на приносителя на записа на заповед срещу издателя му(в случая и платец), се погасява с тригодишна давност. В същия смисъл решение №24/01.08.2017г.на ВКС по т.д.№2709/2015г., ІІ т.о.

Така изложените съображения дават основание на въззивния съд да приеме, че предявеният иск по чл.422 от ГПк, вр.с чл.538, ал.1 от ТЗ, вр.с чл.485, ал.1 от ТЗ, се явява основателен и доказан, а въззивната жалба е неоснователна. Достигайки до същите изводи, районният съд е приложил правилно материалния закон и правилно е уважил иска, поради което решението му ще следва да бъде потвърдено изцяло.

При този изход на делото в полза на въззиваемата страна „Обединена българска банка“АД-гр-София ще следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция в размер на 100 лв.

Водим от горното, Врачанският окръжен съд

 

 

                   Р   Е   Ш   И   : 

 

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №39/21.01.2020г.на Районен съд-Враца, постановено по гр.дело №2612/2019г.

ОСЪЖДА „ВИГО ГРУП“ООД, със седалище и адрес на управление гр.***, ***, с ЕИК ***, да заплати на „Обединена българска банка“АД-гр-София, ***, с ЕИК ***, сумата от 100 лв. деловодни разноски за юрисконсултско възнаграждение пред въззивната инстанция.

Решението не подлежи на касационно обжалване.

 

 

 

Председател:...........        Членове:1..........

 

 

 2..........