Р Е Ш Е Н И Е
Номер
Година
16.12.2019 Град
Стара Загора
В И
М
Е
Т
О Н
А Н
А
Р
О
Д
А
СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На шестнадесети октомври Година 2019
в публично съдебно заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: И. Р.
Секретар: В.П.
Прокурор:
като разгледа докладваното от съдията Р.
гражданско дело номер 6175 по описа за 2018 година и за да се произнесе взе
предвид следното:
Предявени
са искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК.
Ищецът
П. твърди в исковата си молба и уточняващата я такава, че на - г. сключил с Г.К.В.
договор за потребителски кредит № ********** при посочените в исковата молба условия.
Ищецът изпълнил точно и в срок задълженията си по договора, като превел
паричната сума в размер на 500 лева по сметка на Г.К.В., което било видно от
приложеното преводно нареждане с банкова референция 067029970015452 от
18.12.2015 г. Той от своя страна поел задължение по договора, като го сключил
за срок от 9 месеца, с месечна погасителна вноска от 117.25 лева, с падеж всяко
10-то число на месеца. Договорът бил подписан при Общи условия, които длъжника
подписал и декларирал, че бил запознат със съдържанието им и ги приемал, нямал
забележки към тях и се задължавал да ги спазва. В резултат неизпълнението му и
обстоятелството, че платил нула вноски, на основание уговореното в чл. 12.3 от
ОУ, на 12.04.2016 г. договорът за кредит бил прекратен автоматично от ищеца, за
което до длъжника Г.К.В. било изпратено уведомление на 13.03.2016 г. Поради
неизпълнението на договорното задължение, ищецът подал заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК в СтРС. Било образувано ч.гр.д. №
5071/2016 г. На 05.11.2018 г. получил съобщение, че длъжникът Г.К.В. бил
починал след издаването на заповедта. С определение от 21.06.2018 г. били
конституирани в производството неговите наследници, сред които и ответницата,
на която заповедта била връчена при условията на чл. 47 ГПК и Старозагорският районен съд дал
указания на ищеца да предявял процесните искове на основание чл. 415, ал. 1, т.
2 ГПК. Ответницата, като наследник на Г.К.В., нямало данни да се била отказала
от наследството му. След смъртта му, неговото имущество - права и задължения,
преминавали в патримониума на неговите наследници и те отговаряли за
наследството на своя наследодател. Замествали починалия длъжник като субект на
договорното отношение. Като се имало предвид, че указанието на съда било за
предявяване на установителен иск само срещу един от тях, а именно ответницата,
съгласно чл. 5, ал. 1 ЗН, посочените наследници наследили равни части от
наследството. С молба от 10.01.2019 г. ищецът уточнява, че процесният договор
за потребителски кредит бил с номер ********** от - г. Сумата по заема била
преведена на 18.12.2015 г. Длъжникът Г.К.В. бил починал след издадената заповед
за изпълнение. С определение от 21.06.2018 г. били конституирани в
производството неговите наследници - децата му, сред които и ответницата в
настоящото производство. Искането е да се признае за установено по отношение на
ответницата, че дължи на ищеца сумата от 409 лева за неизплатено парично задължение
по договора за кредит, с 58 лева неустойка с оглед припадащият й се дял от
наследството на починалия в хода на делото длъжник Г.К.В., и законната лихва от
подаване на заявлението, за които парични задължения е издадена заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК по ч.гр.д № 5071 описа за
Ответницата В.Г.К.,
чрез назначения й от съда особен представител по чл. 47, ал. 6 ГПК, оспорва
предявените искове, които моли съда да отхвърли, като неоснователни, с възражения
и доводи, изложени подробно в подадения в срок отговор, в хода на делото по
същество и в представена от същия представител писмена защита.
Съдът, след като прецени
събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност с искането,
възраженията и доводите на страните, взе предвид и настъпилите след предявяване
на исковете факти, от значение за спорното право, намери за установено
следното:
На 04.11.2016 г. ищецът
е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу
длъжника Г.К.В. за 1055.25 лева главница от невърнат кредит по договор за
потребителски кредит № **********/- г., със 175 лева неустойка, с 8.49 лева
законна лихва от 11.02.2016 г. до 12.04.2016 г., и законна лихва върху
главницата от подаване на заявлението до изплащането й, както и разноските по
делото. За разглеждането му е образувано приложеното ч.гр.д. № 5071/2016 г. на
СтРС, по което на 10.11.2016 г. е издадена исканата от него заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК на тези вземания срещу длъжника Г.К.В.. На 15.04.2018
г. обаче, в хода на делото, същият е починал и с определение от 21.06.2018 г.
заповедният съд е конституирал на негово място неговите наследници по закон Н.Г.К.,
Е. К.Г. и ответницата, на която издадената срещу наследодателя й заповед е
връчена при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК. Поради това на 05.12.2018 г., в
срока по чл. 415, ал. 4 ГПК, ищецът е предявил по делото процесните искове по
чл. 422, ал. 1 ГПК срещу последната, които поради това се смятат предявени на 04.11.2016
г., когато е подал в съда заявлението си за издаване на заповедта по чл. 410 ГПК срещу наследодателя й Г.К.Г. (чл. 422, ал. 1 ГПК).
На - г. същият е сключил
в писмена форма, при представените общи условия, представения по делото договор
за потребителски кредит профи кредит стандарт № ********** и споразумение към
него, за предоставяне на пакет допълнителни услуги (л. 19-36). По силата му
ищецът се задължил да предостави на този й наследодател 500 лева кредит, който същият
се задължил да му върне в срок от 9 месеца, заедно с 89.59 лева възнаградителна
лихва и 465.66 лева възнаграждение за пакет допълнителни услуги, или общо 1055.25
лева - разсрочено, на равни месечни погасителни анюитетни вноски, всяка по 117.25
лева, платими на 10-то число на месеца съгласно погасителен план, като падежът
на първата вноска е 10.02.2016 г., а на последната – 10.10.2016 г. В чл. 12.3
от общите условия на договора е предвидено, че в случай, че клиентът просрочи една
месечна вноска с повече от 30 календарни дни, настъпва автоматично прекратяване
на договора за кредит и обявяване на неговата предсрочна изискуемост, без да е
необходимо кредиторът да изпраща за това уведомление на клиента, покана,
предизвестие и други (л. 29).
От представеното от
ищеца преводно нареждане и т. 1 от заключението на назначената по делото
съдебно – икономическа експертиза, което съдът възприема, поради неоспорването
му от страните и липсата на противоречие с останалите доказателства, се
установява още, че на 18.12.2015 г. ищецът е превел по банковата на сметка на наследодателя
на ответницата – Г.К.Г. уговорения кредит от 500 лева (л. 37 и 93). За
погасяването му не са извършвани никакви плащания нито от наследодателя на
ответницата, нито от същата, нито от други лица (т. 2 ЗСИЕ, л. 93).
Поради това на 12.04.2016 г. ищецът обявил този кредит за предсрочно изискуем
на основание чл. 12.3 от ОУ на договора (т. 3 ЗСИЕ, л. 93). По
делото обаче няма доказателства ищецът да е уведомил наследодателя на
ответницата за това си волеизявление, да обяви кредита за предсрочно изискуем
на това основание, преди подаване на заявлението си за издаване на заповедта за
изпълнение и предявяване на исковата си молба по делото на същата дата с оглед
фикцията на чл. 422, ал. 1 ГПК. Такова връчено му уведомление ищецът не е
представил и на вещото лице (т. 3 ЗСИЕ, л. 93).
Вярно е, че с исковата си молба ищецът представя такова уведомление до същия
наследодател от 13.04.2016 г. (л. 39).
Но също така е вярно, че от една страна, няма данни същото да е
изпращано/връчвано на последния (л. 39).
А от друга страна, доколкото е частен документ, то и посочената в него дата на
изготвянето му на 13.04.2016 г., не може да се приеме за достоверна (чл.
180-181). Поради това съдът намери, че ищецът не е уведомявал наследодателя
на ответницата за волеизявлението си да обяви предсрочна изискуемост на кредита
на 12.04.2016 г., на основание чл. 12.3 от ОУ на договора. Други релевантни
доказателства не са представени по делото.
При тези установени по
делото обстоятелства, съдът намери, че предявените искове по чл. 422, ал. 1 ГПК
са недоказани още в своето основание. Според чл. 60, ал. 1 ЗН, само
наследниците, които са приели наследството, отговарят за задълженията, с които
то е обременено, съобразно дяловете, които получават. Такава е и трайната
практика на ВКС по този въпрос (Р 101-2019-IV
г.о.). В нея се приема, че за да се ангажира отговорността на
наследниците на починало лице за негови задължения е необходимо те да са приели
наследството му. Не би могло да бъде и иначе, защото според чл. 48, изр. 1 ЗН, наследството
се придобива с приемането му, а според чл. 49 ЗН, приемането става изрично –
със заявление до районния съдия, в района на който е открито наследството, или
с извършено от наследника действие, което несъмнено предполага намерението му
да приеме това наследство. До приемането му обаче, призованият да го приеме
наследник не придобива никакви права и задължения от него (така
и т. 1 от ТР 148-1986-ОСГК и Р 54-1961-ОСГК). Поради това до
приемането му, оставените в него имущества/права и задължения не принадлежат на
никого. Едва когато настъпи предвиденият в закона юридически факт по приемане
на наследството, едва тогова възниква и правото на призованият да го наследи
наследник върху тези имущества, които той придобива с приемането му, като
законът придава на последното обратно действие – към момента на открИ.е на
наследството (чл. 48 ЗН). Това обаче не дава
основание да се приеме, че до приемането на наследството, лицето, което е
призовано да го наследи, е техен притежател. Тъкмо напротив. То може до
приемането само да управлява наследствените имущества и предявява владелчески
искове за запазването им, от което следва, че до приемането на наследството,
наследниците не придобиват полагащата им се по закон част от същото,
независимо, че са призовани да наследят оставилият го техен наследодател (чл.
58 ЗН и Р 54-1961-ОСГК). А както се посочи и
по-горе, само наследниците, които са приели наследството, отговарят за
задълженията, с които то е обременено, съобразно дяловете, които получават (чл.
60, ал. 1 ЗН). ВКС приема още, че в хипотезата на заведено дело по
предявен иск срещу наследник на починал в хода на делото ответник-длъжник, при
липса на данни дали наследникът е приел или се е отказал от наследството съдът
следва да даде срок на наследника да заяви приема ли наследството или се
отказва от него само по искане на ищеца (Р 101-2019-IV г.о.).
В случая наследодателят
на ответницата – Г.К.В. е починал на 15.04.2018 г., в хода на заповедното и
настоящото дело, което според фикцията на чл. 422, ал. 1 ГПК се счита
образувано на датата 04.11.2016 г., на която е подадено в съда заявлението на
ищеца за издаване на заповедта по чл. 410 ГПК срещу него. Същият е заместен в
производството по делото от наследниците му по закон, сред които и ответницата,
негова дъщеря (л. 26 и 36 от ч.гр.д. № 5071/2016 г. на СтРС).
Въпреки указанията на съда по чл. 146, ал. 2 ГПК обаче с проекто-доклада и доклада
на делото, ищецът, чиято е тук според чл. 154, ал. 1 ГПК доказателствената
тежест, не представи и по делото няма доказателства същата да е приела оставеното
от този й наследодател и първоначален длъжник наследство (л.
81 и 114). Ищецът, като заинтересована страна, не поиска от съда на
основание чл. 51,ал. 1,изр. 2 ЗН и да определи срок на ответницата да заяви
приема ли това наследство или се отказва от него. Поради това и съдът не й е
определял такъв срок по чл. 51, ал. 1,изр. 2 ЗН по делото (Р
101-2019-IV г.о.). Защото, както се посочи и по-горе, ВКС
приема, че според чл. 51, ал. 1, изр. 2 ЗН, съдът няма служебно задължение при
настъпила смърт на ответник-длъжник в хода на делото, да определя срок на
наследниците му да заявят дали приемат наследството или се отказват от него,
ако не е направено такова искане от ищеца, какъвто е и случая. Последният,
чиято е и тук според чл. 154, ал. 1 ГПК доказателствената тежест, не е
представил и доказателства ответницата да е приела изрично/мълчаливо наследството
на посочения си наследодател (чл.
49 ЗН).
А след като е така, същата не може да отговаря за никаква част от задълженията му
по сключения от него приживе с ищеца процесен договор за потребителски кредит (чл.
60, ал. 1 ЗН). След като по делото няма данни същата да е приела
наследството му, тя не може да отговаря за задълженията му, с които е
обременено, включително и за процесните (Р 101-2019-IV г.о.).
Само на това основание предявените от ищеца срещу същата искове по чл. 422, ал.
1 ГПК за признаване за установено по отношение на нея, че му дължи предявената
с исковете част от тези задължения, се
явяват недоказани още в своето основание. Поради това, като неоснователни,
следва да се отхвърлят изцяло така, както са предявени, ведно с акцесорните
искания на ищеца за присъждане на разноските по делото, без преди това да се
обсъждат и по размер, защото това е безпредметно.
При този изход на
делото, само ответницата има право да й се присъдят сторените по същото и в
заповедното производство разноски, в които обаче няма данни същата да е сторила
разноски, поради което такива не й се и присъждат (чл. 78, ал. 3 ГПК и т. 12 от
ТР 4-2014-ОСГТК).
Воден
от горните мотиви, Старозагорският районен съд
Р Е
Ш И:
ОТХВЪРЛЯ
като неоснователни предявените от П., с ЕИК -, със седалище и адрес на
управление -, искове по чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване за установено по
отношение на В.Г.К., с ЕГН **********, с адрес ***, че му дължи, с оглед
припадащият й се дял от наследството на починалият в хода на делото длъжник Г.К.В.,
сумата от 409 лева за главница от неизпълнено задължение по договор за
потребителски кредит № **********/- г., с 58 лева нестойка, и законна лихва
върху главницата от 04.11.2016 г. до изплащането й, за които парични задължения
е издадена заповед № 3108/10.11.2016 г. за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК по ч.гр.дело № 5071 по описа за 2016 г. на Старозагорския районен
съд, както и искането за присъждане на сторените по делото разноски.
РЕШЕНИЕТО
може да бъде обжалвано пред Старозагорския окръжен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните по делото.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: