№ 152
гр. Пазарджик , 23.02.2021 г.
РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, XVII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на двадесет и трети февруари, през две хиляди двадесет и
първа година в следния състав:
Председател:Ани Харизанова
при участието на секретаря Наталия Димитрова
Сложи за разглеждане докладваното от Ани Харизанова Гражданско дело №
20205220102456 по описа за 2020 година.
На именното повикване в 11:30 часа се явиха:
Ищецът М. С. Б. - редовно призована, не се явява и не изпраща
представител. Постъпила е молба с вх. № 3049/22.02.2021 г. от адв. Е. И.,
процесуален представител на ищеца, с която изразява становище по хода на
делото и съществото на спора. Представя списък с разноски по реда на чл. 80
от ГПК.
Ответното дружество „И. А. М.“ АД, ЕИК: **** - редовно призовани, не
изпращат законов или процесуален представител.
Вещото лице М. М. Л. – редовно призована, се явява лично.
СЪДЪТ счита, че не е налице процесуална пречка за даване ход на
делото, поради което
О П Р Е Д Е Л И:
ДАВА ХОД НА ДЕЛОТО:
На основание чл. 143, ал. 1 от ГПК пристъпва към изясняване
фактическата страна на спора.
СЪДЪТ НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 146 ОТ ГПК ДОКЛАДВА ДЕЛОТО:
Подадена е искова молба, в която се твърди, че на 17.12.2018 г. ищцата
е сключила с ответното дружество договор за кредит, по силата на който са й
1
предоставени в собственост заемни средства в размер на 1250, 00 лева, при
фиксиран лихвен процент по заема 35,00%, годишен процент на разходите -
41,74% и срок за погасяване на заема: 34 седмици, с размер на двуседмична
погасителна вноска 82,76 лева.
Твърди се, че съгласно чл. 4 от договора, договорът за заем следва да
бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения: две физически лица -
поръчители, всяко от които да отговаря па следни те изисквания: да
представи служебна бележка от работодател за размер на трудово
възнаграждение; нетният размер на осигурителния му доход да е в размер над
1000,00 лева; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заематели
поръчител по друг договор за паричен заем; да няма неплатени осигуровки за
последните две години; да няма задължения към други банкови и финансови
институции или ако има - кредитната му история в ЦКР към БНБ една година
назад да е със статут не по - лош от „Редовен" или да представи банкова
гаранция с бенефициер - заемодателят, за заемната сума, със срок на
валидност - 30 дни след крайния срок на плащане на задължението по
договора.
В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на условията
визирани в чл. 4, ал. 1 от договора, същият дължи неустойка на кредитора в
размер на 740,69 лева съгласно чл. 4, ал. 2, която той следва да престира
разсрочено заедно с погасителната вноска, към която се кумулира месечна
вноска за неустойка в размер на 43,57 лева, с която неустойка падежното
вземане нараства значително, а именно: сумата от126,33 лева. Доверителката
ми е усвоила изцяло заемният ресурс, но не дължи плащания за лихва и
неустойка, тъй като договорът за кредит е нищожен, поради следните
съображения:
Твърди се, че посоченият в договора фиксиран лихвен процент в размер
на 35,00% не отговаря на действително приложения лихвен процент, тъй като
уговорената неустойка представлява добавък към договорната лихва. Поради
по-високия лихвен процент нараства и стойността на годишния процент на
разходите /доколкото възнаградителната лихва е един от компонентите му/,
но същият не е обявен на потребителя и не е посочен в чл.2 от договора в
действителния му размер в нарушение на изискванията на чл. 5 и на чл. 11, т.
10 от ЗПК. Считам, че с договорения фиксиран лихвен процент в размер на
2
35,00 %, към който се кумулира вземането, представляващо скрита печалба
визирана в чл.4, ал.2 от договора за неустойка, с която кредиторът
допълнително се обогатява се нарушават добрите нрави и се внася
неравноправие между правата и задълженията на потребителят и доставчика
на финансова услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в негов
ущърб, което води до нищожност на договорното съглашение.
Възнаградителната лихва съставлява цена за предоставеното ползване
на заетата сума. Когато е налице явна нееквивалентност между
предоставената услуга и уговорената цена, се нарушава принципът на
добросъвестност при участие в облигационните отношения. Или какго е
прието в решение № 452/25.06.2010 г. по гр. д. № 4277/2008 г. на ВКС, IV г.о.
Твърди се, че съдебната практика приема, че при формиране размера на
възнаградителната лихва, макар нормативно да не е установен императивен
лимит, обективен критерий за добросъвестното й определяне може да бъде
размера на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като
максимален размер. Трайно се приема, че противоречаща на добрите нрави е
уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния
размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на
законната лихва. В тази насока: Решение № 906/30,12,2004 г. по гр. д.
1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 378Д8,05,2006 г. по гр. д. 315/2005г.
на ВКС, 2 г. о.; Решение № 1270/09,01,2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, 2
г. о.; Определение Ns 901/10,07,2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о. По
аргумент от цитираните решения, при необезпечени заеми възнаградителната
лихва следва да не надхвърля повече от три пъти законната лихва. В
настоящият случай договорената между страните лихва надхвърля повече от
три пъти законната, което представлява нарушение на добрите нрави, като
критерий за норми на поведение, установени в обществото, на основание на
това, че тя не отговаря на действителните параметри на договора, тъй като
към нея се кумулира уговорената в чл.4, ал.2 от договора неустойка. Реално
прилаганата договорна лихва накърнява договорното равноправие между
страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на
добросъвестността при договарянето, поради което клаузите, въз основа на
които кредиторът се обогатява неоснователно се явяват нищожни. Поради
това, че нищожните уговорки не произвеждат никакво действие, следва да се
3
приеме, че лихва не е уговорена между страните по продесния договор и
такова задължение не е възникнало за доверителят ми.
Излагат се подробни аргументи във връзка с твърдението, че
договореният размер на възнаградителната лихва противоречи на добрите
нрави, тъй като тя не отговаря на действителните параметри по договора, с
която следва да се увеличи и стойността на реално приложения годишен
процент на разходите
Твърди се, че неустойката за неизпълнението на задължението за
осигуряване на поръчители или представяне на банкова гаранция е загубила
присъщата на неустойката обезщетителна функция, защото чрез нея не се
обезщетяват вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за
кредитора, тъй като щети за кредитора биха настъпили единствено при
настъпила неплатежоспособност на главния длъжник и при невъзможност
вземанията по договора да бъдат събрани принудително от неговото
имущество, като в този случай няма да съществува възможност те да бъдат
събрани и от имуществото на лицата, които биха учредили лично
обезпечение. Предвидената неустойка в размер на в размер на 740,69 лева е
загубила присъщите за неустойката обезщетителна функция, доколкото тя е
близо 60% от заетата сума в размер на 1250, 00 лева, без да зависи от вредите
ог неизпълнението на договорното задължение и по никакъв начин не
кореспондира с последици от неизпълнението. Заемодателят не е тьрсил
обезпечение на вземанията си по договора за кредит, тъй като обезщетението
не служи за обезпечаване на изпълнение на задължението за погасяване на
главницата и договорната лихва по дълга, а за неизпълнено условие за
отпускане на кредита. Предвидено е да се кумулира към погасителните
вноски като по този начин води до скрито оскъпяване на кредита и създава
единствено предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за
сметка на потребителят, което е в противоречие със задължението за
договаряне съобразно принципа за спазване на добрите нрави.
Твърди се, че неустойката е договорена в нарушение на изискванията на
добросъвестността и е излязла извън присъщата й обезпечителна функция.
Излагат се подробни съображения в тази насока.
Твърди се, че кредитодагелят не е търсил обезпечение, тъй като е
4
поставил ограничения и е дал и неизпълнимо кратък срок за осигуряване на
поръчители- едва три дни след сключване на договора. Поставянето на
изискването за осигуряване на лично обезпечение противоречи на целта на
Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. От член 8, параграф 1 от Директива
2008/48 в светлината на съображение 28 става ясно, че преди сключването на
договор за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на
кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това
задължение може да включва да се направи справка в съответната база данни.
Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
преди отпускане на кредита произтича и от разпоредбата на чл.16 от Закона
за потребителския кредит. Цитират европейска съдебна практика.
Твърди се, че кредиторът в настоящият случай е поел риск да отпусне
реално необезпечен и само евентуално обезпечаем кредит, поради това
неблагоприятните последици за кредитодателя са самопричинени, тъй като
гой не е спазил своето задължение за предварителна оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя, поради което финансовата
институция не може да черпи права за себе си от собственото си
противоправно поведение, за да изведе легитимен интерес да претендира
описаната неустойка.
Твърди се, че неустойката по спорния договор има санкционен
характер, но поставянето на условие за обезпечение на задължение за всяка
вноска с поемане на поръчителство от физическо лице, което да отговаря на
изисквания, създаващи значителни за изпълнението им препятствия,
противоречи на принципа на добросъвестността, тъй като цели да създаде
предпоставки за начисляването на неустойката. По изложените съображения,
неустойката е излязла в разрез с добросъвестността извън присъщите й
функции. Предвидено е тя да се кумулира към погасителните вноски като по
този начин води до скрито оскъпяване на кредита. По същество тя е добавка
към възнаградителната лихва на търговеца - заемодател и го обогатява
неоснователно доколкото именно лихвата би се явила цена на услугата по
предоставения заем и в този смисъл би представлявала и печалбата на
заемодателя. Договорена при тези условия тя представлява допълнителна
облага-печалба към възнаградителната лихва, без обаче тя да бъде обявена по
този начин на потребителя по реда на чл. 5 от ЗПК и без тя да бъде включена
5
в договорното съдържание като договорна лихва и като част от II IP,
съобразно императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 9 и г. 10 от
ЗПК.Съгласно чл.5 от ЗПК, преди потребителят да е обвързан от
предложение или от договор за предоставяне на потребителски кредит,
кредиторът или кредитният посредник предоставя своевременно на
потребителя съобразно изразените от него предпочитания и въз основа на
предлаганите от кредитора условия на договора необходимата информация за
сравняване на различните предложения и за вземане на информирано
решение за сключване на договор за потребителски кредит. Информацията по
чл. 5, ал.1 се предоставя във формата на стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителските кредити съгласно
приложение № 2. На плоскостта на настоящият казус, не е извършено
отнапред разясняване на потребителя на клаузите във връзка с крайните
задължения по договора. Видно от съдържанието на договора за предоставяне
на паричен заем и представения стандартен европейски формуляр поради
неспазване на изискванията на чл. 11, т. 9 и т. 10 от ЗПК, същите са изготвени
без заемателят да е бил запознат с действителния размер на ГПР, посочен в
чл.2 от договора обща сума за погасяване.
Твърди се, че както разходите на търговеца, така и печалбата му, би
следвало да са включени в посочения в договора фиксиран лихвен процент,
чиито стойности в конкретния казус не отговарят на действителните
параметри по договора. Чрез уговореното в клаузата на чл.4,ал.2 от договора
се въвежда още един сигурен източник на доход на икономически по- силната
страна. От една страна, неустойката е включена като падежно вземане-
обезщетение на кредитора, а от друга - същата е предвидена в размер, който
не съответства на вредите от неизпълнението, тъй като е съизмерима с
предоставената сума по кредита. По този начин заобикаля ограничението в
чл.19, ал.4 ЗП при определяне ГПР - неустойката представлява близо 60% от
заетата сума. Съгласно пар.1, т. 1 от ДР на ЗПК "общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
6
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. В този смисъл, макар да е предвидена като
неустойка в договора при неизпълнение, сумата по визирана в чл.4, ал.2 от
договора представлява предварително отчетена в падежните вноски сума,
която не е била известна на потребителя, съобразно изискванията на чл. 5 от
ЗПК. Напротив, същата е в противоречие с обявеното в чл.2, т.7 от договора,
в която изрично е предвидено, че общият размер на всички плащания възлиза
на сумата от 1406,92 лева като разпоредбата очевидно не включва
оскъпяването визирано в чл.4 от договора за кредит. Съгласно договора
"обща сума, за погасяване е в размер на 1406,92 лева. В този смисъл,
посочената в договора обща сума за плащане от 1406,92 лева е подвеждаща за
потребителя и същия не е могъл да прецени действителният размер на
задължението си и последиците от забавата си. Клаузата на чл.4, ал.2 от
договора противоречи на добрите търговски практики като илюстрира
директно уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като
задължава последния при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка. /чл. 143, т. 5 ЗЗП/. Такава
разпоредба е в пряко противоречие и с добрите нрави, поради което е и
нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД. Този извод се формира от естеството
на договора за кредит / потребителски с по-слаба и уязвима страна/, от
съотношението на заема и неустойката, от съотношението на законните лихви
и вземането за лихви, към което се калкулира и неустойката, както и от
съпоставка с вредите от неизпълнението.
Твърди се, че поради невключването на неустойката в посоченият в
потребителския договор размер на ГПР, последният не съответства на
действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение, тъй
като реалния лихвен процент не отговаря на реализирания, увеличен със
скрития добавък от неустойката.
Твърди се, че съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията
на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК да бъде посочен точният размер на
дължимия лихвен процент и на ГПР договорът за потребителски кредит като
7
недействителен не поражда права и задължения за страните по заемното
правоотношение. По силата на чл.23 от ЗПК, в този случай потребителят
дължи само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита, поради което ответникът няма правно основание да
претендира исковите суми, тъй като е следвало в ГПР и във ГЛП да бъде
посочено вземането на кредитора за лихва, прикрито като неустойка,
представляващо част от компонентите на ГПР.
Твърди се, че нищожните клаузи на договора относно определянето на
процента на възнаградителната лихва не биха могли да се заместят по право
от повелителни норми на закона, тъй като законодателят не е въвел
императивни размери на цените на кредитите, а и с оглед на задължителното
тълкуване с редица преюдициални заключения на Съда на ЕС, с които е
дадено разрешението, че националните съдилища не са овластени да изменят
съдържанието на неравноправните договорни клаузи,че договорът трябва по
принцип да продължи да действа без друго изменение освен произтичащото
от премахването на неравноправните клаузи, доколкото съгласно нормите на
вътрешното право съществува правна възможност така да се запази
договорът, тъй като ако на националния съд бъде позволено да изменя
съдържанието на неравноправните клаузи в такива договори, подобно
правомощие би могло да застраши постигането на дългосрочната цел на член
7 от Директива 93/13 относно неравноправнте клаузи понеже би способствало
за премахването на възпиращия ефект, който се упражнява върху продавачите
и доставчиците чрез самото неприлагане на неравноправните клаузи спрямо
потребителя /виж дело С-618/10, Banco Espanol de Credito SA, дело C-488/11,
Dirk Frederik Asbeek Brusse и Katarina de Man Garabito и C-397/11, Erika
Joros/.
Твърди се, че неприложима е и втората хипотеза на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД,
тъй като договорът за потребителски кредит не би могло да бъде сключен без
недействителната му част, тъй като той нормативно е уреден като възмезден и
кредиторът не би го сключил без определено възнаграждение за отпуснатия
кредит. Поради това се формира изводът, че недействителността на
уговорката относно договорната лихва води до нищожността на целия
договор.
Моли се съдът да постанови решение, с което да прогласите
8
нищожността на договора за кредит с „И. А. М." АД от 17.12.2018 г. В случай,
че не уважи този иск, в условията на евентуалност, да прогласи нищожността
на клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора за кредит като противоречаща на
принципа на добрите нрави, заобикалящи материално - правните изисквания
на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, накърняващи договорното равноправие между
страните и нарушаващи предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК относно
същественото съдържание на потребителските договори за кредит.
Претендират се разноски.
Сочат се доказателства. Правят се доказателствени искания.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, в
който се твърди, че предявеният установителен иск е недопустим поради
липса на правен интерес от ищцата, тъй като същата е изплатила
задълженията си по така сключения Договор.
Твърдението на процесуалния представител на ищеца, че уговорената
неустойка е добавък към договорната лихва е невярно и неаргументирано.
Уговореният лихвен процент не представлява и не се свежда единствено до
възнаграждение за ползване на главницата до нейното връщане, а е цена на
услугата по предоставяне на паричния заем. Заемът е предоставен от
финансова институция по чл. 3, ал. 2 от Закона за кредитните институции,
която отпуска заеми със средства, които не са набрани чрез публично
привличане на влогове или други възстановими средства, т. е. възможностите
й в тази насока са по-ограничени в сравнение с банките. Достъпът на ищеца
до паричния ресурс - предмет на договора е бърз, лесен и необезпечен.
Обективните ползи за заемателя от този начин на предоставяне на кредит
имат своята цена в гражданския оборот, която е фиксирана в договора и
ищеца се е съгласила да я заплати при сключването му. Поради това тази цена
не може да бъде приравнена на възнаградителна лихва и не следва да бъде
обсъждано съответствието на размера й с добрите нрави. Към момента на
сключване на договора за кредит в действащото законодателство е нямало
ограничение на максималния размер на цената на услугата -предоставяне за
ползване на паричен заем. От друга страна, законната лихва за забава, по
никакъв начин не ограничава правото на страните да уговорят цена на услуга
(ползване на паричен заем) в различен размер. Задължението по чл. 86, ал. 1
9
от ЗЗД не е наречено от законодателя с термина „лихва", а е определено като
обезщетение за вреди от неточното /забавено/ изпълнение или от пълното
неизпълнение на главното задължение. За разлика от лихвата, това вземане
няма възнаградителен характер и не се дължи на договорно, а на законно
основание. Поради това следва да се приеме, че няма пречка страните да
уговарят договорна лихва над размера на законната такава - свободата на
договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД. Размерът
на договорната лихва се определя по взаимно съгласие на страните като част
от договорната свобода, с която същите разполагат. В случая страните
свободно са уговорили съдържанието на договора за кредит, включително и
размера на лихвите. Законната лихва има за цел да регулира лихвата при
забава за изпълнение на едно задължение. Тя не е цена за услуга, а санкция за
неизпълнение. Поради тази причина законната лихва и нейния държавно
определен размер не е показател, на база на който може да се определи дали
една цена за услуга - предоставяне на заем - отговаря на „добрите нрави".
Договорната лихва по своята същност представлява „цена" за ползване на
парични средства за определен период от време. Тази „цена" се формира от
няколко фактора - разходи на търговеца за предоставяне на услугата заем,
конкуренция на пазара, ниво на обслужване, риск от неизпълнение от страна
на Кредитополучателя. „Добрите нрави“ не регулират цените на стоките и
услугите. Нарушение на добрите нрави би имало при заблуждение относно
цената на определена стока, но когато една цена е ясно и коректно посочена,
когато една услуга не е задължителна за ползване и потребителят сам при
свободно формирана воля решава дали иска да я ползва или не при
посочената цена, тогава противоречие с „добрите нрави” не може да има. На
пазара на малките, необезпечени заеми, какъвто е заемът по настоящото дело,
пазарните нива на лихвата са по - високи от нивата на банковите кредити.
Твърди се, че неустойката по своята същност представлява форма на
договорна отговорност, служеща за обезщетение за вредите, причинени от
неизпълнението. Процесната неустойка е начислена вследствие на
неизпълнение на поетите договорни задължения от страна на заемателя за
представяне в срок на обезпечение - поръчител или банкова гаранция.
Предназначението на посочената неустойка е да обезщети евентуалните вреди
от неизпълнението на договора, като обичайните вреди, които причинява
неизпълнението на парично задължение, са пропуснати ползи - от
10
пропуснатата сигурна възможност за печалба, която кредиторът би
реализирал, ако бе получил в срок паричната престация; претърпени загуби -
евентуалните допълнителни разходи, които кредиторът би дължал, ако би си
набавил чрез заем същия паричен ресурс на свободния пазар (за банкови
лихви и такси). Ако заемополучателят добросъвестно беше изпълнил поетото
договорно задължение и беше предоставил такава гаранция, то кредиторът
щеше да е събрал вземането си и нямаше да търпи посочените по-горе вреди.
Съгласно чл. 92, ал. 1 от ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на
задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението без да
е нужно те да се доказват. Фактическият състав, който следва да се
осъществи, за да възникне основанието за заплащане на неустойка за
неизпълнение на договор, включва следните елементи: наличие на валидно
договорно задължение; неизпълнение на задължението; неустойката да е
уговорена. Всичко изброено до тук, съгласно гореизложеното, е налице,
следователно неустоечните задължения са валидно възникнали.
В TP № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСТК на ВКС ,
върховният съд приема, че неустойката следва да е нищожна, само ако
единствената цел, за която тя е уговорена излиза извън присъщата й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Хипотези, които в
настоящия случай не са налице, тъй като уговорената неустойка има
обезщетителна функция.
Въпросът за накърняването на добрите нрави по отношение на
уговорена неустойка следва да бъде решен чрез комплексна преценка - не
само на съдържанието на договорната клауза, но и при отчитане на други
фактори, като свободата на договаряне, равнопоставеността между страните,
функциите на неустойката, както и възможността неизправният длъжник сам
да ограничи размера на неизпълнението, за да не се превърне неустойката в
средство за неоснователно обогатяване. Дори и се приеме, че неустойката е
прекомерна, то това не я прави a priori нищожна поради накърняване на
добрите нрави, а следва да се намали нейният размер.
Констатациите на процесуалния представител на ищеца, че условията
кредитополучателят да не може да изпълни договорното си задължение за
осигуряване на поръчители или банкова гаранция, са необосновани и не
11
отговарят на истината. С подписването на договора, ищецът се е запознал с
изискванията, касаещи представяне на обезпечения под формата на
поръчителство или банкова гаранция. Презюмираме, че след като се е
съгласил с условията, същият е бил сигурен, че има необходимото време, за
да се подготви и да изпълни поетия ангажимент.
Въвеждайки твърдението, че неустойката е добавък към договорната
лихва, с което увеличава и ГПР, т.е., че с неустойката се създават задължения,
които се покриват от ГПР, процесуалният представител на ищеца не е
съобразил разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, в която е предвидено, че при
изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват
разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията
си по договора за потребителски кредит. Следва заключението, че
законодателят е предвидил възможността за начисляването на такива разходи,
като изрично ги е изключил при изчисляване на годишния процент на
разходите по кредита.
Твърди се, че в настоящия случай разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК не
намира приложение и не е налице нарушение на нейните изисквания.
Претендираната неустойка за неизпълнение касае едно допълнително
задължение за предоставяне на обезпечение като поради непредоставянето му
е начислена същата. Периодът, за който е начислена неустойка е от
изтичането на тридневния срок за предоставяне на обезпечението до крайния
срок на договора, а претендираната законна лихва е за период от
настъпването на падежа на договора до изплащане на задължението, тоест за
периода, за който се начислява неустойка за неизпълнение на договорно
задължение, не се претендира обезщетение за забава. И не на последно място
неустойката сама по себе си не е била част от печалбата на Кредитора, а е
договорено между страните обезщетение за неспазване на договорното от
страна на заемателя. Претендираната неустойка представлява такава за
неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение, а не
мораторна неустойка за забава.
Неоснователни са твърденията, че са са налице нарушения и на чл. 11.
ал. 1, т. 9 ЗПК.
По смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ЗПК фиксиран лихвен процент по
12
кредита е лихвеният процент, предвиден в клауза на договор за кредит, по
силата на която кредиторът и потребителят уговарят един постоянен лихвен
процент за целия срок на договора, а съгласно § 1, т. 5 от ДР на ЗПК лихвения
процент по кредита е лихвения процент, изразен като фиксиран или като
променлив процент, който се прилага на годишна основа към сумата на
усвоения кредит. В сключения договор е посочен фиксиран ГЛП, който не се
променя през целия срок на договора и в който не се включва неустойка,
която не е част нито от разходите, нито от договорената лихва печалба. При
положение, че лихвения процент е точно фиксиран в договора и е ясен за
страните, то не може да се приеме, че са нарушени изискванията на чл. 11, т.
9 ЗПК /Решение № 1285 от 27.10.2017 г. на ОС - Пловдив но в. гр. д. №
1764/2017 г./. При фиксирана лихва липсва задължение в договора да се
съдържа информация по чл. 11, ал. 1,т. 9 ЗПК.
Твърди се, че липсват нарушения и на чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК. ГПР е
посочен ясно в сключения договор за заем и е в размер на 41.74 %.
Годишният процент на разходите не е по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена
с постановление на Министерския съвет на Република България - основния
лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно
от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта /виж Постановление
№ 426 от 18 декември 2014 г. за определяне размера на законната лихва по
просрочени парични задължения/. ГПР представлява „печалбата" на
кредитора, под формата на „договорна лихва“ и „другите разходи“, пряко
свързани с договора за потребителски кредит. Съгласно чл. 19, ал. 2 ЗПК
годишният процент на разходите по кредита се изчислява по формула
съгласно Приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него общи
положения и допълнителни допускания.
Твърди се, че процесният Договор за паричен заем напълно отговаря на
изискванията на чл. 22 ЗПК към момента на сключването му. Процесуалният
представител на ищеца посочва, че договорът е недействителен, поради
неспазване императивните изисквания на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.1, т. 7-12 и 20
и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК, без да аргументира твърденията си в тази насока, с
оглед на което същите остават голословни и недоказани. Нещо повече,
разпоредбата на чл. 12, ал. 1, т.7-9 ЗПК е неотносима към процесния договор.
13
Твърди се, че съгласно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП неравноправна
клауза в договор, сключен е потребител, е всяка уговорка в негова вреда,
която не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя.
Неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя - по арг. от чл. 6,
параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО. Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 1
ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са
уговорени индивидуално. Следователно, за да се приложи разпоредбата на чл.
146, ал. 1 ЗЗП, което да доведе до нищожност, освен че клаузата трябва да е
неравнопоставена, трябва да не е индивидуално уговорена между страните по
договора. По аргумент от противното на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, индивидуално
уговорени клаузи са тези, които не са били изготвени предварително и
потребителят е имал възможност да влияе върху съдържанието им. В
процесният случай Договора за паричен заем е сключен по предложение
/искане/ направено от кредитополучателя, от което може да се направи извод,
че му е дадена възможност да влияе върху съдържанието на клаузите на
договора. Същият се е запознал с преддоговорната информация, попълнил е
въпросник за кандидатстване на кредит, въз основа на които са договорени
клаузите от договора. Ищецът не е бил поставен в положение на по-слаба
страна от гледна точка на степента му на информираност и на възможностите,
които му се предоставят да преговаря. Принципът на добросъвестност
изисква в договорните отношения да бъде осигурена защитата на всеки
признат от нормите на правото интерес, а не само на индивидуалния такъв на
някой от договарящите страни. В настоящия случай този принцип не е
нарушен, тъй като в договора между страните са защитени правата и на двете
страни. Правото на заемополучателя да получи заемната сума, да се откаже от
договора, да извърши предсрочно погасяване са реципрочни на правото на
кредитора до получи плащането, разсрочено на ежемесечни вноски.
Волята на страните в договора е изразена ясно и недвусмислено при
сключване на договора за заем. Договорът не е сключен при първоначално
възприети ОУ, а при индивидуални уговорки между страните. Не се
установява волята на страните при сключване на договора да е била различна
от отразената в съставените писмени документи.
ПРЕДЯВЕН Е УСТАНОВИТЕЛЕН ИСК за прогласяване на
14
нищожност на Договор за кредит от 17.12.2018 г. и при условията на
евентуалност ИСК за прогласяване нищожност на клауза на чл. 4, ал. 2 от
Договора.
ПО ДОКАЗАТЕЛСТВЕНАТА ТЕЖЕСТ СЪДЪТ УКАЗВА на ищцовата
страна да установи фактите и обстоятелствата, от които черпи изгодни за себе
си обстоятелства.
СЪДЪТ
О П Р Е Д Е Л И :
ПРИСТЪПВА КЪМ ИЗСЛУШВАНЕ ЗАКЛЮЧЕНИЕТО НА ВЕЩОТО
ЛИЦЕ ПО ДОПУСНАТАТА СЪДЕБНО-СЧЕТОВОДНА ЕКСПЕРТИЗА.
СНЕМА САМОЛИЧНОСТТА НА ВЕЩОТО ЛИЦЕ, КАКТО СЛЕДВА:
М. М. Л. – на 45 години, българка, българска гражданка, неомъжена,
висше образование, неосъждана, работеща, без родство и служебни
отношения със страните.
Вещото лице предупредено за отговорността по чл. 291 от НК.
В.Л. Л.: Известна ми е наказателната отговорност, която нося.
Поддържам изцяло изготвеното от мен заключение.
СЪДЪТ
О П Р Е Д Е Л И :
ПРИЕМА изготвената от вещото лице М.Л. съдебно- счетоводна
експертиза.
На вещото лице М.Л. да се изплати възнаграждение в размер на 300 лв.,
съгласно справка-декларация по внесения депозит.
СЪДЪТ счита делото за изяснено от фактическа страна, поради което
О П Р Е Д Е Л И:
ПРИКЛЮЧВА СЪДЕБНОТО ДИРЕНЕ
ДАВА ХОД НА УСТНИТЕ СЪСТЕЗАНИЯ:
15
Съдът обяви устните състезания за приключени.
Съдът обяви, че ще се произнесе със съдебен акт в законоустановения
срок.
Протоколът написан в с. з., което приключи в 11.45 часа.
Съдия при Районен съд – Пазарджик: _______________________
Секретар: _______________________
16