РЕШЕНИЕ
№
гр. Русе, 17.09.2018 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд -
Русе,
VII - ми състав, в публично съдебно заседание
на 29 август, през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
СЪДИЯ: ЙЪЛДЪЗ АГУШ
при
секретаря МАРИЯ СТАНЧЕВА, като
разгледа докладваното от съдия АГУШ административно дело №
316 по описа за 2018 година, за
да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по реда на чл. 145 и
сл. от АПК, във връзка с чл. 215 и чл. 216, ал. 6 от ЗУТ.
Постъпила е жалба от В.С.С.,
депозирана чрез адвокат-пълномощник В.Д., против Заповед № ДК – 10 – СЦР - 3 от
04.05.2018 г. на Началника на Регионална дирекция за национален строителен
контрол – Северен централен район (РДНСК – СЦР), с която е отхвърлена жалбата
на В.С.С. срещу издаденото от Главния архитект на Община Ветово Разрешение за
строеж № 18 от 09.05.2008 г. за строеж „Магазин за хранителни и промишлени
стоки и кафе-бар“, находящ се в урегулиран поземлен имот (УПИ) XVIII-82, кв. 27 по плана на гр. Ветово, с
възложител Р.С.А., с искане за нищожност, като неоснователна.
В жалбата се релевират основания за
незаконосъобразност на оспорения индивидуален административен акт.
Претендира се съдът да постанови
съдебно решение, с което да отмени оспорената заповед и да върне преписката за
ново произнасяне на административния орган.
Претендира се и присъждането на направените
по делото разноски.
Ответната
страна в производството – Началникът на РДНСК
– Северен централен район – Русе, чрез процесуалния си представител
старши юрисконсулт Цветомира С., счита жалбата за неоснователна, а оспорената заповед
за законосъобразен административен акт.
Претендира
присъждане на разноските по делото - юрисконсултско възнаграждение.
Главният
архитект на Община Ветово, в качеството на заинтересована страна, дава
становище, че жалбата е неоснователна.
Р.С.А.,
в качеството на заинтересована страна,
дава становище, че жалбата е неоснователна.
Съдът,
като съобрази изложените в жалбата доводи за незаконосъобразност на заповедта,
становищата на страните, събраните по делото доказателства и след
служебна проверка за законосъобразност на обжалвания индивидуален
административен акт по чл. 168,
ал. 1 от АПК, във връзка с чл. 146 от АПК, приема за установено следното:
По
фактите
Административното
производство пред Началника на РДНСК – СЦР е започнало по жалба по реда на чл.
216 от ЗУТ, депозирана от В.С.С., заведена в деловодството на органа с вх. № Р
– 35 - 00 – 234 от 23.04.2018 г., с искане да се обяви издаденото от Главния
архитект на Община Ветово Разрешение за строеж № 18 от 09.05.2008 г. за строеж
„Магазин за хранителни и промишлени стоки и кафе-бар“, находящ се в УПИ XVIII-82, кв. 27 по плана на гр. Ветово, с
възложител Р.С.А., за нищожно (л. л. 1 – 3 от преписката).
Със Заповед № ДК – 10 – СЦР - 3 от
04.05.2018 г., предмет на оспорване в настоящото производство, Началникът на
РДНСК – СЦР отхвърля като неоснователна жалбата на В.С.С. срещу издаденото от
Главния архитект на Община Ветово Разрешение за строеж № 18 от 09.05.2008г. за
строеж „Магазин за хранителни и промишлени стоки и кафе-бар“, находящ се в УПИ XVIII-82, кв. 27 по плана на гр. Ветово, с
възложител Р.С.А., с искане за нищожност (л. л. 11 и 12 от преписката).
За
да постанови този акт, органът е приел, че Разрешение за строеж № 18 от 09.05.2008
г. за строеж „Магазин за хранителни и промишлени стоки и кафе-бар“, находящ се
в УПИ XVIII-82,
кв. 27 по плана на гр. Ветово, с възложител Р.С.А., е издадено при стриктно
спазване на разпоредбите на чл. 148, ал. 1, ал. 2 и ал. 4 от ЗУТ – издадено от
главния архитект в рамките на предоставените му със закон правомощия.
При
издаване на обжалваното РС с искане за обявяване неговата нищожност, Главният
архитект не е действал извън предоставените му със ЗУТ правомощия.
Началникът
на РДНСК – СЦР е приел, че Разрешение за строеж № 18 от 09.05.2008 г. за строеж
„Магазин за хранителни и промишлени стоки и кафе-бар“, находящ се в УПИ XVIII-82, кв. 27 по плана на гр. Ветово, с
възложител Р.С.А., е издадено от компетентен орган, в рамките на предоставените
му със закон правомощия, в установената от закона форма и изискуемото от закона
съдържание, при спазване на законовите разпоредби на ЗУТ.
В
Разрешение за строеж № 18 от 09.05.2008 г. (л. 4 от преписката) за строеж
„Магазин за хранителни и промишлени стоки и кафе-бар“, находящ се в УПИ XVIII-82, кв. 27 по плана на гр. Ветово, с
възложител Р.С.А., предмет на контрол за законосъобразност пред началника на
РДНСК – СЦР само относно неговата валидност, е посочено правното основание за
издаването му, а именно чл. 134, ал. 6, чл. 140, ал. 1, чл. 41, ал. 2 и чл.
148, ал.2 от ЗУТ.
РС
е издадено по повод искане № 80 Р – 70 – 2 от 09.05.2008 г.
Процесното
РС е издадено от Главния архитект на Община Ветово въз основа на съгласувани и
одобрени проекти на 09.05.2008 г. (представена скица на л. 6 от преписката).
От
съдържащите се в административната преписка и приобщени към настоящото дело
относими към казуса писмени доказателства се установява още, че е предвидено
строежът да се изгради на границата с УПИ XVII-82, кв. 27, собственост към него
момент на С.С. Х., съгласно НА № 105, том VII, дело № 2833/1980 г. В тази връзка
от Главния архитект на Община Ветово на 07.11.2007 г. е била издадена виза за
проектиране на основание чл.41, ал. 1 и ал. 2 от ЗУТ, видно от която е
допуснато бъдещо застрояване в имота на С.С. Х. (л. л. 75 и 76 от преписката).
Въз
основа на представена нотариално заверена декларация от 11.04.2008 г. (л. 5 от
преписката), с която С.С. Х. дава съгласието си Р.С.А. да извърши строителство
по общата им имотна граница, от Главния архитект на Община Ветово е одобрен
инвестиционен проект и е издадено процесното разрешение за строеж.
На
21.03.2012 г., по искане на възложителя Р.С.А.,*** е презаверил Разрешение за
строеж № 18 от 09.05.2008 г., съгласно разпоредбата на чл. 153, ал. 3 от ЗУТ
(л. 7 от преписката).
По правото
Жалбата е процесуално допустима - подадена е в рамките на преклузивния
срок по чл. 215, ал. 4 от ЗУТ от лице с правен интерес от оспорване на акта.
Разгледана по същество,
жалбата е неоснователна.
Обхватът
на съдебната проверка по силата на чл. 168, ал. 1 от АПК, към който препраща
чл. 219, ал. 1 и ал. 3 от ЗУТ, включва всички основания за законосъобразност на
оспорвания административен акт, закрепени в чл. 146 от АПК.
Обжалваният
индивидуален административен акт е валиден, като издаден от оправомощен орган,
в рамките на неговата компетентност, установена в чл. 216, ал. 2 и ал. 6 от ЗУТ.
Заповедта
е издадена в предвидената форма и съдържа реквизитите по чл. 59, ал. 2 от АПК,
включително изложение на фактическите и правните основания за постановяването
й.
Оспорената
заповед е издадена при спазване на процесуалните правила и в съответствие с
приложимите материалноправни разпоредби.
В
съответствие със закона и напълно обосновани са изводите на Началника на РДНСК
– СЦР за това, че не са налице основания Разрешение за строеж № 18 от 09.05.2008
г. да бъде обявено за нищожно.
В съдебната практика е
характеризирана съществената разлика между основанията за законосъобразност на
административния акт и тези за неговата нищожност.
Критериите (изискванията)
за законосъобразност на административните актове са неспазване на формата,
предвидена в закона; спазване на административнопроизводствените правила;
спазване на материалноправните разпоредби, приложими за съответния
административен акт; съответствие с целта на закона.
Всяко изключително тежко
нарушение на тези признаци може да има за последица нищожен административен
акт.
Следва да се извадят
„извън скоба“ критериите (в най-обобщен вид) за различаване на нищожните от
унищожаемите административни актове при порока „материална незаконосъобразност“
- нищожност на административен акт има, когато: 1. налице е пълна липса на
предпоставките, визирани в хипотезата на приложимата материалноправна норма; 2.
актът е изцяло лишен от законово основание; 3. акт със същото съдържание не
може да бъде издаден въз основа на никакъв закон, от нито един орган.
При контрола за
законосъобразност се преценява съответствието на административния акт със
закона, докато при нищожността - тази преценка се свежда до извеждането на един
много тежък порок, тежък до степен да направи невъзможно съществуването на акта
като такъв. Нищожността се констатира и обявява. Порокът е толкова тежък, че
приравнява административния акт на едно „нищо“ в правния мир, на несъществуващ
факт. В същото време този акт създава една привидност на правни последици,
които заинтересуваното лице, естествено, има интерес да отстрани.
В действащото
българско законодателство няма легално определение на понятието нищожен
административен акт. Нищожността е форма на незаконосъобразност на административния
акт. В зависимост от степента на допуснатия от административния орган порок,
актът се преценява или като нищожен, или като незаконосъобразен и в първия
случай се обявява неговата нищожност, а в другия - административният акт се
отменя като незаконосъобразен, на някое от основанията, посочени в чл. 146 от АПК.
Доколкото в АПК не
съществуват изрично формулирани основания за нищожност на административните
актове, теорията и съдебната практика са възприели критерия, че такива са петте
основания за незаконосъобразност по чл. 146 от АПК, но тогава, когато
нарушенията им са особено съществени - т. е. порокът трябва да е толкова тежък, че да
прави невъзможно и недопустимо оставането на административния акт в правната
действителност. Нищожен е само този акт, който е засегнат от толкова съществен
порок, че актът изначално, от момента на издаването му не поражда правните
последици, към които е насочен и за да не създава правна
привидност, че съществува, при констатиране на основание за нищожност, съдът
следва да го прогласи за нищожен.
При решаване на въпроса за валидността на
административния акт от значение е обективното съответствие на конкретния
административен акт с нормативните изисквания за законосъобразността на
административните актове от дадения вид и категория.
Един административен
акт е нищожен, когато е засегнат от някакъв порок - от неспазване на изрично
изисквани от закона условия за валидността на административния акт или поради
нарушаване на някое от нормативноустановените изисквания за законност на
административните актове - изброени съответно пет порока в чл. 146 от АПК.
Нарушението на
законовите изисквания за валидност на административния акт трябва да е
съществено, изразяващо се в обективно несъответствие между издадения административен
акт и изискванията, и предписанията на закона.
При
незаконосъобразните (унищожаемите) административни актове степента и тежестта
на допуснатата незаконосъобразност при издаване на акта не са радикални
нарушения на законността, като административното решение не страда от тежък или
съществен порок решение.
В този смисъл са
мотивите на Тълкувателно решение № 5 от 20.07.2010г. на ВАС - Общо събрание на
колегиите.
В
Разрешение за строеж № 18 от 09.05.2008 г. е посочено правното основание за издаването
му, а именно чл. 134, ал. 6, чл. 140, ал. 1, чл. 41, ал. 2 и чл. 148, ал. 2 от ЗУТ.
АПК не съдържа изрична квалификация
на пороците, водещи до нищожност на административните актове. Единствено
разпоредбата на чл. 173, ал. 2 от АПК указва правомощията на съда, когато
прецени, че актът е нищожен поради некомпетентност. В тази
връзка, на първо място, следва да се прецени компетентността на органа, издал
процесното решение. Нищожен е актът, който не е издаден от компетентен орган.
Компетентността на органа следва да се преценява по материя, по място и по
степен. Съгласно разпоредбата на чл. 148, ал. 2 от ЗУТ РС е издадено от Главния
архитект на Община Ветово. Следователно органът, издал процесното РС е
компетентен по материя и по място да издаде съответния акт, той не е действал
извън правомощията си.
Друг критерий за
разграничаване на нищожността и унищожаемостта на административните актове се
очертава от степента и/или тежестта на допуснатата
незаконосъобразност при издаването на същия. Преценката за
незаконосъобразност, в смисъл на нищожност, е конкретна, в зависимост от
тежестта на констатирания порок. Следва да бъдат преценени всяко едно от
останалите изисквания за законосъобразност на административния акт, както са
регламентирани в нормата на чл. 146 от АПК, и в случай, че се констатира
нарушение на някое от изискванията, то неговата интензивност и тежест следва да
бъде от такава степен на същественост, която да е достатъчна да обоснове извод
за нищожност.
Порокът във
формата
е основание за нищожност, само когато е толкова сериозен, че практически се
приравнява на липса на форма и оттам - на липса на волеизявление. Формата е
начин за външно изразяване на волеизявлението и за да бъде налице е необходимо
тя е да предписана от закона. Формата е самостоятелно основание за валидно
действие на административния акт и неспазването й води до недействителност на
акта, чиято проявена форма (нищожност или унищожаемост) се определя от степента
на порока. В настоящия случай е спазена изискуемата писмена форма на РС,
материализираното волеизявление е ясно, поради което не е налице порок във
формата.
Съществените
нарушения на административнопроизводствените правила са основания за
нищожност също само, ако са толкова сериозни, че нарушението е довело до липса
на волеизявление. Според правната теория и съдебната практика нарушението на
административнопроизводствените правила е съществено, когато е повлияло или е
могло да повлияе върху съдържанието на акта. В настоящия случай такъв порок
липсва.
Нарушенията
на материалния закон касаят правилността на административния акт, а не
неговата валидност, поради което нищожен би бил на посоченото
основание само този акт, който изцяло е лишен от законова опора -
т. е. не е издаден на основание на нито една правна норма, налице е пълна липса
на предпоставките, визирани в хипотезата на приложимата материалноправна
норма; акт със същото съдържание не може
да бъде издаден въз основа на никакъв закон, от нито един орган. Само пълната липса на предпоставките,
предвидени в приложимата материалноправна норма и липсата на каквото и да е
основание и изобщо на възможност за който и да е орган да издаде акт с това
съдържание би довело до нищожност поради нарушение на материалния закон. Само
при описаните случаи порокът материална незаконосъобразност води до нищожност
на административния акт, а във всички останали до неговата унищожаемост.
Настоящият
казус не е от категорията, при която материалната незаконосъобразност да води
до толкова тежък порок.
Според
разпоредбата на чл. 148, ал. 1 от ЗУТ, строежи могат да се извършват само ако
са разрешени съгласно изискванията на този специален закон. Разрешението се
издава за строежи, предвидени в подробните устройствени планове и
конкретизирани в съответните инвестиционни проекти. Съгласно разпоредбата на
чл. 134, ал. 6 от ЗУТ, когато при прилагане на действащи подробни устройствени
планове се променят само разположението и конфигурацията на предвидените
сгради, в т.ч. при пристрояване и надстрояване на съществуващи сгради, без да
се променят начинът и характерът на застрояването и правилата и нормативите за
съответната устройствена зона, не е необходимо да се изменят тези планове. В
тези случаи конкретното застрояване се определя с виза по чл. 140. Приложената
в случая правна норма на чл. 41, ал. 2 от ЗУТ гласи, че когато допълващо
застрояване не е предвидено с действащия подробен устройствен план, то се
допуска от главния архитект на общината с виза за проучване и проектиране по
чл. 140, ако постройките се застрояват свободно или допрени до сгради на
основното застрояване в урегулирания поземлен имот или свързано с постройки на
допълващо застрояване само между два урегулирани поземлени имота.
Допуснатото
застрояване се отразява служебно в действащия подробен устройствен план, а
съгласно чл. 140, ал. 1 от ЗУТ възложителят или упълномощено от него лице може да
поиска виза за проектиране. Визата се издава от главния архитект на общината в
срок до 14 дни от постъпване на заявлението.
В конкретния
казус от данните по делото се установява, че е предвидено строежът да се
изгради на границата с УПИ XVII-82, кв. 27,
собственост към него момент на С.С. Х., съгласно НА № 105, том VII, дело № 2833/1980 г. Налице е нотариално заверена
декларация от 11.04.2008г. (л. 5 от преписката), с която С.С. Х. дава
съгласието си Р.С.А. да извърши строителство по общата им имотна граница.
Основното
възражение на жалбоподателя, касаещо нарушение на закона, водещо до нищожност на процесното РС,
според него, се състои в това, че цитираната по-горе декларация за съгласие на
собственика на съседния имот е недействителна.
Дори да се приеме,
че липсва такова съгласие, т. е. не е спазена тази предпоставка на закона, това
би довело до противоречие на акта с материалния закон, но не и до неговата
нищожност.
Липсата на съгласие
на собственика на съседния имот да се извърши строителство по обща имотна
граница не е основание за нищожност на разрешението за строеж.
В този случай би
липсвало едно от условията (предпоставките), визирани в хипотезата на
приложимата материалноправна норма. Не се касае за изцяло лишен от законово
основание акт или за такъв, който да не може да бъде издаден със същото
съдържание въз основа на никакъв закон, от нито един орган, както и за пълна
липса на законовите предпоставки за издаването му.
Липсата само на една
от предпоставките е основание за унищожаемост на разрешението за строеж, което
може да бъде релевирано в законния срок само от лицето, чието съгласие за
строежа липсва.
В този смисъл е и Решение
№ 9540 от 11.07.2018 г. на ВАС по адм. д. №
3428/2018 г., II о.
От изложеното
по-горе относно компетентността на главния архитект да издава такива административни
актове, се налага изводът, че липсва и последната предпоставка за нищожност на
процесното РС поради противоречие с материалния закон, а именно акт със същото
съдържание да не може да бъде издаден въз основа на никакъв закон, от нито един
орган.
Несъответствието с целта на закона или т. нар. превратно упражняване
на власт също е порок, водещ само до незаконосъобразност. Само ако
преследваната цел не може да се постигне с никакъв акт, посоченият порок води
до нищожност.
Нищожност ще е
налице и когато целта на закона не би могла да бъде постигната с волеизявлението,
отразено в административния акт.
Процесното РС е
валиден индивидуален административен акт, постановен от компетентен орган, в
предписаната от закона форма, при наличие на необходимите реквизити и съобразно
установените изисквания, поради което е действителен административен акт.
Изтъкнатите в
жалбата доводи за незаконосъобразността му, касателно съобщаване на визата за
проектиране на заинтересованите лица, доколкото касаят преклудираното право на
съдебна защита по чл. 145, ал. 1 от АПК, са неотносими към спора за нищожност и
не следва да се обсъждат.
Акт със съдържанието
и формата на издадения е допустим от правния ред. Разпоредените с него
последици не са нетърпими за правопорядъка по начин, предпоставящ въобще
отричането им, а претендираните от оспорващия пороци представляват типична
проявна форма на незаконосъобразност - те са относими към установяването на
фактите, процесуалните правила или материалните предпоставки за издаване на
разрешението за строеж.
За пълнота на
изложението и с оглед доводи, наведени
от страна на процесуалния представител на жалбоподателя, следва да се посочи,
че всички актове и протоколи, съставени след издаване на РС също са неотносими
към преценката за неговата валидност.
По изложените съображения съдът
приема, че подадената жалба е
неоснователна и следва да бъде отхвърлена.
С оглед изхода на спора, своевременно
направеното искане от процесуалния представител на ответника и като съобрази
разпоредбата на чл. 143, ал. 4 от АПК, във връзка с чл. 78, ал. 8 от ГПК,
вр. с чл. 37 от Закона за правната помощ,
вр. с чл. 144 от АПК и Тълкувателно решение № 3 от 13.05.2010 г. на ВАС по т.
д. № 5/2009 г., настоящият съдебен състав намира претенцията на ответника за
заплащане на юрисконсултско възнаграждение за основателна. Такова следва да се
присъди съгласно разпоредбата на чл. 24 от Наредбата за заплащане на
правната помощ. Последната норма възлага на съда да определи конкретния размер
на юрисконсултското възнаграждение в рамките на определените в разпоредбата
граници. Съдът намира, че в конкретния случай казусът, разглеждан в
производството по адм. дело № 316/2018 г., не се характеризира с особена
фактическа и правна сложност, а освен това не е налице и проявена процесуална
активност от страна на процесуалния представител на ответната страна извън
обикновеното представителство в съдебно заседание, поради което юрисконсултското
възнаграждение следва да бъде определено в размер на 100 (сто) лева.
По изложените съображения жалбата е неоснователна и
следва да се отхвърли.
На основание чл. 172, ал. 2 от АПК,
административният съд
Р Е Ш
И:
ОТХВЪРЛЯ
направеното
оспорване по жалба на В.С.С. против Заповед № ДК – 10 – СЦР - 3 от 04.05.2018
г. на Началника на Регионална дирекция за национален строителен контрол –
Северен централен район.
ОСЪЖДА В.С.С., ЕГН **********, с адрес: ***
да заплати на Регионална дирекция за национален строителен контрол – Северен
централен район сумата 100 (сто) лева разноски по делото - юрисконсултско
възнаграждение.
Решението
подлежи
на касационно обжалване пред Върховния административен съд в 14-дневен срок от
съобщаването му на страните.
СЪДИЯ: