№ 35
*** , 10.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на първи юни, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Пламен Ст. Златев
Членове:Мариана М. Мавродиева
Веселина К. Мишова
при участието на секретаря Катерина Ив. Маджова
като разгледа докладваното от Веселина К. Мишова Въззивно гражданско
дело № 20215500501243 по описа за 2021 година
Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от „Д.к.“ АДСИЦ
против решение № 260048 от 18.01.2021 г., постановено по гр.д. № 3001/2020 г. на
Старозагорския районен съд.
Във въззивната жалба е релевирано оплакване срещу правния извод на районния
съд за неоснователност на исковата претенция. Въззивникът твърди, че
първоинстанционното решение е неправилно, тъй като противоречи на материалния
закон, постановено е при съществено нарушение на процесуалните правила и е
необосновано. Излага съображения по съществото на спора и моли, съдът да отмени
обжалваното решение, а вместо него постанови друго, с което да уважи предявените
искове.
Въззиваемата С.Н.А.. оспорва въззивната жалба и в отговора излагат се
съображения в подкрепа на становището си.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2
ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с
наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт:
1
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Жалбата е
подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което е допустима, а по същество е
неоснователна.
Пред първоинстанционния съд въззивникът „Д.к.“ АДСИЦ (с предишно
наименование „А.к.“ АДСИЦ) е предявил срещу С.Н.А.. от *** иск за установяване на
вземане по чл.422 ГПК. Твърдял е, че в негова полза е издадена заповед за изпълнение
по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 17921/2020 г. по описа на СРС. Твърдял е, че съгласно
договор за издаване и използване на кредитна карта „EUROLINE” от 26.05.2003 г.,
сключен при Общи условия, при действието на Наредба № 16 от 02.03.1995 г. за
плащанията с банкови карти, обективиран в двустранно подписаното заявление за
издаване и използване на кредитна карта „EUROLINE” от 19.04.2003 г., на
ответницата (сега въззиваема) е била издадена кредитна карта и отпусната определена
парична сума, а тя се е задължила да върне усвоената част заедно с начислените
договорни лихви разсрочено - на месечни вноски с установен минимален размер. С
договор за прехвърляне на вземания № 001/15.11.2007 г. Твърдял е, че в срока на
действие на договора ответницата не изпълнявала задължението си за заплащане на
дължимите вноски. Дължимата сума възлизала на 863,92 лв. „Ю.И Е.Д.Б.“ АД и
„Б.Р.С.” АД му прехвърлили вземания по договори за кредит, изброени в приложение
№ 1. Ответницата била уведомена за извършената цесия. Със споразумение от
23.11.2012 г. тя признала съществуването на дълга и се задължила за периода от
01.12.2012 г. до 01.06.2016 г. вкл. да го изплати на 43 месечни вноски, първата от които
в размер на 23 лв., а всяка следваща - 20 лв. и последна изравнителна с падеж
01.06.2016 г. За погасяване на задължението ответницата внесла общо 68 лв. и не е
правила вноски след 08.07.2013 г. Задължението към настоящия момент било в размер
на 385,90 лв., от които 300 лв. главница и 85,90 лв. мораторни лихви. Искал е съдът да
постанови решение, с което да признае за установено вземането му, за което е била
издадена заповед за изпълнение.
Ответницата е оспорила наличието на сключен на 26.05.2003 г. договор за
кредитна карта, какъвто не бил представен от ищеца. Оспорва твърдението, че е
признала съществуването на дълга с подписване на споразумението от 23.11.2012 г.
Твърдяла е, че липсва валидно учредено и съществуващо към датата на прехвърляне на
вземането правоотношение по договор за издаване на кредитна карта от 19.04.2003 г.
сключен между праводателя на ищеца и ответника. Твърдял е, че считано от 15.11.2007
г. титуляр на вземането следвало да се счита „Д.к.“ АДСИЦ, и от който момент най-
късно вземането станало изискуемо и от който започвал да тече 5-годишният давностен
срок по чл. 114 ЗЗД. Не се установявало, че е било постигнато съгласие за сключването
на договор за издаване и използване на кредитна карта "EUROLINE". Дори и да е
установено постигнато съгласие за сключване на такъв договор, то същият не
2
отговарял на изискванията на чл. 7, т. 4 - 8 ЗПК от 2006 г., поради което бил нищожен
поради противоречие със закона. А съгласно правилото на чл. 14, ал. 2 ЗПК, когато
договорът за потребителски кредит е нищожен, потребителят следвало да върне
чистата стойност на кредита, което било сторено от нея. Договор от 26.05.2003 г., ако
приеме, че такъв съществува, би бил нищожен, тъй като съгласно чл. 4 от Наредба №
16 от 2.03.1995 г. издател на банкови карти можел да бъде само банка, получила лиценз
от БНБ, а „Б.Р.С.“АД никога не е било банка и не е притежавало лиценз за такава
дейност. Предвид, че не съществува вземане в полза на цедента, основано на
твърдения договор, то и с извършената цесия такова вземане не било прехвърлено в
полза на ищеца по делото, тъй като сключеното споразумение между ищеца и
ответника относно това вземане било безпредметно. Споразумението от 23.11.2012 г.
не било подписано от лице с представителна власт. В него било посочено, че
кредиторът е представляван от изп. директор И.И.С., а същото носело подписа на лице
на име Х.И.. Липсвала на индивидуализация на вземането, предмет на договора за
цесия. От 26.05.2003 г. до датата на сключване на споразумението на 23.11.2012 г. бил
изтекъл по-дълъг от посочения в чл.110 ЗЗД 5-годишен давностен срок. Искала е съдът
да отхвърли иска.
От фактическа страна първоинстанционният съд е приел за установено, че по
ч.гр.д.№ 2069/2020 г. по описа на Старозагорския районен съд е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК за сумата 300 лева за главница,
представляваща задължение по споразумение от 23.11.2012 г. за признаване и
разсрочване на задължение по договор за издаване и използване на кредитна карта
„EUROLINE” от 26.05.2003 г., с 85,90 лева мораторна лихва от 17.05.2017 г. до
12.03.2020 и законна лихва от 18.05.2020 г. до изплащане на вземането. Приел е, че
съгласно споразумението ответницата се е задължила да погаси задължението си от
863 лв. на 43 месечни вноски, считано от м. декември 2012 г., с краен срок – 01.06.2016
г. Приел е, че ответницата е подала заявление, адресирано до „Б.Р.С.“ АД, а не до
сочената в споразумението от 23.11.2012 г. банкова институция. Приложените към
заявлението Общи условия за издаване и използване на кредитна карта „EUROLINE”
също уреждали отношенията между „Б.Р.С.“ АД като издател на кредитна карта
„EUROLINE” и картодържателя.
От правна страна първоинстанционният съд е приел, че ищецът претендира
вземане по представеното по делото споразумение № 1814630 от 23.11.2012 г., което
има акцесорен характер и предназначението му е да уреди отношенията, възникнали от
договора от 26.05.2003 г. за кредитна карта „EUROLINE”. Приел е, че основно
изискване за действителност на споразумението е наличието на валидно
правоотношение между страните; че спогодбата върху непозволен договор е нищожна,
дори ако страните са се спогодили относно неговата нищожност; че по смисъла на
3
посочената правна норма непозволен е договорът, който е нищожен изцяло на някое
от основанията по чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Приел е, че съгласно чл. 1, ал. 2, т. 10 ЗБ (отм.), в
редакцията му към твърдяната дата на възникване на правоотношението, сделките по
издаване и управление на банкови карти представляват „банкова дейност“ по смисъла
на чл. 1, ал. 4 ЗБ (отм.). Такава може да се извършва само от лице, което е получило
разрешение (лицензия) за банка от БНБ или от банка със седалище в чужбина, която е
получила разрешение (лицензия) от БНБ да осъществява дейност в страната чрез клон.
Според чл. 4 от Наредба № 16/02.03.1995 г. издател на банкова карта може да бъде
само банка. Приел е, че по делото няма данни към 26.05.2003 г. „Б.Р.С.“ АД да е имал
статут на банка и да е притежавал лицензия за извършване на банкова дейност, поради
което твърденият от ищеца договор от 26.05.2003 г. за кредитна карта „EUROLINE”,
сключен с ответницата, е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 пр. 1 ЗЗД – поради
противоречието му с императивните разпоредби на чл. 1, ал. 4, вр. чл. 1, ал. 2, т. 10 ЗБ
(отм.) и чл.4, вр. чл. 2 от Наредба № 16 от 02.03.1995 г. за плащанията с банкови карти
(отм.). Предвид нищожността на договора от 26.05.2003 г., нищожно на основание
чл.366 ЗЗД се явява и споразумението между страните. То не е породило целените
правни последици, респ. за ответницата не е възникнало валидно задължение за
заплащане на претендираната главница в размер на 300 лв.
Въззивният съд, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата
и обсъди защитните тези на страните, при съблюдаване на очертаните с въззивната
жалба предели на въззивното производство, намери въззивната жалба за
неоснователна. Съображенията за това са следните:
Безспорно е, че по ч.гр.д. № 2069/2020 г. по описа на РС – Стара Загора е
издадена заповед за изпълнение срещу С.Н.А.. за сумата от 300 лв. за главница и 85,90
лв. мораторна лихва за периода от 17.05.2017 г. до 12.03.2020 г. Срещу заповедта е
подадено възражение от длъжника, поради което е предявен и установителният иск по
чл.422 ГПК. Предметът по делото е определен от правното твърдение на ищеца в
исковата молба за съществуването на подлежащо на изпълнение вземане, за което е
издадена заповед за изпълнение, съставляващо вземане по споразумение от 23.11.2012
г. за признаване и разсрочване на задължение по договор за издаване и използване на
кредитна карта „EUROLINE“ от 26.05.2003 г., сключен при общи условия, при
действието на Наредба № 16/02.03.1995 г. за плащанията с банкови карти, който
договор е обективиран в двустранно подписано заявление за издаване на кредитна
карта от 19.04.2003 г., като вземането е цедирано на ищеца с договор за прехвърляне на
вземания от 15.11.2007 г., приложение № 1.
Доколкото в исковата молба се твърди наличието на облигационно
правоотношение и възникнало по него за ответника конкретно задължение, чието
4
реално изпълнение заедно с обезщетение за забава се претендира, съдът намира, че
съгласно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК ищецът е следвало да установи при
условията на пълно и главно доказване твърдените от него правопораждащи факти.
Доказването трябва да изключва всякакво съмнение относно осъществяването на тези
факти в обективната действителност. В противен случай ответникът следва да понесе
неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената
тежест, които задължават съда да приеме недоказаното за нестанало. В случая съдът
счита, че ищецът не е провел успешно доказване на обстоятелството, че между него и
ответницата е налице валидно материално правоотношение, по силата на което за нея е
възникнало задължение за заплащане на исковите суми, защото договор за
предоставяне на кредит не е представен. По делото е представено заявление за
издаване на кредитна карта „EUROLINE“, подадено от С.Н.А.. от 19.04.2003 г.,
адресирано до „Б.Р.С.“ АД, с приложени към него Общи условия за издаване и
използване на картата, което обстоятелство не е спорно. Това заявлението не съдържа
никакви конкретни параметри на договор. Те не могат да бъдат заместени и от общите
условия. По делото е представен също така договор от 15.11.2007 г. за прехвърляне на
вземания, сключен между „Ю.И Е.Д.Б.”АД и „Б.Р.С.“ АД, като цеденти и
„А.к.“АДСИД, като цесионер, като в чл. 2 от договора е посочено, че цедентите
прехвърлят на цесионера всеманията си срещу длъжниците съгласно Приложение № 1
към договора. В приложеното извлечение към Приложение № 1 е отразено вземане
към С.Н.А.. в размер на 863,92 лв., с дата на откриване на сметка 26.05.2003 г. и дата на
последно плащане 03.12.2003 г. По делото няма данни този договор да е бил съобщен
на длъжницата, въпреки представеното уведомление, доколкото от него не е видно
извършването на такова връчване. Представено е и споразумение 23.11.2012 г. между
„Д.к.“АДСИЦ (с предишно наименование „А.к.“ АДСИД), като кредитор и С.Н.А..,
като длъжник, за разсрочване на задължение по договор от 26.05.2003 г. за кредитна
карта „EUROLINE“. Нито един от тези документи не съставлява договор за кредит.
Съгласно чл. 430, ал. 1 ТЗ, който текст е приложим в настоящия казус, тъй като
се твърди, че договорът е сключен на 26.05.2003 г., с договора за банков кредит
банката се задължава да отпусне на заемателя парична сума за определена цел и при
уговорени условия и срок, а заемателят се задължава да ползва сумата съобразно
уговореното и да я върне след изтичане на срока. По силата на чл. 430, ал. 3 ТЗ
договорът за банков кредит се сключва в писмена форма. Затова съдът намира, че
процесният договор за издаване на кредитна карта „EUROLINE“ от 19.11.2004 г. е
изцяло нищожен, тъй като липсва предписаната от закона форма. Всяка нищожност по
чл. 26 ЗЗД е изначална и абсолютна и води до пълна невъзможност опорочената
сделка да породи правни последици. Нормата на чл. 26 ЗЗД е императивна
материалноправна разпоредба, за чието приложение съдът следи служебно с оглед
задължителните разяснения, дадени в т. 1 от ТР №1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС.
5
След като процесният договор за кредит страда от порок, обуславящ неговата
нищожност, то същият не може да послужи като основание, от което в полза на ищеца
валидно да възникне вземане срещу ответника за връщане на заета сума на договорно
основание, каквото в случая е заявено от страна на ищеца. И тъй като вземането се
придобива от цесионера по производен начин, то и цедентът не може да се легитимира
като кредитор на вземане, респ. цесионерът не придобива никакви права от цесията.
Този извод не може претърпи промяна от обстоятелството, че по-късно между
ищеца и ответника е сключено споразумение от 23.11.2012 г. Според разпоредбата на
чл.366 ЗЗД спогодбата върху непозволен договор е нищожна, дори ако страните са се
спогодили относно неговата нищожност. Непозволен по смисъла на този текст е
договор, който е нищожен изцяло на някое от основанията по чл. 26 ЗЗД (Р-50-2019, І
т.о.).
Дори да се приеме тезата на въззивника, изложена във въззивната жалба, че
заявлението за издаване на кредитна карта представлява договор между банката и
ответника, съдът намира, че такъв договор е нищожен поради противоречие със закона.
Съгласно чл. 1, ал. 2, т. 10 ЗБ (отм.), в редакцията му към твърдяната дата на
възникване на кредитното правоотношение, сделките по издаване и управление на
банкови карти представляват банкова дейност по смисъла на чл. 1, ал. 4 от закона, а
съгласно чл.45, ал.2 централната банка определя реда за издаване и плащане с банкова
карта. Съгласно чл. 4 от Наредба № 16 от 02.03.1995 г. за плащанията с банкови карти
(сега отм.) банковата карта е електронен платежен инструмент, който може да бъде
издаван само от банка. По делото не се твърди, а и няма доказателства към 26.05.2003
г. издателят на кредитната карта „EUROLINE” „Б.Р.С.“ АД да е имал статут на банка и
да е притежавал лицензия за извършване на банкова дейност. Следователно твърденият
от ищеца договор от 26.05.2003 г. за кредитна карта „EUROLINE”, сключен с
ответницата, е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 пр. 1 ЗЗД – поради противоречието
му с императивните разпоредби на чл. 1, ал. 4, вр. чл. 1, ал. 2, т. 10 ЗБ (отм.) и чл.4, вр.
чл. 2 от Наредба № 16 от 02.03.1995 г. Както бе посочено по-горе, такъв договор не
може да породи правно действие между страните по него. Отново предвид
нищожността на договора от 26.05.2003 г. за кредитна карта „EUROLINE”, нищожно на
основание чл.366 ЗЗД се явява и споразумението от 23.11.2012 г. между страните в
настоящото производство, поради което то не е породило правни последици, респ. за
ответницата не е възникнало валидно задължение за заплащане на претендираната
главница в размер на 300 лв.
Неоснователно е и второто възражение на въззивника, изложено във въззивната
жалба, а именно, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че картата е
банкова и че след като издателят не е имал статут на банка и не е притежавал лицензия
6
за извършване на банкова дейност не може да издава кредитни карти. Съпоставката
между операциите, които могат да се извършват с банкова карта, и тези, които
съгласно Общите условия могат да се извършват с кредитната карта „EUROLINE”,
сочи, че процесната карта има качеството на банкова карта по смисъла на закона, тъй
като в голямата си част тези операции съвпадат. Кредитната банка е вид банкова карта,
която позволява на оправомощения държател да има достъп до средства по
предварително договорен кредит между него и издателя. Следователно, след като към
онзи момент договор за кредит е възможно да се сключи само с банка, издаването на
кредитна карта, чрез която картодържателят усвоява предоставения му кредит, може
да бъде само банкова. В тази връзка следва да се посочи, че въззивникът сам в исковата
си молба твърди, че кредитната карта е издадено при действието на Наредба № 16/1995
г. (отм.), т.е. приема, че тази наредба е приложима в правоотношението. Промяната на
учредителния акт на „Б.Р.С.“ АД, с която е променен предмета на дейност на
търговското дружество, не може да дерогира установените в закона към онзи момент
правила за кредитиране, в т.ч. и за издаване на кредитни карти.
Предвид на тези съображения въззивният съд намира, че въззивната жалба е
неоснователна. Обжалваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено. С
оглед изхода на спора в полза на въззиваемата страна следва да бъдат присъдени
разноски за възнаграждение за един адвокат. В тази връзка е представен договор за
правна защита и съдействие от 05.04.2021, в който е посочено, че правната помощ е
оказана безвъзмездно на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, т. е. липсват доказателства за
реално строени такива. При това положение, съгласно чл.38, ал.3 ЗА на процесуалния
представител на въззиваемата следва да бъде присъдено възнаграждение, платимо от
въззивника. Възнаграждението не може да бъде по-ниско от предвиденото в наредбата,
а именно – 300 лв.
Воден от горните мотиви, Окръжният съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260048/18.01.2021 г., постановено по гр. д. №
3001/2020 г. на Старозагорския районен съд.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал.2 ЗАдв „Д.к.“ АДСИЦ, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление в ***, представлявано от изпълнителния директор
Г.А.Г., ДА ЗАПЛАТИ на адвокат С.Л. Б. от АК Пловдив, *** сумата от 300 лв. (триста
лева), представляваща адвокатско възнаграждение за оказаната правна защита и
съдействие по делото на въззиваемата С.Н.А.. от ***, ***, ЕГН **********.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
7
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8