№ 5853
гр. София , 07.07.2021 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 162 СЪСТАВ в закрито заседание на седми
юли, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:ВАСИЛЕНА ЛЮДМ.
ДРАНЧОВСКА
като разгледа докладваното от ВАСИЛЕНА ЛЮДМ. ДРАНЧОВСКА Частно
гражданско дело № 20211110136717 по описа за 2021 година
като разгледа гр.д. № 36717/2021 г. по описа на СРС, I г.о., 162 състав, за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 410 ГПК.
Образувано е по заявление на „фирма“ ЕООД срещу АН. АС. Ш. за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за сумата от 3342,62 лв., представляваща
непогасена главница по договор за потребителски кредит № ... от 17.08.2018 г. ведно със
законна лихва от 24.6.2021 г. до изплащане на вземането, лихва за забава в размер на 153,18
лв. за периода от 21.10.2018 г. до 27.08.2019 г., законна лихва в размер на 955,84 лв. за
периода от 27.08.2019 г. до 23.06.2021 г., сумата от 979,11 лв., представляваща
възнаградителна лихва за периода от 20.12.2018 г. до 27.08.2019 г., сумата от 2015,02 лв.,
възнаграждение за допълнителен пакет услуги към договора, както и сумата от 30 лв., такси
за извънсъдебно събиране на вземането.
Съгласно разпоредбата на чл. 410, ал. 1, т. 1 ГПК кредиторът може да поиска издаване на
заповед за изпълнение, като по силата на чл. 410, ал. 2 ГПК предметното съдържание на
заявлението следва да отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1 ГПК. Следователно,
предявеното със заявлението парично вземане трябва да бъде очертано с всички
правноиндивидуализиращи белези – страни, предмет (основание, период, вид) и размер, т. е.
по отношение на процесното вземане заявлението трябва да отговаря на изискванията за
редовност на исковата молба, като искането за издаване на заповед и изпълнителен лист
следва да се отхвърли в случаите, когато противоречи на закона или добрите нрави – арг. чл.
411, ал. 2, т. 2 ГПК. Целта на тази правна норма е да не допуска в полза на заявителя да се
издаде заповед за изпълнение за вземане, което не може изобщо валидно да възникне
(поради противоречието му с императивни правни норми и/или добрите нрави), тъй като
проверката дали подобно вземане е спорно или не между страните (каквато е основната цел
на заповедното производство) би била лишена от смисъл.
1
В настоящия случай заявителят твърди, че по посочения договор е предоставил заем в
размер на 3500 лв. със задължение за връщането му на 36 погасителни вноски, ведно с
уговореното възнаграждение. Поддържа (видно и от приложените към заявлението писмени
доказателства), че страните по договора за потребителски кредит са сключили споразумение
за предоставяне на допълнителен пакет услуги (което е неразделна част от договора и е
уговорено и в общите условия към него), изразяващи се в разглеждане на искането за кредит
в най-кратки срокове, възможност за потребителя да отлага плащане на вноски, да намалява
размера на месечни вноски, да променя датата на падеж и да получава бързо и лесно
допълнителни парични средства, за което дължи възнаграждение в непогасен размер от
2015,02 лв. Твърди, че след изпадане на длъжника в забава кредиторът е направил разходи за
извънсъдебно събиране на вземането, поради което претендира такса от 30 лв.
Съгласно разпоредбата на чл. 10а ЗПК, кредиторът може да събира от потребителя такси и
комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит.
Настоящият съдебен състав намира, че т.нар. „допълнителен пакет услуги“, за който се
дължи възнаграждение в размер надхвърлящ половината от размера на предоставения заем,
не попада в приложното поле на цитираната разпоредба. Срещу тази такса (възнаграждение)
не се дължи никакво поведение от страна на кредитора – заявителят изрично е уточнил, че
сумата се дължи за предоставените допълнителни възможности на потребителя да управлява
кредита, като би могъл да променя условията по погасителния си план, както и да получава
допълнителни заеми при облекчени условия. В този аспект това вземане няма характер на
такса, тъй като не се дължи заради извършени разходи, нито заради определени действия,
предприети от кредитора – арг. чл. 10а, ал. 2 и ал. 4 ЗПК. Наименованието на
допълнителния пакет услуги прикрива истинската цел на клаузата да служи за увеличение
на възнаграждението на кредитора за предоставения заем, което от своя страна води до
нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според която годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Добавено към уговореното възнаграждение по
договора, възнаграждението за допълнителния пакет услуги надхвърля размера на
предоставената главница по договора, т.е. несъмнено води до многократно превишаване
тавана на ГПР, което от своя страна обуславя нищожност на уговорката за плащане на това
възнаграждение (арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК) и липса на основание за дължимост на това вземане.
Съдът намира, че таксата за извънсъдебно събиране на вземането също не попада в
приложното поле на чл. 10а ЗПК. Срещу тази такса не се дължи никакво поведение, а
изискуемостта му следва автоматично от момента на изпадане на длъжника в забава. В този
аспект това вземане няма характер на такса, тъй като не се дължи заради извършени
разходи, а по същество служи като обезщетение за вреди от забавата. Съгласно
императивните разпоредби на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, при забава на потребителя
кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата,
която не може да надвишава законната лихва. Следователно, в случай на забава,
2
потребителят по договор за потребителски кредит дължи само обезщетение в размер на
законната лихва, за която по настоящото дело вече е издадена заповед за изпълнение.
Процесната клауза, регламентираща такса за извънсъдебно събиране на вземането,
преследва забранена от закона цел – потребителят да заплати още едно обезщетение за
забава, и в този смисъл е нищожна поради противоречието й с императивните разпоредби на
чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК.
С оглед на изложеното, съдът намира, че на основание чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК заявлението в
посочената част – относно възнаграждение за допълнителен пакет услуги и такса за
извънсъдебно събиране на вземането, следва да бъде отхвърлено.
Така мотивиран, съдът
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ заявление с вх. № 18256/24.06.2021 г. на „фирма“ ЕООД срещу АН. АС. Ш. за
издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК в частта за сумата
от 2015,02 лв., възнаграждение за допълнителен пакет услуги към договора, както и за
сумата от 30 лв., такси за извънсъдебно събиране на вземането.
Разпореждането подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийски градски съд в
едноседмичен срок от връчване на препис на заявителя.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3