Р Е Ш
Е Н И Е
№ 488 /07.08.2018 година, град Хасково
В ИМЕТО НА НАРОДА
Хасковският районен съд,
Девети граждански състав
на двадесет и шести юли две
хиляди и осемнадесета година
в публично заседание в
следния състав:
Председател:
Петър Вунов
секретар: Михаела Стойчева
прокурор:
като разгледа докладваното от съдията Петър Вунов гражданско дело номер 669 по описа на съда за 2018 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на част ІІ, дял І от Гражданския процесуален
кодекс /ГПК/.
Образувано е по искова молба от "Делта Кредит" АДСИЦ с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с 79, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 от Закона за
задълженията и договорите /ЗЗД/ срещу Ф.М.А..
Ищецът твърди, че на 09.11.2005
г. ответницата сключила с „Българска пощенска банка“ АД /с нова фирма "Юробанк
България" АД/ договор за потребителски кредит. Тя просрочила плащане на вноските по
кредита си и съгласно сключения договор остатъкът по него станал предсрочно изискуем. На 05.09.2008 г. "Юробанк И Еф Джи" АД цедирало вземането си по него на ищеца, за което ответницата била уведомена, а
на 19.01.2013 г. между страните било сключено споразумение, с което признала задължението
си и поела задължение
да го изплати
на вноски. Съгласно сключеното споразумение
тя трябвало да го погаси
с една вноска от 1 851.66 лв. в срок до 19.02.2013 г., като при условие, че я заплати
точно и навреме тази ищецът щял
да опрости оставащата част от задължението. Ответницата обаче не платила никаква
част от дължимата
сума, а съгласно т. 6 от споразумение при неточно изпълнение,
на която и да било от
вноските, цялата дължима сума ставала незабавно
предсрочно изискуема без допълнителна покана до длъжника,
като в този случай отпадало и обещаното редуциране
на дълга. Сочи се още, че на 06.11.2017 г. "Делта Кредит" АДСИЦ подало заявление за
издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 от
ГПК срещу ответницата за процесните суми, въз основа което било образувано № ч. гр. д. 2821/2017 г. по
описа на РС – Хасково и по което била издадена исканата заповед, но
срещу нея постъпило възражение
в законоустановения срок. Предвид изложеното се иска да бъде постановено
решение, с което да се приеме
за установено по отношение на ответницата, че дължи
на ищеца по сключеното между тях споразумение от 19.01.2013 г. сумата от 4 833.94 лева, от които 3 703.32 лева за главница и 1 130.62 лева за мораторна лихва за периода от
02.11.2014 г. до 06.11.2017 г., ведно
със законната лихва върху главницата
считано от 06.11.2017 г. - датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, до
окончателното изплащане на задължението. Претендират се и направените деловодни разноски в настоящото и в заповедното производство.
Ответницата оспорва предявените искове. Твърди, че
й били иззети мебели и бяла техника на стойност около 2 500-3 000
лева, но не може да представи доказателства за това. Освен това, от 2006 г.
била безработна, а по късно и онкоболна и моли задължията й да бъдат опростени.
Прави възражение и за погасяването им по давност.
Съдът, като
прецени събраните по делото доказателства,
поотделно и в съвкупност, както и доводите на страните, съобразно изискванията
на чл. 12 и чл.
235, ал. 2 ГПК, приема за установено
от фактическа страна следното:
На 09.11.2005 г. ответницата е сключила с „Българска пощенска банка“ АД договор за потребителски кредит № FL79923,
който наред с погасителния план към него са представени по делото и от тях е
видно, че имат описаното в исковата молба и посочено по-горе съдържание, поради
което не следва да се излага отново текстуално съдържанието
им, като при необходимост техните клаузи ще бъдат обсъдени при преценката на
наведените от страните правни доводи, основани на тях.
От бордеро №
453421/09.11.2005 г. се установява,
че горепосоченият кредит е усвоен от ответницата, по чиято сметка е преведена
сумата от 4 000 лева.
Според извлечение от „Българска пощенска
банка“ АД към 05.09.2008 г. задълженията на Ф.М.А. по договор за потребителски кредит № FL79923
от 09.11.2005 г. възлизат общо на 3 703,32 лева.
От представеното споразумение от 19.01.2013 г. се установява, че страните са констатирали, че съгласно сключен на 05.09.2008 г. договор за продажба на вземания, между „Юробанк И Еф Джи България" АД (бивша „Българска Пощенска Банка" АД), ЕИК ********* и „Бългериън Ритейл Сървисиз" АД, ЕИК *********, в качеството на цеденти, и „Алфа Кредит" АДСИЦ, в качеството на цесионер, ищецът е придобил вземане срещу ответницата, представляващо неплатени суми по договор от 09.11.2005 г. за потребителски кредит, чийто размер е с левова равностойност от 3 703,32 лева. Постигнато е съгласие тя да погаси това си задължение като еднократно заплати сумата от 1 851,66 лева в срок до 19.02.2013 г., като при пълното му и точно изпълнение кредиторът ще счита претенциите си към длъжника за напълно удовлетворени, а при неизпълнение на което и да е от условията от страна на длъжника, изборът на редукция става невалиден и кредиторът има право без покана и без предизвестие да обяви за изискуема цялата неизплатена сума, намалена с направените плащания и да претендира съдебно същата, заедно с дължимите до окончателното й изплащане лихви за забава в размер на основния лихвен процент, определян от БНБ, увеличен с 10 (десет) пункта.
От материалите, съдържащи се в ч. гр. д. № 2821/2017 г. по описа на
РС - Хасково, приложено по настоящото
производство, се установява,
че въз основа
на заявление с вх. № 25466/08.11.2017 г. в полза на ищеца
срещу ответницата е издадена заповед № 1492/10.11.2017 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК за сумата
от 3 703.32 лева
– главница по представеното споразумение, 1 130.62 лева – мораторна лихва за периода от 02.11.2014 г. до 06.11.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 06.11.2017 г. –
до окончателното изплащане на сумата, както и направените по делото разноски в
размер на 96,68 лева за държавна такса и 120 лева за
адвокатско възнаграждение. В предвидения от закона срок е подадено
възражение от ответницата и с разпореждане от
09.02.2018 г. на ищеца е указано, че може да
предяви иск за установяване на вземането си в едномесечен срок и последният е сторил това.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни
изводи:
Предявени са при условията на обективно
кумулативно съединение искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал.
1 ЗЗД, които са
процесуално допустими, доколкото
изхождат от заявител по
образувано заповедно производство срещу длъжника в едномесечния срок от уведомяването
му за своевременно
депозирано от страна на последния възражение срещу издадена заповед за изпълнение относно
процесните
вземания.
Разгледани по същество,
главният иск се явява изцяло основателен,
а акцесорният – частично, поради следните съображения:
Най-напред следва да се посочи,
че предмет на предявения по реда
на чл. 422, ал.1 ГПК специален положителен установителния иск е вземането, за което е издадена
заповедта за изпълнение в развилото се преди това заповедно
производство.
В настоящия случай не се спори, а и от приложеното ч. гр. д. № 2821/2017 г. по
описа на РС – Хасково е видно,
че ищецът основава претенцията
си именно
на гореописаното споразумение от 19.01.2013 г., поради което възраженията на ответницата
за иззети мебели и бяла техника на стойност
около 2 500-3 000 лева са ирелевантни за настоящия спор и не следва да бъдат обсъждани. Освен това, те останаха и недоказани, въпреки дадените
й изрични указания в тази връзка с
Определение № 922/08.03.2018 г.
Безспорно се приема, че по своята
правна същност споразумението представлява договор за спогодба
по смисъла на чл. 365
ЗЗД, който като всеки друг договор има
силата на закон за страните, които
са го сключили, съгласно
чл. 20а ЗЗД. Касае се за отделен, самостоятелен вид договор за разрешаване на един съществуващ
или възможен спор чрез взаимни
отстъпки, като той се характеризира с правноустановително /декларативно/ действие, изразяващо се във взаимното съгласие на двете страни, че правното положение между тях е такова,
каквото го провъзгласява спогодбата; преобразуващо /конститутивно/ действие, когато с нея те приемат изменения
от действителното правно положение; и правнорегулиращо действие с оглед задължението им да
се въздържат от
нейното оспорване занапред, като всяка една от
тях може да иска изпълнението
на признатите или поети от другата
страна задължения. Ето защо основателността на така предявения от ищеца главен иск, зависи от това дали ответницата е изпълнила уговорките по споразумението и
естествено, от валидността на последното. В този смисъл са Решение № 985 от
27.12.2004 г. по т. д. № 97/2004 г. на ВКС, II т. о., Определение
№ 117 от 24.02.2011 г. по
т. д. № 324/2010 г. на ВКС, I т. о., Определение №
575 от 28.09.2011 г. по т.
д. № 1135/2010 г. на ВКС, I т. о., Определение № 586 от 23.08.2011 г. по т. д. №
962/2010 г. на ВКС, II т. о. и др.
Не се спори по делото,
а и от приетото
споразумение от 19.01.2013 г. се установява, че страните са обвързани от валиден договор
за спогодба. В него е отразено
ясно тяхното съгласие по въпросите,
които урежда, а именно претенцията - предмет на спора и по категоричен начин се установява, че чрез взаимни
отстъпки те са целели окончателното уреждане на отношенията им. Следва да се има предвид,
че ответницата не го е оспорила по отношение автентичността на подписите,
а и нито се твърди, нито са
ангажирани доказателства, то да е нищожно и/или с него да не е поето валидно задължение. Ето защо следва да се приеме, че сключеният
договор за спогодба е породил
уговорените между страните правни последици. При това положение съдът е длъжен да реши делото съобразно сключената извънсъдебна спогодба /в този
смисъл вж. С., Ж., Българско гражданско процесуално право. С., 2000, с.
469/. В тежест на ответницата бе да
установи, че е изпълнила задълженията си по нея, но по делото не са събрани
доказателства за изплащането на процесната главница. Тя е дължима със законната лихва, считано от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, по
което е било образувано ч. гр. д. № 2821/2017 г. по описа на
РС – Хасково - 06.11.2017 г., до окончателното й изплащане, по аргумент от разпоредбата на чл. 422, ал. 1 ГПК.
Възражението за погасяване на претенцията за главницата по давност също не може да бъде споделено. Това е така, защото не се касае за периодични плащания по
смисъла на чл. 111, б. „в” ЗЗД, поради което в
случая е приложим общият петгодишен
давностен срок по чл. 110 ЗЗД. Доколкото съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента
на подаването на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение,
а към тази дата –
06.11.2017 г. не е бил изтекъл петгодишен давностен
срок, тъй като падежът му е настъпил на 19.02.2013 г.,
то и това възражение на ответника се явява неоснователно.
По тези съображения съдът счита, че предявеният иск
по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД се явява изцяло основателен и доказан.
Предвид основателността на главния
иск, следва да бъде уважена и претенцията за заплащане на обезщетение за
забава. Тя има акцесорен характер по отношение на главното задължение и присъждането й зависи от неговата съдба. С оглед установеното съществуване на основно
/главно/ парично задължение в размер на 3 703,32 лева,
настъпилата му изискуемост и неговото неизпълнение на падежа, на ищеца се дължи обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Следва да се
има предвид и че страните са уговорили точен момент, в който настъпва изискуемостта на еднократната вноска - 19.02.2013 г., поради което и по арг. от чл. 84, ал.
1 ЗЗД покана
не е необходима. Следователно, считано от следващия ден - 20.02.2013 г. ответницата е изпаднала в забава и дължи на ищеца обезщетение за това до датата, предшестваща подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 05.11.2017 г. /доколкото от
06.11.2017 г. се дължи поисканата законна лихва като правоувеличаваща последица от основателността на предявения главен иск/. Безспорно е, че по отношение на това вземане намира приложение
тригодишната погасителна давност по чл. 111 ЗЗД. Ето защо и с оглед направеното от ответницата
своевременно възражение, за периода от 02.11.2014 г. до 05.11.2014 г. действително то е
погасено по давност, респ. дължимо е за периода от 06.11.2014 г. до 05.11.2017 г. Размерът на акцесорната претенция, определен
от съда съгласно
чл. 162 ГПК с помощта на общодостъпна в интернет компютърна програма за изчисляване
на законна лихва, върху процесната главница за
релевантния период възлиза на 1 129,58 лева.
Предвид изложеното искът по чл. 422, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД следва
да бъде уважен за горепосочената сума, а в останалата част – за разликата до пълния предявен
размер от 1 130,62 лева и за
периода от 02.11.2014 г. до
05.11.2014 г. – да бъде
отхвърлен.
Съгласно т. 12 на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по
тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съдът, който разглежда
специалния установителен иск, предявен по реда
на чл. 422, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени
и в заповедното производство,
и то с осъдителен диспозитив, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските както в исковото,
така и в заповедното производство.
В случая към датата на подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение ответницата е дала повод
за образуване на заповедното производство, тъй като към този
момент, а и към настоящия, не е погасила процесните вземания. Ето защо следва да бъде ангажирана
отговорността й за сторените от ищеца разноски
по ч. гр. д. № 2821/2017 г. по
описа на РС – Хасково. От представените по него писмени
доказателства се установява,
че те са
действително направени, но съобразно установения по делото
размер на спорните вземания, следва
да бъдат намалени на общо 216,63 лева.
С оглед изхода на настоящото производство и че страните претендират разноски, на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК, на ищеца следва да се присъдят такива, съразмерно на
уважената част от исковете, а именно сумата от 783,33 лева, съобразно представения списък по чл. 80 ГПК.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ответницата има право на разноски, но не следва да й бъдат присъждани,
предвид липсата на изрично заявена претенция за тяхното заплащане и ангажирани
доказателства за извършването им.
Мотивиран от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, по отношение на Ф.М.А., ЕГН **********, с адрес: ***, че дължи на „Делта Кредит" АДСИЦ, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр. София, район Искър, бул. „Христофор Колумб” № 43, със съдебен адрес:***, кантора 3, по сключеното между тях споразумение от 19.01.2013 г. сумата от 4 832,90 лева, от които 3 703,32 лева за главница и 1 129,58 лева за мораторна лихва за периода от 06.11.2014 г. до 05.11.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 2821/2017 г. по описа на РС – Хасково - 06.11.2017 г. до окончателното й изплащане, като иска за установяване съществуването на мораторна лихва в останалата му част – за разликата до пълния предявен размер от 1 130,62 лева и за периода от 02.11.2014 г. до 05.11.2014 г., ОТХВЪРЛЯ.
ОСЪЖДА Ф.М.А., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на „Делта Кредит" АДСИЦ, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр. София, район Искър, бул. „Христофор Колумб” № 43, със съдебен адрес:***, кантора 3, сумата от 999,96 лева, от която 783,33 лева, представляваща направени разноски по настоящото дело и 216,63 лева, представляваща направени разноски по ч. гр. д. № 2821/2017 г. по описа на РС – Хасково, за която е издадена Заповед № 1492/10.11.2017 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, съразмерно на уважената част от исковете.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд Хасково в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
СЪДИЯ:/п/
не се чете.
/Петър Вунов/
Вярно с
оригинала!
Секретар:
Ц.С.