Р Е Ш
Е Н И Е №
гр. Сливен, 04.06.2020г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,
гражданско отделение, в публично заседание на трети юни през две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ
БЛЕЦОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТЕФКА
МИХАЙЛОВА
мл.с.
СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА
при секретаря Р. . като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр.д. №152 по
описа за 2020 година, за да се произнесе, съобрази следното:
Производството
е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба против Решение №361/13.12.2019г.
по гр.д.№189/2019г. на Новозагорски районен съд, с което е отхвърлен като неоснователен
предявения от „ОТП Факторинг България“ ЕАД, гр.София против Г.Д.Б. ***
осъдителен иск за сумата от 7898,83лв. по Договор за кредит за текущо
потребление от 14.12.2006г. и Допълнително споразумение от 23.06.2010г., от
които: 6835,37лв. главница; 764,99лв. договорна лихва от 04.12.2006г. до
06.09.2011г. и 298,47лв. лихва за забава от 29.03.2011г. до 06.09.2011г., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от 28.09.2018г.
Въззивната
жалба е подадена от ищеца в първоинстанционното производство „ОТП Факторинг
България“ ЕАД, гр.София и с нея се обжалва първоинстанционното решение изцяло.
Дружеството въззивник „ОТП
Факторинг България“ ЕАД, гр.София обжалва посоченото решение изцяло като
неправилно и незаконосъобразно. Счита, че от събраните по делото доказателства
се установили фактите, свързани с отпускане и усвояване на кредита,
предоговарянето му с допълнително споразумение от 23.06.2010г. и надлежното му
цедиране от Банка „ДСК“ на него като цесионер с договор от 16.08.2012г.
Посочва, че на база изрично упълномощаване от цедента е изпратил до длъжника
уведомително писмо за цесията чрез „Български пощи“ ЕАД с обратна разписка на
посочения в договора за кредит адрес. Пратката не била потърсена от
кредитополучателя, който не бил уведомявал Банката за смяна на адреса. Поради
това счита, че длъжникът е редовно уведомен за цесията. Евентуално, ако съда не
приеме тези съображения, посочва, че съгласно практиката, с връчване на
исковата молба и книжата към нея, в т.ч. уведомлението на особения представител
на длъжника в хода на исковото производство, същият следва да се счита за
редовно уведомен. На следващо място развива подробни съображения относно
основния мотив на районния съд за отхвърляне на иска му – настъпила погасителна
давност, който извод въззивникът не приема. На база задължителните указания на
ВКС, дадени в т.18 от ТР №4/18.06.2014г. по тълк.д.№4/2013г. на ОСГТК на ВКС
посочва, че тъй като няма по делото данни за обявяване от страна на Банката на
предсрочната изискуемост на кредита, то последния не следва да се счита за
предсрочно изискуем. Крайният падеж на задължението посочва, че е 23.11.2014г.,
от която дата според него е започнала да тече погасителната давност, прекъсната
с депозиране на исковата молба на 28.09.2018г., от което било видно, че
5-годишният давностен срок не е изтекъл. Неправилно районният съд приел, че
претендираното вземане за главница е изискуемо от 07.09.2011г. – датата на
издаване на извлечението от счетоводните книги на банката, което обаче не
удостоверява обявяване на предсрочна изискуемост. С оглед изложеното,
дружеството въззивник моли съда да отмени изцяло обжалваното първоинстанционно
решение като неправилно и незаконосъобразно и да постанови ново, с което да
уважи изцяло предявените осъдителни искове за сумите по Договора за кредит за
текущо потребление от 04.12.2006г. и Допълнително споразумение от 23.06.2010г.,
сключени с „Банка ДСК“ ЕАД, цедирани на него. Претендира присъждане на
направените по делото разноски.
С
въззивната жалба не са направени доказателствени искания за въззивната фаза на
производството.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от насрещната страна Г.Д.Б. чрез
назначеният му в първоинстанционното производство особен представител адв. Т.Т.,
отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК.
В срока по чл.263, ал.2, вр. ал.1 от ГПК няма подадена
насрещна въззивна жалба.
С отговора на въззивната
жалба, подаден от назначения на ответника в първоинстанционното производство
особен представител - адв. Т.Т., се оспорват изцяло твърденията във въззивната
жалба. Направен е подробен анализ на установените по делото факти и на мотивите
на първоинстанционния съд и са изложени съображения относно тяхната правилност
и законосъобразност. Напълно споделя извода за погасяване по давност на
вземанията на ищеца и развива подробни съображения относно института на
погасителната давност. Намира за неоснователни и противоречиви твърденията на
въззивника, че предсрочна изискуемост на вземанията му не била настъпила към
07.09.2011г., която дата сам ищецът е посочил в исковата си молба, а
впоследствие се опитвал да нагласи датите, както му биха били изгодни. Счита,
че издадения по ч.гр.д.№892/2011г. изпълнителен лист превръщал вземането в
ликвидно и изискуемо и от този момент запознала да тече погасителна давност,
която била изтекла, както за главницата, така и за лихвите. С оглед изложеното,
моли въззивния съд да потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно.
Няма направени доказателствени искания.
В с.з., дружеството въззивник
„ОТП Факторинг
България“ ЕАД, гр.София, редовно призовано, не се представлява.
По делото е постъпило писмено становище от процесуалният му представител по
пълномощие юриск. Г., която посочва, че поддържа въззивната жалба на изложените
в нея основания и моли за уважаването й. Моли съда да отмени обжалваното
първоинстанционно решение и вместо него да постанови ново, с което да уважи
изцяло исковата претенция. Претендира присъждане на направените по делото
разноски.
В с.з. въззиваемият Г.Д.Б., редовно призован, не се явява.
Представлява се от назначеният му от първоинстанционния съд по реда на чл.47,
ал.6 от ГПК особен представител адв. Т.Т., която оспорва
въззивната жалба и поддържа изложените в отговора на въззивната жалба
съображения относно неоснователността й. Моли съда да потвърди обжалваното
първоинстанционно решение като правилно и законосъобразно.
Въззивният съд намира
въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261
от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект,
имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен
съд.
При извършване на служебна
проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че
обжалваното съдебно решение е валидно.
При проверката за
допустимост на решението /същото е обжалвано изцяло/, настоящата инстанция
констатира, че същото е частично
недопустимо, в частта, с която първоинстанционния съд е разгледал и се е
произнесъл, като ги е отхвърлил като неоснователни, осъдителни искове за
заплащане на сумата от 764,99лв. - договорна лихва от 04.12.2006г. до 06.09.2011г. и на сумата
от 298,47лв. - лихва за забава от 29.03.2011г. до 06.09.2011г., с каквито искове обаче не е бил сезиран. Съображенията за това са следните:
Районният съд е сезиран с
предявени от цесионера „ОТП Факторинг България“ ЕАД, гр.София против длъжника –
кредитополучател Г.Д.Б., при условията обективно съединяване, както следва: 1. Кумулативно
съединени положителни установителни искове с правно основание чл.422, ал.1, вр.
чл.415, ал.1, т.2 от ГПК за признаване за установено, че ответника –
кредитополучател Г.Д.Б. дължи вземания, за които е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по
чл.417 от ГПК от 09.09.2011г. и изпълнителен лист от 12.09.2011г. по
ч.гр.д.№891/2011г. по описа на РС – Нова Загора, произтичащи от Договор за
кредит от 04.12.2006г. и допълнително споразумение от 23.06.2010г., сключени с
цедента „Банка ДСК“ ЕАД, гр.София, включващи сумата от 6835,37лв. – главница, 764,99лв. договорна лихва от
04.12.2006г. до 06.09.2011г. и 298,47лв. лихва за забава от 29.03.2011г. до
06.09.2011г. и
2. Предявен при условията на евентуалност
осъдителен иск за заплащане от страна
на ответника на сумата от 6835,37лв. по Договора за кредит от 04.12.2006г. и допълнително споразумение от
23.06.2010г., сключени с цедента „Банка ДСК“ ЕАД, гр.София, ведно със законната
лихва от датата на исковата молба до окончателното плащане на сумата. Условието
за евентуалното предявяване на осъдителния иск, ищцовото дружество определя по
следния начин: ако съда прекрати производството по установителния иск по чл.422
от ГПК или отхвърли иска по чл.422 от ГПК като неоснователен.
С Определение
№512/17.09.2018г. по ч.гр.д.№891/2011г. на НЗРС, потвърдено с Определение
№586/19.11.2018г. по възз.ч.гр.д.№510/2018г. на СлОС, е обезсилена частично
Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК от 09.09.2011г. и
изпълнителен лист от 12.09.2011г. по ч.гр.д.№891/2011г. по описа на РС – Нова
Загора в частта относно длъжника Г.Д.Б. – кредитополучател, на основание чл.415, ал.2 ГПК /стара редакция/, поради непредставяне на доказателства за предявен иск за
установяване на вземанията в срок и е прекратено частично производството по
ч.гр.д. №891/2011г. на НЗРС по отношение на длъжника Г.Д.Б..
С Определение
№474/18.07.2019г. по гр.д.№189/2019г. по описа на НЗРС, постановено по реда на
чл.140 от ГПК, след констатиране на влязлото в сила Определение №512/17.09.2018г. по
ч.гр.д.№891/2011г. на НЗРС, производството
по предявения положителен установителен
иск по чл. 415, ал.1, вр. чл. 422 от ГПК по гр.д.№189/2019г. по описа на НЗРС, е прекратено като недопустимо и в
доклада съда изрично е обявил на страните, че производството продължава
единствено по предявения, като евентуален, осъдителен иск. Определението в
неговата прекратителна част не е обжалвано и е влязло в сила.
Следователно, предмет на
производството по гр.д.№189/2019г. по описа на НЗРС е единствено осъдителния
иск по чл.79 от ЗЗД за заплащане на сумата от 6835,37лв. – главница по Договор за кредит от
04.12.2006г. и допълнително споразумение от 23.06.2010г., сключени между
ответника Б. и цедента „Банка ДСК” ЕАД, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от подаване на исковата молба.
Осъдителни искове за
заплащане на договорна лихва и лихва за забава /санкционираща лихва/ не са
предявени от ищцовото дружество нито с исковата молба, нито последващо в хода
на процеса и такива не са предмет на производството по делото пред НЗРС. По
този начин, като е разгледал и се е произнесъл по непредявените искове за
заплащане на договорна
лихва в размер на 764,99лв. от 04.12.2006г. до 06.09.2011г. и лихва за забава в
размер на 298,47лв. за периода от 29.03.2011г. до 06.09.2011г., районният съд се е
произнесъл свръх петитум, в нарушение на принципа на диспозитивното начало в
гражданския процес /чл.6 от ГПК/. Това произнасяне над петитума е недопустимо и
въззивният съд, след като служебно констатира това при задължителната проверка
за допустимост на обжалваното изцяло решение, следва да обезсили решението на
НЗРС в частта, която е отхвърлен като
неоснователен осъдителния иск за заплащане на сумите 764,99лв. договорна лихва от
04.12.2006г. до 06.09.2011г. и 298,47лв. лихва за забава от 29.03.2011г. до
06.09.2011г.,
като недопустимо.
В останалата част решението
на Новозагорски районен съд е допустимо.
При извършване на въззивния
контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение,
обжалвано изцяло, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред
районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е частично незаконосъобразно и неправилно.
Изложените във въззивната
жалба оплаквания за неправилност на атакуваното решение са частично
основателни.
Този състав на въззивния
съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и
кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272
от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.
Предмет на производството
пред Новозагорския районен съд, както бе посочено по-горе, е осъдителния иск,
предявен от цесионера ОТП Факторинг България“ ЕАД, гр.София против Г.Д.Б. за заплащане на
сумата от 6835,37лв. – неизплатена главница по Договор за кредит за текущо потребление от
04.12.2006г. и допълнително споразумение към него от 23.06.2010г., сключен с цедента „Банка
ДСК” ЕАД, гр.София, ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата
молба /28.09.2018г./ до окончателното й изплащане, намиращ правното си
основание в чл.79 от ЗЗД.
На първо място, по въпроса
относно цедираното вземане, обосноваващо правото на цесионера да предяви
настоящия осъдителен иск, следва да се посочи, че въззивният съд като краен
извод приема посоченото от районния съд, че длъжника е уведомен за цесията и е
настъпило действието й по чл.99, ал.4 от ЗЗД, но не по изложените от районния
съд съображения.
Вземанията по процесния Договор за кредит за текущо
потребление от 04.12.2006г. и допълнително споразумение към него от 23.06.2010г. са цедирани от кредитора „Банка
ДСК” ЕАД, гр.София на цесионера ОТП Факторинг България“ ЕАД, гр.София с Договор за прехвърляне на
вземания от 16.08.2012г. Възможност за
цедиране на вземанията по договора е предвидена в Общите условия на Банката,
приети от длъжника и станали чат от договорните такива.
По правната си същност договорът за цесия /прехвърляне
на вземане/ представлява съглашение, при което носителят на едно вземане го
отстъпва на едно трето лице. В този договор не участва само длъжникът, спрямо
когото се прехвърля вземането, необходимо за валидността му обаче е съгласието
на първоначалния и новия кредитор. От своя страна длъжникът следва да е
уведомен за прехвърлянето от предишния кредитор, за да има то действие за него
/чл.99, ал.4 от ЗЗД/. Договорът за цесия е валидно сключен между страните –
цедент и цесионер, но за да породи действие спрямо длъжника, който не е страна
по него, то е необходимо надлежното му уведомяване по чл.99, ал.3 от ЗЗД.
На първо място, уведомлението е изпратено от цедента /по
силата на нарочно упълномощаване/ с обратна разписка на постоянния адрес на
длъжника, посочен от самия него в договора, като съобщението е с пощенско
клеймо от 26.09.2012г. и пратката е върната като „непотърсена“. Настоящият
състав не приема, че с този еднократен и неуспешен опит за връчване,
уведомлението за цесията е връчено редовно на длъжника. Второ уведомление за цесията не е изпращано. В случай, че кредиторът е избрал да връчи
уведомление на длъжника чрез пощенска пратка, както е в случая, то съгласно
разпоредбата на чл.
36, ал. 2 от Закона за пощенските услуги
условията за доставянето на пощенските пратки се определят според Общи правила,
приети с решение № 581/27.10.10 г. от Комисията за регулиране на съобщенията. Удостоверителна сила за получаване на съобщението
има осъщественото връчване в случаите на препоръчана пощенска пратка, която е доставена на адреса на получателя
срещу подпис (чл. 5, ал. 1 от Общите правила) или на пълнолетен член на
домакинството на получателя, живеещ на адреса, срещу подпис и документ за
самоличност (чл. 5, ал. 2 от Общите правила). В чл. 5, ал. 3 на Общите правила
са разписани действията, които следва да извършат пощенските служители, когато
препоръчаната пощенска пратка не е предадена при посещение на адреса.
Пощенският оператор удостоверява, че пратката не е доставена на адреса и същата
е върната на подателя съгласно изричното указание в чл. 14 от правилата. Общите
правила и чл. 36, ал. 2 от Закона за пощенските съобщения не въвеждат фикция,
че при липса на фактическо връчване, дори и при изпълнение на задълженията на
пощенския оператор по чл. 5, ал. 3, пратката ще се счита за доставена на
получателя.
При уговорка в договора кредиторът да може
да извърши уведомлението с препоръчана пощенска пратка, следва връчването да е
удостоверено по реда на чл. 5, ал. 1 и ал. 2 на Общите правила, приети на
основание чл. 36,
ал. 2 от Закона за пощенските съобщения. Удостоверителното
изявление на пощенския оператор за отсъствието от адреса и за неявяването в
пощенската служба по чл. 5, ал. 3 от Общите правила не презумира
недобросъвестното поведение на получателя
(например укриване или отказ за получаване или узнаване на съдържанието на
съобщението), тъй като последният не е страна по договора между подателя и
пощенския оператор.
Допустимо е в договора страните да са
предвидили, че изявлението на едната от страните ще се счита за достигнало до
другата страна без фактически същото да е получено. Такава клауза, която фингира недоставено или само изпратено
съобщение като получено, би била в съответствие с принципите на добросъвестно
упражняване на правата на кредитора, ако ясно разписва определени предпоставки
и/или фактически констатации, при наличието на които ще се счита, че е положена
дължимата грижа, както и ако според договора опитът за предаване на съобщението
(на адрес или на адресат) се приравнява на фактическото му получаване. В случая
обаче, в договора за кредит нарочна фингираща клауза не е предвидена.
Съдебната практика приема,
че цесията следва да се счете за надлежно
съобщена на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента уведомление е
връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която новият кредитор
е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане.
Като факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуването на
спорното право, получаването на уведомлението от цедента, макар и като
приложение към исковата молба на цесионера, следва да бъде съобразено от съда
при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл.
235, ал. 3 ГПК.
В случая, с исковата молба ищецът е представил за
връчване и уведомлението за цесията на длъжника, което съгласно препотвърдената
съдебна практика, следва да се зачете съгласно чл.
235, ал. 3 от ГПК като нов факт настъпил в хода на делото. Ответникът
отново не е намерен на същия си постоянен адрес и е приет за редовно призован
по реда на чл. 46 ал 5 от ГПК. Назначен му е особен представител по чл. 46 ал.
7 от ГПК на разноски на ищеца, с оглед охрана на интересите му, на когото са
връчени всички книжа.
Връчването на всички книжа по делото на ответника е
надлежно, ако е направено на особения представител и от този момент се пораждат
свързаните с факта на връчване правни последици. Това се отнася и до
уведомлението по чл. 99 ал. 3 от ЗЗД за извършеното прехвърляне на вземането и
то поражда последиците по чл. 99 ал. 4 от ЗЗД. В тази връзка е налице практика
на ВКС /Р. №
148/02.12.2016 г. по т. д. № 2072/2015 г. на ВКС, I т. о., Р. № 25/03.05.2017 г.
по гр. д. № 60208/2016 г. на ВКС, II г. о. и др./, приложими в случая по
аналогия, в която се застъпва най-общо становището, че кредиторът, ако не е
уговорено друго, може да избере начин за връчване на своите изявления на
длъжника, включително и чрез нотариална покана, и той ще е редовно осъществен,
ако е била проведена процедура по чл. 50 ЗННД вр. чл.
47, ал. 1-5 ГПК - отсъствието от адреса по чл. 47 ГПК се удостовери от длъжностното лице, а съобщенията се считат за връчени,
т. е. и без да е необходимо назначаване на особен представител в нотариалното
производство.
Поради това, щом в исковата молба е обективирано
изявление на кредитора-ищец, че уведомява от името на праводателя си – цедент,
първоначален кредитор по договора за заем, прехвърлянето на вземането му и
самото уведомление е приложено към нея, връчването на особения представител
представлява надлежно уведомяване на длъжника-ответник. Следователно, налице е
валидна цесия, която е съобщена на длъжника и е породила спрямо него правни
последици.
На следващо място следва да се обсъди самото кредитно
правоотношение, пораждащо претендираното с исковата молба право.
В случая, предмет на предявения иск е вземане,
произтичащо от сключен между ответника в първоинстанционното производство Г.Д.Б. и цедента „Банка ДСК“
ЕАД, гр.София Договор
за кредит за текущо потребление от 04.12.2006г. и допълнително споразумение към
него от 23.06.2010г. С договора за кредит банката е
предоставила на ответника Б. потребителски кредит в размер на 10000 лв. за срок
от 96 месеца, с падеж 05-то число на месеца, при ГПР от 9,29% и възнаградителна
лихва, формирана от базов лихвен процент 4,69% и надбавка от 2,76 процентни
пункта, т.е. общо 7,95%. Крайната дата на издължаване на кредита е определена на
29.11.2014г. /последната 96-та вноска/.
С допълнителното споразумение от 23.06.2010г. страните
договарят нов общ лихвен процент от момента на сключване на споразумението –
14,95% общо и ГПР 17,23%. Договорена е промяна на крайната дата на окончателно
издължаване на кредита – 23.11.2014г. /падеж на последната 96-та вноска/ и
числото за месечната вноска – 23-то число, без да се променя броя на вноските.
Към договора и допълнителното споразумение са
приложени съответни погасителни планове и ГПР, подписани от клиента Б..
Посочени са съответните суми от главница, лихва и такса, включени във всяка
отделна вноска по кредита. Клиента – ответника е подписал информацията за
таксите по кредита и общите условия за предоставяне на кредит за текущо
потребление.
Между страните не се спори и от събраните по делото
писмени доказателства, в т.ч. заключението на СИЕ, е установено, че сумата по
договора от 10000лв. е получена от ответника – преведена е по посочена в
договора разплащателна сметка при сключване на договора, т.е усвоена е от него,
по която сметка следва да се извършва и погасяването на вноските по кредита.
По делото е установено, че ответника Б. е погасявал
вноските по погасителния план до 14.02.2011г. /това е последната вноска
направена от него, видно от заключението на СИЕ/. След тази дата плащане не е
постъпвало.
Въззивният състав приема, че договора за кредит във
всичките му части е действителен, отговаря на законовите изисквания относно
форма, съдържание; към него има подписан подробен погасителен план; клиента е
запознат и е подписал общите условия към договора. Не се установиха нищожни
клаузи от договора за кредит. Уговорените ГПР и ГЛП са в рамките на законоводопустимите, ясно уговорени и не се явяват сами по себе си неравноправни
клаузи.
По въпроса настъпила ли е или не предрочната
изикуемост на кредита, въззивният състав не споделя извода на районния съд
/всъщност изцяло немотивиран, тъй като е приел този факт за настъпил без да
изложи каквито съображения в тази насока/. Възраженията във въззивната жалба в
тази насока са изцяло основателни. Този въпрос е от значение относно
произнасянето по направеното с отговора на исковата молба възражение за изтекла
погасителна давност.
Вземането, произтичащо от договор за
банков кредит, става изискуемо, ако кредиторът е упражнил правото си да направи
кредита предсрочно изискуем, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за
обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Волеизявлението на банката -
кредитор следва да е обективирано в писмен документ и да съдържа ясно изразено
позоваване на обстоятелствата по чл.
60, ал. 2 на Закона за кредитните институции или
на обстоятелства, уговорени в договора, които дават право на кредитора да
упражни правото да обяви предсрочна изискуемост на кредита. В писмения документ
кредиторът може да определи и срок за изпълнение на задължението от длъжника,
но във всички случаи волеизявлението за обявяване на предсрочната изискуемост
следва да е изрично и недвусмислено. Предсрочната изискуемост на вземането
настъпва от датата на връчване на длъжника на документа, съдържащ
волеизявлението на кредитора, ако към този момент са били налице обективните
предпоставки, обуславящи изискуемостта.
В случая, по делото няма ангажирани доказателства, в
т.ч. и по приложеното заповедно производство по ч.гр.д.№891/2011г. на НЗРС,
относно обективиране в писмен документ на изявлението на Банката за обявяване
на кредита за предсрочно изискуем и връчването му на длъжника. Поради това,
съдът приема, че длъжникът Б. не е уведомен за упражняване на правото от страна
на банката, поради което предсрочната изискуемост на кредита не е настъпила.
Поради това, съдът няма да обсъжда въпроса дали към него момент са били налице
обективните предпоставки, обуславящи упражняване на правото на кредитора.
Към момента на подаване на исковата молба –
28.09.2018г., обаче е настъпил крайния срок на окончателното издължаване на
кредита – 23.11.2014г., т.е. настъпила изискуемост на целия кредит.
Понеже в предвидения срок – до 23.11.2014г. кредитополучателят не е
изпълнил основното си задължение – да върне получената сума /такова
правопогасяващо възражение нито е заявявано, нито е доказано надлежно, тъй като
тежестта на доказване на този положителен факт лежи върху ответника, черпещ
изгодни за себе си правни последици от реализирането му/, то за кредитора-ищец
/по силата на договора за цесия с банката, даващ му материалната легитимация да
встъпи в правата й/, се поражда правото да ангажира отговорността за забавено
изпълнение на ответника на паричното му задължение, като поиска реално
изпълнение на същото и обезщетение за забава /доколкото при паричните
задължения не може да има пълно неизпълнение/. В случая претенцията е за
изпълнение само по отношение на останалата неиздължена чат от главницата.
В тази насока е направено от особения представител на ответника
своевременно, с отговора на исковата молба, и съдът следва да разгледа
въведеното правопогасяващо възражение за изтекла погасителна давност и
съответно недължимост на това основание на исковата претенция.
По релевираните възражения за погасителна
давност, по отношение на главницата /предмет на иска/ приложим е петгодишният давностен срок по чл. 110 ЗЗД
- поотделно за всяка вноска от датата, на
която плащането е било дължимо. Обстоятелството, че страните са се
уговорили връщане на кредита да стане разсрочено на погасителни вноски до
пълното погасяване на задължението, не превръща договора в такъв за периодични
плащания, нито определя по-кратък тригодишен срок за неговото погасяване, тъй
като при периодичните плащания отделните задължения, въпреки техния общ
правопораждащ факт, имат характер на самостоятелни задължения (Тълкувателно
решение № 3/2011 г. на ВКС по тълк.дело № 3/2011 г., ОСГТК), а при договора за
банков кредит с уговорени погасителни вноски, отделните плащания са начин на
разсрочено погасяване на едно общо задължение на отделни части.
Тъй като, видно от изложеното по-горе, не е настъпила предсрочна
изискуемост на кредита, а е изтекъл окончателния краен срок за издължаването
му, то съвсем необосновано районният
съд е приел, че кредита е изцяло изискуем от 07.09.2011г. и от тази дата
започва да тече петгодишният давностен срок, изтекъл към подаване на исковата
молба и преди предприемане на изпълнителни действия по изпълнителното дело,
образувано въз основа на изпълнителния лист, издаден въз основа на заповедта за
изпълнение по чл.417 от ГПК.
Следва да се посочи, че самата заповед за изпълнение и изпълнителният
лист, въз онова на който е било предприето принудително изпълнение прямо Б. са
частично обезсилени прямо него, поради което и извършените действия по
изпълнителното дело спрямо Б. губят действието си и не могат да доведат до
прекъсване на погасителната давност по отношение на вземането на банката.
Действието, което прекъсва погасителната давност, съгласно разпоредбата
на чл.116, б.”б” от ЗЗД, е подаване на исковата молба на 28.09.2018г., с която
е предявен настоящия осъдителен иск. Прилагайки 5-годишния давностен срок за
всяка отделна вноска по последния актуален погасителен план от 23.06.2010г. и
имайки предвид прекъсването, то към датата на подаване на исковата молба са
били погасени по давност вноските до 23.09.2013г. включително. С оглед
прекъсването, направено на 28.09.2018г., погасителната давност не е изтекла
спрямо вноските от 23.10.2013г. до 23.11.2014г., в общ размер от 2414,54лв.
главница и същата е дължима от ответника в производството.
Поради това иска се явява основателен и доказан до размера от 2414,54лв.,
до който размер следва да бъде уважен.
На основание чл.86, ал.1 от ЗЗД върху дължимата главница следва да се
присъди обезщетение за забава в размер на законната лихва, считано от подаване
на исковата молба на 28.09.2018г.
Като е отхвърлил изцяло исковата претенция като неоснователна, поради
погасяването по давност на вземането, районният съд е постановил частично неправилно и незаконосъобразно решение, което
следва да се отмени в частта до размера от 2414,54лв. и да е постанови
ново, което да се присъди на ищеца
сумата от 2414,54лв., представляваща дължима и незаплатена главница по Договор за кредит за текущо
потребление от 04.12.2006г. и допълнително споразумение към него от 23.06.2010г. за периода от 23.10.2013г.
до 23.11.2014г.
Както бе посочено, предмет на иска е само главницата, няма заявена
претенция за заплащане на договорна лихва.
В останалата отхвърлителна, спрямо главницата, част над размера от 2414,54лв.,
първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно и следва да се
потвърди.
С оглед изхода на спора и частичната основателност на
исковата претенция, на основание чл.78, ал.1 от ГПК на ищцовото дружество
следва да се присъдят направените в първоинстанционното производство разноски,
съразмерно с уважената част от исковата претенция в размер на 470,45лв., като
се вземе предвид, че производството по исковите претенции по чл.422 от ГПК е
прекратено и в тази част разноски не се дължат и на база определено от съда
юрисконсултско възнаграждение в размер на 200лв.
На ищцовото дружество не се дължат и разноски за
заповедното производство, с оглед прекратяване на производството по
установителните искове.
С оглед частичната основателност на въззивната жалба,
на въззивника се следват по съразмерност и направените във въззивното
производство разноски в размер на 255лв. /на база 200лв. определено от съда
юрисконсултско възнаграждение/.
Ръководен от гореизложеното
съдът
Р
Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА Решение №361/13.12.2019г.,
постановено по гр.д.№189/2019г. по описа на Новозагорски районен съд в частта, с която е отхвърлен като неоснователен предявения от цесионера „ОТП Факторинг
България“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София,
район „Оборище“, бул.“К*А* Д*“ №**, етаж * против
Г.Д.Б. с ЕГН ********** *** осъдителен иск за заплащане на сумата от 764,99лв.
договорна лихва от 04.12.2006г. до 06.09.2011г. и сумата 298,47лв. лихва за
забава от 29.03.2011г. до 06.09.2011г., като НЕДОПУСТИМО, поради произнасяне свръх
петитум.
ОТМЕНЯ
Решение №361/13.12.2019г., постановено по
гр.д.№189/2019г. по описа на Новозагорски районен съд в частта, с която е отхвърлен предявения от цеионера „ОТП Факторинг България“
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София,
район „Оборище“, бул.“К* Ал* Д*“ №**, етаж * против
Г.Д.Б. с ЕГН **********
*** иск по чл.79
от ЗЗД за заплащане на главница по Договор за кредит за текущо потребление от
04.12.2006г. и допълнително споразумение към него от 23.06.2010г., сключени между Г.Д.Б. и „Банка ДСК” ЕАД,
гр.София до размера от 2414,54лв.,
ведно със законната лихва, считано от завеждане на исковата молба до
окончателното изплащане на сумата, като НЕПРАВИЛНО и НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и ВМЕСТО ТОВА,
П О С Т А Н О В
Я В А :
ОСЪЖДА
Г.Д.Б. с ЕГН ********** *** да заплати на „ОТП
Факторинг България“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, район „Оборище“, бул.“К* А* Д*“ №**, етаж * сумата от 2414,54лв. /две хиляди четиристотин и
четиринадесет лева и петдесет и четири ст./, представляваща дължима, незаплатена
и непогасена по давност главница по Договор за кредит за текущо потребление от
04.12.2006г. и допълнително споразумение към него от 23.06.2010г., сключени с „Банка ДСК” ЕАД, гр.София,
цедирана с договор за цесия от 16.08.2012г.,
ведно със законната лихва за забава, считано от завеждането на исковата молба
на 28.09.2018г. до окончателното й изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№361/13.12.2019г., постановено по гр.д.№189/2019г. по описа на Новозагорски
районен съд в
останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА Г.Д.Б. с ЕГН ********** *** да заплати
на „ОТП
Факторинг България“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, район „Оборище“, бул.“К* А* Д*“ №**, етаж * направените по делото разноски в размер на 470,45лв. за първата инстанция и 255лв. за въззивната инстанция,
съразмерно уважената част от иска.
Решението може да бъде обжалвано с касационна жалба
пред ВКС на РБългария в едномесечен срок от връчване на препис от същото на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.
/