№ 29
гр. София, 07.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВТОРОИНСТАНЦИОНЕН
НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ в публично заседание на двадесет и девети март,
през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Недялка Н. Нинова
Членове:Кристина Ив. Тодорова
Анелия М. Игнатова
при участието на секретаря Христина Ив. Боровинова
в присъствието на прокурора Таня Димитрова Коцева (ОП-София)
като разгледа докладваното от Недялка Н. Нинова Въззивно наказателно
дело от общ характер № 20201800600354 по описа за 2020 година
Производството е по чл. 318 и сл., вр. чл. 313 НПК, образувано по
протест от районна прокуратура – П. срещу присъдата, постановена по
н.о.х.д. № 252/18 г. по описа районен съд – П..
С атакуваната присъда подсъдимият Н. Д. М. е признат за виновен по
обвинението за престъпление чл. 131а, пр. 1, вр. чл. 128, ал. 2, пр. 2, хип. 1, вр.
чл. 29, ал. 1, б. „а“ и б. „б“ НК, за което при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК
му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от пет години и три
месеца, което да изтърпи при първоначален строг режим. На подсъдимия са
възложени разноските по делото, както следва: да заплати по сметка на РС –
П. сумата в размер на 250 лв. за разноски, направени в съдебната фаза на
производството и по сметка на ОДМВР – София – сумата в размер на 84,64
лв. за направени разноски на досъдебното производство.
Недоволен от присъдата е останал прокурорът, който в установения
законов срок по чл. 319, ал. 1 НПК е подал протест, с който, без да оспорва
1
фактическите констатации и изводи на първия съд и приложения материален
закон, оспорва размера на наложеното наказание. Твърди се, че
първоинстанционният съд неправилно е приложил разпоредбата на чл. 55 НК
при индивидуализацията на наказанието, което е обосновало и неговата явна
несправедливост. В тази връзка се поддържа, че по делото не се установяват
нито многобройни, нито изключителни смекчаващи обстоятелства,
обосноваващи определянето на наказание под минималния размер на
предвиденото в закона /в случая осем години лишаване от свобода/. В
подкрепа се изтъква, че първият съд не е отчел липсата на поправимост у
дееца, изтъквайки множество предходни негови осъждания, които
демонстрират една престъпна упоритост у него; не е отчел наличието на
осемнадесет криминалистични регистрации на подсъдимия; игнорирал е
процесуалното поведение на подсъдимия, който с неявяването си е ставал
причина за отлагане на делото: веднъж - поради пътуване в чужбина, с което е
била нарушена и взетата спрямо него мярка за неотклонение и втори път –
поради заболяване, като представения от него болничен лист е бил отменен с
решение на ЛКК.
На следващо място се твърди, че при индивидуализацията на
наказанието първият съд се е позовал на факти, които били установени
единствено с обясненията на подсъдимия, без да са потвърдени от
показанията на останалите свидетели-очевидци, а именно неправилно е приел,
че пострадалият афектирал подсъдимия, псувайки го и наричайки го
„педераст“.
Също така се поддържа, че обстоятелството, че подсъдимият има дете,
не може да бъде третирано като смекчаващо, тъй като този факт не се е оказал
препятстващ за престъпната му дейност и не играе роля като поведенчески
коректив. Освен това той не е единствен родител на детето, което да мотивира
приложението на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК.
Искането, предявено с протеста, е за изменение на присъдата в частта
относно размера на наложеното наказание, като същото се определи при
условията на чл. 54 НК и в долните граници на предвиденото в закона – осем
години лишаване от свобода.
Недоволен от присъдата е останал и подсъдимият, който чрез своя
2
защитник адв. Ст. С. е подал жалба в срока по чл. 319 НПК. С жалбата се
предявява искане за отмяна на присъдата и постановяване на нова присъда, с
която подсъдимият да бъде признат за невинен и оправдан и при условията на
евентуалност да се намали размера на наложеното наказание.
С допълнително писмено изложение, подадено от защитника адв. Ив. С.
по реда на чл. 320, ал. 4 НПК, са допълнени доводите, посочени в жалбата.
Твърди се да са останали неизяснени обстоятелства и конкретно се твърди, че
не е изяснен механизма на деянието, довело до травма на окото на
пострадалия Г. Б.. В подкрепа се поддържа, че първият съд неоснователно е
дискредитирал показанията на свид. Г. К., противопоставяйки им изводите на
приетата СМЕ. Отправя се упрек и към доказателствения анализ на събраните
свидетелски показания, предложен от първия съд. В тази връзка се твърди, че
съвкупният анализ на показанията на свидетелите Ш., К. и К., които
непосредствено са наблюдавали инцидента и на показанията на свидетелите
Т. и М., които са седели с гръб към масата на подсъдимия и пострадалия, не
доказват престъпно деяние на Миханджийски, същите не са еднопосочни, а в
пълен разнобой; отделно показанията на свид Ш. са крайно противоречиви и
взаимоизключващи се, вкл. и в частта им, че подсъдимият я е молил да си
оттегли показанията, но съдържат данни за удар, нанесен от пострадалия на
подсъдимия. Останали са неизяснени и въпросите: кой кого е нападнал, как и
защо; за колко време и по какъв начин пострадалият се е придвижил от
местопроизшествието; кога пострадалият се е придвижил от гр. П. до болница
„Св. Ана“ в гр. София; по каква клинична картина и изследвания е бил
опериран и ако уврежданията са били необратими, защо се е наложило
извършването на оперативна интервенция. Твърди се, че първият съд е дал
неубедителен отговор на въпроса защо пострадалият е подал жалба срещу
подсъдимия повече от два месеца след инцидента.
Поддържа се, че първият съд неоснователно е отказал назначаването на
тройна съдебнопсихиатрична експертиза по въпроса за психичното състояние
на подсъдимия към момента на извършване на деянието и същевременно
безкритично е възприел съдебнопсихиатричната експертиза, извършена на
досъдебното производство, като дадените от вещото лице, извършило тази
експертиза, отговори били объркани, неясни и в противоречие с науката и
доктрината, вещото лице със затруднения е направило отграничаване на
3
„обикновен яд“ и „физиологичен афект“, съдът е избрал и посочил някаква
форма на физиологичен афект, без да притежава нужната квалификация да
даде този отговор.
В допълнително писмено изложение, подадено от защитника адв. С., се
развиват възражения срещу подадения протест. Защитата счита че искането
на прокурора за изменение на присъдата с налагане на наказание,
индивидуализирано при условията на чл. 54 НК – осем години лишаване от
свобода, е неоснователно. В тази връзка се развива довода, че сочените от
прокурора криминалистични регистрации на подсъдимия не следва да се
отчитат при определяне вида и размера на наказанието, а освен това
прокурорът представя тази справка некоректно, едва с протеста, след като е
могъл да го стори и пред първоинстанционния съд. Възразява и срещу
предложената от прокурора интерпретация на данните относно личността на
подсъдимия – че е създал семейство, има дете, работи и се грижи за него,
които очертават положителни промени у подсъдимия и го определят като
работещ човек, който издържа семейството си, като отговорен и грижовен
баща, а не както е посочил прокурорът, че тези обстоятелства не били оказали
възпиращ ефект в проявите му.
В съдебно заседание пред въззивния съд представителят на с. окръжна
прокуратура поддържа подадения протест и оспорва жалбата. Счита, че
обвинението е доказано от фактическа и правна страна, както и авторството
на подсъдимия на престъплението. В становището си поддържа, че присъдата
не страда от недостатъците, посочени в жалбата на подсъдимия, и конкретно,
че първият съд е извършил коректен анализ на събраните свидетелски
показания, като правилно не е дал вяра на показанията на свид. К., тъй като
присъствието му на място в момента на инцидента не се потвърждава от
останалите свидетели, а отделно показанията му са в пълно противоречие с
показанията на останалите свидетели. Поддържа, че първият съд правилно е
кредитирал показанията на свид. М., дадени на досъдебното производство,
тъй като те кореспондират на показанията на свид. Ш., които са
последователни и кореспондират на показанията на пострадалия. Счита че
видът и механизмът на причиняване на инкриминираната телесна повреда са
установени от приетата СМЕ, а кредитираните от първия съд свидетелски
показания се подкрепят от посочената експертиза, което съвкупно обосновава
4
обвинителната теза и крайният извод на първия съд по въпроса за вината на
подсъдимия. По въпроса за вида и размера на наказанието прокурорът от
СОП поддържа доводите, изложени в протеста.
Частният обвинител, след като е бил редовно призован, не се явява и не
взема становище. Не се явява и неговият повереник, също редовно призован.
Защитникът адв. Ив. С. от САК поддържа жалбата с доводите,
изложени в нея и в допълнителното писмено изложение, както и писменото
възражение срещу протеста. Поддържа, че са останали неизяснени значими за
правилното решаване на делото обстоятелства, вкл. механизма на
причиняване на телесното увреждане на пострадалия, като се поддържа, че
пострадалият е залитнал към подсъдимия и паднал върху масата, отрупана с
чаши и бутилки, и при това падане е причинено телесното увреждано, поради
което не е налице престъпление, като в подкрепа се сочат показанията на
свидетелите Ш., К., К. и М.; не са изяснени още и обстоятелствата как
пострадалият се е придвижил от местопроизшествието до болницата в гр. П.;
поддържа се, че първият съд не е дал задоволителен отговор защо
пострадалият не се е оплакал на полицаите, посетили го в болницата
непосредствено след инцидента и не е посочил пред тях име на извършител;
останал е неизяснен и въпросът дали оперативната интервенция върху
пострадалия е предизвикала ослепяването на едното око. От фактическа
страна се поддържа още, че свадата между подсъдимия и пострадалия е била
предприета от пострадалия, който чрез замахване и удар, отклонен при
самозащитна реакция от подсъдимия, е паднал и нараняването му е получено
при падането и удар в остър ръб или гърло на бутилка или чаши на масата. С
тези доводи се иска отмяна на присъдата и постановяване на нова присъда, с
която подсъдимият да бъде оправдан и при условията на евентуалност – да се
отмени присъдата и делото да се върне за ново разглеждане на
първоинстанционния съд.
Подсъдимият Н.М. поддържа тезата на своя защитник, моли да бъде
оправдан.
Съдът, след като провери изцяло правилността на обжалвания съдебен
акт в пределите по чл. 314 НПК и във връзка с доводите на страните, приема
5
за установено следното:
Съвкупният анализ на доказателствата, събрани в хода на проведеното
съдебно следствие пред първоинстанционния съд, вкл. данните, събрани при
допълнителен разпит на свидетелите К., М. и Ш. и очна ставка между
свидетелите Н. М. и Р. Т., проведени в хода на въззивното съдебно следствие,
установява фактическата обстановка, изложена в обстоятелствената част на
обвинителния акт и възприета и изложена от първоинстанционният съд в
мотивите на обжалваната присъда.
От фактическа страна се установява следното:
В ранната утрин на 25.09.2016 г., около 05:00 ч., пострадалият Г.Б. и
подсъдимият Н.М. се засекли в кафенето на бензиностанция „Шел“ в гр. П.,
находяща се на бул. „Цар Освободител“ № 2, до ГП I-6. Двамата пристигнали
там поотделно, всеки със собствения си автомобил. Пострадалият Б. дошъл
заедно с двама служители от дискотеката в гр. П., където бил преди това, и
тримата седнали на маса на терасата. Служителите от дискотеката си
тръгнали, след което пострадалият, подсъдимият и свидетелите А.К. и Д.М.
се озовали на една маса. И четиримата били употребили алкохол по-рано в
дискотеката. Поръчали си бира на бензиностанцията, а пострадалият носел и
бутилка с уиски. В хода на водения разговор възникнал спор между
подсъдимия и пострадалия за бързината и мощността на автомобилите им и
за да го разрешат, решили да се състезават. В състезанието („гонката“)
автомобилът на пострадалия Б. взел преднина и изпреварил този на
подсъдимия М., поради което последният се отказал и се върнал при
останалите на бензиностанцията - свидетелите К. и М.. След него се върнал и
пострадалият и седнал при тях. Било около 07:30 ч. На масата подсъдимият и
пострадалият продължили спора относно автомобилите, като подсъдимият
бил ядосан от неуспеха си в „гонката“. По време на спора помежду им
подсъдимият се изправил и нанесъл на пострадалия, който си седял на стола,
удар с юмрук в областта на дясното око, с който му причинил разкъсна рана
на окото и по-точно на склерата, довела до загуба на зрението. От удара
пострадалият Б. паднал заедно със стола, на който седял и се подпрял на
лакътя си. Успял да се изправи сам, от окото му потекла изобилно кръв, която
пълнела устата му. Пострадалият се насочил към тоалетната, за да се измие, а
6
подсъдимият си тръгнал. Свидетелите К. и М. също си тръгнали.
Очевидци на описания инцидент, освен свидетелите М. и К., станали и
свидетелите Р.Ш., Т.Т. и Н.М., служителки от бензиностанцията, които по
това време седели на съседна маса на терасата, като свид. Ш. седяла с лице
към масата, на която били подсъдимият и пострадалият. И трите свидетелки
познавали подсъдимия и пострадалия, и много се уплашили от случилото се.
В онзи момент на касата на бензиностанцията била свид. Красимира С.а,
която не възприела инцидента, протекъл на терасата, но непосредствено
възприела следите от кръв, останали от пострадалия в тоалетната на
бензиностанцията.
Пострадалият Б. се прибрал у дома си, но изпитвал силни болки и
поради това отишъл във ФСМП – П.. Там бил прегледан и поради
сериозността на случая бил насочен за лечение към УМБАЛ „Св. Анна“ –
София. Още същият ден бил приет за лечение в Очната клиника на УМБАЛ
„Св. Анна“ – София, където на 27.09.2016 г. е била извършена операция – шев
на лацерация (разкъсване) на склера, било проведено медикаментозно
лечение и на 03.10.2016 г. бил изписан с подобрение и указания за
медикаментозно лечение в домашни условия. Поставената диагноза е
„Разкъсна рана на окото с пролабиране или загуба на вътреочни тъкани на
дясно око“. Това увреждане има за последица постоянна практическа слепота
с дясното око, като е запазена само проекция на светлина слепоочно.
Още при приемането на пострадалия във ФСМП – П. били уведомени
полицейските органи в гр. П., като на място, на бензиностанция „Шел“, били
изпратени двама полицейски служители за проверка на случая – свидетелите
А.И. и И.Ч.. Там двамата полицейски служители събрали информация от
служителките на бензиностанцията, които им казали, че подс. М. е ударил
пострадалия Б.. След това двамата полицейски служители отишли в
болницата в гр. П. и там заварили пострадалия, който имал силен оток на
едното око. Пострадалият не пожелал да разкаже пред полицейските
служители какво точно се е случило, а те му разяснили правото да подаде
жалба.
Пострадалият Б. подал жалба за случилото се до районна прокуратура –
7
П. на 28.11.2016 г., с която е инициирано досъдебното производство по
делото.
Подс. Н. М. е роден на 02.03.1981 г. в гр. Средногорие и живее в гр. П.,
ул. „Хр. б.“ № 39. Съжителства на съпружески начала с Р.Ц. и двамата имат
петгодишен син. Същият не е трудово ангажиран, не декларира легален
източник на доходи.
Подсъдимият е осъждан многократно. От представената справка за
съдимост се установява, че преди да извърши деянието по настоящето дело
подсъдимият е осъждан за множество престъпления - с тринадесет отделни
присъди/споразумения - и веднъж е бил освобождаван на основание чл. 78а
НК от наказателна отговорност за извършено престъпление с налагане на
административно наказание. С определение, постановено по ч.н.д. № 837/10 г.
на районен съд Казанлък, са приложени правилата на чл. 25, вр. чл. 23 НК по
отношение на предходните осъждания на подсъдимия, като са формирани
четири съвкупности от престъпления по смисъла на чл. 23, ал. 1 НК, за всяка
от които му е било определено и наложено общо наказание, като по две от
формираните съвкупности от престъпления му е наложено наказание
лишаване от свобода, съответно за срок от две години и единадесет месеца и
за срок от седем месеца. Двете отделни наказания лишаване от свобода
подсъдимият е изтърпял до 30.04.2013 г., когато е бил освободен от затвора.
За подсъдимият са събрани недобри характеристични данни – има
множество криминалистични регистрации и противообществени прояви, не
се ползва с уважение и авторитет сред обществото. Употребява алкохол и по
характер е агресивен и избухлив.
Изложената фактическа обстановка, възприета от въззивния съд,
съвпада с установената и от първоинстанционния съд и се доказва несъмнено
от данните, събрани в хода на проведеното съдебно следствие пред
първоинстанционния съд, а доказателствата, събрани чрез допълнителен
разпит на свидетелите Ш., К. и М. и проведената очна ставка между
свидетелите Т.Т. и Н.М. пред въззивния съд, не внасят фактически промени.
Всички значими за правилното решаване на делото обстоятелства са изяснени
пълно и всестранно.
8
Първоинстанционният съд е установил правилно фактическата
обстановка при съблюдаване на процесуалните правила за събиране и
проверка на доказателствата. В съответствие с изискванията на чл. 305, ал. 3
НПК първоинстанционният съд е направил детайлен анализ на
доказателствата, посочил е изчерпателно доказателствените средства,
обосновали фактическите му констатации. Констатирал е изчерпателно
съществуващите противоречия в гласните доказателствени източници и е
изложил аргументирани и убедителни доводи защо възприема едни и не
възприема други, като стореният доказателствен анализ в тази му част не се
нуждае от коригиране.
Съвкупния анализ на събраните доказателства при идентично
установена фактическа обстановка, обаче, не обосновава извода на първия съд
от фактическа страна, че подсъдимият е действал в състояние на силно
раздразнение, предизвикано с тежка обида от пострадалия – обстоятелство,
отчетено от първия съд като смекчаващо и то със значителна относителна
тежест при индивидуализацията на наказанието, като на този въпрос
въззивният съд ще се спре по-нататък.
Най-напред първоинстанционният съд правилно и с убедителни
аргументи е кредитирал показанията на пострадалия свидетел Г.Б..
Въззивната инстанция споделя констатацията, че неговите показания са
последователни и без логически противоречия от една страна, а от друга –
кореспондират и се подкрепят от обективни данни по делото, относими към
вида и характера на причиненото му увреждане и механизма на
причиняването му, установени от медицински документи и от СМЕ, поради
което могат да бъдат определени като напълно обективни и истинни и да се
ползват като годен доказателствен източник, както е подходил и първият съд.
Първият съд е обсъдил показанията на пострадалия и в аспекта на
евентуалната му заинтересованост от изхода на делото, и след като е
установил тяхната вътрешна последователност, логичност и достоверност от
една страна, а от друга – обстоятелството, че напълно кореспондират на други
данни по делото относно вида и характера на увреждането и механизма на
причиняването му, установени с писмени доказателства – медицински
документи и СМЕ, - правилно е приел, че пострадалият добросъвестно и
обективно пресъздава случилото се. Освен това неговите показания се
9
подкрепят и от показанията на свидетелите Ш. и М., дадени на досъдебното
производство и приобщени към доказателствените източници чрез
прочитането им, кредитирани от първия съд. Всичко изложено дава
основание показанията на пострадалия да бъдат възприети изцяло като годен
доказателствен източник.
На следващо място първият съд основателно и с убедителни аргументи
е дал вяра на показанията на свидетелката Ш., дадени пред съдия на
досъдебното производство (л. 53 от ДП) и надлежно приобщени към
доказателствените източници чрез прочитането им, както и на показанията ,
дадени на досъдебното производство пред разследващия орган (л. л. 48 и 66
от ДП), също приобщени чрез прочитането им. Тъкмо тези показания на
свидетелката с най-висока степен на достоверност, непредубеденост и
последователност възпроизвеждат възприятията относно протеклия
конфликт, приключил с нанасянето на удар с юмрук от подсъдимия на
пострадалия – обстоятелство, което, според посочените показания, тя
непосредствено е възприела. Тук следва да се отчете, че правилно първият
съд е възприел показанията на свид. Ш., дадени в съдебното следствие,
относно обстоятелството, че в момента на инцидента между подсъдимия и
пострадалия Б. тя в действителност е била на терасата на бензиностанцията,
седнала на маса, заедно със свидетелите Н. М. и Т. Т., което се потвърждава
изрично от нея и от другите две свидетелки.
Анализът на показанията на свид. Ш., събрани на ДП, сочи, че,
разпитана в предходната фаза на наказателното производство, тя категорично,
последователно, еднозначно и нееднократно е заявявала, че е възприела
непосредствено как подсъдимият се изправил и нанесъл удар с юмрук на
пострадалия в областта на окото, след което избягал. Тези нейни показания са
в пълен синхрон с показанията на пострадалия Б. и се подкрепят от обективни
данни по делото относно вида и морфологичния характер на получената от
пострадалия телесна повреда и механизма на причиняването , установени
посредством събраните медицински документи в тази насока и приетата
СМЕ.
В показанията на свид. Ш., дадени в съдебната фаза на наказателното
производство, се откроява явна тенденция към промяна, стигаща до пълно
10
отричане на заявеното от нея на досъдебната фаза. В съдебното следствие
пред първоинстанционния съд свид. Ш. поддържа за първи път в показанията
си (при четвъртия разпит в наказателното производство) версия за
„сбиване“ между подсъдимия и пострадалия, при което подсъдимият нанесъл
удар на пострадалия в областта на окото. Констатираната непоследователност
в показанията на свид. Ш. наложи необходимостта от изясняването на това
обстоятелство - за възникнало „сбиване“ между подсъдимия и пострадалия, -
чрез провеждането на допълнителен неин разпит пред въззивния съд. В
разпита си пред въззивния съд, въпреки поставените конкретни въпроси,
свидетелката не съумя да даде фактическо описание на действията на всеки от
двамата при това „сбиване“, нещо повече - задълбочи непоследователността в
показанията си, отричайки въобще подсъдимият да е удрял пострадалия (л. 61
от делото) и заявявайки, че единствено пострадалият е нанесъл удар на
подсъдимия, като го и напсувал. Посочената непоследователност и
противоречивост в показанията на свид. Ш., дадени в съдебното следствие
пред първия и въззивния съд, дават достатъчно основание тези показания да
не бъдат кредитирани. Освен това тези показания остават изолирани и
неподкрепени от други доказателства, опровергават се от обективни данни,
установени от медицински документи и СМЕ, според които именно свид. Б. е
получил телесно увреждане от удар в областта на дясното око. Тези
показания на свид. Ш. се опровергават и от показанията на свид. М., дадени
на досъдебното производство и приобщени към доказателствените източници
чрез прочитането им (л. 28 – на гърба от ДП), според които подсъдимият, без
да бъде провокиран, ударил пострадалия Б. с ръка в лицето.
Промяната в показанията на свидетелката Ш., дадени в съдебната фаза,
може да бъде обяснена с указано от подсъдимия М. влияние върху нея, като
последното свидетелката добросъвестно признава в съдебното следствие пред
районния съд.
Правилно първият съд е дал вяра на показанията на свид. Д.М., дадени
пред разследващия орган на досъдебното производство (л. 28 от ДП) и
приобщени чрез прочитането им, които свидетелят поддържа. Неговите
показания напълно кореспондират на показанията на свид. Б. (пострадалият) и
на кредитираните показания на свид. Ш. относно обстоятелствата, при които
е причинена инкриминираната телесна повреда на пострадалия, начина на
11
причиняването ѝ и авторството на подсъдимия.
Кредитираните показания на свидетелите Ш. и М., дадени на
досъдебното производство пред разследващия орган, посочени по-горе, в
случая могат да се ползват при постановяване на присъдата, тъй като са били
приобщени към доказателствените източници по реда на чл. 281, ал. 5 НПК –
чрез прочитането им със съгласието на подсъдимия и неговия защитник, и
повереникът на частния обвинител. Първият съд е приобщил посочените
доказателствени източници при стриктно спазване на процедурата, разписана
в разпоредбата на чл. 281, ал. 7 НПК, като преди получаване на съгласие от
подсъдимия за прочитането им, му е разяснил, че прочетените показания
могат да се ползват при постановяване на присъдата.
Показанията на свид. К., дадени в съдебното следствие пред първия съд
и тези, дадени на досъдебното производство (л. 27 от ДП) и приобщени от
първия съд към доказателствените източници чрез прочитането им, също
потвърждават обстоятелствата относно време, място и обстановка, при които
е възникнал описания по-горе инцидент. На досъдебното производство този
свидетел е споменал за сбиване между подсъдимия и пострадалия при
описаните по-горе обстоятелства, без да описва конкретните им действия и не
съобщава конкретни данни относно това кой и как е причинил
инкриминираното телесно увреждане на пострадалия Б., твърди че е видял
кръв по лицето на пострадалия. Заявява неколкократно, че няма ясен спомен
за случилото се, което обяснява с нетрезвото си състояние към онзи момент.
Данните в показанията на свид. К. за сбиване между подсъдимия и
пострадалия наложиха допълнителния му разпит пред въззивния съд, както и
на свид. М., за изясняване на това обстоятелство. Разпитът на този свидетел,
както и на свид. М., пред въззивния съд не допринесе за внасяне на яснота и
конкретика по този въпрос, като свидетелят К. даде противоречиви и
логически несъвместими отговори на поставените му въпроси. Така свид. К.
заяви пред въззивния съд, че видял сбиване между двамата – подсъдимият и
пострадалият, - но не може да опише как е станало; не видял някой да
замахва. При разпита му пред въззивния съд свидетелят К. прояви явно
нежелание да дава ясни и конкретни отговори на поставените му въпроси,
поради което неговите показания относно твърдяното от него сбиване между
подсъдимия и пострадалия остават несигурни и изолирани, а отделно от това
12
– се опровергават в тези им части от кредитираните показания на свидетелите
Ш., М. и Б..
Правилно са били кредитирани и показанията на свидетелите Т. Т. и Н.
М., които установяват данни относно обстоятелствата за време, място и
обстановка, при които е възникнал и се е развил инцидента, без същите да са
станали очевидци на самия удар, нанесен от подсъдимия на пострадалия. В
показанията им не са налице съществени противоречия и като цяло
кореспондират на останалите кредитирани свидетелски показания.
Правилно първият съд не е дал вяра на показанията на свид. К.. Най-
напред неговото присъствие на местопроизшествието в момента, когато
пострадалият е получил инкриминираното телесно увреждане, не се
потвърждава от никой от останалите свидетели, станали очевидци на тези
обстоятелства. На следващо място и по-важното в случая е, че показанията му
в частта, че пострадалият се изправил и замахнал към седящия на стола си
подсъдим, за да го удари, но последният се изместил и пострадалият паднал
напред, са недостоверни. В тази част показанията му се опровергават от
кредитираните показания на пострадалия и на свидетелите М. и Ш..
Опровергават се и от данните относно възможния механизъм на причиняване
на полученото от пострадалия телесно увреждане, установен посредством
СМЕ. Позовавайки именно на обективни данни за морфологията и
локализацията на констатираното телесно увреждане на пострадалия, вещото
лице аргументирано изключва възможността то да е получено от удар при
падане върху равен терен, а данни, че теренът (терасата на бензиностанцията)
е бил равен, са събрани от показанията на свидетелите – служители в
бензиностанцията.
Видът и характерът на телесното увреждане, причинено на пострадалия
Б. при описаните по-горе обстоятелства се установява от медицинските
документи, приложени по делото и от извършената СМЕ. СМЕ, изследвайки
приложените по делото медицински документи, дава компетентен и
обоснован отговор на тези въпроси и потвърждава данните от кредитираните
показания на пострадалия и на свидетелите Ш. и М. относно механизма на
причиняването на телесната повреда, а именно от директен удар с юмрук в
областта на дясното око. Вещото лице категорично изключва от медицинска
13
гледна точка механизъм на причиняване на увреждането при падане върху
равен терен поради липсата на описани в медицинската документация
мекотъканни наранявания – охлузвания, разкъсно-контузни рани – по
издадените части на лицето. Вещото лице разяснява при разпита му, че
установената телесната повреда е локализирана в областта на очната ябълка,
която е разположена в по-ниска плоскост (по-навътре) от останалата плоскост
на лицето, поради което при падане напред върху терена биха се получили
мекотъканни наранявания извън областта на окото – в по-издадените части на
лицето като нос, скули и чело. Мекотъканни наранявания в тези части на
лицето не се доказват и това обстоятелство дава основание да се приеме, че
констатираното телесно увреждане не може да е причинено при падане
напред на пострадалия върху равен терен. Причиненото от този удар
разкъсване на склерата на окото обективира значителна сила на удара.
Неоснователни са доводите на защитата, че е останало неизяснено
обстоятелството дали извършената оперативна интервенция на дясното око на
пострадалия е станала причина за загубата на зрението с дясното око. Този
въпрос е изяснен от приетата СМЕ, която дава достатъчно ясен и фактически
аргументиран отговор. От СМЕ и от разпита на вещото лице става ясно, че се
касае за травматично увреждане на очната ябълка, свързано с нарушаване на
нейната цялост - разкъсване на склерата, - което е било установено при
микроскопски оглед на окото и от компютърна томография и е причинено с
удара, нанесен от подсъдимия, а последвалата оперативна интервенция е била
обоснована от необходимостта да се възстанови нейната цялост, а не да
възстанови или предотврати загубата на зрението, настъпила още с
причиняване на увреждането от загубата на вътреочни тъкани на дясното око.
С други думи извършената оперативна интервенция обективно не може да
бъде в причинна връзка със загубата на зрението с дясното око на
пострадалия.
Първият съд правилно е изградил своите фактически констатации и
изводи, ползвайки данните, установени чрез СМЕ. Експертизата е
компетентна и обоснована от данните по делото, като същевременно липсват
каквито и да било данни, които да поставят под съмнение професионалната
компетентност на експерта и на неговите изводи.
14
Не следва и правилно не са били ползвани при постановяване на
присъдата обясненията на подсъдимия в частта им относно начина на
получаване на телесното увреждане на пострадалия. Прави впечатление, че в
тази част неговите обяснения напълно съвпадат с показанията на свид. Г. К.,
които се отхвърлиха като недостоверни, като по същите съображения не
следва да се възприемат и обясненията на подсъдимия. И двамата описват по
идентичен начин причиняването на телесното увреждане, а именно при
падане напред на пострадалия върху терена при замахване, за да удари
подсъдимия. Такъв механизъм на получаване на увреждането, освен, че е
опроверган от кредитираните свидетелски показания, категорично е
отхвърлен и от медицинска гледна точка.
Съвкупният анализ на събраните гласни доказателства от
кредитираните свидетелски показания, на писмените доказателства и данните
от СМЕ обосновават категоричен и несъмнен фактически извод за
авторството на подсъдимия на инкриминираната телесна повреда.
Установените медикобиологични характеристики на телесната повреда
обосновават квалификацията като тежка по смисъла на чл. 129, ал. 2 НК –
постоянна слепота с дясното око, както правилно е приел и първият съд.
По делото не се доказва подсъдимият да е извършил деянието в
състояние на силно раздразнение (т.нар. физиологичен афект). За
изясняването на този въпрос първият съд е положил значителни усилия,
събрал е достатъчни по обем и съдържание доказателства и доказателствени
средства, вкл. е назначил и съдебно-психиатрична експертиза. Но въпреки
изложените правилни в теоретичен аспект съждения относно
характеристиките на това специфично психично състояние на дееца, първият
съд е дал необоснован от доказателствата по делото отговор на този въпрос в
конкретния случай, приемайки, че подсъдимият е действал в състояние на
силно раздразнение.
В съдебната практика е утвърдено разбирането, че състоянието на силно
раздразнение е емоционален процес, предизвикан от определен дразнител,
който протича бурно и обичайно има характер на краткотрайно избухване,
надхвърлящо обичайното раздразнение. Касае се за бурна нервна реакция,
възникнала непосредствено след упражнено насилие, тежка обида или
15
клевета, или друго противозаконно действие, при което деецът не е в
състояние и няма време да обмисли спокойно своето поведение. Това
състояние възниква спонтанно, като непосредствена реакция на едно току що
извършено от пострадалия противозаконно действие. В това емоционално
състояние волевата способност на дееца да ръководи постъпките си е
значително отслабена, но без да е изключена, което дефинира т.нар.
физиологичен афект и го отличава от патологичния афект, при който тази
способност е изцяло изключена. Именно стеснението на възможността деецът
да ръководи постъпките си разграничава силното раздразнение от
обикновеното раздразнение. Когато деецът извърши деянието в състояние на
силно раздразнение, предизвикано от пострадалия с насилие, с тежка обида
или с клевета, или с друго противозаконно действие, това е основание за
приложението на предвидения в закона привилегирован състав на
съответното престъпление (какъвто за инкриминираното престъпление не е
предвиден). Състоянието на обикновено раздразнение би могло да се третира
като смекчаващо отговорността обстоятелство.
Дали е налице състояние на афект е фактически, а не медицински
въпрос, който се изяснява с всички допустими доказателства, доказателствени
източници и способи. Съдебно-психиатричната експертиза е едно от тях и тя
установява наличието на медицински показатели, даващи основание да се
приеме особено психическо състояние при извършването на деянието. Наред
с нея са необходими обаче и други доказателства за външното му проявление.
По делото е установено от приетата съдебно-психиатрична експертиза,
че поведението на подсъдимия до голяма степен е било емоционално
мотивирано от възникналия спор с пострадалия, но липсват медицински
показатели за възникване на мощно афектно стеснение на съзнанието. В
съдебно заседание вещото лице е дало ясен отговор, че подсъдимият не е
действал в състояние на силно раздразнение, а е бил ядосан, т.е. бил е в
състояние на обикновено раздразнение (обикновен яд). В тази насока първият
съд е интерпретирал заключението на съдебно-психиатричната експертиза
превратно, като му е придал смисъл, какъвто в действителност няма. Първият
съд е интерпретирал отговорите на експерта при разпита му в съдебно
заседание и неговото писмено заключение, аргументирайки се с едно
произволното свое съждение, че вещото лице всъщност е визирало в
16
заключението си липсата на патологичен афект у подсъдимия, а не на
физиологичен. В действителност вещото лице определя състоянието на
подсъдимия в момента на извършване на деянието като обикновен яд.
Наличните гласни доказателства също не дават основание за извод, че
деянието е извършено в състояние на изключително емоционално състояние
на стеснено съзнание, характеризиращо се с мощно избухване и последващо
изчерпване след мощното отреагирване. Свидетелите М. и К., които
обективно са имали най-добрата възможност да възприемат емоционалното
състояние на подсъдимия в момента на извършване на деянието, не описват
нито спонтанна, бурна реакция на подсъдимия, нито външни вегетативни
прояви на зачервяване, изпотяване или треперене у подсъдимия, нито
пренасяне на афекта върху други обекти. Такива данни не се съдържат и в
показанията на свидетелите Ш., М. и Т.. Поведението на подсъдимия след
деянието е останало подредено и целенасочено – напуснал веднага
местопроизшествието. Изложеното обосновава от фактическа страна извод,
че подсъдимият е действал в състояние на обикновено раздразнение, което не
се е отразило и конкретно не е намалило способността му да ръководи
постъпките си.
За пълнота следва да се отбележи, че по делото не се доказва
предхождащо деянието неправомерно поведение на пострадалия, което да е
могло да доведе подсъдимия до състояние на силно раздразнение. От
събраните свидетелски показания на Ш., М., Т., М. и К. се установява, че
подсъдимият е бил ядосан и изнервен от спора с пострадалия по повод
автомобилите им, като никой от тях не възпроизвежда разменените помежду
им реплики и в частност обидни думи, жестове, закани или друго
противоправно действие на пострадалия. Такива са и фактическите
констатации на първия съд в мотивите на обжалваната присъда, въпреки
които първият съд е приел, че подсъдимият е действал в състояние на силно
раздразнение. Този извод на първият съд е лишен от доказателствена
подкрепа и е необоснован, но доколкото този факт е ползван единствено при
индивидуализацията на наказанието, не се е отразил на правилността на
решаващите му изводи по въпросите има ли извършено деяние, извършено ли
е то от подсъдимия и извършено ли е виновно, съставлява ли деянието
престъпление и правната му квалификация.
17
Съвкупната оценка на анализираните доказателствени източници налага
несъмнен и убедителен фактически извод за авторството на подсъдимия на
инкриминираната тежка телесна повреда.
Значимите за правилното решаване на делото от гледна точка на
повдигнатото обвинение обстоятелства са изяснени всестранно, пълно и
обективно, а отправените в тази насока упреци в жалбата на подсъдимия са
напълно неоснователни. В тази връзка времето, мястото и начина на
причиняване на инкриминираната телесна повреда, нейните
медикобиологични характеристики и авторството на деянието са изяснени с
достатъчно по обем и съдържание доказателства, анализирани по-горе, които
позволяват формирането на несъмнени изводи по въпросите по чл. 301 НПК.
Ирелевантни за правилното решаване на тези въпроси са обстоятелствата,
изтъкнати от защитата, а именно: за колко време и по какъв начин
пострадалият се е придвижил от местопроизшествието, кога пострадалият се
е придвижил от гр. П. до болница „Св. Ана“ в гр. София при липса на каквито
и да било фактически индиции, въвеждащи съмнение в изводите относно
времето, мястото и механизма на причиняване на инкриминираното телесно
увреждане; без значение е и обстоятелството по каква клинична картина и
изследвания е бил опериран пострадалия в УМБАЛ „Св. Анна“ – София,
изяснено е и обстоятелството защо е била извършена оперативната
интервенция, а именно за зашиване на разкъсаната склера на дясното око на
пострадалия; без значение за правилното решаване на делото е и
обстоятелството защо едва след около два месеца пострадалият се е оплакал
пред надлежен орган за извършеното срещу него посегателство, доколкото
фактът на извършването му и извършителя са установени по несъмнен начин;
изяснени са всестранно и пълно обстоятелствата относими към установяване
механизма на причиняване на телесното увреждане, като твърденията в
жалбата, че пострадалият е възможно да е залитнал към подсъдимия и тогава
да е паднал върху масата, отрупана с чаши и бутилки, и при това падане да е
причинено телесното увреждано, са опровергани от събраните по делото
доказателства, коментирани в тази връзка по-горе.
При установената фактическа обстановка крайният извод на
първоинстанционния съд относно правната квалификация и авторството на
деянието е правилен и се споделя изцяло от настоящата инстанция. С
18
деянието си подсъдимият е осъществил от обективна и субективна страна
състава на престъплението по чл. 131а, вр. чл. 128, ал. 2, пр. 2, хип. 1-ва, вр.
ал. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ и б. „б“ НК, като при описаните обстоятелства е
причинил тежка телесна повреда на Г. Ст. Б., изразяваща се в постоянна
слепота с едното око (дясното) и престъплението представлява опасен
рецидив по смисъла на чл. 29, ал. 1, б. „а“ и б. „б“ НК.
Първоинстанционният съд е изложил изчерпателни доводи,
аргументиращи поотделно наличието на обективните и субективните
признаци на престъплението и авторството на подсъдимия.
От обективна страна подсъдимият е осъществил изпълнителното деяние
на престъплението чрез нанасяне на директен удар с юмрук в областта на
дясното око на пострадалия, с който е причинил разкъсна рана на окото –
разкъсване на склерата и изтичане на вътреочни тъкани. Последицата от това
увреждане на пострадалия е постоянна практическа слепота с дясното око.
Причиненото увреждане реализира медикобиологичните признаци на тежка
телесна повреда по смисъла на чл. 128, ал. 2, пр. 2, хип. 1-ва НК.
От обективна страна причинения престъпен резултат – постоянна
слепота с дясното око – се явява пряка и непосредствена последица от
деянието на подсъдимия – нанесения удар с юмрук, т.е. доказва се пряка и
непрекъсната причинноследствена връзка между деянието на подсъдимия и
престъпния резултат.
Доказана е и субективната страна на деянието. Подсъдимият е
извършил деянието при пряк умисъл, като е съзнавал общественоопасния му
характер, предвиждал е неговите общественоопасни последици и е искал
настъпването им. Това психическо отношение на подсъдимия към престъпния
резултат е обективирано в неговите действия – нанесъл е директен удар с
юмрук в областта на дясното око, като ударът е нанесен със значителна сила,
което обосновава извод, че подсъдимият е съзнавал деянието си и неговите
последици и е искал настъпването им.
От обективна страна се установи, че деянието е осъществено след като
подсъдимият е бил осъждан два пъти на лишаване от свобода за тежки
умишлени престъпления от общ характер, като едното наказание лишаване от
19
свобода е за повече от една година и изпълнението на наложените наказания
лишаване от свобода не е било отложено по чл. 66 НК, което квалифицира
престъплението като „опасен рецидив“ по смисъла на чл. 29, ал. 1, б. „а“ и б.
„б“ НК. Наказанията са изтърпени до 30.04.2013 г., а престъплението по
настоящето дело е извършено в петгодишния срок от изтърпяване на
предходните наказания, което съвкупно с горното и по аргумент от чл. 30, ал.
1 НК обосновава правоприлагане на по-тежко квалифицирания състав на
престъплението по чл. 131а, вр. чл. 128, ал. 2, пр. 2, хип. 1-ва, вр. ал. 1, вр. чл.
29, ал. 1, б. „а“ и б. „б“ НК, а именно престъплението представлява опасен
рецидив.
За извършеното престъпление се предвижда наказание лишаване от
свобода от осем до петнадесет години, като районният съд е наложил на
подсъдимия наказание лишаване от свобода за срок от пет години и три
месеца, което е индивидуализирал при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК и е
постановил наложеното наказание да се изтърпи при първоначален строг
режим.
За да приложи разпоредбата на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, първият съд
превратно е тълкувал релевантните за индивидуализацията на наказанието
факти, като част от тях е установил неправилно, на други е придал значение,
каквото те в действителност нямат и освен това, неправилно е оценил
относителната тежест на иначе правилно установени факти при определяне
размера на наказанието, поради което оплакването в протеста за
незаконосъобразност на наложеното с присъдата наказание е основателно.
При диференциране на санкционните последици в конкретния случай от
страна на първоинстанционния съд е отдадено нужното значение на данните
за тежко обремененото съдебно минало на подсъдимия, извън онези
осъждания, релевантни за квалифицирането на престъплението като опасен
рецидив и лошите характеристични данни за личността му.
Правилно първият съд е отчел като смекчаващо обстоятелство срокът, в
който е проведено настоящото наказателно производство, като
приключването на досъдебната фаза е отнело около три години от момента на
извършване на деянието, а съдебната фаза – около две години, през който
20
период подсъдимият е имал добро процесуално поведение. Следователно,
правилното отмерване на санкцията лишаване от свобода, изисква да се
отчете като смекчаващо обстоятелство срока на наказателното производство
срещу подсъдимия, което първият е съобразил при индивидуализацията на
наказанието.
Първият съд обаче не е дал правилна оценка на останалите релевантни
към индивидуализацията на наказанието обстоятелства.
Най-напред първият съд неправилно е приел, че подсъдимият е
осъществил деянието в състояние на силно раздразнение, което е отчел като
смекчаващо обстоятелство и то със значителна относителна тежест. По
делото не се доказва подсъдимият да е извършил деянието в състояние на
силно раздразнение и съображенията на въззивния съд в тази насока са
изложени по-горе. Установи се, че подсъдимият е действал в състояние на
обикновено раздразнение, обикновен яд, предизвикан от неговата загуба в
състезанието („гонката“) между него и пострадалия и последвалия спор
между тях. Това обстоятелство следва да се отчете като смекчаващо, но не и
изключително - с такава относителна тежест при индивидуализацията на
наказанието, която сама по себе си да обосновава наказание под предвидения
законов минимум.
По-нататък правилно е отчетено като смекчаващо и обстоятелството, че
телесната повреда е нанесена с един удар, но първият съд необосновано му е
отдал значителна тежест при индивидуализацията на наказанието. В тази
връзка първият съд неоснователно е пренебрегнал факта, че този единствен
удар се е оказал достатъчен по своята сила и насоченост, за да причини тежка
телесна повреда, поради което това обстоятелство следва да се отчете с по-
ниска относителна тежест при индивидуализацията на наказанието.
Като смекчаващо обстоятелство първият съд е отчел и фактът, че
подсъдимият е баща на малолетно дете, за което полага грижи. Това
обстоятелство само по себе си не е достатъчно, за да обоснове извод, че
подсъдимият се старае да се впише успешно в обществото, още повече, както
и първият съд изрично е отбелязал, той е извършил инкриминираното по
настоящето дело деяние след раждането на сина му. Очевидно бащинството
21
не е създало у подсъдимия достатъчно силна мотивация да се поправи и да се
въздържа от извършване на престъпления, поради което неправилно е било
отчетено като смекчаващо обстоятелство в конкретния случай.
Неправилно е отчетено като смекчаващо обстоятелство трудова
ангажираност на подсъдимия, каквато първият съд е приел за установена,
позовавайки се на обясненията на подсъдимия, съдържащи такова фактическо
твърдение, без по делото да е представен трудов договор. Въззивният съд
счете, че това обстоятелство не се доказва и не следва да се дава вяра на
обясненията на подсъдимия в тази им част, тъй като същото следва да се
установи с писмено доказателство, доколкото писмената форма на трудовия
договор е възведена като форма за неговата действителност, съгласно
българското законодателство. Освен това подсъдимият по никакъв начин не е
бил затруднен да представи писмен трудов договор, щом като твърди, че има
сключен такъв, което не е сторил.
При индивидуализацията на наказанието първият съд не е отчел
безразличието, с което подсъдимият се е отнесъл към пострадалия. След като
му нанесъл удар и то със значителна сила, той побързал да се отдалечи от
местопроизшествието, изоставяйки пострадалия сам и в тежко състояние.
Подценил е липсата на поправимост у дееца, пренебрегвайки факта, че той
два пъти е бил осъждан и изтърпявал ефективно наказание лишаване от
свобода, което не е довело до неговото поправяне и не е мотивирало у него
поведение да спазва установения правов ред и да се въздържа от извършване
на престъпления. Тези обстоятелства очертават негативни характеристики за
личността на подсъдимия.
Съвкупната оценка на установените релевантни към
индивидуализацията на наказанието на подсъдимия факти не сочи нито
многобройност, нито изключителност на смекчаващи отговорността му
такива, което от своя страна прави неприложима разпоредбата на чл. 55 НК, а
от друга страна обосновава определяне на наказание при условията на чл. 54
НК при превес на смекчаващите обстоятелства, като в тази насока с
решителна тежест въззивният съд отчете продължителността на
наказателното производство.
22
При индивидуализацията на наказанието първоинстанционният съд
принципно правилно е дал приоритет на целите на личната превенция, но в
същото време е определил наказание, което явно не съответства на целите на
генералната превенция, които само декларативно са отбелязани в мотивите.
Въззивният съд счете, че съответното на обществената опасност на
деянието и дееца, на установените отегчаващи и смекчаващи отговорността
обстоятелства, както и на целите на наказанието, регламентирани в
разпоредбата на чл. 36 НК, е наказанието лишаване от свобода, отмерено в
долните граници на предвиденото, а именно за срок от осем години.
Наказание в долните граници на предвиденото се явява съответно на
критериите за справедливост и би постигнало поправително,
предупредително и възпитателно въздействие спрямо осъдения, би
постигнало и целите на генералната превенция.
Изложеното обосновава извод за неоснователност на жалбата на
подсъдимия в частта, с която е поискано намаляване на наказанието. За да
може да се коригира размера на наказанието, следва преди всичко да се
установи, че то е явно несправедливо по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 1 НПК -
очевидно не съответства на обществената опасност на деянието и дееца, на
смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, както и на целите
на наказанието. В случая тези условия не са налице. Противното би било
проява на неоправдан либерализъм спрямо подсъдимия и в противоречие с
принципа за съответност на наказанието на престъплението, закрепен в чл.
35, ал. 3 НК.
Първоначалният режим за изтърпяване на наложеното наказание
лишаване от свобода, определен при съблюдаване разпоредбата на чл. 57, ал.
1, т. 2, б. „а“ ЗИНЗС, следва да е строг, какъвто е определен и от първия съд.
Изложеното въвежда основанията по чл. 337, ал. 2, т. 1 НПК за
изменение на обжалваната присъда като се отмени приложението на чл. 55
НК и наказанието лишаване от свобода се увеличи на осем години.
В пределите на въззивната проверка по чл. 314 НПК въззивната
инстанция не констатира други основания за отмяна или изменение на
присъдата и затова, извън посочените по-горе части, обжалваната присъда
23
следва да се потвърди.
Предвид изложеното и на основание чл. 334, т. 3, вр. чл. 337, ал. 2, т. 1
НПК Софийският окръжен съд
РЕШИ:
ИЗМЕНЯ присъдата, постановена по н.о.х.д. № 252/18 г. по описа
районен съд – П., като отменя приложението на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК и
определя наказанието при условията на чл. 54 НК, като увеличава наказание
лишаване от свобода на осем години.
ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останалата й част.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
24