Р Е Ш Е Н И Е
Гр.София, 27.07.2020 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, IV “Д” въззивно отделение, в публичното заседание на втори юли през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА
КОРДОЛОВСКА
МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при
секретаря Йоана Петрова, като
разгледа докладваното от съдия Кордоловска гр.дело № 17334 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С
решение № 421899 от 04.06.2018 г. по гр.д. № 19958/2016 г. на СРС, ІІ ГО, 57-ми
състав съдът е осъдил ответника «А.С.К.М.Б.З.А.Л.Т. с ЕИК: *******със
седалище и адрес на управление:***. *******да заплати на М.Д.И. с ЕГН: **********
и ********** и с адрес:г*** и съдебен адрес:*** - адв. Н.Ч. и Н.Х., както
следните суми – на основание чл.357 от КТ за сумата от 1
250,13 лв. /хиляда
двеста и петдесет лева и тринадесет стотинки/, представляваща дължимо и
неизплатено допълнително възнаграждение - допълнително материално
стимулиране за периода 01.05.2013 г. - 31.01.2014 г., ведно със законната лихва
върху главницата от 1 250,13 лв., считано от 11.04.2016г. до окончателното й
изплащане, като искът е отхвърлен за разликата над
1 250,13 лв. до пълния предявен размер от 1 832,27 лв.; на основание чл.86
ал.1 от ЗЗД за
сумата от 158,60
лв. /сто
петдесет и осем лева и шестдесет стотинки/, представляваща обезщетение за
забавено изпълнение на главницата от 1 250,13 лв. за периода 12.01.2015г. -
11.04.2016г., като искът е отхвърлен за разликата над
158,60 лв. до пълния предявен размер от 260,02 лв., както и на основание чл.78
ал.1 от ГПК разноските
по делото в размер на 269,18 лв. /двеста
шестдесет и девет лева и осемнадесет стотинки/.
С
решението ищцата М.Д.И., ЕГН: **********
и с адрес:г*** и съдебен адрес:*** - адв. Н.Ч. и Н.Х. е осъдена да заплати на «А.С.К.М.Б.З.А.Л.Т. ЕАД с ЕИК: *******със
седалище и адрес на управление:***. *******на основание чл.78 ал.3 от ГПК разноски
по делото в размер на 49,05 лв. /четиридесет и
девет лева и пет стотинки/ съразмерно на отхвърлената част от иска.
С
решението «А.С.К.М.Б.З.А.Л.Т.
с
ЕИК: *******със седалище и адрес на управление:***. *******е осъдена на
основание чл.78
ал.6 от ГПК да
заплати в полза на СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД сумата от 352,83
лв. /триста
петдесет и два лева и осемдесет и три стотинки/ - държавни такси и разноски.
Недоволен от постановеното решение, с което искът с правно основание чл. 357, ал. 1 от КТ и чл.86, ал.1 от ЗЗД са отхвърлени, е останала ищцата М.Д.И., която в срока по чл.259, ал.1 от ГПК, чрез
пълномощника си адв. Ч. и адв.Х. го обжалва с оплаквания за
незаконосъобразност и необоснованост. По-конкретно поддържа, че СРС не се е
съобразил с факта, че наложеното дисциплинарно наказания на ищцата
«Предупреждение за уволнение, наложено със Заповед № 273 ог 03.06.2013 г. е
отменено с Решение № 238704/13.10.2017 г. по гр.д.№ 25211/2013 г. по описа на СРС,
ГО, 71 състав, прието като писмено доказателство по делото от въззивната
инстанция. Искането му към въззивната инстанция е да отмени първоинстанционно
решение в обжалваните части и уважи изцяло предявените искове. Претендира
сторените по делото разноски.
Въззиваемата страна А.С.К.М.Б.З.А.Л.Т. ЕАД, чрез пълномощника си адв.Г., в проведеното съдебно заседание оспорва
въззивната жалба като неоснователна. Не претендира разноски.
Съгласно чл. 269 от ГПК,
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението; по
допустимостта му само в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата. Както вече Върховният касационен съд многократно се е
произнасял (решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; №
95 от 16.03.2011 г. по гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр.
д. № 1645/09 г. на ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643
от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на
посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически
констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на
първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето
на правомощията по чл. 269 ГПК е
основание за касиране на въззивното решение.
В случая, обжалваното решение е издадено от надлежен
съдебен състав на Софийски районен съд, в рамките на предоставената му от
закона правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е валидно.
Предвид изискванията на процесуалния закон за служебната проверка на
постановеното решение в обжалваната му част, съдът счита, че не се установяват
нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и
упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното съдебно решение е
допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя изцяло мотивите
на обжалваното решение, поради което на основание чл. 272 ГПК не излага
собствени мотиви, а препраща към мотивите на СРС. Независимо от това следва да
бъде отбелязано следното:
По иска с
правно основание чл. 357,
ал. 1 КТ.
Обжалваното от ищцата решение
е постановено при правилно изяснена фактическа обстановка – от приложените по делото писмени
доказателства че за процесния период -
01.05.2013 г. - 31.01.2014 г. между страните е съществувало валидно трудово
правоотношение, по силата на което ищцата е заемала длъжността „медицинска сестра в сектор АИЛ, отделение
Кардиохирургия" при ответника. Съгласно представените като писмени доказателства в първоинстанционното
производство фишове за начислени трудови възнагражедния и видно заключение по
ССчЕ за процесния период ищцата е полагала
труд при ответника за което е получавала съответното уговорено между страните
трудово възнаграждение.
По силата на чл.13, ал. 1, т. 1 от Наредбата за
структурата и организацията на работната заплата (НСОРЗ) с колективен
трудов договор, с вътрешни правила за работната заплата и/или с индивидуален
трудов договор могат да се определят допълнителни
трудови възнаграждения за постигнати резултати от труда - текущо, за година
или за друг период. Следователно, законодателят е предвидил правната
възможност работодателят едностранно да определя правила за допълнителни
трудови възнаграждения при постигане на определени трудови резултати.
Настоящата
въззивна инстанция споделя извода на СРС, че независимо от начина, по който е
назовано процесното допълнително трудово възнаграждение несъмнено същото не е част от
работната заплата на служителите, а представлява целева награда за извършената
работа, което няма постоянен, а периодичен характер и не се включва в
брутната работна заплата и не се взема предвид при изчисляване на обезщетенията
на служителите. Ирелевантен е начина, по който работодателят назовава този вид
възнаграждение - дали е допълнително възнаграждение за клинични пътеки,
допълнително материално стимулиране или друг вид.
Именно поради
този характер на възнаграждението, въззивният съд споделя изцяло становището,
че само съответния компетентен орган има изключителна компетентност, която е дискреционна и не подлежи на съдебен
контрол, относно определянето на кои служители и за какви периоди за получат
допълнително материално стимулиране, т.е. това не е
задължение на компетентния орган, на което да кореспондира притезателното право
на служителя да получи определено възнаграждение.
Но във всички
случаи, когато компетентния орган е упражнил правото си и въз
основа на автономната си преценка е
определил служителите, които да получат парични награди,
включително и периодите, в тяхната правна сфера вече се поражда правото да
изискват и получат определеното им допълнително възнаграждение.
В настоящият
случай във Вътрешните правила за
организацията на работната заплата - л.33 и сл. е предвидена
възможност за изплащане на допълнително материално стимулиране на служителите,
като във връзка с тях изпълнителният директор е утвърдил специален Алгоритъм - л.42 от делото на СРС.
От
горецитираните писмени документи, както и от представената длъжностна
харакрактеристика на началник - отдел Кардиохирургия, може да се направи
извода, че работодателят пряко утвърждава сумите подлежащи на разпределение
като допълнителни възнаграждения за отделенията, а е делегирал правата си по
определяне и съответно заплаща допълнителни възнаграждения за положен труд от
рботниците/служителите във всяко едно отделение на началниците на съответните отделения, въз основа на критерии по т.3
от Алгоритъма, а именно: извършена дейност през предходния месец, личен принос на служителя за постигнатите
резултати, участие в трудовия процес,
качество на изпълнение на трудовите задължения и други според спецификата
на звеното.
На първо
място следва да се има предвид характера на това ДМС - както беше посочено по -
горе това е целева награда за положен труд, на следващо място не случайно в т.3
от Алгоритъма са заложени критериите за дялово участие в извършената дейност и
качество на положения труд.
Няма спор, а
и не се правят твърдения, да е налице някое от обстоятелствата, които са пречка
за изплащане на допълнителното възнаграждение по смисъла на чл.16 ал.8 от
Вътрешните правила за организацията на работната заплата.
Съгласно
заключението на ССчЕ, която не е оспорена
от страните и ценена от съда като обективна и компетентна, се установява че за
процесния период ищцата е полагала труд съизмерим с този на останалите сестри
от отделението (като сравнението е поименно и с основната част от сестрите в
сектор Реанимация - л.93-100 от делото, л.4-12 от заключението), а именно: за
м. май 2013г. ищцата има отработени 19 дни, както и 34 ч. нощен труд, 31,5 ч.
работа през официални празници, като за сравнение сестра В.А. /една от
сестрите, чийто допълнителни възнаграждения за труд заедно с още 7
корепсондират с тези получени от ищцата - но до м.май 2013г./ има отработени 15
дни, 40 ч. нощен труд, 16,5 ч. работа през официален празник и получено
допълнително възнаграждение от 312,36 лв. Прави впечатление при почти
еднакво отработени часове за всички сестри единствено ищцата е получила
по-малко от половина от възнаграждението, което са получили останалите /при
по-малко отработени часове съобразно горното разграничение сестра Б.С.е
получила възнаграждение в двоен размер 312,36 лв./. Същата тенденция се
забелязва и при преглед на статистиката за останалите месеци от процесния
период, като интересен е факта че от 01.03.2014 г. ищцата започва да получава
възнаграждение еднакво с сестрите в отделението и с които е правено сравнението
/Р.Г., А.К., Е.С., В.А./.
Другият
основен критерий освен дяловото участие в извършената дейност, за която
предвид изложеното по - горе, съдът приема, че това на ищцата е съизмеримо с
приноса на останалите сестри в сектора, е качеството на извършената работа.
Няма
представени доказателства, нито наведени възражения от страна на ответника,
относно качеството на извършената работа от страна на ищцата. Нито са
представени доказателства, нито има съставени писмени документи от началника на
отделението, в което е извършвана оценка на качеството на работа на ищцата,
съответно установено по несъмнен начин незадоволително такова.
Действително,
по делото е представена Заповед за
налагане на дисциплинарно наказание „предупреждение за уволнение" - л.60
от делото - заповед № 273/03.06.2013г. връчена на ищцата на 04.06.2013г. за
извършено от нея дисциплинарно нарушение двукратно напускане на работното й
място без предварително уведомление и получаване на необходимото й разрешение
за това от дежурния лекар в отделението на 20.04.2013г. Наложеното наказание по
същество е за нарушение, което не съдържа оценка на специализираната
дейност, извършвана от ищцата в изпълнение на задълженията й по
длъжностна характеристика. Правилно СРС е счел, че въпреки това налагането на
дисциплинарно наказание се отразява на трудовия статус на работника/ служителя
и в този смисъл би могло да се предположи, че работодателят при определяне на
допълнителното възнаграждение за м. юни 2013г. е имал основание да занижи
същото с оглед поведението на ищцата и наложеното й наказание.Пред настоящата
инстанция обаче като доказателство от въззивницата-ищца е ангажирано влязло в
сила съдебно решение, с което наложеното дисциплинарно наказание
„Предупреждение за уволнение“, е отменено.
Други
обстоятелства влияещи на правилното и еднакво прилагане на критериите спрямо
всички /тук следва да се има предвид, че работодателят следва да установи
еднаквото и точно прилагане на посочените от него критерии спрямо всички
служители, а не да осигури правото на равно заплащане, както твърди ищцата/ за
целия процесен период работодателят не установи.
В тази връзка
показанията на разпитания свидетел -
Н.Г.не установяват релевантни факти, а техническия начин за изплащане на
възнагражденията и цялата процедура по това /без начина на преценка кой
служител какво възнаграждение да получи/.
В хода на
производството ищцата твърди, че работодателя е извършил акт на
дискриминация по отношения не нея и предвид обстоятелството, че от м. май 2013 г.
е председател на синдикалната организация. Към настоящият момент не са
представени доказателства за влязло в сила съдебно решение във връзка с решение
№ 439//17.11.-2014г. на комисията за защита от дискриминация, а и в настоящото
съдебно производство освен удостоверение за посоченото обстоятелство, не са
ангажирани каквито и да са доказателства, които да са индиция за такъв
осъществен акта на дискриминация.
Предвид
гореизложеното, съдът счита, че компетентния орган
неправилно е приложил установените от него правила за разпределение на ДМС
между служителите в съответното самостоятелно звено, съответно предвид
прилагане на критерия по т.3 от Алгоритъма /приоритетния
критерий - количество
и качество на работата/, поради което и е възникнало
субективното притезателно право за ищеца да получи пълния съответния размер на
ДМС определен съобразно горните правила /с изключение на м. юни 2013г. и
съобразно сходното допълнително възнаграждение на служителите на същата
длъжност и при същия принос - Р.Г., А.К., Е.С., В.А. /, който размер
предвид данните по ССчЕ /таблица на
л.12 от заключението - по отговор на задача 2), правилно първостепенният съд
определя на 1 250,13 лв.
Относно иска с правно
основание чл.86 ал.1 от ЗЗД.
Разпоредбата на
чл. 245 ал.2 от КТ предвижда, че работната заплата се изплаща всеки месец,
работодателя изпада в забава най- късно в първия ден след изтичане на месеца,
за който се дължи заплащането на работната заплата /арг. чл. 84, ал. 1, изр.
първо ЗЗД/. В настоящият случай процесното допълнително възнаграждение е
определено да се изплащане ежемесечно т.е. след изтичане на съответния месец
вземането става изискуемо, което обаче не е равнозначно, че работодателя е в
забава, тъй като няма изрично определен срок за изплащането му, поради
което е необходима покана, каквато е
получена от ответника на 12.01.2015 г.
Следователно
за процесния периода обезщетението за забавено изпълнение изчислено по реда на
чл.162 от ГПК и предвид ПМС № 100/29.05.2012г., 126/18.12.2014г. върху
главницата от 1 250,13 лв. е в размер на 158,60 лв. и до който размер следва да
бъде уважен.
Правопораждащият
спорните права юридически факт - одобрен
списък със служителите, които да получат допълнително трудово възнаграждение е
възникнал в по-късен момент, като върху одобрения списък няма поставена дата,
но следва да се счита, че това е с решение по протокол от 31.05.2012 г. цитиран по -
горе т.е правопораждащият за притезателното право на ищцата факт не е бил
осъществен към момента на прекратяване на трудовото й правоотношение, нито към
27.04.2010 г. /когато е отправена покана до ответника/, поради което и от този
момент не й се дължи лихва за забава. Тъй като датата, на която е станало
изискуемо взамането е след датата на подаване на исковата молба и съответно извън
процесния период, иска за присъждане на мораторна лихва за разликата над
158,60 лв. до пълния предявен размер от 260,02 лв.,следва да се
отхвърли като неоснователен.
Поради
съвпадане на крайните изводи на настоящата инстанция с тези на първостепенния
съд и в упражнение на правомощията си по чл.271 от ГПК въззивната инстанция е
длъжна да потвърди решението в обжалваните отхвърлителни части.
С оглед
изхода на спора на въззивницата следва да бъдат присъдени разноските сторени
пред въззивната инстанция, а въззиваемата страна не претендира такива.
При тези мотиви, Софийски градски съд
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение №
421899 от 04.06.2018 г. по гр.д. № 19958/2016 г. на СРС, ІІ ГО, 57-ми състав,
вкл.в частта за разноските.
Решението не подлежи
на обжалване на основание чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.