Р Е Ш Е Н И Е
№ ………….
Гр.
София, 09.07.2021 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-Д въззивен състав, в
публичното заседание на десети юни през две хиляди двадесет
и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
РОСИ МИХАЙЛОВА
при секретаря Екатерина Калоянова като разгледа докладваното от съдия Кордоловска
гр. дело № 5729 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273
от ГПК.
С Решение от 22.04.2020
г. по гр. д.
№ 38767/2019 г. по описа на СРС, ГО, 31 състав, съдът е признал
за установено по искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл.
79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, предявени от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес
на управление:*** 23Б срещу Ц.К.Г., ЕГН **********,
с адрес: ***, ******, че Ц.К.Г. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 2 183,99 лева, представляваща
цена на доставена от дружеството топлинна енергия за имот - ап. 41, находящ се
в гр. София, ж.к. ******, аб. № 382138 за периода от 01.04.2016 г. до
30.04.2018 г., ведно със законна лихва от 16.04.2019 г. до изплащане на
вземането, както и сумата от 44,68 лева, представляваща цена на извършена
услуга за дялово разпределение за периода от 01.04.2016 г. до 30.04.2018 г.,
ведно със законната лихва от 16.04.2019 г. до изплащане на вземането, мораторна
лихва върху главницата за топлинна енергия в размер на 316,55 лева за периода
от 14.09.2016 г. до 04.04.2019 г., за които суми е била издадена заповед за
изпълнение по ч. гр. дело № 21661 по описа за 2019 г. на СРС, 31 състав, като е
отхвърлил предявения иск за главница
за разликата над уважения размер до пълния предявен размер от 3 043,43 лева и
за периода от 01.05.2015 г. до 31.03.2016 г., както и иска за мораторна лихва
за разликата над уважения размер до пълния предявен размер от 441,12 лева,
както и иска за цена на услугата дялово разпределение за разликата над уважения
размер до пълния предявен размер от 46,41 лева и за периода от 01.03.2016 г. до
31.03.2016 г. и иска за мораторна лихва върху стойността на дяловото
разпределение в размер на 8,98 лева за периода от 30.04.2016 г. до 04.04.2019 г.
С
решението Ц.К.Г. е осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 1
от ГПК сумата от 289,60 лева, представляваща сторените по делото разноски
съобразно уважената част от исковете, както и сумата от 86,85 лева,
представляваща разноски, сторени в производството по ч.гр.дело № 21661/2019 г.
по описа на СРС, 31-ви състав съобразно уважената част от исковете, а „Т.С.“
ЕАД е осъдено да заплати на адв. И.Г.Д., АК- гр. Кюстендил на основание чл. 38,
ал. 2 от ЗА сумата от 134,26 лева, представляваща възнаграждение за
предоставено безплатно процесуално представителство по делото на Ц.К.Г., както
и сумата от 134,26 лева, представляваща възнаграждение за предоставено
безплатно процесуално представителство на Ц.К.Г. по ч.гр.дело № 21661/2019 г.
по описа на СРС, 31 състав съобразно
отхвърлената част от исковете.
Недоволен от така
постановеното решение, в ЧАСТТА, с която е отхвърлен иска на «Т.С. ЕАД за
сумата над уважения размер от 2 183,99 лв. до пълния предявен размер от
3 043,43 лв. за главница за потребена ТЕ, както за сумата над уважения
размер от 316,55 лв. до пълния предявен размер от 441,12 лв., мораторна лихва
върху главницата за потребена ТЕ, както и в частта за разноските, е останал ищецът
в първоинстанционното производство «Т.С. ЕАД,
който в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК го обжалва с оплаквания, че решението е
неправилно и постановено в нарушение на материалния закон. По-конкретно поддържа, че СРС не е съобразил
обстоятелството, че сумите по Обща фактура № **********/31.07.2016 г. стават
изискуеми, съответно на 15.09.2016 г. Заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК е подадено в съда на 16.04.2019 г., като с това
процесуално действие от страна на дружеството давността е прекъсната. Искането
към въззивната инстанция е да отмени решението на СРС в обжалваната част.
Претендира разноски.
Въззиваемата страна Ц.К.Г., чрез процесуалния си
представител адв. И.Д. оспорва въззивната жалба с подробно изложени съображения
в депозирания по реда на чл. 263 ГПК писмен отговор. Претендира разноски.
Третото лице помагач на ищеца „Т.“ ООД
не взема становище по въззивната жалба и не ангажира доказателства.
Решението
в уважителната част, като необжалвано от ответника е влязло в сила.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в
обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Както вече Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176
от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по
гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на
ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от 12.10.2010
г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по правилността
на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във
въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на посочените
процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации
на първоинстанционния съд; относно правилността на първоинстанционното решение
той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на правомощията
по чл. 269 от ГПК е основание за касиране на въззивното решение.
В случая, обжалваното решение е издадено
от надлежен съдебен състав на Софийски районен съд, в рамките на предоставената
му от закона правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е
валидно. Предвид изискванията на процесуалния закон за служебната проверка на
постановеното решение в обжалваната му част, съдът счита, че не се установяват
нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и
упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното съдебно решение е
допустимо.
По доводите във въззивната жалба следва
да бъде отбелязано и следното:
Предявеният пред първоинстанционният съд иск е установителен, при правна квалификация чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД, за дължимост на суми начислени на ответника като стойност на получена и разходвана от него топлинна енергия на процесния адрес.
Производството се развива след
постъпване на възражение против заповед за изпълнение, издадена в полза на „Т.С.”
ЕАД. Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК
за ищеца е налице интерес за търсената защита, предвид което производството се
явява процесуално допустимо.
Решаващият въззивен състав приема, че в
тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване
пораждането и съществуването на правото му да получи плащане на процесната
сума, заявена в исковата молба.
Въззивната инстанция намира, че в правилно приложение
на материалния закон, чл. 149, ал. 1, т. 6 от Закона за енергетиката
първостепенният съд приема за установено договорното отношение между главните
страни, досежно процесния топлоснабден обект, намиращ се в сграда етажна
собственост и от това, че в исковия период въззивникът подава в нея
топлоенергия за битови нужди.
За установяване на посочените обстоятелства по делото
са представени заявление - декларация за откриване на партида на името на
ответника Ц.Г. за процесния имот, подадена на 17.11.2005 г. с адресат
ищцовото дружество. Представена е и Заповед № РД-41-15 от 11.02.2004 г. за
изменение на Заповед № РД-41-594 от 24.04.1989 г., издадена от кмета на
Столична община на основание § 9, ал. 1 от ПР на ЗУТ във връзка с чл. 88 от
ЗТСУ и чл. 100 от ЗТСУ, заповед № РД-09-120 от 22.01.2004 г., с която е
определено в обезщетение на Ц.К.Г. ***-3. Името на ответника фигурира и в
Списъка на етажните собственици, както и същият е подписал главните отчети. Предвид
горното съдът приема, че между страните за процесния период е съществувало
облигационно отношение по договор за продажба на топлинна енергия. Договорът
касае доставка на топлинна енергия до обект апартамент № 41, находящ се в гр. София, ж.к. „******с аб. №
392138.
Следователно анализът на събраните по делото
доказателства обосновава извода, че ответникът притежават качеството на потребител на топлинна енергия по
смисъла на §1,
т. 42 от ЗЕ (отм. 2012 г.), който предвижда, че потребител на
топлинна енергия за битови нужди е физическо лице - собственик или
ползвател на имот, което ползва топлинна енергия. Действително с изменението на
посочената дефиниция на § 1, т. 42 (отм.) ЗЕ през 2006 г. е
изменена първоначалната дефиниция от приемането на закона, която гласи, че
потребителят на топлинна енергия за битови нужди е физическо лице, което е
собственик или титуляр на вещното право на ползване за топлоснабдения имот.
Замяната на изискването лицето да е титуляр на вещно право на ползване с по-широкото
понятие ползвател, не променя смисъла, който следва да се влага в понятието
ползвател, т.е. само лице, което е титуляр на вещно право на ползване, именно
поради липсата на промяна в дефиницията, дадена в чл. 153, ал. 1 ЗЕ. Тази разпоредба е променена едва през 2012
г. и то само с оглед промяната на използвания в закона термин от потребител на
клиент. При все това и досега под клиент на топлопреносното предприятие по
отношение на имотите в сграда в режим на етажна собственост се разбира
собственикът на имота или лицето, притежаващо вещно право на ползване.
Следователно от приемането на ЗЕЕЕ (отм.)през 1999 г. и досега
със ЗЕ под потребители на
топлинна енергия за битови нужди се разбират само собствениците и лицата с
вещно право на ползване (ползватели в този смисъл) на топлоснабдените имоти в
сградите в режим на етажна собственост.
Договорът за възлагане на услугата
топлинно счетоводство сключен между етажната собственост, от една страна, и
помагача на ищеца, от друга, има действие и по отношение на ответника Ц.Г.. Валидната
представителна власт на лицето, което го е подписало за всички етажни
собственици, е последица от решението на Общото събрание на ЕС за избор на
търговец, който да извършва дяловото разпределение – дружеството помагач.
На основание чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката,
в сила от 09.12.2003 г., ДВ, бр. 107/2003, отношенията
по повод продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие и
потребителят на същата се уреждат от публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР. Предвид
липсата на данни по делото за възражение от ответника по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ,
съдът намира, че приетите от „Т.С.“ ЕАД и одобрени от Комисията общи условия за
процесния период, публикувани най-малко в един местен и един централен
всекидневник са обвързващи между ищеца и ответникът. Следователно решението е
обосновано в частта, с която СРС приема за доказано основанието (източниците на
вземанията, предмет на осъдителните искове).
Решението е обосновано и правилно и в частта, в която
районният съд приема за доказан размера на задължението за цена на
топлинна енергия в размер на 2 183,99 лева и за периода от
месец април 2016 г. до месец април 2018 г.
Това е така, тъй като с определението на
СРС, 31 с-в от 09.10.2019 г., в което е обективиран проектът за доклад по чл.
146, ал. 1 ГПК, обявен за окончателен в проведеното съдебно заседание на
04.12.2019 г. съдът е отделил за безспорно и ненуждаещо се от доказване между
страните обстоятелството, че ищецът е доставил през процесния период за
процесния имот топлинна енергия в количеството и стойността, посочена в
исковата молба. В проведеното съдебно заседание на 04.12.2019 г. процесуалният
представител на ответника отново е заявил, че не оспорва количеството топлинна
енергия и начислената сума.
От приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза се
установява, че не са налице данни за извършени плащания на сумите, предмет на исковата
молба, поради което и е прието, че потребената топлинна енергия за процесния
период е в размер на 3 043,43 лева, но в тази връзка СРС е разгледал
възражението на ответника за изтекла в негова полза погасителна давност за част
от периода.
Настоящият
съдебен състав споделя извода на първостепенния съд, че задължението да се
заплаща стойността на топлоенергията е задължение за периодично плащане по
смисъла на чл.111, б.„в” ЗЗД - налице са парични задължения, имащи единен
правопораждащ факт (договор за доставка на топлоенергия), чиито падеж настъпва
през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са
изначално определени или определяеми, като не е необходимо периодите да са
равни и плащанията да са еднакви (в този смисъл - ТР № 3/2011 г. на BKC-OCГTK).
Следователно съгласно чл. 111, б.”в”, пp. II и III ЗЗД приложим за процесните
вземания за главница и лихва е 3-годишният срок на погасителна давност. С
предявяването на иска се смята, че давността се прекъсва съгласно чл. 116,
б.„б.”, пр. 1 ЗЗД. Следователно, в настоящия случай давността е прекъсната,
считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда - 16.04.2019
г.
Съгласно
чл. 114, ал. 1 ЗЗД „давността почва да тече от деня, в който вземането е
станало изискуемо”. Съобразно клаузата на чл. 33, ал. 1 на приложимите общи
условия, одобрени с Решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, в сила от
12.03.2014 г., за задълженията, възникнали след тази дата, клиентите са длъжни
да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30 - дневен срок от
датата на публикуването им на интернет страницата на топлопреносното
предприятие. По своята същност ежемесечното публикуване на дължимите суми
на общодостъпно място в интернет представлява покана от кредитора до длъжника,
в която е конкретизиран размерът на дължимата сума за изтеклия отчетен период,
т.е. в случая изискуемостта на задължението е обвързана с изпращането на покана
от продавача на топлинна енергия, поради което следва да се приеме, че
давността за тези задължения започва да тече от датата на възникването им -
арг. чл. 114, ал. 2 ЗЗД. Следователно, задълженията за периода от 01.05.2015 г.
до 31.03.2016 г. включително са погасени по давност.
С оглед
гореизложеното, погасени по давност се явяват вземанията на ищеца за доставена
топлинна енергия за периода от 01.05.2015 г. до 31.03.2016 г., поради което и
дължимата сума за главница правилно е била уважена за сумата от 2 183,99
лв. и за периода от 01.04.2016 г. зо 30.04.2018 г.
По отношение на претенциите
с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД настоящият съдебен състав намира следното:
Основателността на иска за
мораторна лихва предполага наличие на главен дълг и забава в погасяването му.
Моментът на забавата в случая се определя съобразно уговореното от страните.
Съгласно Общите условия,
действали за процесния период клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими
суми за топлинна енергия в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се
отнасят. При забава в плащането потребителят дължи обезщетение в размер на
законната лихва. Поради това ответникът дължи обезщетение за забава плащането
на главницата за потребена енергия за периода 14.09.2016 г. -04.04.2019 г. в
размер на 316,55 лв.
Към посочената по-горе сума
следва да се добави съответна част от дължимите годишни такси за извършваната
услуга за дялово разпределение, които съобразно разпоредбите на чл. 22, ал. 2 и
чл. 36 от ОУ, чл. 61, ал. 1 Наредба № 16- 334/06.04.2007 г. за
топлоснабдяването и на чл. 10 от Общите условия на договорите между „Т.С.” ЕАД
и търговец за извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия
между потребителите в сграда - етажна собственост се заплащат от потребителите
на топлинна енергия на ищцовото дружество, което от своя страна заплаща цената
за извършените услуги на дружествата за дялово разпределение.
Поради изложеното,
настоящият съдебен състав споделя извода на СРС, че размерът на дължимата сума за
доставена и незаплатена ТЕ е 2 183,99 лева, ползвана за периода 01.04.2016
г. - 30.04.2018 г., обезщетение за забава плащането на главницата за потребена
енергия за периода 14.09.2016 г. - 04.04.2019 г. в размер на 316,55 лв. и 44,68 лева - дължима цена
за предоставена услуга за дялово разпределение за периода 01.04.2016 г. - 30.04.2018
г., ведно със законната лихва върху горните главници от датата на подаване на
заявлението за издаване заповед за изпълнение, до окончателното изплащане на
сумата.
В упражнение на правомощията си по чл.
271 от ГПК въззивната инстанция е длъжна да потвърди решението в обжалваните му
части.
С оглед изхода на делото, разноски
следва да бъдат присъдени на адвокат И.Д., процесуален представител на въззиваемата
страна Ц.К.Г. на основание чл. 38, ал. 2 ЗА в размер на 300 лв.
При тези мотиви, Софийски градски съд
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение
от 22.04.2020 г. по гр.д. № 38767/2019 г. по описа на СРС, ГО, 31 състав, вкл. в частта за разноските.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление *** да заплати на адв. И.Г.Д., АК - гр. Кюстендил, с личен №
**********, с адрес на упражняване на дейността: гр. София, ул. „******на
основание чл. 38, ал. 2 от ЗА сумата от 300 лева, представляваща възнаграждение
за предоставено безплатно процесуално представителство по делото на Ц.К.Г..
Решението
е постановено при участието на трето
лице - помагач на ищеца „Т.“ ООД.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание
чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.