Р Е Ш Е Н И Е
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-Д въззивен състав, в публично съдебно заседание на пети юни две хиляди и двадесета година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР
МАЗГАЛОВ
младши съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от младши съдия
ЛАЗАРОВА в. гр. д. № 10049 по описа
за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 81639 от 02.04.2019 г.,
постановено по гр. д. № 69225/2016 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), І
Гражданско отделение (І ГО), 78-ми състав,
районния съд е отхвърлил
иск с правно основание чл. 34, ал. 1 от ЗС, предявен от ищеца В.Г.А., ЕГН **********,***
Община, Държавата, Н.М.И., ЕГН **********, и А.С.Ж., ЕГН **********, за делба
на АПАРТАМЕНТ № 8, находящ се в град София, ул. „*****, с площ от 115 кв. м.,
състоящ се от три стаи, кухня, вестибюл, тоалетна с изложение юг, при вътрешни
съседи: З.В., О.Б., С.З., от две страни коридор, заедно с избено помещение при
съседи: С.З., от две страни коридор, заедно таванско помещение при съседи Н.Й.,
О.Б. и коридор, заедно с 300/5165 ид. ч. от общите части на сградата и толкова
от общите части на мястото, върху което е построена сградата, цялото с площ от
675 кв. м., съставляващо УПИ Х от 556 кв. м. по плана на град Софиям, м.
Центъра, при съседи: училище „Васил Априлов”, Д.И., М.Д., А.Ч.. На основание
чл. 78 ГПК съдът е разпределил отговорността за разнноските.
Срещу постановеното решение, в указания
законоустановен срок по реда на чл. 259, ал. 1 ГПК е депозирана въззивна жалба
от В.Г.А., в която се излагат доводи за неправилност и незаконосъобразност на същото.
Акцентира се, че съсобственик, на основание чл. 14, ал. 2 от Закона за
наследството (ЗН) и правоприемство по Закона за общинската собственост (ЗОС) на
2/5 идеални части от имота, е не Държавата, а Столична Община, която не е
участвала в предишния процес по делба, както неправилно е приел районния съд.
Излага доводи и за неправилно приложение на чл. 72 ЗН и ЗОС. Поддържа, че е
възражението за изтекла в негова полза 10-годишна придобивна давност е
основателно. Съобразно изложеното е
направено искане първоинстанционното решение да бъде отменено и предявеният иск
за делба да бъде уважен. Направени са доказателствени искания за допускане на разпит
на свидетели, оставени без уважение с определение на въззивния съд от 25.10.2019
г.
В срока
по реда на чл. 259, ал. 1 ГПК срещу решението на районния съд е депозирана и въззивна
жалба от А.Ж., в която са изложени доводи, идентични с изложените във
въззивната жалба на В.А.. Направено е искане обжалваното решение да бъде
отменено, а предявеният иск за делба – уважен.
В указания
законоустановен срок по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба на В.А. от А.Ж., в който е изложено становище за основателност
на същата. В същия срок В.А. е депозирал отговор на въззивната жалба на А.Ж., в
който е заявил, че същата е основателна
В срока
по чл. 263, ал. 1 ГПК са депозирани отговори на въззивните жалби от Държавата,
в които е заявено подробно становище за правилност на обжалваното решение,
съответно за неоснователност на жалбите. Претендира се юрисконсултско
възнаграждение.
В указания
законоустановен срок по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК са постъпили отговори на
въззивните жалби на В.А. и на А.Ж. от Н.М.И., в които е изложено становище за
неоснователност на същите. Претендира разноски за платен адвокатски хонорар.
В указания
законоустановен срок по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на
въззивната жалба от Столична Община.
Софийски градски съд,
като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и от надлежно легитимирана страна,
поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.
По аргумент от чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само
в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката
си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на
императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение №
1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС). Съобразно така установените си
задължения, настоящият съдебен състав констатира, че процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо. С оглед данните по делото, същото е и
правилно, като съображенията за това са
следните:
Между страните не е спорна и от данните по делото се
установява следната фактическа обстановка:
С нотариален акт за право на
собственост върху недвижим имот, придобит по Закона за етажната собственост № 165,
то Х, н. д. № 90/11.06.1936 г. А.И.И.е призната за собственик, на основание чл.
2, чл. 61 и чл. 62 ЗЕС, на следния
недвижим имот: жилище, находящо се в гр. София, ул. „*****, състоящо се от три
стаи, кухня, вестибюл, баня, клозет и килер, с площ от 115 кв.м., заедно с
припадащият се дял от 300/5165 ид.ч. от общите части на зданието.
Съгласно удостоверение за
наследници № 132/10.01.1972 г., издадено от Ленински районен съвет – гр. София,
А.И.И.е починала на 01.02.1957 г. и е оставила следните наследници по закон: Г.И.И.–
сестра.
По силата на нотариален акт за
дарение на недвижим имот №176, том ХХVІ, н. д. №4843/01.11.1966 г., Г.И.И.е
дарила на Х.М.И.1/5 ид.ч. от следния недвижим имот: Апартамент, находящ се на
ет.3 от жилищната сграда на ул. *****, гр. София, заедно с 1/5 ид.ч. от
припадащите се 300/5165 ид.ч. от общите части на сградата и дворното място,
цялото с пространство от 675 кв.м., находящо се в гр. София, ул. ***** в кв.556
по плана на гр. София.
Със завещание от 02.07.1984 г. по
н.д. №253/1985 г. се установява, че Г.И.И.е завещала на Х.М.И.и А.С.Ж.
собствения си апартамент, находящ се на ул. „*****. Съгласно удостоверение,
издадено от Районен народен съвет – гр. София №408/18.03.1985 г., Г.И.И.,
починала на 21.01.1985 г., не е омъжена и не е оставила наследници по възходяща
и низходяща линии.
С нотариален акт № 4, т.VІІ, н.д.
№1243/08.12.1989 г., А.С.Ж. – Т.е призната за собственик по завещание на 1/5
ид.ч. от следния недвижим имот: Апартамент, находящ се на ет.3 от жилищната
сграда на ул. *****, гр. София, със ЗП от 115 кв.м., заедно с избено помещение,
таванско помещение и 300/5165 ид.ч. от общите части на сградата и от дворното
място, цялото с площ от 675 кв.м., съставляващо парцел Х в кв.566 по плана на
гр. София.
За имота е съставен акт за
държавна собственост № 11548/20.06.1985 г., от който се установява, че в полза
на държавата, на основание чл. 14, ал. 2 ЗН, са отчуждени 2/5 ид.ч. от следния
недвижим имот: Апартамент, находящ се на ет.3 от жилищната сграда на ул. *****,
гр. София, със ЗП от 115 кв.м., заедно с избено помещение, таванско помещение и
300/5165 ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж.
Видно от представеното по делото
решение от 03.06.1998 г., постановено по гр.д. № 8924/1996 г. по описа на СРС,
53 състав, влязло в сила на 31.03.2004 г., е допусната делба на следния
недвижим имот: Апартамент, находящ се на ет. 3 от жилищната сграда на ул. *****,
гр. София, със ЗП от 115 кв.м., заедно с избено помещение, таванско помещение и
300/5165 ид.ч. от общите части на сградата и от дворното място, цялото с площ
от 675 кв.м., съставляващо парцел Х в кв.566 по плана на гр. София, при
следните делбени квоти: А.С.Ж. – 1/5 ид.ч., Х.М.И.– 2/5 ид.ч. и Държавата – 2/5
ид.ч.
Видно от представеното по делото
решение от 07.03.2006 г., постановено по гр. д. № 8924/1996 г. по описа на СРС,
53 състав, влязло в сила на 07.04.2010 г., на основание чл. 288 ал.1 ГПК е
изнесен на публична продан следния недвижим имот: Апартамент, находящ се на
ет.3 от жилищната сграда на ул. *****, гр. София, със ЗП от 115 кв.м., заедно с
избено помещение, таванско помещение и 300/5165 ид.ч. от общите части на
сградата и от дворното място, цялото с площ от 675 кв.м., съставляващо парцел Х
в кв.566 по плана на гр. София.
Съгласно удостоверение за
наследници №5852/10.08.2012 г., издадено от СО, район „Средец”, Х.М.И.е
починала на 27.12.2009 г. и е оставила следните наследници по закон: Н.М.И. -
брат.
По делото са събрани гласни
доказателствени средства, чрез разпит на свидетелите К.С.К.и Г.М.Г-Г.(л. 140 –
гръб от делото пред СРС), които съдът кредитира като вътрешно непротиворечиви и
последователни, от които се установява, че А.Ж. живее в имота от студентските
си години и от средата на 90-те години на 20-ти век, в него живее и съпругът й.
При така установената
фактическа обстановка, въззивният съд
достигна до следните правни изводи:
В предмета на настоящото
производство се включва иск за делба на гореописания недвижим имот и направено
от въззивника В.Г.А. възражение с правно основание чл. 75 ал.2 ЗН за
недействителност на съдебна делба, извършена с влязло в сила решение,
постановено по гр.д. № 8924/1996 г. по описа на Софийски районен съд,
Гражданско отделение, 53-ти състав.
В делбата
сънаследниците, респективно съсобствениците, са задължителни другари. Делбата
без участие на съсобственик е нищожна, на основание чл. 75, ал. 2 от ЗН. Решението по
извършването на нищожна делба няма конститутивно действие и не прекратява
собствеността, затова, съдът следи служебно за конституиране на всичките
съсобственици като страни в делбения процес. Когато въззивният съд отстрани
пропуска на първоинстанционния съд и конституира неучаствалия в делбата
съсобственик, което води до намаляване на квотата на обжалвалата страна,
неговото положение не се влошава. Нито една от страните в делбения процес няма
правен интерес от провеждането на конститутивния иск без участието на
съсобственик, защото в този случай не би се постигнал целеният преобразуващ
ефект на делбеното решение (решение № 468 от 23.06.2004 г. на ВКС по гр. д. №
22/2004 г., I г. о.).
В процесния случай А.И.И.е
придобила на основание чл. 2, чл. 61 и чл. 62 ЗЕС процесния недвижим имот.
След смъртта на А.И.И.процесният
апартамент, на основание приложимата редакция разпоредбата на чл. 8 ал. 1 ЗН
към датата на смъртта й, е наследен от сестра й Г.И.И..
Х.М.И.е придобила в
резултат на безвъзмездна сделка – договор за дарение 1/5 ид.ч. от процесния
апартамент. Останалите идеалния части от апартамента Г.И.е завещала на нея и на
А.Ж..
След смъртта на Х.М.И.собствените
и 2/5 ид.ч. от процесния апартамент, на основание чл. 8, ал. 1 ЗН, са преминали
в дял на брат и Н.М.И..
Предвид изложеното, възражението
на въззивниците по чл. 75, ал. 2 ЗН за нищожност на делбата по гр. д. №
8924/1996 г. по описа на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 53-ти
състав, поради неучастие на съсобственик – Столична Община е неоснователно. Съображенията
за това са следните:
Съгласно чл. 14, ал. 1 от Закона за наследството (редакцията на текста от
22.01.1949 г.), завещателят може да се разпорежда чрез завещанието с цялото си
имущество в полза на наследниците си по закона, държавата и обществените
организации. В ал. 2 е посочено, че в полза на други лица той може да се
разпорежда с не повече от половината от имуществото си.
По
аргумент от чл. 11 от Закона за наследство в същата редакция, приложима към
датата на смъртта на Г.И.през 1985 г., когато няма лица, които могат да
наследяват съгласно предходните членове, или когато всички наследници се
откажат или изгубят правото да приемат наследството, последното се получава от
държавата. В конкретния случай Г.И.с процесното завещание се е разпоредила с
цялото си имущество спрямо лица, които нямат качеството на наследници по закон.
Тъй като ЗН в приложимата му към спора редакция ограничава разпореждането чрез
завещание до половината от имуществото на завещателя, след смъртта на Г.И.собствените
й 4/5 ид.ч. от процесния апартамент са наследени, както следва: по 1/5 ид.ч. за
А. И.Ж. и за Х.М.И.по силата на саморъчното завещание, а 2/5 ид.ч. са отчуждени
в полза на държавата, на основание чл. 14, ал. 2 вр. чл. 11 ЗН (редакцията на
текста от 22.01.1949 г.). На основание чл. 2 от Закона за държавната
собственост (обн., ДВ, бр. 44 от
21.05.1996 г., в сила от 1.06.1996 г.) от 01.01.1996 г. притежаваните от
държавата идеални части от имота придобиват статут на частна държавна собственост.
С оглед изложеното, доводите на въззивниците, че съсобственик на посочените
идеални части, придобити от Държавата, е Столична Община са неоснователни.
Извод
в тази насока следва от разпоредбите на чл. 2 от Закона за държавната
собственост (ЗДС) и чл. 2 от Закона за
общинската собственост (ЗОС) в редакциите към приемане на законите. Аргумент в
тази насока е и фактът, че липсва
законова разпоредба, която да предвижда, че придобити от държавата имоти по
реда на чл. 11 вр. чл. 14, ал. 2 ЗН (редакция от 22.11.1950 г.), приложима към
датата на смъртта на Г.И., стават общинска собственост. В тази връзка съдът
съобрази и че обсъжданата категория имоти не са предвидени в разпоредбата на
параграф 7 ПЗР ЗМСМА (Предишен текст на § 7 - ДВ, бр. 49 от 1995 г.), в която
изчерпателно са посочени държавните имоти, които с влизане в сила на този закон
преминават в собственост на общините, а именно: 1. водоизточниците, включително
подземните и минералните води, които се ползват само от съответната община,
заедно с водовземните съоръжения и довеждащите мрежи и съоръжения; 2. язовири,
езера и принадлежащите към тях плажове, кариери за инертни и други материали от
местно значение; 3. незастроени парцели и имоти в селищните територии,
предназначени за жилищно строителство, обществени, благоустройствени и
комунални мероприятия, придобити чрез отчуждително производство, с изключение
на подлежащите на връщане на предишните им собственици; 4. локалната пътна
мрежа от IV клас, улиците, булевардите, площадите, обществените паркинги в
селищата и зелените площи за обществено ползване; 5. жилищните обекти,
изградени по реда на чл. 117 от Закона за териториално и селищно устройство, за
оборотни жилища или за социални мероприятия, включително за отдаване под наем
на социално слаби семейства; 6. обектите на общинската инфраструктура с местно
значение, предназначени за административните потребности на общините, както и
за здравно, образователно, културно, търговско, битово, спортно или комунално
обслужване; 7. мрежите и съоръженията на техническата инфраструктура на
транспортната, енергийната, водоснабдителната, канализационната, съобщителната
и инженерно-защитната система, които обслужват само територията на съответната
община и не са включени в уставния фонд на търговски дружества. Тълкуването на
тази разпоредба – параграф 7 ПЗР ЗМСМА, води до извод, че предпоставките за
преминаването на правото на собственост върху общините, следва да са налице към
датата на влизането на закона в сила, а такива не се установява да са налице в
конкретния случай (решение № 178 от 15.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 68/2010
г., II г. о., ГК). Липсва разпоредба в тази насока и Закона за собствеността,
както и в преходните и заключителните разпоредби на ЗДС и ЗОС.
Във връзка с издадения
акт за частна общинска собственост № 960/24.10.2014 г. на Столична Община –
район Средец, е необходимо да се посочи, че по аргумент от ЗОС и съгласно
констатната съдебна практика на ВКС, нареждането на кмета, като административен
орган, с което той разпорежда да бъде вписан един недвижим имот в актовите
книги за общинска собственост, е вътрешно служебен акт, който поражда права и
задължения единствено за органите по актуването на общинската собственост. Това
волеизявление не поражда никакви права или задължения за граждани или
организации. Нито актуването на един имот като общинска собственост прави този
имот общински, нито пък отписването му от актовите книги прекратява правото на
общината на собственост върху този имот (решение № 2223 от 25.11.2004 г. на ВКС
по гр. д. № 1856/2003 г., IV г. о..).
Предвид изложеното,
въззивният съд намира, че Столична община не е придобила идеални части от
процесния имот, поради което и неучастието и в производството по гр д. №
8924/1996 г. по описа на СРС не води до нищожност на извършената делба.
Относно възражението на
въззивника по чл. 75, ал. 2 ЗН за нищожност
на делбата поради неговото неучастие в качеството на съпруг и съсобственик:
Правото на участие на В.Г.А.
в производството по гр д. № 8924/1996 г. по описа на СРС се обуславя от
качеството му на съсобственик на процесния апартамент. От събраните по делото
доказателства въззивният съд не намира за установено същият да е съсобственик
на имота. Видно от изложеното в исковата молба и данните по делото, В.А. е в
граждански брак със съпругата му А.Ж. считано от 09.11.1995 г. Съгласно
разпоредбата на чл. 20, ал. 1 СК (ДВ., бр. 15, 21.02.1992 г.), вещите, правата
върху вещи и паричните влогове, придобити преди брака, както и вещите, правата
върху вещи и паричните влогове, придобити по време на брака по наследство и по
дарение принадлежат на съпруга, който ги е придобил. В процесния случай, притежавените
от А.Ж. идеални части от имота са придобити от нея по силата на наследствено
правоприемство въз основа на завещание на Г.И., починала през 1985 г., т.е.
върху същите не е възникнала имуществена семейна общност – въззивникът не се
легитимира като съсобственик на това основание.
Неоснователно
е и направеното възражение за изтекла 10
– годишна придобивна давност по отношение на идеалните части на
съсобственика Н.И. в периода, уточнен в съдебно заседание проведено на 26.02.2019
г. (л. 133 - гръб от делото пред СРС):
Правото
на собственост на основание изтекла придобивна давност е налице при
установяване елементите на фактическия състав на чл. 79, ал. 1 ЗС по отношение
на претендиращото лице и то при пълно и пряко доказване в процеса. За да се
признае на едно физическо лице правото на изключителна собственост по отношение
на един недвижим имот, разпоредбата на закона установява, че претендиращият
следва да е упражнявал в период по-дълъг от 10 години фактическата власт по отношение
на конкретната вещ (corpus), без противопоставяне от страна на титуляра на
правото на собственост, както и да е демонстрирал по отношение невладеещия
собственик на вещта поведение на пълноправен собственик (аnimus), т.е.
поведение, което безсъмнено сочи, че упражнява собственическите правомощия в
пълен обем единствено за себе си. Владението е законно, когато съдържа 6
признака: постоянно, непрекъснато, спокойно, явно, несъмнително и с намерение
да се държи вещта, като своя собствена (чл. 68 и сл. ЗС).
Разпоредбата
на чл.69 ЗС създава презумцията, че владелецът държи вещта като своя, докато не
се докаже, че я държи за другиго. Съгласно ТР № 1/2012 г. на ОС на ГК на ВКС,
презумпцията на чл.69 ЗС се прилага на общо основание в отношенията между
съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт,
различен от наследяването. Когато обаче съсобственикът е започнал да владее
своята идеална част, но да държи вещта като обща, каквато въззивният съд намира
да е процесната хипотеза, то той е държател на идеалните части на останалите
съсобственици и презумпцията се счита за оборена. Независимо от какъв
юридически факт произтича съсобствеността, е възможно този от съсобствениците,
който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части, да превърне с
едностранни действия държането им във владение. Ако се позовава на придобивна
давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост,
че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици
намерението да владее техните идеални части за себе си. В прицесния случай не
се установява това да е сторено.
По
делото не е доказано пълно и главно, съобразно изискването на чл. 154, ал. 1 ГПК, че въззивникът и/или А.С.Ж. са владеели изключително за себе си целия
имот, считано от
В
обобщение, по изложените съображения, настоящият съдебен състав намира, че по
делото не се установи въззивникът и/или А.С.Ж. да са придобили заявените идеални
части от процесния недвижим имот на основание изтекла в тяхна полза 10-годишна
придобивна давност. Съобразно изложеното по-горе, не са доказани и твърденията
на ищеца, че съделителят Столична община притежава дял в процесния недвижим
имот.
В
обобщение, предвид изложеното и по аргумент от чл. 75, ал. 2 ЗН, допусната с
решението, постановено по гр.д. № 8924/1996 г. по описа на СРС, 53 състав, делба
не се явява нищожна, като доводите на въззивниците в обратен смисъл са
неоснователни.
С
оглед на изложеното, съдът намира и че ищецът не се явява съсобственик на
процесния недвижим имот – апартамент, поради което предявеният иск за делба се
явява неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен, до какъвто извод е
достигнал и районният съд.
Предвид
съвпадането на изводите на двете съдебни инстанции и неосноетлността на
непреклудираните доводи на въззивниците, обжалваното решение следва да бъде
потвърдено, като правилно и законосъобразно.
По разноските:
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал.
3 вр. чл. 273 ГПК разноски се дължат на въззиваемите. Такива се претендират от
Държавата – юрисконсултско възнаграждение, и от Н.М.И. – адвокатски хонорар в
размер на 2 210 г., плащането на който е доказано по делото. По реда на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37, ал. 1 ЗПП
вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ (обн. ДВ бр. 5/17.01.2006 г.), съобразно
извършената от юрисконсулта дейност в настоящата инстанция, въззивният съд
определя юрисконсултско възнаграждение в полза на Държавата в размер на 100 лв.
С
оглед направеното изрично искане и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на Н.М.И., следва да бъдат присъдени разноски в
размер на сумата от 2 210 лв.,
представляващи платено адвокатско възнаграждение. Възражението за прекомерност
на същото въззивният съд намира за неоснователно с оглед предвидения негов
минимален размер в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения и фактическата и правна
сложност на делото.
По аргумент от чл. 280, ал. 3, т.
1 ГПК, решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС при условията на чл.
280, ал. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 81639
от 02.04.2019 г., постановено по гр. д. № 69225/2016 г. по описа на Софийски
районен съд (СРС), ІІ Гражданско отделение (ІІ ГО), 78-ми състав.
ОСЪЖДА В.Г.А., ЕГН **********,***,
офис 17, и А.С.Ж., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 78 вр. чл.
273 ГПК, да заплатят на Държавата, с адрес: град София, ул. „******, сума в
размер на 100 лв. – юрисконсултско възнаграждение.
ОСЪЖДА В.Г.А., ЕГН **********,***,
офис 17, и А.С.Ж., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 3 вр.
чл. 273 ГПК, да заплатят на Н.М.Н., ЕГН **********, с адрес: ***, бил. „*********,
сума в размер на 2 210 лв., представляваща разноски по делото – платен
адвокатски хонорар.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване в
едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС, при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.