№ 6793
гр. С 20.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 25 СЪСТАВ, в публично заседание на
дванадесети май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:П. Т. С.
при участието на секретаря С. ЕМ. Д.
като разгледа докладваното от П. Т. С. Гражданско дело № 20211110130570
по описа за 2021 година
Предявени са за разглеждане положителни установителни искове с правно основание
чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.92 и 86, ал.1 ЗЗД.
Софийският районен съд е сезиран с искова молба, предявена от „ф-ма“ ООД, ЕИК
******, след проведено производство по реда на чл.410 и сл. ГПК. Посочва се, че
дружеството подало заявление от 25.08.2020г., въз основа на което било образувано
ч.гр.дело 39836/2020г., 25 състав, СРС. Била издадена заповед за изпълнение, с която било
разпоредено М. ЕМ. М., ЕГН ********** да заплати на „ф-ма“ ООД, сумата от 1500 лв.,
представляваща главница по Договор за паричен заем № 3600901 от 09.08.2019 г., сключен
между М.М. и "ф-ма" АД, ведно със законна лихва от 25.8.2020 г. до изплащане на
вземането, договорна лихва в размер на 265,2 лв. за периода от 23.8.2019 г. до 10.7.2020 г.,
разходи и такси за извънсъдебно събиране в размер на 45 лв., мораторна лихва в размер на
35,29 лв. за периода от 24.8.2019 г. до 21.8.2020 г., които суми са били заплатени вместо
неизправния кредитополучател в полза на "ф-ма" АД от "ф-ма" ЕООД, поръчител по
Договор за паричен заем № 3600901 от 09.08.2019 г., сключен между М.М. и "ф-ма" АД, на
основание Договор за предоставяне на поръчителство от 09.08.2019г. и поради това "ф-ма"
ЕООД е встъпило в правата на кредитора спрямо длъжника, сума в размер на 1282,8 лв.,
представляваща възнаграждение за предоставено поръчителство, дължимо на основание
Договор за предоставяне на поръчителство от 09.08.2019г., сключен между М.М. и "ф-ма"
ЕООД, като всички вземания са прехвърлени в полза на заявителя с Рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания от 02.03.2020г. и Приложение №1 към него от същата
дата. Настоящия иск е подаден с оглед дадени указания по реда на чл.415, ал.2 ГПК, в
законоустановения едномесечен срок. С исковата молба се излагат подробни съображения за
дължимост на посочените суми. Моли се да бъде установено съществуване на вземане за
сумите съгласно издадената заповед. Претендират се разноски.
В срока по чл.131 ГПК от ответникът чрез назначения особен представител, е
постъпил отговор на исковата молба, с който предявените искове се оспорват изцяло по
основание и размер. Счита предявените искове за недопустими поради това, че счита че
ищецът не е активно легитимирана страна в производството доколкото липсват
доказателства цесията да е съобщена и следователно не е произвела действие. Счита също,
че ищецът не е доказал, че вземанията са му прехвърлени. Оспорва настъпване на
1
предсрочна изискуемост. Счита, че липсва индивидуализация на претенциите по отделните
договори. Оспорва се претенцията за договорна лихва, поради това, че изискуемостта й не е
настъпила и поради противоречие с нормата на чл.33, ал.2 ЗПК. Счита, че клаузата за
разходи и такси за извънсъдебно събиране противоречи на чл.10а, ал.2 от ЗПК.
След като прецени поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства и
обсъди доводите на страните съобразно разпоредбите на чл.235, ал.2 и ал.3 от ГПК, съдът
установи следното от фактическа страна:
По делото е представен Договор за паричен заем № 3600901 от 09.08.2019 г., сключен
между М. ЕМ. М. /заемател/ и „ф-ма“ АД /заемодател/, по силата на който заемодателят се е
задължил да предаде в собственост на заемателя сума в размер на 1500,00 лв., а последният
се задължил да върне на 24 вноски, всяка от които в размер на 73,55 лв. В чл.3 от договора
заемателят е удостоверил, че е получил изцяло и в брой заемната сума, като договорът има
силата на разписка. Видно от чл.2 на договора между страните е уговорен фиксиран
годишен лихвен процент в размер на 35,00 % и ГПР в размер на 41,69 %, като общата сума,
която М.М. е следвало да върне е в размер на 1656,78 лв. Съгласно чл. 4 от договора
заемателят се е задължил в тридневен срок от сключването му да представи на заемодателя
едно от трите, подробно посочени обезпечения. Приет по делото е и договор за
предоставяне на поръчителство № 3600901 от 09.08.2019 г., сключен между М. ЕМ. М.
/потребител/ и „ф-ма“ ЕООД /поръчител/. По силата на договора поръчителят е поел
задължение да сключи договор за поръчителство с „ф-ма“ АД, по който отговаря солидарно
с потребителя пред заемодателя по сключения договор. Уговорено е, че за поемане на
задължението да отговаря солидарно със заемателя, последният дължи на поръчителя
възнаграждение в размер на сумата от 1282,80, разсрочено на вноски, всяка от които в
размер на 53,45лева, дължими на падежа на вноските по договора за заем /чл. 3 от договора
за поръчителство/. С исковата молба е представено Актуализирано искане за плащане,
отправено от „ф-ма“ АД до „ф-ма“ ЕООД на основание чл.6, ал.1 и 2 от Рамков договор за
поръчителство от 10.07.2019г., с което „ф-ма“ АД е поискало „ф-ма“ ЕООД да заплати
задължения, изброени в списък в табличен вид, като на 39та позиция е записано искане за
заплащане на суми по договор за кредит 3600901, сключен с М. ЕМ. М. , с дължима
главница 1500лв., дължима възнаградителна лихва 265,20лв., дължими разходи за събиране
на вземането 45лв., начислена законна лихва за просрочие 21,75лв. или сума в общ размер
на 1831,95лв. Представено е Преводно нареждане от 02.03.2020г. за сумата от 1831,95лв., с
основание Кредит №3600901 , преведена от „ф-ма“ ЕООД в полза на „ф-ма“ АД.
Представен е Рамков договор за прехвърляне на парични задължения /цесия/ от
02.03.2020 г., по силата на който договор „ф-ма“ ЕООД, в качеството му на цедент,
прехвърля на ищеца по делото – „ф-ма“ ЕООД, в качеството му на цесионер, вземанията,
които има към потребители за дължими възнаграждения по сключени договори за
предоставяне на поръчителство, както и вземания за извършени гаранционни плащания по
договори за заем на клиенти, отпуснати от кредитни/финансови институции.
В чл.2.1 от Рамковия договор е вписано, че продаваните вземания ще се
индивидуализират в Приложение №1, което ще бъде съставяно на електронен носител,
изпращано по имейл и подписано от двете страни с квалифициран електронен подпис.
Посочено е изрично, че Приложение №1 ще се счита за подписано на датата и в часа, в който
втората подписваща страна го е подписала с КЕП. В разпоредбата на чл.2.3. е уговорено и
минималното съдържание, което следва да има Приложение №1 – номер и дата на договора
за предоставяне на поръчителство, имена на длъжника, ЕГН, дата и номер на договора за
паричен заем, отпусната главница, общ размер на задълженията, размер на задълженията по
Договора за поръчителство, остатък по всички дължими суми по продадените вземания.
Представено е Приложение №1 от 02.03.2020г. към Рамков договор за прехвърляне
на парични задължения /цесия/ от 02.03.2020 г., което е с изключително нечетлив текст и
заглавията на графите, както и данните, вписани на ред 57 не могат да бъдат разчетени.
Видно е обаче, че документа е подписан само от управител на купувача. За Продавача не е
поставен подпис, поради което по аргумент от чл.2.1 на Рамков договор за прехвърляне на
2
парични задължения /цесия/ от 02.03.2020 г., Приложение №1 не е подписано, доколкото
липсва подпис с КЕП от втората подписваща страна.
По делото е представено и пълномощно от цедента, по силата на което цесионерът
„ф-ма“ ЕООД е упълномощен да уведомява на осн. чл. 99, ал. 3 ЗЗД всички длъжници, по
всички вземания, които са предмет на договора за цесия. Приложено към исковата молба е
уведомление за извършената цесия, изходящо от цедента, адресирано до ответника, за което
няма данни да е връчено преди образуване на делото.
По делото е прието заключение по допусната съдебно-счетоводна експертиза. От
същото се установява, че във връзка с процесния договор, ответникът не е извършвал
погасяване на задължения, като претендираните вземания не са погасени от заемателя.
Посочено е, че непогасеният размер на задълженията за главница, лихва за забава,
възнаградителна лихва, възнаграждение за поръчителство и разходи за събиране възлизат на
претендираните от ищцовото дружество.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:
За основателността на предявените искове по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр.
1 ЗЗД вр. с чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК; чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1
ЗЗД вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 10а, предл. 1 ЗПК и по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал.
1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗД ищецът следва да докаже при условията на пълно и главно
доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си последици, a
именно: че между „ф-ма“ АД и ответника е възникнало облигационно отношение по договор
за заем, по силата на което за заемателя е възникнало задължението за връщане на заетата
сума, заплащане на възнаградителна лихва и допълнителни такси и разходи в
претендирания размер; че между „ф-ма“ ЕООД и ответника е възникнало облигационно
отношение по договор за поръчителство, по силата на което за ответника е възникнало
задължението за заплащане на възнаграждение в претендирания размер; настъпилата цесия
между „ф-ма“ ЕООД и „ф-ма” ЕООД за процесното вземане, за което ответникът е
уведомен.
По вземанията, основани на Договор за паричен заем № 3600901 от 09.08.2019 г.:
С оглед разпоредбите на Договора за цесия, се налага изводът, че формата на
Приложение №1 е важна не само с оглед доказване съществуването на документа, но и от
нея зависи дали изобщо може да се приеме, че конкретно вземане е прехвърлено.
Представеното по делото Приложение №1 няма формата, предвидена в договора. На първо
място в същото не е положен подпис за продавач, поради което по аргумент от чл.2.1 от
Рамков договор за прехвърляне на парични задължения /цесия/ от 02.03.2020 г., не може да
се приеме, че описани в документа вземания са били продадени. На второ място, текста на
документа е нечетлив и не може да се прецени какви вземания, спрямо кое лице, са предмет
на прехвърляне. При липса на подписано между страните по договора за цесия приложение,
идентифициращо продаваните вземания и нечетлива информация по отношение на размер и
вид на продаваните вземания, то не може да се приеме, че претенциите са доказани.
С оглед на изложеното предявените искове следва да се отхвърлят.
Относно претендираното възнаграждение по договор за поръчителство – иск по чл.
422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗД: По отношение на този иск
важат горните изводи за липса на доказателства за преминаване на вземането в
патримониума на ищеца, но за пълнота на мотивите следва да се отбележи и, че претенцията
се основава на нищожна клауза на потребителски договор. За да бъдат осигурени ефективни
средства за защита на потребителите е необходимо, когато се изследва въпросът за няколко
договора, които са сключени със свързани лица и между свързани лица, съдът да изследва
релациите в отделните договори не като отделни правоотношения, които са независими
едно от друго, а като една обща икономическа дейност. Следователно при множество
правоотношения, когато те са със свързани лица или между такива, трябва на отделните
правоотношения да се гледа като на едно правно и икономическо цяло, за да се постигне
ефективната защита на потребителя при проверката от страна на съда за спазване на
3
императивните правила на закона и добрите нрави. От извършена служебно справка в
Агенция по вписвания – Търговски регистър се установява, че едноличен собственик на
капитала на „ф-ма“ ЕООД е кредитодателят „ф-ма“ АД. Следователно се касае за хипотеза
на свързани лица по смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ТЗ. В случая предмет на настоящото
исково производство, развило се след заповедното, са вземания, които произтичат от
договор за потребителски кредит, които се твърди, че са заплатени от заявителя – поръчител,
който е цедирал вземанията си по чл. 143 ЗЗД. Въз основа на изложените от ищеца
фактически обстоятелства, ангажираните доказателства и наличните данни за хипотеза на
свързани лица, съдът приема, че уговореното възнаграждение за предоставеното
поръчителство представлява разход по договора за кредит, който следва да бъде включен
при изчисляването на годишния процент на разходите като индикатор за общото оскъпяване
на договора за кредит – арг. чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. Този извод следва от дефинитивната
разпоредба на § 1, т. 1 ДР ЗПК, според която „Общ разход по кредита за потребителя“ са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Същевременно, при цялостния анализ на договора за кредит е видно, че неговото сключване
и получаването на сумата по кредита е било обвързано от предоставяне на обезпечение по
договора от страна на кредитополучателя. Съобразно императивната правна норма на чл. 19,
ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера
на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с
постановление на Министерски съвет на Република България, което означава, че лихвите и
разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузите в договор,
надвишаващи определените по ал. 4 размери са нищожни – арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК. В
настоящия случай е посочено, че ГПР по договора е в допустимия размер от 41,69 %, но при
съпоставка между размера на отпуснатия кредит и размера на дължимото по договора за
поръчителство възнаграждение за същия период, е видно, че ГПР надхвърля 50 %. Така
уговореното възнаграждение има значението на „скрита възнаградителна лихва“, която не е
включена в оскъпяването на ползваната сума и която води до нарушение на императивната
разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а това от своя страна обуславя нищожност на уговорката за
плащане на това възнаграждение (арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК) и липса на основание за дължимост
на това вземане. Поради изложеното съдът намира, че искът за заплащане на
възнаграждение за поръчителство следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
Съдът следи служебно за нищожността на договорните клаузи, предмет на договора,
когато тя е свързана с противоречие на закона или на добрите нрави и това противоречие
произтича пряко от твърденията и доказателства по делото /в този смисъл Решение №
178/26.02.2015 г. по т. д. № 2945/2013 г., ВКС, II т. о. и Решение № 229/ 21.01.2013 г. по т. д.
№ 1050/2011 г., ВКС, ІІ т. о., т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. №
1/2009 г. на ОСТК на ВКС/. Относно разходите и такси за извънсъдебно събиране – иск по
чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 10а, предл. 1 ЗПК: Съгласно
разпоредбата на чл. 10а ЗПК, кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони
за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Таксата за
извънсъдебно събиране на вземането не попада в приложното поле на чл. 10а ЗПК. Срещу
тази такса не се дължи никакво поведение, а изискуемостта му следва автоматично от
момента на изпадане на длъжника в забава. В този аспект това вземане няма характер на
такса, тъй като не се дължи заради извършени разходи, а по същество служи като
обезщетение за вреди от забавата. Съгласно императивните разпоредби на чл. 33, ал. 1 и ал.
2 ЗПК, при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в
срок сума за времето на забавата, която не може да надвишава законната лихва.
Следователно, в случай на забава, потребителят по договор за потребителски кредит дължи
4
само обезщетение в размер на законната лихва. Процесната клауза, регламентираща такса за
извънсъдебно събиране на вземането, преследва забранена от закона цел – потребителят да
заплати още едно обезщетение за забава, и в този смисъл е нищожна поради противоречието
й с императивните разпоредби на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. По делото освен това не са и
представени доказателства разходът от 45,00 лева действително да е извършен. Предявеният
иск следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
Относно претенциите за лихви – доколкото не се установява преминаване на
задължението за главница в патримониума на ищеца, то не се установява и получаване на
вземания за лихви от цесионера. Отделно от това, според чл. 11, ад. 1, т. 10 ЗПК в
договорите за потребителски кредит следва изрично да бъде посочен годишният процент на
разходите, както и е необходимо посочването на взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на ГПР по определения в приложение № 1 към ЗПК начин. В настоящия
случай след изследване на съдържанието на договора, съдът намира, че потребителския
кредит е недействителен, поради неспазване на императивните изисквания, залегнали в чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Така, в процесния договор, кредиторът се е задоволил единствено с
посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче
ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои
компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР/. В този
ред следва да се посочи, че съобразно разпоредите на ЗПК, годишният процент на разходите
/ГПР/ по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, застраховки, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Тоест, в посочената
величина / като глобален израз на всичко дължимо по кредита / следва по ясен и разбираем
за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и
които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В конкретния случай, в процесния
договор за кредит, яснота досежно посочените обстоятелства липсва. Следва да се посочи,
че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на
методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия е
недопустимо /в материалноправен смисъл/. Тези съставни елементи обаче, както бе
посочено и по- горе остават неизвестни и на практика, така се създават предпоставки
кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса. В конкретния случай и при
включване на възнаграждението по гаранционна сделка, ГПР надхвърля значително
законово разрешения размер. Поради изложеното следва да се приеме, че кредитното
правоотношение между страните е недействително на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, доколкото ГПР е основен елемент на правоотношението. Съгласно императивната
разпоредба на чл. 22 ЗПК, в приложимата редакция към датата на сключване на договора,
когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и чл. 12, ал. 1, т.
7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Съгласно чл. 23 ЗПК, когато
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Поради изложеното всички искове подлежат на отхвърляне.
По разноските: При този изход на спора право на разноски възниква за ответника.
Доколкото същия се представлява от особен представител, по делото няма данни от него да
са направени разноски, които да подлежат на присъждане.
С оглед задължителните указания, дадени в т. 12 от Тълкувателно решение №
4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г., ВКС, ОСГТК, съдът в исковото производство дължи
да разпредели отговорността за разноските и в заповедното производство съобразно изхода
на спора, за което постановява осъдителен диспозитив. С оглед отхвърляне на исковете,
ответникът не дължи разноските, присъдени в заповедното производство.
По изложените съображения и на осн. чл. 235 ГПК, съдът
РЕШИ:
5
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.92
и 86, ал.1 ЗЗД, предявени от „ф-ма“ ЕООД, ЕИК: ****** със седалище и адрес на
управление: гр. С ул. „П В“ № 29, ет. 2 срещу М. ЕМ. М., ЕГН **********, с регистриран
постоянен адрес: гр.С кв.Х С №, вх., ет.4, ап.141, за признаване за установено спрямо
ответника, че дължи в полза на ищцовото дружество сумата от 1500 лв., представляваща
главница по Договор за паричен заем № 3600901 от 09.08.2019 г., сключен между М.М. и
"ф-ма" АД, ведно със законна лихва от 25.8.2020 г. до изплащане на вземането, договорна
лихва в размер на 265,2 лв. за периода от 23.8.2019 г. до 10.7.2020 г., разходи и такси за
извънсъдебно събиране в размер на 45 лв., мораторна лихва в размер на 35,29 лв. за периода
от 24.8.2019 г. до 21.8.2020 г., които суми са били заплатени вместо неизправния
кредитополучател в полза на "ф-ма" АД от "ф-ма" ЕООД, поръчител по Договор за паричен
заем № 3600901 от 09.08.2019 г., сключен между М.М. и "ф-ма" АД, на основание Договор
за предоставяне на поръчителство от 09.08.2019г. и поради това "ф-ма" ЕООД е встъпило в
правата на кредитора спрямо длъжника, сума в размер на 1282,8 лв., представляваща
възнаграждение за предоставено поръчителство, дължимо на основание Договор за
предоставяне на поръчителство от 09.08.2019г., сключен между М.М. и "ф-ма" ЕООД, като
всички вземания са прехвърлени в полза на заявителя с Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 02.03.2020г. и Приложение №1 към него от същата дата, за
които суми е издадена заповед за изпълнение от 30.09.2020г. по ч.гр.дело 39836/2020г., 25
състав, СРС.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6