Р
Е Ш Е
Н И Е
№ …………….
гр. София, 31.05.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД - Наказателно
отделение, 10-ти въззивен състав, в публично съдебно заседание,
проведено на осми март две хиляди двадесет и първа година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : РУСИ АЛЕКСИЕВ
ЧЛЕНОВЕ : ИВАН КОЕВ
мл. с. КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при
секретаря Силва Абаджиева, като разгледа докладваното от съдия Алексиев ВНЧД № 3136 по описа за 2020 г., за да се
произнесе, взе предвид следното :
Производството
е по реда на глава XXI от НПК.
С
разпореждане от 19.02.2020 г. по НЧХД № 20048/2019
г., Софийски районен съд – Наказателно отделение (СРС – НО), 97-ми състав, на
основание чл. 250, ал. 1, т. 1 от НПК, е прекратил наказателното производство,
образувано по тъжба на М.Д.Д. срещу съдиите в Софийски апелативен съд (САС) и Софийски
градски съд (СГС) Д.К., К.П., Д.М. и Л.Г..
Недоволен
от така постановения съдебен акт е останал частният тъжител (ЧТ) М.Д., който, в
срока по чл. 319, ал.
1 от НПК, е депозирал въззивна жалба. Обобщено, в същата
се твърди, че първият съд незаконосъобразно е прекратил производството, в
съществено нарушение на процесуалните правила, тъй като преди това не е провел
открито съдебно заседание. Възразява се срещу приетото от първата съдебна
инстанция, че лицата, срещу които е предявено частно обвинение, не носят
наказателна отговорност „от общ или от частен характер“, поради наличие на
закрепения в нормата на чл. 132 от Конституцията на Р. България функционален
имунитет.
С
подадената частна жалба не се правят искания за събиране на доказателства от
въззивния съд.
В
разпоредително заседание на 09.02.2021 г., въззивният съд, след като се запозна
с жалбата, атакуваното разпореждане на СРС и с приложените материали към делото
и извърши преценката по реда на чл. 327 от НПК, намери, че в конкретния случай
липсва конституирано подсъдимо лице, поради което извършването на преценка за
необходимостта от разпит на такова, вменено като задължение на въззивния съд по
реда на чл. 327, ал. 2 от НПК, е безпредметно.
Намери,
също така, че с оглед предмета на делото, процесуално недопустимо е
провеждането на въззивно съдебно следствие, за правилното му решаване и
обезпечаване на правомощието на въззивната инстанция по чл. 313 и чл. 314 от НПК.
Настоящият въззивен контрол е ограничен единствено и само до изложените в
тъжбата обстоятелства и законосъобразността и обосноваността на оценката им от
първия съд, направена на плоскостта на разпоредбата на чл. 250, ал. 1 от НПК.
Въззивният
съд намери, че доколкото, както вече се посочи, по делото липсва лице,
конституирано в процесуалното качество на подсъдим, то обсъждането на
необходимостта от присъствието му в съдебно заседание, въз основа на
преценката, дължима от въззивния съд по реда на чл. 329, ал. 2 от НПК, също е
безпредметно.
В съдебното заседание пред
въззивната инстанция, ЧТ М.Д., редовно призован, не се явява, не изпраща
представител и не ангажира доводи по фактите и обстоятелствата, от значение за
предмета на доказване и по основателността на подадената въззивна жалба.
Лицата, срещу които е предявено
частното обвинение – Д.К., К.П., Д.М. и Л.Г., редовно призовани, не се явяват,
не изпращат представител и не ангажират доводи по фактите и обстоятелствата, от
значение за предмета на доказване и по основателността на подадената въззивна
жалба.
Софийски градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства, обжалваното разпореждане и изложените в жалбата
доводи и след като въз основа на императивно вмененото му задължение извърши
цялостна служебна проверка на първоинстанционния съдебен акт, по отношение на
неговата законосъобразност и обоснованост, съобразно изискванията на чл. 314 от НПК, намира за установено следното :
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 319 от НПК и от легитимирано лице, отговаря на
изискванията на чл. 320 от НПК, поради което е процесуално допустима и следва
да бъде разгледана.
След извършване на проверката от страна
на настоящия въззивен състав, по отношение на редовността (допустимостта) на
въззивната жалба, съдът пристъпи и към преценка по обосноваността и
законосъобразността на обжалвания първоинстанционен съдебен акт.
Производството пред СРС – НО, 97-ми състав, е образувано въз
основа на подадена на 17.12.2019 г. в СРС тъжба от М.Д.Д., срещу съдиите в САС
и СГС Д.К., К.П., Д.М. и Л.Г., за престъпление по „чл. 147, ал. 1 – приписване
на престъпление, чл. 148, ал. 2, вр. ал. 1, т. 1 и т. 4 – клевета и обида и
други от Наказателния кодекс“. В тъжбата се правят твърдения, че с определение № 2960 от 11.09.2019 г. по ч. гр. д. № 3062/2019 г. по описа на САС, за което
тъжителят узнал на 24.09.2019 г., съдиите при САС Д.К., К.П. и Д.М. са набедили
ЧТ в извършване на престъпление – изготвяне на документ с невярно съдържание –
декларация по чл. 83, ал. 2 от ГПК, за липсата му на доходи и укриване на
имущество. Излага се, че в определение №
8635 от 05.04.2019 г., за което тъжителят е узнал на 22.04.2019 г., съдията при
СРС Л.Г. е направила същото. Твърди се, че с тези действия съдиите при САС и
СГС са го набедили и са му приписали престъпление, което не е извършил –
изготвяне на документ с невярно съдържание и укриване на имущество. Излагат се
доводи по същество. Желае се налагане на справедливо наказание на лицата, срещу
които е депозирана тъжбата, и осъждането им да заплатят на тъжителя обезщетение
за причинените му неимуществени и имуществени вреди от престъплението клевета и
за приписването на престъпления.
Въз основа на така депозираната
тъжба е образувано НЧХД № 20048/2019 г.
по описа на СРС – НО, 97-ми състав.
С разпореждане на СРС – НО, 97-ми
състав от 19.02.2020 г., наказателното производство по делото е прекратено, на
основание чл. 250, ал. 1, т. 1 от НПК, като е прието, че от обстоятелствената
част на тъжбата става ясно, че обвинението е насочено към съдии, като ЧТ е
приел, че са осъществили престъпление при изпълнение на служебните им
задължения. При това, съдът е констатирал, че е налице абсолютна процесуална
пречка за търсене на наказателна отговорност от предадените на съд лица, поради
съществуването на функционален имунитет, по смисъла на чл. 132, ал. 1 от Конституцията на Р. България. Съгласно последния, при осъществяване на
съдебната власт съдиите, прокурорите и следователите не носят наказателна и
гражданска отговорност за техните служебни действия и за постановените от тях
актове, освен ако извършеното е умишлено престъпление от общ характер.
Настоящата
инстанция изцяло споделя изводите на СРС, досежно наличието на прекратителното
основание по чл. 250, ал. 1, т. 1, вр. чл. 24, ал. 5 от НПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 247, ал. 1
от НПК, производството пред първата инстанция се образува : 1. по обвинителен
акт и 2. по тъжба на пострадалия от престъплението. Тъжбата е процесуален
способ за възбуждане на наказателно преследване срещу определено лице за
осъществен състав на престъпление, което се преследва по тъжба на пострадалия.
Изискванията
към съдържанието на тъжбата, за да бъде процесуален документ, годен да инициира
образуването на наказателно производство за престъпление от частен характер, са
регламентирани в чл. 81, ал. 1 от НПК. Съгласно посочената законова разпоредба,
тъжбата трябва да бъде писмена и да съдържа данни за подателя, за лицето, срещу
което се подава, и за обстоятелствата на престъплението. Необходимо е към
тъжбата да се приложи и документ за внесена държавна такса.
В
конкретния по делото случай, депозираният на 17.12.2019 г. процесуален документ
от М.Д.Д. съдържа данни за подателя му, достатъчно данни за лицата, срещу които
е подаден, които да позволят те да бъдат индивидуализирани и призовани за
участие в производството, описано е в какво се състои, според тъжителя,
извършеното престъпление. Тъжбата е подписана от подателя ѝ. Въпреки
това, настоящият съдебен състав се солидаризира с доводите на първоинстанционния
съд, че не е налице тъжба, по смисъла на чл. 24, ал. 5 от НПК.
Тъжба
се депозира от пострадал от престъпление, което се преследва по тъжба на
пострадалия (арг. от чл. 80 от НПК). В конкретния случай, в процесуалния
документ, депозиран пред СРС от М.Д.Д., не се съдържат твърдения за извършено
престъпление, което се преследва по тъжба на пострадалия, поради което и
правилно производството по НОХД №
20048/2019 г. по описа на СРС – НО, 97-ми състав, образувано въз основа на така
подадения документ, е било прекратено, на основание чл. 250, ал. 1, т. 1 от НПК. И това е така по следните съображения :
В
настоящото производство не съществува спор, а е и служебно известно на
настоящия съдебен състав, че лицата, срещу което е подадена тъжбата, са
магистрати, съответно Д.К., К.П. и Д.М. са съдии в САС, а Л.Г. е съдия в СГС. Срещу
същите е подадена тъжба, с която се инкриминират техни съждения, обосновали
произнасянето им по ч. гр. д. №
3062/2019 г. по описа на САС. Според тъжителя, с определенията си, постановени
по делото, съдиите при СГС и САС са го набедили и са го наклеветили, като са му
приписали престъпление – съставяне на документ с невярно съдържание и укриване
на доходи.
При това, настоящият съдебен състав
изцяло споделя доводите на първостепенната инстанция, че процесуалният
документ, наименуван от автора си „тъжба“, е насочен срещу лица, ползващи се с
наказателна и гражданска неотговорност за служебните си действия и постановени
актове. Съгласно разпоредбата на чл. 132, ал. 1 от Конституцията на Република
България, при осъществяване на съдебната власт съдиите, прокурорите и
следователите не носят наказателна и гражданска отговорност за техните служебни
действия и постановените от тях актове, освен ако извършеното е умишлено
престъпление от общ характер.
Конституционният
съд на Р. България е имал повод да изрази становище, че имунитетът, установен в
нормите на Конституцията за определени лица (между които са съдиите,
прокурорите и следователите), представлява съвкупност от права, изразяващи се в
тяхната наказателна неотговорност и наказателна неприкосновеност. Наказателната
неотговорност включва забрана за търсене на наказателна отговорност от тези
лица за техните действия и актове при и по повод изпълнение на функциите им,
което често се определя като функционален имунитет. Неговото действие не е
ограничено по място или време и е валидно, както през периода на изпълнение на
функциите им като магистрати, така и след прекратяването им.
Така,
в Решение № 17 от 8 ноември 2018 г. по
конституционно дело № 9 от 2018 г., се
сочи, че : „Конституционната уредба на магистратския имунитет търпи динамично
развитие във времето, за да се стигне до действащото положение, според което
посочените лица се ползват с наказателна и гражданска неотговорност за служебни
действия и постановени актове, при условие, че извършеното не съставлява
умишлено престъпление от общ характер (чл. 132, ал. 1). В доктрината се
подчертава материалноправният характер на неотговорността – тя е за служебни
действия, чрез които се осъществяват основните функции и се вземат решения. По
действащата българска Конституция съдиите, прокурорите и следователите имат
само функционален имунитет, предназначен да създаде благоприятна среда на
свободно от натиск и въздействие решаване на делата и преписките. С това си
съдържание и с този си предметен обсег неотговорността е предназначена да
гарантира на посочените лица тяхната независимост, когато осъществяват
функциите си.“.
Правилни
и законосъобразни са, съгласно горепосоченото, изводите на първата съдебна
инстанция, че пряко основание за прекратяване на наказателното производство е
разпоредбата на чл. 132, ал. 1 от Конституцията на Р. България. Липсата на
тъжба в конкретния случай се обосновава от липса на годен правен субект на
твърдяното от ЧТ Д. престъпление, който би могъл да бъде конституиран в
процесуалното качество на подсъдим в производството, респективно, чиято
наказателна отговорност би могла да бъде ангажирана въз основа на твърденията,
изложени в тъжбата. Функционалният имунитет на съдиите изключва възможността М.Д.
да възбужда наказателно преследване срещу съдии, в частност съдиите в САС и СГС
Д.К., К.П., Д.М. и Л.Г., за обида и клевета, осъществени чрез решаването по
същество на въпрос, включен в тяхната професионална компетентност.
Въззивният
състав изцяло се солидаризира и с константната съдебна практика, че независимо
от отмяната на чл. 250, ал. 1, т. 2 от НПК (със ЗИДНПК, обн., ДВ, бр. 63 от 04.08.2017
г., в сила от 5.11.2017 г.), правомощието на съдията - докладчик още в първия
стадий на съдебната фаза да извършва проверка дали в тъжбата се твърди
престъпление, което се преследва именно по този ред, продължава да съществува.
Това е така, тъй като съгласно чл. 250, ал. 1, т. 1 от НПК съдията - докладчик
има правомощието да прекрати наказателното производство, образувано по тъжба на
пострадалия, в случаите по чл. 24, ал. 5 от НПК. От естеството и границите на
предметния му обхват – съдържание на процесуалната власт и правни последици, е
видно, че правомощието по чл. 250, ал. 1, т. 1, вр. чл. 24, ал. 5, т. 2 от НПК
включва и преценката за това, дали в тъжбата се твърди престъпление,
респективно дали твърдяното престъпление се преследва именно по този
процесуален ред – по инициатива на пострадалия, без участие на прокурора.
Поради това, отмяната на правомощието по чл. 250, ал. 1, т. 2 от НПК, което
дублираше част от вече съществуващото правомощие по чл. 250, ал. 1, т. 1, вр.
чл. 24, ал. 5, т. 2 от НПК, по същество не представлява правна промяна (вж.
решение № 671 от 24.07.2019 г. по ч. н.
д. № 865/2019 г. на СГС, решение № 260126 от 25.02.2021 г. по ч. н. д. № 3552/2020 г. на СГС и др.).
Съобразно
изложените аргументи, като е прекратил наказателното производство по НОХД № 20048/2019 г. по описа на СРС – НО, 97-ми
състав, на основание чл. 250, ал. 1, т. 1 от НПК и с оглед императивната разпоредба
на чл. 132, ал. 1 от Конституцията на Р. България, първоинстанционният съд е
постановил правилен и законосъобразен съдебен акт, който следва да бъде
потвърден.
Неоснователно
е възражението, направено във въззивната жалба, че неправилно съдът е прекратил
производството в закрито съдебно заседание, вместо да насрочи и разгледа делото
в открито съдебно заседание, с участието на страните. Видно от разпоредбата на
чл. 247а от НПК, правомощие на съдията –
докладчик е, освен да провери дали делото му е подсъдно, да извърши и проверката
по чл. 250 – чл. 252 от НПК. Именно на този стадии съдията – докладчик решава
тези предварителни въпроси, като законодателят не е предвидил същото да протече
в открито съдебно заседание, с призоваване на страните. Още повече, че
разпоредбата на чл. 250, ал. 3 от НПК вменява задължение за връчване на частния
тъжител и на обвиняемия на препис от разпореждането за прекратяване на
наказателното производство, което не би било изискуемо, ако производството е
прекратено в открито съдебно заседание, в присъствието на страните.
За
пълнота, настоящият съдебен състав намира за необходимо да отбележи, че не е
налице тъжба и в частта от процесуалния документ, с който е сезиран съдът, в
който се съдържат твърдения, че лицата, срещу които е подаден същият, са
набедили ЧТ Д. в извършване на престъпление.
Систематичното
тълкуване на разпоредбата на чл. 81, ал. 1 от НПК с тази на чл. 80 от НПК сочи,
че тъжба може да подава само лице, което е пострадало от престъпление, което се
преследва по тъжба на пострадалия, а това са престъпленията, посочени в
разпоредбите на чл. 161, ал. 1, чл. 175, ал. 1, чл. 218в и чл. 348б от НК.
Тъжбата не може да служи за заместващ обвинителния акт документ, който да
инициира наказателно производство за престъпление, което се преследва по общия
ред, по инициатива на държавното обвинение. Ето защо и е недопустимо
образуването на наказателно производство за престъпление, което се преследва по
реда на държавното обвинение, по реда на чл. 247, ал. 1, т. 2 от НПК.
Вярно е, че разпоредбата на чл. 287,
ал. 7 от НПК допуска, когато наказателното производство е образувано по тъжба
на пострадалия и на съдебното следствие се установи, че престъплението е от общ
характер, съдът да прекрати производството и да изпрати делото на прокурора, но
тази възможност е приложима в случаите, в които производството е образувано
изначално за престъпление, което се преследва по реда на частното обвинение – каквото това по чл. 286, ал. 1
от НК не е. И това е така, тъй като съдебното следствие пред първоинстанционния
съд по делата от частен характер не може и не следва да замества досъдебното
производство по делата от общ характер.
Процесуалният закон не допуска
образуване на наказателно производство по реда на чл. 247, ал. 1, т. 2 от НПК –
с разпореждане на председателя на съда, въз основа на тъжба на пострадалия, за
престъпление от общ характер. Единственият годен процесуален документ за това е
посоченият в чл. 247, ал. 1, т. 1 от НПК – обвинителен акт, изготвен от
прокурора.
Вярно е и това, че дали тъжбата е
подадена за престъпление от общ или от частен характер се определя не от
посочената в обстоятелствената ѝ част правна квалификация на твърдяното
за извършено общественоопасно посегателство (тъжителят, впрочем, не е задължен
да дава правна квалификация на описаното деяние), а от изложените в тъжбата
факти и обстоятелства.
В конкретният случай, обаче, е
несъмнено, че тъжителят е визирал именно извършването на престъпление по чл.
286, ал. 1 от НК, изразяващо се в набеждаването му, че е изготвил документ с
невярно съдържание и е укрил доходи. Доколкото с тъжбата е инкриминирано
поведение, насочено към набедяване на Д. в престъпление по чл. 286, ал. 1 от НК
пред надлежни органи на властта, следва да се приеме, че същият се тъжи от
престъпление по чл. 286, ал. 1 от НК, а не от такова по чл. 147 от НК, тъй като
престъплението против правосъдието поглъща клеветата. В тази насока следва да
се приеме, че набеждаването в осъществен състав на престъпление пред надлежни
органи на властта е достатъчно за съставомерността на деянието по чл. 286, ал.
1 от НК, а привличането на набеденото лице към наказателна отговорност е
квалифициращ признак по чл. 286, ал. 2 от НК.
При
така установеното, настоящият съдебен състав намира правните изводи на СРС –
НО, 97-ми състав, че наказателното производство по НЧХД № 20048/2019 г. следва да бъде прекратено, на
основание чл. 250, ал. 1, т. 1 от НПК, за законосъобразни и правилни, а
подадената въззивна жалба срещу разпореждането на СРС - НО, 97-ми състав – за
неоснователна.
Тъй
като при цялостната служебна проверка на атакувания съдебен акт, въззивният съд
не констатира допуснати нарушения, още по-малко съществени, на
съдопроизводствените правила, неправилно приложение на материалния закон,
необоснованост или непълнота, които да налагат отмяната или изменението му,
съдът счете, че същият следва да бъде потвърден.
Воден от гореизложеното и на основание чл. 334, т. 6 и
чл. 338, вр. чл. 250, ал. 4 от НПК, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане
от 19.02.2020 г. по НЧХД № 20048/2019
г., с което СРС – НО, 97-ми състав, на основание чл. 250, ал. 1, т. 1 от НПК, е
прекратил наказателното производство, образувано по тъжба на М.Д.Д. срещу
съдиите в САС и СГС Д.К., К.П., Д.М. и Л.Г..
Решението е окончателно
и не подлежи на обжалване и/или протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.