Р Е Ш
Е Н И Е
№ 428 /27.06.2019 година, град Хасково
В ИМЕТО НА НАРОДА
Хасковският районен съд, Девети граждански състав
на трети юни две хиляди и деветнадесета година
в публично заседание в
следния състав:
Председател:
Петър Вунов
секретар: Елена Стефанова
прокурор:
като разгледа докладваното от съдията Петър Вунов гражданско дело номер 72 по
описа на съда за 2019 година, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на част ІІ, дял І от ГПК.
Образувано е по искова молба от „Теленор България" ЕАД срещу Й.Т.Т..
Ищецът твърди, че на 26.02.2016 г. между него и ответника бил сключен договор за мобилни услуги с предпочетен номер *************
за срок от 24 месеца по план Стандарт 20.99 с тарифиране на интервали от 60
секунди и стандартен месечен абонамент в размер на 20,99 лв. На същата дата -
26.02.2016 г. страните сключили и договор за лизинг, с който мобилният оператор, като лизингодател му предоставил за временно и възмездно
ползване устройство марка Samsung Galaxy J5 Black c обща лизингова цена от
358,57 лв. чрез 23 месечни лизингови вноски, всяка от които в размер на 15,59
лв. Поддържа се, ответникът не изпълнявал задълженията си по договорите, за което ищецът издал следните фактури: № **********/05.04.2016 г., за отчетен период
05.03.2016 г. - 04.04.2016 г., срок за плащане - 20.04.2016г., издадена за сумата от 39,27 лв., от която 23,68 лв.
абонаментна такса и използвани услуги за предпочетен номер ************* и 15,59 лв. лизингова вноска за предпочетен номер *************; № **********/05.05.2016 г., за отчетен период
05.04.2016 г. - 04.05.2016 г., срок за плащане - 20.05.2016 г., издадена за сумата от
78,19 лв., от която 62,60 лв. абонаментна такса и използвани услуги за предпочетен номер
************* и 15,59 лв. лизингова вноска за предпочетен номер *************; № **********/05.06.2016 г., за отчетен период
05.05.2016 г. - 04.06.2016 г., срок за плащане - 20.06.2016 г., издадена за сумата от
36,58 лв., от която 20,99 лв. абонаментна такса за предпочетен номер ************* и 15,59 лв. лизингова
вноска за предпочетен номер *************; № **********/05.07.2016 г., за отчетен период
05.06.2016 г. - 04.07.2016 г., срок за плащане - 20.07.2016 г., издадена за сумата от
10,00 лв.,
представляваща неплатена част от лизингова вноска за предпочетен номер *************; № **********/05.08.2016 г., за отчетен период
05.07.2016 г. - 04.08.2016 г., срок за плащане - 20.08.2016 г., издадена за сумата от
651,23 лв., от която 296,21 лв. начислени накуп лизингови вноски за предпочетен номер ************* и 355,02 лв. неустойка за
предпочетен номер *************, като
не се претендира начислената неустойка. На 10.08.2018 г. „Теленор
България" ЕАД подало заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК до
Районен съд - Хасково срещу Й.Т.Т. за
процесните суми, по което било образувано ч. гр. д. №
1971/2018г. по описа на съда. По него била издадена исканата заповед за изпълнение, но в законоустановения срок постъпило възражение срещу нея от длъжника. Предвид
изложеното се иска да бъде постановено решение, с което да се приеме за
установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца сума в размер на на 460,25 лв., от която
107,27 лв., представляващи неплатени
абонаментни такси и използвани услуги по договор за мобилни услуги с
предпочетен номер ************* и 352,98
лв., представляващи неплатени лизингови вноски по договор за лизинг
към него, ведно със законната лихва за забава върху нея, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК
до окончателното й изплащане. Претендират
се и направените деловодни разноски в настоящото производство и в развилото се
заповедно производство.
Ответникът счита предявените искове за допустими, но неоснователни. Признава се, че на 26.02.2016 г. подписал представените договор за
мобилни услуги и договор за лизинг,
но лицето, изписано като представител на оператора - Елена Хр. Цветкова не била упълномощена с надлежно пълномощно от
„Теленор България" ЕАД, като не
му била дадена възможност да се запознае подробно със
съдържанието им, а и не му били предоставени Общите условия на „Теленор България" ЕАД. Ето защо се поддържа, че в случая липсвало
писмено потвърждение съгласно чл. 16, ал. 1, вр. с чл. 14, ал. 1 ЗЗД, поради което договорите
противоречали
на закона и накърнявали добрите нрави и на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД били нищожни и съответно
не пораждали
правни последици. Оспорват се представените фактури, тъй като не били нито представени, нито подписани от ответника, а посочените в тях суми противоречали на описаните в исковата молба, като не ставало ясно колко и в какъв размер били предоставените услуги. Предвид изложеното се иска да бъдат отхвърлени
предявените искове и да се присъдят направените разноски.
Съдът, като прецени
събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност, както и доводите
на страните, съобразно изискванията на чл. 12 и чл.
235, ал. 2 ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
По делото са представени Договор за мобилни услуги
от 26.02.2016 г.; Договор за
лизинг от 26.02.2016 г.;
Приложение-ценова листа за абонаментни планове за частни клиенти от 26.02.2016 г.; Общи условия на „Теленор България“ ЕАД за взаимоотношения с
потребителите на мобилни телефонни услугия; Фактури (дубликат) № ********** от 05.04.2016 г., № ********** от
05.05.2016 г., № ********** от 05.06.2016 г., № ********** от 05.07.2016 г. и №
********** от 05.08.2016 г. и от тях е видно, че имат описаното в исковата
молба и посочено по-горе съдържание, поради което същото не следва да се излага
отново текстуално, като при необходимост ще бъде обсъдено при
преценката на наведените от страните правни доводи, основани на тях.
От материалите, съдържащи
се в ч. гр. д. № 1971/2018 г. по описа на РС -Хасково, приложено като
доказателство по настоящото производство, се установява, че въз основа на
заявление с вх. № 15584/13.08.2018 г. в полза на ищеца срещу ответника е издадена Заповед за изпълнение № 860/14.08.2018
г. за сумата от 460.25 лв. за
главница, дължима по Договор за мобилни услуги с предпочетен номер *************
и Договор за лизинг към него и издадена въз основа на тях фактури, описани в
заявлението, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване
на заявлението – 10.08.2018 г. до окончателното й изплащане, както и
направените в производството разноски, от които 25.00 лв. за заплащане на
държавна такса и 360.00 лв. - възнаграждение за упълномощен по делото адвокат. В срока по чл. 414, ал. 2 ГПК е подадено възражение от ответника
и с разпореждане от 06.12.2018 г. на ищеца е указано, че може да предяви иск за
установяване на вземанията си в едномесечен срок и последният е сторил това.
При така установената
фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи:
Предмет на делото са предявени при условията на обективно кумулативно съединение установителни искове с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, които са процесуално допустими, доколкото изхождат от заявителя по образувано заповедно
производство срещу длъжника в едномесечния срок от уведомяването му за депозирано от страна на последния възражение срещу издадена заповед
за изпълнение относно процесните вземания.
Разгледани по същество, първият
иск се явява
частично основателен, а вторият
– изцяло основателен, като следните съображенията за това са следните:
От приетите и неоспорени Договор за мобилни услуги от
26.02.2016 г., Приложение-ценова листа за абонаментни планове за частни клиенти
от 26.02.2016 г. и Общи условия на „Теленор България“
ЕАД за взаимоотношения с потребителите на мобилни телефонни услуги по несъмнен начин се установява, че между страните
е съществувало валидно облигационно правоотношение, по силата на което дружеството
- мобилен опрератор е трябвало да предоставя мобилни услуги срещу задължението от страна на ответника да заплаща
дължимото
възнаграждение за това. Съдържанието му е подробно регламентирано в горепосочените документи, които са подписани и от
ответника, който не е възразил срещу приемането им като писмени доказателства, нито ги е оспорил относно автентичността им или пък от гледна точка
верността им, въпреки че е разполагал с възможност за това. Ето защо и на на основание чл. 20а, ал. 1 ЗЗД процесния договор има силата на закон за страните.
Доколкото се касае
за търговска сделка съгласно чл. 286, ал. 1 ТЗ, тъй като е сключена от търговец и е свързана с
упражняваното от него занятие, тя попада под приложното поле на ТЗ, а само за
неуредените в него положения се прилагат разпоредбите на гражданското законодателство
– чл. 288 ТЗ. По отношение на възражението
на ответника за липсата на надлежна представителна
власт на лицето, с което е сключил договора следва да се отбележи, че съгласно чл. 301 ТЗ, когато едно лице действа от името на търговец без представителна
власт, се смята, че търговецът потвърждава действията, ако не се противопостави
веднага след узнаването. Извод за липсата на такова противопоставяне в случая от страна на ищеца следва да бъде
направен от представените 5 броя
издадени от него фактури. Възражението, че на ответника не били предоставени Общите условия на „Теленор България" ЕАД, също е неоснователно. Това е така, защото в т. 11 от договора за мобилни услуги изрично
е посочено, че потребителят е получил и е запознат с Общите условия и е съгласен да ги спазва, като същото обстоятелство се установява и от
декларацията-съгласие от 26.02.2016 г. към Приложение-ценова листа за
абонаментни планове за частни клиенти от същата дата,
поради което и на основание чл. 298,
ал. 1, т. 1 и ал. 2 ТЗ те също са задължителни за него. Безспорно е, а и от съдържанието на събраните писмени доказателства се
установява, че част от спорните вземания представляват дължимата сума за
абонаментния план на ответника в размер на 20,99 лв. месечно. Съгласно т. 23,
б. „б“ от Общите условия месечният абонамент осигурява достъп до услугите, за
които е сключен договора и включва разходите за поддръжка на мрежата и се
предплаща от потребителя ежемесечно, в размери съгласно избрания от него
абонаментен план. Следователно, задължението за заплащането му не е
обвързано от
потреблението на мобилни услуги, и се дължи без значение дали мобилният оператор действително ги е доставил и съотв. дали абонатът ги е потребил. В тази връзка следва да се
съобрази и че ответникът не оспорва осигуряването на достъп до услугите на дружеството, а количеството и стойността на предоставените услуги. Извод за осигурен достъп
до мрежата може да се направи и от
обстоятелството, че в договора за мобилни услуги от 26.02.2016 г. е посочен конкретен номер,
посредством който потребителят бива идентифициран сред абонатите на ищеца, и е издадена нужната за целта конкретна СИМ-карта. При това положение и доколкото нито се твърди,
нито се установява този договор между между страните да е бил
прекратен преди сочената от ищеца крайна дата - 04.06.2016 г., то ответникът му
дължи претендираната абонаментна такса за релевантния период - от 05.03.2016 г. до 04.06.2016 г., а именно сумата от
62,97 лв. /3 х 20,99 лв./ Относно настъпването на изискуемостта
й не се спори, а и се установява от т. 27 на Общите условия, че плащането се
извършва в срока, указан на фактурата, но не по-късно от 18 дни след датата на
издаването й, като в случая той отдавна е изтекъл.
Не така стои
въпросът за останалите суми по
процесните фактури, представляващи стойност на неплатени и
използвани услуги по договора за мобилни услуги. В
случая не се установява при условията на пълно и главно
доказване твърдението на ищеца, че
през процесния период е доставил
на ответника тези услуги, респ. че последният ги е ползвал, както и че тяхната стойност съответства на посоченото в фактурите. Това е така, защото последните не са подписани от ответника и са
своевременно оспорени от неговия процесуален представител, а по своята правната
характеристика те представляват частни свидетелстващи документи по смисъла на чл. 178, ал. 1 ГПК,
обективиращи
изгодни за
техния издател факти. В този смисъл те притежават само формална, но не и
материална доказателствена сила, поради което следва да се преценяват от съда наред с всички останали доказателства по делото, като при
оспорването им в тежест на съставилата ги страна е да установи с допустимите от ГПК доказателствени
средства, че документирането на съдържащите се в тях данни е надлежно извършено
и съответства на доставени и ползвани от абоната конкретни мобилни услуги. Тъй като това не е сторено и съобразно въведения в чл. 154, ал. 1 ГПК принцип
за разпределение на доказателствената тежест в гражданския процес, е необходимо
да се приеме, че тези правнорелевантни факти не са се осъществили в обективната
действителност. А щом фактите не са се осъществили, не могат да възникнат и техните правни последици. Тук е уместно да се
отбележи и че съгласно трайната съдебна практика
основанието за плащане не е фактурата, а извършването на съответната престация
/в случая предоставянето на мобилни услуги/, а както се посочи по-горе, такава не е доказана в настоящото производство.
По тези съображения съдът счита, че първият иск по
чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД е основателен и доказан за сумата от 62,97 лв., представляваща
неплатена абонаментна такса за периода
от 05.03.2016 г. до 04.06.2016 г., а за разликата над нея до пълния предявен размер от 107,27 лв., включваща неплатени използвани мобилни услуги, следва да бъде отхвърлен.
Не се спори по делото, а и от събраните
писмени доказателства се установява, че между страните е съществувало и второ облигационно
правоотношение по силата на сключен
договор за лизинг от 26.02.2016 г. Съдържанието му е уредено в същия договор и в Общите условия към него, обективирани на
втората му страница. Изложеното по-горе относно възраженията на ответника и
обвързаността на страните с договора за мобилни услуги от същата дата и Общите
условия е напълно важимо и тук, поради което не е необходимо да се приповтаря. На
следващо място, няма спор, че ищецът е изпълнил точно основното си задължение, а и в чл. 4 от договора лизингополучателят изрично е декларирал, че е получил устройството във вид, годен за употреба, функциониращ изрядно, съответстващ
на договорените технически характеристики и комплектован с цялата документация. При това положение следва да се приеме, че в тежест на ответника е възникнало насрещното задължение да заплаща дължимите месечни лизингови вноски в
сроковете и размерите съобразно договорните клузи. Безспорно е и че той не го е
изпълнявал надлежно, като за периода 05.03.2016 г. – 04.08.2016 г. има неплатени лизингови вноски за мобилното устройство Samsung Galaxy J5 Black в общ размер от 352,98 лв. с ДДС, за които са издадени фактури № **********/05.04.2016 г., № **********/05.05.2016 г., № **********/05.06.2016 г., № **********/05.07.2016 г. и № **********/05.08.2016 г. По делото нито се твърди, нито са ангажирани
доказателства относно изпълнението на тези изискуеми задължения на ответника.
Предвид изложеното съдът счита, че вторият иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД е изцяло основателен и следва
да бъде уважен в пълния му предявен размер.
Вземанията са дължими ведно с поисканата законна лихва, считано
от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК, по което е било образувано ч. гр. д. № 1971/2018 г. по описа на РС – Хасково - 10.08.2018 г., до окончателното й
изплащане, по аргумент от разпоредбата на чл. 422, ал. 1 ГПК.
Съгласно т. 12 на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014
г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съдът, който разглежда специалните
установителни искове, предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, следва да се
произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство,
и то с осъдителен диспозитив, като съобразно изхода на спора разпредели
отговорността за разноските както в исковото, така и в заповедното
производство.
В случая към датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение ответникът е дал повод за
образуване на заповедното производство, тъй като към този момент, а и към настоящия,
не е погасил процесните вземания. Ето защо следва да бъде ангажирана отговорността
му за сторените от ищеца разноски по ч. гр. д. № 1971/2018 г. по описа на РС –
Хасково. От представените по него писмени доказателства се установява, че те са
действително направени, но съобразно установения по делото размер на вземанията,
следва да бъдат намалени на общо 347,94 лв.
С оглед изхода на настоящото
производство и двете страни имат право на
претендираните от тях разноски. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца
следва да се присъдят такива, съразмерно на уважената
част от исковете, а именно сумата от 393,13 лв. за платени държавна такса и адвокатско възнаграждение, като според съда възражението на
ответника по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на последното се явява неоснователно, тъй като не е
съобразено с § 2а на Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения и с обстоятелството, че адвокатът на ищцовото
дружество е
регистриран по ЗДДС. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника също се дължат разноски за платено адвокатско възнаграждение,
съразмерно на отхвърлената част на исковете, а именно сумата от 28,88 лв. При
определянето на този размер съдът отчита основателността на възражението на насрещната
страна по чл. 78, ал. 5 ГПК. Действително делото не е
с особена фактическа и правна сложност – разгледано е в едно съдебно заседание, събран е неголям
доказателствен материал, а и е налице многобройна и
непротиворечива съдебна практика по спорните
въпроси. При това положение и съобразно чл. 36 ЗА, във
вр. с чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, дължимото адвокатско възнаграждение следва да се намали до 300 лв. Настоящият съдебен състав не споделя практиката да
се извършва служебна компенсация и да се присъжда направо разликата между двете
насрещни вземания за разноски, тъй като този подход не е съобразен с
материалния закон. Компенсирането им може да настъпи само по волята на
страните, които по силата на чл. 103 ЗЗД имат право да извършат прихващане.
Поради това и липсата на изрично искане в тази насока, съдът не следва да
присъжда разноските по компенсация.
Мотивиран от
горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, на
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, по отношение на Й.Т.Т., ЕГН **********,***, че дължи на „Теленор България"
ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. Младост 4,
Бизнес Парк София, сграда 6, сумата от 62,97 лв., представляваща неплатена абонаментна такса за периода от 05.03.2016 г. до 04.06.2016 г. по сключения между тях
на 26.02.2016 г. договор за мобилни услуги с предпочетен номер *************, ведно със законната
лихва върху нея от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по ч. гр. д. № 1971/2018 г. по описа на Районен съд - Хасково –10.08.2018 г. до окончателното й изплащане, като иска в останалата част – за разликата до пълния предявен размер от 107,27 лв.,
включващи неплатени използвани мобилни услуги за същия период, ОТХВЪРЛЯ.
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО,
на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, по
отношение на Й.Т.Т., ЕГН **********,***,
че дължи на „Теленор
България" ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр. София,
ж.к. Младост 4, Бизнес Парк София, сграда 6, сумата от 352,98 лв., представляващи неплатени лизингови вноски по сключения между тях на 26.02.2016 г. договор за лизинг за мобилното устройство Samsung Galaxy
J5 Black, ведно
със законната лихва върху нея от датата на подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 1971/2018 г. по описа на Районен съд - Хасково –10.08.2018 г. до
окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА Й.Т.Т., ЕГН **********,***, на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК, да заплати на „Теленор България" ЕАД, ЕИК *********, седалище и
адрес на управление: гр. София, ж.к. Младост 4, Бизнес Парк София, сграда 6, сумата
от 741,07 лв., от която 393,13 лв., представляваща направени разноски по настоящото дело и 347,94 лв., представляваща
направени разноски по ч. гр. д. № 1971/2018
г. по описа на Районен съд - Хасково, за която е
издадена Заповед № 860/14.08.2018 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК, съразмерно на уважената част от исковете.
ОСЪЖДА „Теленор България" ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес на
управление: гр. София, ж.к. Младост 4, Бизнес Парк София, сграда 6, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на Й.Т.Т.,
ЕГН **********,***, сумата от 28,88 лв., представляваща
направени разноски по делото, съразмерно на отхвърлената част от исковете.
Решението подлежи на
обжалване пред Окръжен съд Хасково в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
СЪДИЯ: /п/ не се чете
/Петър Вунов/
Вярно с оригинала!
Секретар: Е.С.