Р Е
Ш Е Н
И Е
№
гр.Русе, 22.10.2020
г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд-Русе, 6-ти състав, в открито заседание на двадесети октомври през две хиляди и двадесета година, в състав:
СЪДИЯ:
ЕЛИЦА ДИМИТРОВА
при участието на
секретаря Бисерка Василева и прокурора Радослав Градев, като разгледа
докладваното от съдията адм.д. № 537 по описа за 2020 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Предявените в обективно съединение искове са с правно основание чл.121,
ал.1, т.3
вр. с чл.104, ал.1 от ЗДСл и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Ищецът Б. С. Б. *** твърди, че е бивш държавен служител в Агенция
„Митници“, Митница - Русе, където бил назначен първоначално на длъжност „младши
експерт“ през 2012г., а в последствие на длъжността „ митнически инспектор“ към
ТМУ –гр.Русе. Със Заповед № 2230 от 18.02.2016г на Директор на Агенция
„Митници“ му е определена основна месечна заплата в размер на 724лв., считано
от 01.03.2016г.
Сочи, че със заповед № 4289/14.07.2016 г. на директора на Агенция „Митници“, на основание чл.90, ал.1, т.5 от
ЗДСл, му било наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ и на основание
чл.107 ал.1 т.3 ЗДСЛ е било прекратено служебното му правоотношение. Посочената
заповед е била отменена с решение № 34 /09.12.2016г. по адм.дело 277/2016г. на
АдмС-Русе, което решение е оставено в сила с решение № 13378 от 06.11.2017г. по
адм.д. 831/2017г. на ВАС, т.е заповедта е била окончателно отметена, считано от
06.11.2017г.
Заявява, че за времето, през което не е бил на държавна служба поради незаконното уволнение, считано от 14.07.2016г. до 14.01.2017г. е
останал без работа ,не е работил по друго трудово или служебно правоотношение.
Със заповед от 27.11.2017 г. на директора на Агенция „Митници“, на
основание чл.103, ал.1, т.2 от ЗДСл, поради неявяването му да заеме предишната
длъжност в срока по чл.122, ал.1 от същия закон, служебното му правоотношение
било прекратено, считано от 27.11.2017 г. Твърди, че както към датата на отмяната
на заповедта за уволнението му с влязло в сила съдебно решение – 06.11.2017 г.,
така и към датата, считано от която служебното му правоотношение било
прекратено поради неявяването му да заеме предишната си длъжност – 27.11.2017
г., основната му заплата, като държавен служител, била в размер на 724 лева.
Претендира, на основание чл.104, ал.1, изр.1 от ЗДСл, обезщетение за период от
6 / шест/ месеца за периода 14.07.2016г.-14.01.2017г. в размер на 4 344
лв.,изчислено на база основната му месечна заплата в размер на 724лв., ведно с
мораторна /законна/лихва върху тази главница, считано от датата на признаването
на уволнението за незаконно – 06.11.2017 г. до датата на предявяване на иска-21.09.2020г.
в размер на 1268,21лв. по уточнението на исковата молба и законна лихва от
датата на завеждане на исковата молба 21.09.2020г. до окончателното изплащане на сумата.
Моли съда да постанови решение, с
което да осъди ответника Агенция „Митници“ да му заплати посочените суми.
Претендират се и направените разноски съгласно приложен списък и договор за
правна защита.
Ответникът
Агенция „Митници“, чрез процесуалния си представител, е депозирал писмен
отговор вх.№ 3668/19.10.2020г., в който не оспорва иска за присъждане на
обезщетение в размер на 4 344 лв.,изчислено на база основната месечна
заплата на ищеца в размер на 724лв.,признава ,че материалноправните
предпоставки са налице,като от ищеца са представени доказателства за тях.
Счита, че не е бил причина за завеждане на делото, поради което съдът не следва
да присъжда в негова тежест направените от ищеца разноски. Оспорва претенцията
за лихви. Представя писмени доказателства към отговора, че е изпратил писмо до
ищеца от 19.10.2020г. за посочване на банкова сметка *** в размер на
4 344лв.,неполучено от ищеца. Прави възражение за прекомерност на
заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение.
Представителят
на Окръжна прокуратура – Русе дава заключение за основателност на предявените
искове, както по основание, така и по размер.
Съдът, като съобрази становищата на страните и събраните по делото
доказателства, приема за установено следното:
Според
задължителните указания по т.6 от Тълкувателно постановление № 2 от 19.05.2015
г. по тълк. д. № 2/2014 г., ОСГК на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС,
имуществените спорове, извън тези по глава шеста от ЗДСл, които не се основават
на незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административен орган
или длъжностни лица, се предявяват по общия исков ред пред гражданските
съдилища. С предявеният иск по чл.121, ал.1, т.3 вр. с чл.104, ал.1 от ЗДСл се
цели да бъдат репарирани имуществените вреди, които незаконно уволненият
държавен служител е претърпял именно от такъв незаконосъобразен акт – от заповедта,
впоследствие отменена от съда, с която му е наложено дисциплинарно наказание
„уволнение“, поради което делото се явява родово подсъдно на административния
съд.
Исковете са
предявени от лице, разполагащо с правен интерес, срещу пасивно процесуално
легитимиран ответник, който притежава гражданска правосубектност като
юридическо лице – чл.7, ал.1 от ЗМ и чл.3, ал.1 от Устройствения правилник на
Агенция „Митници“, след признаването на уволнението му за незаконно, поради
което са допустими. Разгледани по същество, исковете са основателни.
Разпоредбата на чл.104, ал.1 от ЗДСл предвижда, че когато заповедта за
прекратяване на служебното правоотношение бъде отменена от органа по
назначаването или от съда, държавният служител има право на обезщетение в
размер на основната си заплата, определена към момента на признаването на
уволнението за незаконно или на неявяването му да заеме службата, за цялото
време, през което не заема държавна служба, но не за повече от 6 месеца. Когато
е бил назначен на друга държавна служба с по-ниска заплата или е получавал
възнаграждение за друга работа в по-нисък размер, той има право на разликата в
заплатите или на разликата между заплатата и възнаграждението, изчислени въз
основа на основната заплата, съответно основното възнаграждение.
От доказателствата по делото се установява, че с решение № 34/09.12.2016г.
по адм.дело 277/2016г. на АдмС-Русе, което решение е оставено в сила с решение
№ 13378 от 06.11.2017г по адм.д. 831/2017г. на ВАС, Заповед № 4289/14.07.2016 г. на директора на Агенция „Митници“, с която на основание чл.90, ал.1, т.5
от ЗДСл, на ищеца е било наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ и на
основание чл.107 ал.1 т.3 ЗДСЛ е било прекратено служебното му правоотношение,
е отменена окончателно с влязло в сила съдебно решение, считано от 06.11.2017г.
След отмяната й ищецът не се явил да заеме предишната длъжност – „митнически
инспектор“ в Митница - Русе, поради което със заповед от 27.11.2017 г. на директора на Агенция
„Митници“, на основание чл.103, ал.1, т.2 от ЗДСл, служебното му правоотношение
било прекратено, считано от 27.11.2017 г. Между страните не е спорно
обстоятелството, а и от представените от ищеца
доказателства – справки от ТД на НАП и отразеното по служебната и
трудова книжка , се установява, че към месец ноември 2017 г. основната заплата
на ищеца е в размер на 724 лева. Спор по размера на основното трудово
възнаграждение и на основната претенция за обезщетение в размер на 6 основни
заплати не е наличен с оглед признанията на ответната страна.
Както е предвидено в чл.104, ал.1, изр.първо от ЗДСл, когато през периода,
през който не заема държавната служба, незаконно уволненият държавен служител има
право на обезщетение в размер на основната си заплата, определена към момента
на признаването на уволнението за незаконно или на неявяването му да заеме
службата, за цялото време, през което не заема държавна служба, но не за повече
от 6 месеца.
Началният момент за периода, за който се дължи обезщетението се слага със
самото уволнение.
Нормата на чл.104, ал.1 от ЗДСл указва, че на държавния служител се дължи
обезщетение за „…цялото време, през което
не заема държавна служба, но не за повече от 6 месеца“. Касае се за период
от време с начало и край, като съдът намира, че неговата продължителност не
следва да се определя от датата на признаването на уволнението за незаконно
назад, а напротив, началото на периода се слага със самото уволнение. Именно
уволнението е този юридически факт, който лишава държавния служител от
възможността да заема държавната служба и да получава заплата за това, което
съставлява и основанието за възмездяването му чрез присъждане на обезщетение по
чл.104, ал.1 от ЗДСл. По тази причина съдът намира, че релевантния период, за
който следва да бъде определено обезщетението започва да тече на датата, на
която на последния е била връчена заповедта за налагане на дисциплинарно
наказание „уволнение“ – т.е. от 14.07.2016 г., откогато този акт подлежи и на
предварително изпълнение – арг. от чл.97, ал.4 от ЗДСл, и изтича на 14.01.2017
г.
Според указанията по т.4 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. на
ВКС по т. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК началният момент на погасителната давност за
предявяване на иска за заплащане на обезщетението е влизане в сила на
решението, с което се отменя унищожаемия административен акт, от който са
настъпили вредите, т.е. тригодишната давност в случая е започнала да тече на
06.11.2017 г., а искът е предявен на 21.09.2020 г., т.е. преди изтичането на 3
годишната погасителна давност по чл.125 ЗДСл,макар че липсва възражение в тази
насока.
От изисканата справка от НАП и от заверките в трудовата книжка на ищеца,
съставляваща официален удостоверителен документ за това обстоятелство – арг. от
чл.347 вр.чл.349, ал.1, т.6 от КТ, се установява, че през процесния период – от
14.07.2016 г. до 14.01.2017 г. ищецът не
е работил . При това той има право на обезщетение изчислено на база основното
му месечно възнаграждение от 724лв , което за 6 месеца възлиза на
4 344лв., то главния иска следва да се уважи изцяло, което е признато и от
ответната страна.
С оглед основателността на главния иск, основателна се явява и акцесорната
претенция за мораторната лихва. При решаване на въпроса за началния момент, от
който се дължи тя, съдът съобрази задължителните указания по вече посочената т.4
от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по тълк. д. № 3/2004 г.,
ОСГК, според които при незаконни актове на администрацията началният момент на
забавата и съответно дължимостта на законната лихва върху сумата на
обезщетението е влизане в сила на решението, с което унищожаемият
административен акт е отменен (в този смисъл вж. решение № 2514 от 21.02.2013
г. на ВАС по адм. д. № 4341/2012 г., V о., решение № 12783 от 23.10.2018 г. на
ВАС по адм. д. № 528/2018 г., III о. и мн.др.). По изложените съображения
лихвата следва да бъде присъдена, считано от 06.11.2017 г. до датата на
депозиране на исковата молба в съда –21.09.2020 г., както е поискано с
уточнението. Това искане е допустимо, наведено е с уточняваща молба от
19.10.2020г., доколкото същото не съставлява изменение на първоначалния иск за
мораторната лихва – арг. от чл.214, ал.2 от ГПК вр.чл.144 от АПК и следва да
бъде уважено. Съдът, с помощта на общодостъпен програмен продукт, извърши
изчисления на дължимата лихва и установи, че за посочения период тя е в
претендирания размер-1268,21лв.
В исковата молба е налице искане за присъждане на законна лихва, поддържано
в хода на устните състезания и в допълнителна уточняваща молба вх. №
3649/19.10.2020г, да бъде присъдена и законната лихва върху главницата от
датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното изплащане на
сумата. Това искане е допустимо, доколкото същото не съставлява изменение на
първоначалния иск за законната лихва – арг. от чл.214, ал.2 от ГПК вр.чл.144 от АПК и следва да бъде уважено.
По разноските:
Неоснователен е, най-напред, доводът на ответника за
недължимост на съдебните разноските по настоящото производство, изложен в
представения отговор на исковата молба, поради това, че признава иска и че не е
станал причина за завеждане на делото, позовавайки се на разпоредбата на чл. 78, ал. 2 от ГПК, според която, ако ответникът с поведението си не е дал
повод за завеждане на делото и ако признае иска, разноските се възлагат върху
ищеца. В случая ответника признава само основния иск,но не и акцесорните
такива.
Дори да се приеме,
че разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК е приложима, не е
налице втората предпоставка - с поведението си да не е дал повод за водене на
делото, тъй като макар да са представени доказателства за създадена организация
за изплащане на такъв вид обезщетения, няма данни за реалното изплащане на
претендираното обезщетение. Същият обаче с поведението си е дал повод за
завеждане на делото, тъй като в периода от узнаване за исковата молба до датата
на постановяване на съдебното решение, същият е можел да предложи на ищеца
споразумение, да покани същия да му плати претендираната сума- на каса, по
банков път или по друг предвиден в закона начин, каквото същият не е сторил,
независимо от това, че е представено копие на писмо до ищеца, но с дата
предхождаща съдебното заседание, която не е достигнала до адресата.В
представените „Процедури по изпълнение във връзка с изплащането на обезщетения
по служебни и тродови спорове в Агенция „Митници““ от 13.04.2018г.е видно, че
ответника не е изпълнил процедурите по чл.4
Съдът намира, че последната разпоредба не е приложима в
случая, тъй като отменителното решение на АДмС- Русе, и решението на ВАС не
съдържа осъдителен диспозитив за присъждане на обезщетение, поради което ищецът
не е разполагал с подлежащо на изпълнение вземане, за да отправи покана същото
да му бъде заплатено доброволно. Позоваването на решение № 5667/15.04.2019г по
адм.д.6573/2018г на ВАС е некоректно, тъй като ответната страна не е изплатила
доброволно основното си задължение и съответно дължи и лихва за забава.
Настоящото административно дело е такова с материален интерес, който е в
общ размер над 5000 лева, поради което и съгласно чл.8, ал.1, т.3 от Наредба №
1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
минималното адвокатско възнаграждение за
правна защита и съдействие по него е в размер на 610 лева.За пълнота на изложението съдът намира за нужно да посочи,
че в конкретния случай, заплатеното от ищеца възнаграждение за ангажирания
адвокат/ 600лв/ е съобразено и определено в съответствие с действащата
понастоящем разпоредба на чл. 8, ал. 1, т. 3 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения,поради което възражението за
прекомерност на разноските е неоснователно
С оглед изхода на делото и на основание чл.143, ал.1 от АПК ищецът има
право на направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на
600лв,изплатени в брой ,съгласно договора за защита и д.т. в размер на 10лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е
Ш И :
ОСЪЖДА Агенция
„Митници“, със седалище в гр.София, ул."Георги С. Раковски" № 47,
представлявана от директора Г.Д.К., да заплати на Б.С.Б.
с ЕГН **********
***, сумата от 4 344 лева – обезщетение за времето, през което не
заема държавна служба, но не за повече от 6 месеца“ за периода от 14.07.2016г.
до 14.01.2017г., сумата от 1268,21 лева – мораторна лихва върху
обезщетението за периода от датата на признаването на уволнението за незаконно
– 06.11.2017 г. до датата на подаване на исковата молба в съда – 21.09.2020 г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на
исковата молба в съда – 21.09.2020г. до окончателното й изплащане
ОСЪЖДА
Агенция „Митници“, със седалище в гр.София, ул."Георги С. Раковски" №
47, представлявана от директора Георги Димитров Костов , да заплати на Б.С.Б. с ЕГН ********** *** сумата от 610
лева-деловодни разноски.
Решението подлежи
на касационно обжалване пред Върховния административен съд в 14-дневен срок от
съобщаването му на страните.
СЪДИЯ: