Р E Ш
Е Н И Е
№
............... /17.02.2020
г.,
гр. Панагюрище
В ИМЕТО НА НАРОДА
Районен съд – Панагюрище, в проведеното на десети февруари две хиляди
и двадесета година публично съдебно заседание, в състав:
Районен съдия: Магдалена Татарева
при участието на секретаря Параскева Златанова разгледа докладваното от
съдията Татарева гр.д. № 857/2018 г. по описа
на съда
Производството
е по реда на чл. 422 ГПК във вр. с чл. 79 ЗЗД във вр с чл. 9 ЗПК ичл. 86 ЗЗД
Производството
е образувано по обективно кумулативно съединени искове с правна квалификация
чл. 422 във връзка с чл. 415 ГПК във вр. с чл. 9 ЗПК предявени от „А.з.к.н.п.з.”
ЕООД, ЕИК ********* срещу Н.А.П. ЕГН **********, за приемане на установено в
отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 600,00 лв., представляващи непогасена главница по
договор за потребителски кредит, 84,08 лв.
- договорна лихва за периода от 13.07.2017г. до 01.03.2018г., 472,60
лв.- неустойка за неизпълнение на договорно задължение; 45,00 лв. – разходи за
извънсъдебно събиране на просроченото задължение; 24,79 лв. – лихва за забава
от 14.07.2017 г. до 19.04.2018 г. -дата подаване заявлението в съда, които
вземания са прехвърлени на ищеца въз основа на рамков договор за прехвърляне на
парични задължения от 30.01.2017г и приложение № 1 от 01.02.2018 г. . към него,
за които суми е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК по
ч.гр.д. № 422/2018 г. по описа на Районен съд - Панагюрище.
Ищецът основава исковата си претенция на следните фактически твърдения: Между ответникът и „Изи Асет Мениджмънт“ АД на 04.07.2017 г. е
сключен договор за потребителски кредит № 2892621, по силата на който дружеството е
предоставило на ответника сума пари в размер на 600 лева. Твърди се, че
подписвайки договора за кредит, кредитополучателят е удостоверил, че е получил от кредитора
заемната сума, като се е задължил да върне на кредитодателя в сроковете и при
условията, посочени в договора, като е следвало да заплати сума в размер на
684,8 лв. на 34 погасителни вноски, всяка в размер на 20,12 лв. Твърди се, че
съгласно чл. 4 от договора ответникът се е задължил в 3-дневен срок от
усвояване на сумата да представи на заемодателя едно от обезпеченията посочени
изчерпателно в договора, което задължение не е изпълнено от ответника, поради
което е начислена неустойка в размер на 472,60 лв. Сочи се, че до момента
ответникът не е заплатил никаква част от
дължимите суми. Сочи се, че падежът на задължението е настъпил на 01.03.2018
г., от която дата следва да се начислява лихва за забава. Твърди се, че
съобразно Тарифата на „Изи Асет Мениджмънт“ АД при забава на плащане на
погасителната вноска повече от 30 дни се начисляват разходи за събиране в
размер на 9 лв. за всеки 30 дневен период до максимален размер от 45 лв. В
исковата молба се излагат твърдения, че процесните вземания са прехвърлени на
ищеца от кредитодателя по силата на Рамков договор за прехвърляне на парични
задължения (цесия) от 30.01.2017 г., както и Приложение № 1 от 01.02.2018 г.
към него, като ответникът е уведомен за станалата цесия по см. на чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Моли се за уважаване на предявените
искови претенции. Претендират се разноски.
Ответникът, получил препис от исковата молба с
приложенията в законоустановения срок по чл. 131 ГПК е подал отговор на
исковата молба, в който се излага, че с исковата молба е въведено различно
основание за дължимост на неустойката от основанието
посочено в заявлението за издаване на заповедта за изпълнение, поради което
това искане е недопустимо. Оспорва се наличието на договор, по силата на който
да са възникнали вземанията предмет на делото. Твърди се, че не са представени
доказателства, от който да се установява, че уведомлението за цесия е стигнало
до знанието на ответника. Направено е възражение за нищожност на договора за
заем, поради противоречие с добрите нрави, както и съдържащ неравноправни
клаузи. Направено е възражение за изтекла погасителна давност по отношение на
главницата, лихвите и неустойката.
Съдът, като
съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено
следното:
Районен съд-Панагюрище е сезиран с три обективно
кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК във
вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 9 ЗПК и чл. 86 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД.
Предявените искове са процесуално допустими, тъй
като са предявени в законоустановения едномесечен срок по чл. 422, ал. 1 ГПК.
Видно от данните по делото указанията по чл. 415 ГПК са връчени на заявителя –
ищец на 12.09.2018 г., а исковата молба е подадена на 08.10.2018 г. от
процесуално легитимирана страна- заявител в заповедното производство.
Преди първото по делото заседание
е подадена молба от „АСВ“ ООД с искане търговското дружество да бъде
конституирано като трето лице помагач на ищеца в производството по делото, като
са представени доказателства, че процесното вземане е прехвърлено на „Агенция
по събиране за вземанията“ ЕАД с договор за цесия от 03.05.2019 г. – в хода на
процеса. С определение от проведено по делото открито съдебно заседание на 10.02.2020 г., е уважение искането на „АСВ“
ЕАД за встъпване като трето лице помагач на страната на ищеца в процеса, на
основание чл. 218 ГПК.
По делото е представен и приет като доказателство
договор за паричен заем № 2892621 от 04.07.2017 г. сключен между „Изи Асет Мениджмънт" АД – кредитодател и Н.А.
П - кредитополучател и Тарифа към
него, от който се установява,
че кредитодателят предоставил на ответника сума пари в размер на 600 лв.,
която сума кредитополучателят
се задължила да върне на равни седмични вноски – 34 бр. Всяка в размер на 20.12 лв. Между страните
бил уговорен фиксиран годишен
лихвен проценс -40 %, както и ГПР – 48,56 %. Посочено
е, че общата дължима сума е
в размер на 684,08 лв.
По делото е приложен и приет като доказателство Рамков договор за
прехвърляне на парични задължения (цесия) от 30.01.2017 г. сключен между „Изи
Асет Мениджмънт“ АД и „А.з.к.н.п.з.“ ООД, по силата на който ищецът е закупил
вземането на кредитодателя „Изи Асет Мениджмънт“ АД към ответника Н.П.
възникнало от процесния договор за потребителски кредит. Като доказателство по
делото е приложено и пълномощно от цедента в полза на цесионера, с който е
упълномощен изрично да уведоми длъжниците за станалата цесия по см. на чл. 99,
ал. 3 ЗЗД.
При така установено от фактическа страна, съдът от правна страна намира
следното:
Уважаването на предявените искове е обусловено от
доказване на следните материално правни предпоставки: валиден договор за цесия, по който е съобщено
на длъжника за станалото прехвърляне на вземането му, валиден договор за
потребителски кредит № 2892621, по който
е предоставена на ответника сума пари и нейния размер; настъпила изискуемост на
задължението и размер на дължимата главница; че по силата на договора
ответникът е поел задължение за заплащане на сумата от 472,60 лв. – неустойка и
падежа на същата, изпълнение на задълженията на кредитора, както и сумата в
размер на 84,08 лв. – възнаградителна лихва произтичащи от императивните
правила за защита на потребителите относно предоставяне на необходимата писмена
информация за съдържанието на условията по кредитите, вкл. обективните
критерии, въз основа на които разходите могат да се изменят; индивидуалното
договаряне на условията по договора, както и да обосноват договарянето на
размера на лихвите и неустойката. Съобразно разпоредбата на чл. 154 ГПК, ищецът
носи доказателствената тежест да установи при пълно и главно доказване
наличието на посочените предпоставки.
Съгласно чл. 9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски
кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
От данните по делото се установява, че между „Изи Асет
Мениджмънт“ АД и Н.П. е сключен договор за кредит от 04.07.2017 г., по силата,
на който търговското дружество е предоставило на ответника кредит в размер на 600 лв. Уговорен е между страните фиксиран
годишен лихвен процент и неустойки. Предвид изложеното, съдът приема, че между
ответника и „Изи Асет Мениджмънт“ АД са възникнали правоотношения по чл. 9 и
сл. ЗПК.
Съгласно трайната съдебна практика съдът е длъжен служебно да следи за съответствето на договора с императивните правила на ЗЗП и
ЗПК, които права на потребителя са му предоставени в съответствие с Директива 93/13/ЕИО
на Съвета от 05.04.1993 г.
В случая видно от данните по делото в полза на ответника е отпуснат кредит
в размер на 600 лв., като ответникът не е направил нито едно плащане за
погасяване на получената сума, поради което основателен се явява иска за установяване
дължимостта на главницата.
В конкретния случай наред с главницата се претендира и
сума в размер на 45 лв. разходи за извънсъдебно събиране на вземането. Съобразно
твърденията на ищеца и представения договор за кредит и тарифата към него,
вземането за разходи и такси за извънсъдебно събиране е възникнало под условие за настъпил падеж на главното задължение.
Същевременно съобразно императивното правило
на чл. 33, ал. 1 от ЗПК при забава на потребителя кредиторът има право само на
лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, каквато в случая е
претендирана наред с вземането за такса разходи. Така с уговарянето на таксата,
на практика се постига заобикаляне на ограничението на чл. 33 от ЗПК и се
въвежда допълнително плащане, чиято дължимост
де факто е изцяло свързана с хипотеза на забава на длъжника. С оглед изложеното
съдът приема, че подобна клауза противоречи на чл. 33 от ЗПК, тъй като
преследва забранена от закона цел да се присъди още едно обезщетение за забава.
Освен това твърдените разходи на кредитодателя – разходи за дейност на
служител, което осъществява и администрира дейността по извънсъдебното съдиране
на кредита по естеството си са такива по управление на кредита. Поради това
заплащането им от потребителя, съответно претендирането им със заявлението,
противоречи и на забраната на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, съобразно която кредиторът не може да изисква
заплащане на такси и комисиони за действия, свързани
с усвояване и управление на кредита. По изложените съображения претенцията за
вземанията за непогасени разходи и такси
за извънсъдебно събиране в общ размер на 45 лв., се
явява неоснователна и следва да бъде отхвърлена, поради противоречие със
закона.
Наред с главницата ищецът е отправил искане за
установяване дължимостта на сума в размер на 472,60 лв.- неустойка. Разпоредбата
на чл. 16 от ЗПК предвижда императивно задължение на кредиторът да оцени
кредитоспособността на потребителя преди да предостави кредит на последния.
Същевременно в исковата молба се твърди, а и това се установява от чл. 4 от
процесния договор, че претендираното вземане за неустойка, произтича от клауза
на договора за кредит, съгласно която неустойка се дължи, в случай, че
заемателят (т.е. потребителят) не предостави в тридневен срок от сключване на
договора за заем- обезпечение на задълженията си посредством поръчителство на две
физически лица. Съдът намира, че такава клауза де факто прехвърля риска от
неизпълнение на задълженията на финансовата институция (цедент на процесното
вземане) за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника, вменени
ѝ с нормата на чл. 16 от ЗПК, върху самия длъжник и води до допълнително
увеличаване на размера на задълженията. Т.е. клаузата за предоставяне на
обезпечение след сключване на договора, цели да заобиколи цитираната норма,
респективно по силата на чл. 21, ал.1 от ЗПК същата е нищожна. Поради това
нищожна се явява и уговорената неустойка за неизпълнение на това договорно
задължение. Ето защо искът следва да се отхвърли и по отношение вземането за
неустойка в размер на 472,60 лв. Освен
така изложеното процесната неустойка се явява нищожна на още едно основание –
прекомерност. Автономията на волята на страните да определят свободно
съдържанието на договора и в частност да уговарят разходи по договора за кредит
е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на
договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, както и на
добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно
значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази
на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал.1 ЗЗД). Добрите нрави не
са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи
принципи или произтичат от тях, като за спазването им при искове, при които
съдът следи служебно за интересите на някой от страните, какъвто е настоящият
случай съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на
справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да
се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Условията и
предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните
функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските
правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на
добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на
сключване на договора (така и Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по
Тълкувателно дело № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС). В конкретния случай по делото не
се събраха доказателства, макар изрично дадените от съда указания с
определението, с което е изготвен проекто-докладът, които да обосноват
договарянето на общия размер на начислената неустойка, която е в размер на
472,76 лв. при отпуснат кредит в размер на 600 лв. или същата е в размер почти
равен на 80% от отпуснатия кредит. Този факт сам по себе си е основание да се
приеме, че принципът на добрите нрави е нарушен, като уговорките за заплащане
на посочената неустойка са в противоречие на принципа за добрите нрави. Ето
защо следва да и на това основание да се приеме, че е неоснователен искът с
правно основание чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 415 ГПК във вр. с чл. 92 ЗЗД, тъй
като неустойката се явява нищожна.
Съдът не споделя довода на ответника, че е
нищожна уговорката за възнаградителна лихва, поради нейното противоречие с
добрите нрави, доколкото разпоредбата на чл.
19, ал. 1 ЗПК предвижда, че годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в
т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит, като съобразно
разпоредбата на ал. 4 на същия член годишният процент на разходите не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България. Доколкото ГПР в конкретния случай е в размер на 48,56 %, а
фиксираният годишен лихвен процент е 40 %, то не е налице противоречие с
разпоредбата на чл. 19 ЗПК, поради което претенцията за сумата в размер на
84,08лв. – договорна лихва за периода 13.07.2017 г. до 01.03.2018 г. се явява
основателна и следва да се уважи.
Основателна е и претенцията за
установяване дължимост на сума в размер на 24,79 лв. за периода от 14.07.2017 г. – дата на забава
до 19.04.2018 г. -подаване заявлението в съда,
доколкото разпоредбата на чл. 86 ЗЗД предвижда, че при неизпълнение на парично
задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на
забавата.
От доказателствата по делото –
рамков договор за покупко-продажба на вземания от 30.01.2017 г. и приложение №
1 от 01.02.2018 г. сключен между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и „А.з.к.н.п.з.“ ЕООД
се установява, че между страните по договора е прехвърлено вземането на цедента
към ответника по делото, за което прехвърляне длъжникът е уведомен с исковата
молба. В този ред на мисли неоснователни се явяват доводите на процесуалния
представител на ответника, че самият ответник не е уведомен за станалата цесия,
доколкото същия се представлява в производството от особен представител
назначен по реда на чл. 47 ГПК. Константната съдебна практика на Окръжен съд-
Пазарджик обективирана в Решение № 249 от 01.07.2019 г. по в.гр.д. № 368/20019
г., Решение № 183 от 22.05.2019 г. по в.гр.д. № 191/2019 г. по описа на съда и
др. приема, че длъжникът се счита за надлежно уведомен, когато цесията е
съобщена на особения му представител назначен по реда на чл., 47, ал. 6 ГПК,
тъй като той не следва да черпи права от своето недобросъвестно поведение
(особен представител му е назначен, тъй като длъжникът не може да бъде намерен),
като втори аргумент се сочи приложение по аналогия на практиката на ВКС по
отношение валидността на уведомяването на особения представител за настъпила
предсрочна изискуемост. Ето защо следва
да се приеме, че ищецът материално легитимиран носител на вземанията предмет на
делото.
За пълнота на изложението следва
да се посочи, че неоснователно е възражението на ответника за погасяване на
процесните вземания по давност, тъй като давността на вземането за главница е 5
години, а за вземанията за лихви – 3 години. Процесният договор е сключен на
04.07.2017 г., а исковата молба е
подадена на 10.05.2018 г. (арг. чл.
422, ал. 1 ГПК), поради което за никое от процесните вземания не е изтекла
погасителната давност.
Предвид гореизложеното
исковата претенция следва да бъде уважена по отношения на иска за главница в
размер на 600 лв., възнаградителна лихва в размер на 84,08 лв. за периода от 13.07.2018 г. до 01.03.2018 г.,
както и за лихва за забава в размер на 24,79 лв. за периода от 14.07.2017 г. –
дата на забава до 19.04.2018 г. -по даване заявлението в съда.
За пълнота на
изложението следва да се добави, че съобразно задължителните разяснения дадени
с т. 13 по Тълкувателно дело № 4 от 18.06.2014г. по тълкувателно дело № 4/2013
г. на ОСГТК, ВКС издадената заповед за изпълнение не подлежи на обезсилване,
при отхвърляне на иска предявен по реда на чл. 415 ГПК във вр. с чл. 422 ГПК.
Ето защо не следва да се постановява диспозитив за обезсилване на издадената
заповед относно главницата.
По отношение на разноските:
При този изход на делото и на основание т. 12 от
Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. постановено по тълкувателно дело №
4/2013 г. на ОСГТК, ВКС настоящата съдебна инстанция е длъжна да се произнесе
по искането за присъждане на разноски в заповедното производство. На основание
чл. 78, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. чл. 37 Закона за правната
помощ и съобразно предвиденото в чл. 26 Наредбата за заплащане на правната
помощ възнаграждението следва да бъде определено в размер на 50 лв., като съобразно
уважената част от иска (в размер на 708,87 лв. от предявения размер от 1226,47
лв.) в полза на ищеца следва да се присъдят разноски за заповедното
производство в размер на 43,33 лв.
Относно разноските пред настоящата инстанция и
предвид изхода на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. чл. 37 Закона за правната помощ и съобразно предвиденото в чл. 25,
ал. 1 Наредбата за заплащане на правната помощ възнаграждението следва да бъде
определено в размер на 100 лв., като съобразно уважената част от иска (в размер
708,87 лв. от предявения размер от 1226,47 лв.) в полза на ищеца следва да се
присъдят разноски за първоинстанционното производство в размер на 202,28 лв.,
от които 57,79 – юрисконсултско възнаграждение, 144,49– държавна такса.
Не следва да се присъждат разноски на третото
лице помагач „АСВ“ ЕАД, макар искането затова да е направено своевременно, тъй
като разноски на трето лице не се присъждат, арг. чл. 78, ал. 10 ГПК.
Мотивиран от изложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, по
исковете с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 7 ЗЗД във вр.с чл. 9 ЗПК по отношение на Н.А.П., ЕГН
**********, с адрес ***,
че „Агенция за конторл
на просрочени задължения“ ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление
*** е носител на парични вземания, както следва: сума от 600 лв. – главница по договор за заем (потребителски кредит) № 2892621 от 04.07.2017 г.
сключен между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и Н.А., сума от 84,08 лв. - договорна лихва за периода от 13.07.2017г.
до 01.03.2018г. и 24,79 лв. –
лихва за забава от 14.07.2017 г. до 19.04.2018 г. -дата подаване заявлението в
съд, за които вземания са прехвърлени на ищеца въз основа на рамков договор за
прехвърляне на парични задължения от 30.01.2017г и приложение № 1 от 01.02.2018
г. . към него, за които суми е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.
410 ГПК по ч.гр.д. № 422/2018 г. по описа на Районен съд – Панагюрище, като ОТХВЪРЛЯ иска за установява дължимостта на сума в размер на 472,60 лв.- неустойка
за неизпълнение на договорно задължение; 45,00 лв. – разходи за
извънсъдебно събиране на просроченото задължения
ОСЪЖДА, на основание чл.
78, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК, Н.А.П., ЕГН **********, с адрес *** да заплати на „Агенция за конторл на
просрочени задължения“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
*** сума в размер на 43,33 лв.- представляваща разноски напрвавени в заповедното производство, както и сума в размер на 202,28 лв. - представляваща
разноски направени пред настоящата инстанция.
Решението може да се
обжалва, с въззивна жалба, в двуседмичен срок от съобщаването му на сраните пред
Окръжен съд – Пазарджик.
Решението е постановено при участието на третото
лице-помагач на ищеца – „АСВ“ ЕАД.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: