№ 21
гр. Бургас, 27.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на девети
февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Павел Ал. Ханджиев
Членове:Десислава Д. Щерева
Янко Н. Новаков
при участието на секретаря Станка Ст. Ангелова
като разгледа докладваното от Десислава Д. Щерева Въззивно търговско
дело № 20232001000001 по описа за 2023 година
Производството по делото е образувано по въззивна жалба от „Ц. с. -
С.“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: к.к. „С. б.“,
община Н., област Бургас, бизнес център „К. с.“, ет.4, офис С5,
представлявано от управителя И. Х. С., против решение № 191/ 05.08.2022 г.,
постановено по т.д.№ 365/ 2020 г. по описа на Окръжен съд Бургас, с което е
отхвърлен иска му да бъде признато за установено съществуването на вземане
на ищеца към „К. и.“ ООД (н) в размер на 5 550 848.90 лв.; 195 000 лв.
възнаградителна лихва за ползването на предходната сума за периода
11.01.2016 - 30.03.2016г.; лихвата върху 5 550 848.90 лв. считано от
01.04.2016г. до окончателното изплащане на сумата в размер на 0.1 % на ден
до откриване на производството по несъстоятелност в размер на 7 926 612.23
лв. (до 27.02.2020г. за период от 1428 дни); и законната лихва върху 5 550
848.90 лв. от датата на откриване на производство по несъстоятелност до
окончателното изплащане.
Във въззивната жалба се поддържа, че решението е неправилно,
моли се за отмяната му и за постановяване на ново, с което да се признае за
установено съществуването на вземанията на „Ц. с. - С.“ ЕООД към длъжника
„К. и.“ ООД.
1
Навеждат се доводи, че съдът е изолирал фактическия състав на
заемното правоотношение и е търсил идентичност между договори,
основание в платежно нареждане и плащане по всеки един конкретен
договор. Това, според въззивника, е неправилно, тъй като в търговската
дейност се търси бързина за сметка на формализма. Сочи се, че са налице
хронологично проследими документи, които обосновават извод за валидност
на претенцията, доколкото представителите на ответното дружество са
признавали съществуването на задълженията по основание и размер в
доказателствата, с които новират задълженията. Поддържа се, че ответникът
злоупотребява с права, като оспорва съществуването на задължения, които
самият той е признал и новирал. Сочи се, че съдът необосновано е
неглижирал решението, постановено по търговско дело №175 от 2017 година
по описа на Бургаски окръжен съд, с което е отхвърлена претенция на
синдика на „М. и.“ ООД да бъде обявен за недействителен договор за
прехвърляне на вземания от 10.02. 2016 година.
В срока по чл.263 ГПК е получен отговор от синдика на „К. и.“ ООД
(н), ЕИК *********, А. К., чрез пълномощник адв.А. Т. – САК, в който се
поддържа, че въззивната жалба е неоснователна, а обжалваното с нея решение
е законосъобразно и правилно.
Твърди се, че от представените доказателства не се установяват
валидно възникнали и съществуващи вземания, които да са годен предмет на
договор за цесия. Поддържа се, че при липса на валидно възникнало,
съществуващо, прехвърлимо вземане, договорът за цесия е нищожен поради
липса на предмет и липса на основание, както и такъв договор не е годно
доказателство, което да удостоверява валидно вземане. Твърди се, че
представения с исковата молба ипотечен акт - нотариален акт за учредяване
на договорна ипотека, също не удостоверява валидно възникнало вземане,
предвид акцесорния характер на ипотечното право, което само може да
обезпечава валидно възникнало и съществуващо главно задължение.
Твърди се, че договорът за встъпване в дълг от 01.04.2016 год. не
представлява самостоятелен правопораждащ юридически факт. Сочи се, че в
представения с исковата молба договор за встъпване в дълг се съдържат
изявления, с които страните признават парични задължения, определени само
като размер, но не и като основание за възникване. Поемат се задължения за
2
връщане на сума в размер на 5 550 848, 90 лв., като дори не става ясно на
какво основание е възникнала като задължение, липсва надлежна
индивидуализация, а оттук - определеност на вземанията, което води до
нищожност на договора поради липса на предмет и основание. Поддържа се,
че не съществуват валидни вземания на „А и Л т.п.“ ООД, в които да встъпят
длъжниците.
Във връзка със споразумение от 11.01.2016 година, сключено между
„М. и.“ ООД и „В. г.“ ООД се заявява, че то не представлява годно основание
за пораждане на валидни задължения, които могат да бъдат прехвърлени,
респективно, в които да може да бъде извършено валидно стъпване в дълг.
Според синдика, признаването на задължението със споразумението от
11.01.2016 година не може да породи правно действие, тъй като се признава
несъществуващо задължение. Поддържа се, че признанието не може да
преодолее липсата на валидно възникнало заемно правоотношение поради
непредаването на заемната сума, понеже предаването е съществен елемент от
правопораждащия фактически състав на договора за заем. Твърди се, че
липсва валиден стар дълг, липсва и съществена разлика между стария и новия
дълг, което е конститутивен елемент на договора за новация. Именно липсата
на валидно старо задължение и липсата на нов съществен елемент на
задължението води до липса на предмет на обективната новация и на липса на
основание.
Твърди се, че значителна част от представените с исковата молба
доказателства представляват частни писмени документи, без достоверна дата,
които са били своевременно оспорени в първоинстанционното производство.
Поддържа се също, че за доказване на заемното правоотношение не е
достатъчно да се представят документи, обективиращи съгласие в писмена
форма, а е необходимо да се докаже предаване на заемната сума. Твърди се,
че за факта на предаване на сумите – в брой или по Б. път, не са представени
годни доказателства. За негодни доказателства се считат представените
отчети по Б.а сметка, тъй като основанията на преводите, отразени в отчетите,
не кореспондират с който и да е от договорите за заем, както и представените
извлечения от сметки, доколкото те не съдържат необходимите реквизити –
три имена, длъжност, подпис на Б. служител и печат на банката. Поддържа се,
че с представените платежни нареждания също не се доказва предаване на
суми по конкретните договори за заем, тъй като при безкасовите плащания
3
плащането се счита за извършено със заверяване сметката на кредитора.
В условията на евентуалност се поддържа възражението за
погасяване по давност на всички предявени вземания. Сочи се, че погасените
по давност вземания не могат да бъдат новирани, а цесията и встъпването в
дълг за такива вземания не променя техния характер на прескрибирани,
естествени задължения.
Моли се за потвърждаване на първоинстанционното решение.
Не е подаден отговор от „К. и.“ ООД в н., което в
първоинстанционното производство се е представлявало от упълномощен
адвокат.
Бургаският апелативен съд, като взе предвид изложените в жалбата
съображения, доводите на страните, събраните по делото доказателства и
прилагайки закона, приема
следното:
Пред Окръжен съд Бургас е предявен иск от „Ц. с. - С.“ ЕООД с
правно осн.чл.694 ал.2 т.1 от ТЗ, за установяване съществуването на неприети
в производството по несъстоятелност на „К. и.“ ООД вземания, произтичащи
от договор за цесия от 30.05.2017 г., съгласно който ищецът е придобил от „А
и Л т.п.“ ЕООД вземания в размер на 5 550 849,90 лева за главница и 195 000
лева за лихва, представляваща част от дължимата такава за периода от
11.01.2016 г. до 30.03.2016 г., ведно с лихвата считано от 01.04.2015 г. до
окончателно изплащане на сумата, в размер на 0,1 % на ден от неизплатената
сума, които вземания са дължими при условията на солидарна отговорност от
„В. г.“ ООД, ЕИК ********** и „К. и.“ ООД, ЕИК *********; договор за
прехвърляне на вземане от 10.02.2016 г., с който „А и Л т.п.“ ЕООД е
придобил вземане от „М. и.“ ООД към „К. и.“ ООД; договор за прехвърляне
на вземане от 10.02.2016 г., с който „А и Л т.п.“ ЕООД е придобил вземане от
„М. и.“ ООД към „В. г.“ ООД, като прехвърлените с последните два договора
вземания са възникнали от следните договори за заем: от 05.10.2007 г.,
12.11.2007 г., 22.11.2007 г., 29.11.2007 г., 10.12.2007 г. и 20.12.2007 г. (между
„М. и.“ ООД и „К. и.“ ООД) и договори за заем от 24.07.2007, 26.10.2007,
01.11.2007, и 20.11.2007 год. (сключени между „М. и.“ ООД и „В. г.“ ООД
или праводатели на последния).
Ищецът е поддържал, че придобил процесните вземания с договор за
4
цесия от 30.05.2017 г., сключен с „А и Л т.п.“ ЕООД, а самите вземания са
възникнали от договор за встъпване в дълг от 01.04.2016 год., сключен между
„А и Л т.п.“ ЕООД, „К. и.“ ООД и „В. г.“ ООД; договор за прехвърляне на
вземане от 10.02.2016 г., с който „А и Л т.п.“ ЕООД е придобил вземане от
„М. и.“ ООД към „К. и.“ ООД; договор за прехвърляне на вземане от
10.02.2016 г., с който „А и Л т.п.“ ЕООД е придобил вземане от „М. и.“ ООД
към „В. г.“ ООД; споразумение от 11.01.2016 год., сключено между „М. и.“
ООД към „В. г.“ ООД; споразумение от 11.01.2016 год., сключено между „М.
и.“ ООД към „К. и.“ ООД и договори за заем - от 05.10.2007 г., 12.11.2007 г.,
22.11.2007 г., 29.11.2007 г., 10.12.2007 г. и 20.12.2007 г. (между „М. и.“ ООД и
„К. и.“ ООД) и договори за заем от 24.07.2007, 26.10.2007, 01.11.2007, и
20.11.2007 год. (сключени между „М. и.“ ООД и „В. г.“ ООД или праводатели
на последния).
В отговора си ответникът „К. и.“ ООД е оспорил иска. Заявил е, че
задълженията по договорите за заем, сключени между „М. и.“ ООД и „К. и.“
ООД и между „М. и.“ ООД и „В. г.“ ООД изобщо не съществуват, тъй като
паричните средства не са били предадени реално от заемодателя на
заемателите и не се представят доказателства за това. Договорите за
прехвърляне на вземания от 2016 год., споразуменията от 11.01.2016 год. и
договорите за заем са били оспорени като неистински и антидатирани.
Синдикът на „К. и.“ ООД също е оспорил претенцията. Заявил е, че
договора за прехварляне на вземания е нищожен поради липса на предмет –
валидно съществуващо вземане; че договорът за встъпване в дълг, договорите
за прехвърляне на вземания и споразуменията не представляват
самостоятелен правопораждащ юридически факт и годно средство за
пораждане на валидни задължения и е оспорил предаването на заемните
средства по уговорения в договорите начин.
С обжалваното решение претенцията е отхвърлена изцяло.
Първоинстанционният съд е приел, че не е доказано предаване на заемните
суми и не е възникнало вземане, което да е обект на процесния договор за
цесия от 30.05.2017 год.
От правна страна между страните пред настоящата инстанция не е
спорно, че предявените в производството по несъстоятелност на „К. и.“ ООД
вземания на „Ц. с. - С.“ ЕООД не са били приети и включени в списъка на
5
приетите вземания, както и не е било уважено възражението на този кредитор
в производството по чл.692 от ТЗ. Предпоставките за допустимост на
претенцията са налице – предявена е по пощата в срока по чл.694 ал.6 от ТЗ,
броен от обяваване на определение №260070/28.08.2020 год. в ТР – 28.08.2020
год.
Въззивното дружество извежда вземанията си от заемни
правоотношения, които са възникнали от множество договори за заем,
сключени през 2007 година между „М. и.“ ООД от една страна като
заемодател, и „К. и.“ ООД и „В. г.“ ООД като заематели по отделните
договори, както и от последващи договори, с които по твърдения на ищеца
вземанията са били новирани, прехвърляни и всеки от длъжниците е поел
солидарно задължение с другия към кредитора си. Всички последващи
договори, на които „Ц. с. - С.“ ЕООД се позовава, имат производен характер
спрямо първичното заемно правоотношение - с тези договори може да бъде
внесена промяна или да бъде прехвърлено само съществуващо вземане, ето
защо въззивникът, който твърди съществуване на вземането, носи тежестта да
докаже сключване на договорите за заем, като установи по пътя на пълно и
главно доказване съгласие за сделката, постигнато между двете страни, но
също и предаване на обещаната сума поради реалния характер на договора –
така решение №150/25.06.2012 год. по гр.д.№574/2011 год., ІV гр.о. ВКС.
В конкретния случай съгласието за предаване на заемните суми е
постигнато в писмена форма, чрез подписване на договорите за заем.
Последните са били оспорени от представителя на „К. и.“ ООД в отговора на
исковата молба и по повод отправено искане по чл.183 от ГПК, ищецът е бил
задължен да представи оригиналите им. В съдебното заседание на 07.10.2021
год. адв.М. – пълномощник на „Ц. с. - С.“ ЕООД, е представил нотариално
заверени копия от договорите, които са приравнени по значение на оригинал
(чл.183 от ГПК), с изключение на договора от 20.12.2007 год., за който е
признал, че не разполага с оригинал и същият се намира в синдика В. (на „М.
и.“ ООД – заличен търговец след проведено производство по
несъстоятелност) и последният е отказал да му го предостави.
Първоинстанционният съд е пропуснал изрично да приложи последицата на
чл.183 ал.1 изр.последно от ГПК, а именно да изключи преписа от
доказателствата по делото, но тази последица следва да се приложи от
въззивната инстанция, като се приеме, че не съществува писмен договор за
6
заем от 20.12.2007 год.
От съдържанието на процесните договори е видно, че заемодателят е
поел задължение за предаване на сумите по Б. път и в тях липсва изявление за
предаването им едновременно с постигането на съгласие, поради което
самите договори не могат да служат като разписка.
Не се представят доказателства за реално предаване на заемните
суми. Извлеченията от сметките на „К. и.“ ООД и на „В. г.“ ООД,
представени с исковата молба, съдържат доказателства за преводи между тези
две дружества, но не и от заемодателя „М. и.“ ООД към тях и същото се
установява от съдебно-счетоводната експертиза. Видно е от заключението, че
липсва Б.а информация за извършени дебитни или кредитни обороти по
сметките на заемодателя и заемополучателя. Задълженията по търговски
заеми се отчитат в ГФО на „К. и.“ ООД на синтетично ниво, без аналитични
партиди, поради което не може да се установи кой/кои е/са
кредитора/кредиторите, към които се отчитат тези задължения. Според
заключението, съгласно оборотна ведомост за периода 01.01.15 год. до
31.12.2015 год. по сметка 499/Други кредитори е отразено задължение към
„М. и.“ ООД на обща стойност 2 119 311,41 лв., от които 1 340 000 главница и
274 742,22 лв. лихви, но според въззивната инстанция, при въведено
оспорване на предаването на заемните средства по уговорения начин и липса
на Б.и документи за това, вписванията в този регистър не са достатъчни за
провеждане на пълно доказване на заемното правоотношение. На вещото
лице са били предоставени откъслечни счетоводни документи, които по
негови изявления в съдебно заседание той не е могъл да подложи на проверка,
чрез която да се установи дали счетоводните записвания отговарят на валидно
осъществила се стопанска операция. Освен това следва да се посочи, че
платежни документи за заемните средства не са били предадени на
цесионерите при сключване на последващите договори за прехвърляне на
вземанията, нито в момента на сключването им (напр.чл.15 от договора,
сключен между „А и Л т.п.“ ЕООД и „Ц. с. - С.“ ЕООД и чл.10 от договора,
сключен между „М. и.“ ООД и „А и Л т.п.“ ЕООД), нито с нарочни
протоколи, съставени по-късно. От изложеното до тук съдът заключава, че не
се доказва сключване на договорите с предаване на заемните средства, а
евентуалните по-късни споразумения от 11.01.2016 год. се явяват напълно
7
ирелевантни за спора.
В делото се съдържа като препис единствено споразумението,
сключено между „М. и.“ ООД и „В. г.“ ООД – със същото страните
установяват помежду си размера на задълженията, възникнали от сключените
договори за заем, и му придават характера на обективна новация по см.на
чл.107 от ЗЗД.
Второ споразумение с дата 11.01.2016 год., сключено между „М.
и.“ ООД и „К. и.“ ООД, в делото не се съдържа, въпреки, че е описано като
приложение в исковата молба и в молба вх.№14629/29.10.2020 год. под №15.
Видно е от отговора на исковата молба, депозиран от „К. и.“ ООД, че такова
доказателство не се е съдържало и в комплекта документи, връчен
едновременно с исковата молба. С определение №211/27.07.2021 год., след
направено искане по чл.183 от ГПК, ищецът е бил задължен да представи
оригиналите на множество преписи от документи, вкл. и на споразумение с
дата 11.01.2016 год., сключено между „М. и.“ ООД и „В. г.“ ООД и
споразумение с дата 11.01.2016 год., сключено между „М. и.“ ООД и „К. и.“
ООД. В съдебното заседание на 07.10.21 год. представителят на ищеца е
признал, че не разполага с оригинал на документите, като само за първия е
уточнил, че оригиналът му се държи от синдика на „М. и.“ ООД. За
установяване достоверността на твърденията си е представил препис от
исковата молба, по която е образувано т.д.№175/17 год. на БОС, в която
споразумението е цитирано.
При направено признание, че ищецът не разполага с оригиналите
на двете споразумения, съдът не е приложил последицата по чл.183 ал.1
изр.последно от ГПК. Този пропуск не може да бъде поправен от въззивната
инстанция, тъй като е очевидно, че в делото не се съдържа препис от
споразумението, сключено с „К. и.“ ООД, и по тази причина не може да бъде
изключен. Освен това, дори и да се приеме, че изначално е липсвало
приложение към исковата молба и същата е била нередовна, тази нередовност
не може да се поправи от настоящата инстанция с даване на указания за
представяне на липсващото приложение, понеже страната разполага само с
препис и признава, че няма оригинал, при указано задължение по чл.183 от
ГПК. Ако пък бъде дадена възможност на ищеца да се снабди с оригинала,
тогава недопустимо ще бъде преодоляна преклузията за това действие,
8
настъпила в съдебното заседание на 07.10.2021 год., когато представителят му
е заявил, че не разполага с препис и не е направил кореспондиращо
доказателствено искане – напр. за задължаване на трето лице да го представи.
По-късните действия на първоинстанционния съд, с които е открито и
проведено производство по оспорване автентичността на това липсващо
споразумение, представляват процесуално нарушение, но то е без значение за
последицата по чл.183 ал.1 изр.последно от ГПК – при липса на оригинал,
въззивният съд следва да приеме, че такова споразумение от 11.01.2016 год.
между „М. и.“ ООД и „К. и.“ ООД не съществува.
По отношение на другото споразумение също следва да бъде
приложена последицата по чл.183 от ГПК, като се приеме, че при липса на
оригинал, такова споразумение не съществува. Дори и тази последица да не
се приложи и да се счете, че между „М. и.“ ООД и „В. г.“ ООД е било
сключено споразумение на 11.01.2016 год., това споразумение не е годен
източник на спорното вземане. Ако се счете, че споразумението представлява
новация, то същото е нищожно поради липса на основание, доколкото не
съществува стар дълг, който да бъде подновен. Според настоящата инстанция
това споразумение не представлява новация по смисъла на чл.107 от ЗЗД, тъй
като страните не са изразили воля за погасяване на старото задължение и
замяната му с друго, а по-скоро са постигнали съгласие за преуреждане на
същото задължение от същите източници, като към главницата са прибавили
и изтеклите лихви и са ги превърнали в лихвоносна главница, уговорили са
нов падеж и лихва за забава. Това обаче не променя извода за неотносимост
на споразумението, тъй като не е възникнало задължението, което страните са
искали да преуредят, а и такова задължение, дори и да бъде признато от
длъжника, не създава права за кредитора, още по-малко е противопоставимо
на останалите кредитори на несъстоятелността.
По-нататък хронологично следват двата договора за цесия от
10.02.2016 год., с които „М. и.“ ООД е прехвърлило вземанията си към „В. г.“
ООД и „К. и.“ ООД на „А и Л т.п.“ ЕООД. Договорът, с който са
прехвърлени вземанията към „К. и.“ ООД, е бил оспорен като неавтентичен и
е проведено успешно производство по чл.193 от ГПК, като с единична и
тройна съдебно-поречкова експертиза е установено, че подписът за цедента
не е изпълнен от Д. Д. – управител на „М. и.“ ООД. По съображенията,
изложени по-горе, тези два договора не могат да прехвърлят невъзникнали
9
задължения, дори и двата от тях да са автентични. Извод в обратна посока не
може да бъде направен за договора с предмет вземанията от „В. г.“ ООД
единствено поради наличието на решение №282/10.07.2019 год. по т.д.
№175/17 год. на БОС, с което е отхвърлен отменителен иск на синдика на „М.
и.“ ООД за обявяване недействителността на договора за цесия от 10.02.2016
год., сключен между „М. и.“ ООД и „А и Л т.п.“ ЕООД, тъй като същото е
непротивопоставимо на кредиторите на „К. и.“ ООД. Договора от 01.04.2016
год., сключен между „А и Л т.п.“ ЕООД, „В. г.“ ООД и „К. и.“ ООД, с който
длъжниците встъпват взаимно в задълженията си и се задължават солидарно
за общия дълг от 5 550 848,90 лв., също не може да послужи като годен
източник на общото задължение, доколкото не е установено съществуването
на двете задължения на „В. г.“ ООД и „К. и.“ ООД преди сключването му. С
този договор длъжниците са поели задължения за учредяване на обезпечения
и поетите от „В. г.“ ООД са изпълнени – представен е нотариален акт за
учредяване на договорна ипотека №174, том І, рег.№1315, дело
№172/06.04.2016 год. на нотариус под №600 на НК. Даденото обезпечение
има само акцесорен характер спрямо главното задължение и не може да го
породи, ако преди това не съществува валидно.
Последна в хронологично отношение се явява цесията от 30.05.2017
год., сключена между „А и Л т.п.“ ЕООД и „Ц. с. - С.“ ЕООД, но с нея също
не се придобиват права, по изложените вече съображения, въпреки взетите
при въззивника счетоводни операции, които сами по себе си не са достатъчни
за възникване на задължението.
От изложеното до тук е видно, че крайните изводи на двете
инстанции съвпадат изцяло и обжалваното решение следва да бъде
потвърдено.
При този изход на спора държавната такса за въззивно обжалване
следва да се възложи върху въззивното дружество „Ц. с. - С.“ ЕООД.
Въззиваемото дружество „К. и.“ ООД и синдика не са представили
доказателства за сторени разноски и такива не им се присъждат.
Водим от изложеното Бургаският апелативен съд
10
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №191/ 05.08.2022 г., постановено по т.д.
№ 365/ 2020 г. по описа на Окръжен съд Бургас.
ОСЪЖДА „Ц. с. - С.“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: к.к. „С. б.“, община Н., област Бургас, бизнес център „К. с.“,
ет.4, офис С5, представлявано от управителя И. Х. С., да заплати в полза на
бюджета на съдебната власт по сметката на Апелативен съд Бургас държавна
такса в размер на 68 362,30 (шестдесет и осем хиляди триста шестдесет и два
0.30) лв.
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от
връчване на препис от него на страните, пред Върховен касационен съд.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11