РЕШЕНИЕ № 260123
гр.
Кюстендил, 10.06.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
КЮСТЕНДИЛСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,
в открито заседание от втори юни хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА САВОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ТАТЯНА КОСТАДИНОВА
КАЛИН
ВАСИЛЕВ-мл. съдия
При участието на секретаря В. Здравкова, като
разгледа докладваното от младши съдия Василев в. гр. д. №114/2021 г. по описа на Окръжен съд - Кюстендил и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 268 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх.
№262313/24.02.2021г. от И.С.Б., ЕГН: **********, адрес: *** чрез адв. И. Д. –
особен представител, против Решение №260084 от 16.02.2021 г., постановено по
гр. д. №2165/2020 г. по описа на Районен съд- Дупница.
С обжалваното решение първоинстанционният
съд е осъдил Б. да заплати на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, ЕИК:*********, сума
в размер на 712, 61 лв., представляваща незаплатена част от договорна и
възнаградителна лихва, дължима по сключен между страните договор за
потребителски кредит №********** от 10.02.2017г. Б. е осъден и за разноски.
Жалбоподателят намира решението за неправилно и
незаконосъобразно. Акцентира се, че
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК била приета преди датата на
сключване на договора, следователно страните следвало да се съобразяват с
ограничението, което налага спрямо ГПР. Съгласно чл.9 от ЗЗД уговореното в
договора следвало да не противоречи на добрите нрави. ГЛП бил 41, 61 % и не надхвърлял максимално
допустимия, но дори и така се засягала икономически по-слабата страна –
длъжника по договора. Съдебната практика лимитирала максималния размер на възнаградителната лихва на трикратен размер
на законната лихва, а процесната възнаградителна лихва била в над четворен
размер. Процесният договор бил сключен преди изменението на чл. 19, ал. 5 от ЗПК, то ДРС следвало да преценява ГПР косвено и дали отговаря на стандартите за
добри нрави. Преценката за противоречие
със закона следвало да се прави на плоскостта дали сборът
на договорната лихва, ведно с другите разходи, не надвишава максималния
размер на ГПР. В случая уговорената възнаградителна лихва надхвърляла обичайните размери както на
пазарната лихва, дефинирана в пар. 1, т. 32 от ДР на ЗКПО, така и на
законната лихва, определена с ПМС 100/2012 г., поради което било налице
нееквивалентност на престациите в ущърб на по-слабата икономически страна и
допълнително противоречала на добрите нрави, така се създавали и условия за
неоснователно обогатяване и се излизало
извън възнаградителната и обезщетителна функция на задължението за заплащане на
лихва по чл. 240, ал. 2 от ЗЗД. Прави се извод, че
уговорката за лихва е нищожна поради противоречие с добрите нрави.
На тази база се иска отмяна на атакуваното
решение и постановяване на друго от въззивния съд, с което да се отхвърли
предявеният от въззиваемия иск.
Препис от въззивната жалба е изпратен на
въззиваемия, който в законоустановения двуседмичен срок е депозирал писмен
отговор. Доводите във въззивната жалба били неоснователни, а възраженията,
доколкото не са посочени в писмения отговор пред ДРС вече били преклудирани.
Атакуваното решение било правилно и
законосъобразно и следвало да бъде потвърдено.
В съдебно заседание, страните редовно
призовани, явява се особения представител на жалбоподателя – адв. Д.. Същата
иска отмяна на акта на Районен съд – Дупница и отхвърляне на предявения иск.
Въззивният съд,
след като обсъди доводите на жалбоподателя и отговора на въззивната жалба след
проверка на данните по делото, съдът установи от фактическа страна следното:
На
10.02.2017 г. бил сключен договор за потребителски кредит „профи кредит
Стандарт“ №********** между „Профи кредит България“ ЕООД, като кредитор, и И.С.Б.,
ЕГН:**********, от гр. ******, като кредитополучател /л.19-21 от гр.д. №
1392/2019г. по описа на ДРС/. С него било уговорено кредиторът да предаде в
собственост на Б. сума в размер на 3000 лв.
при задължение за връщане за срок от 24 месеца, размер на вноската 185,46 лв., ГПР 49,89%, ГЛП 41,17 %. Бил
закупен и допълнителен пакет услуги на стойност 3000 лв. , вноската, за
погасяването на който била в размер на 125 лв. месечно за срока на връщане на
кредита. Общият размер на задължението било 7451,04 лв., а месечната вноска
310,46 лв. Уговорените допълнителни услуги/ л.23-24 от първоинстанционното
дело/ били приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит;
възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски; възможност за
намаляване на определен брой погасителни вноски; възможност за смяна на дата на
падеж; улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства.
Договорът е сключен при предварително изготвени общи условия /л.25-л.34/.
Приложен е погасителен план, детайлно описващ датата на падежа, размер на
главница, лихва, вноска по пакет допълнителни услуги и общия размер на
месечната вноска. Видно от извлечение по сметка към договора за потребителски
кредит №********** /л.38/ Б. е погасил изцяло осем месечни вноски и една
частично, като останалите не е заплатил. Определено е в същото, че остатъкът от
задължението е в размер на 4857,37 лв. Изпратено е на Б. уведомително писмо
относно липсата на своевременно погасяване на задължението, което не му е
връчено. В него се сочи, че непогасената част от задължението по договора е в
размер на 5893,22 лв., отделно от тази сума са начислени 25,15 лв. лихви за
забава и 530 лв. такса по тарифа.
От правна страна
съдът установи следното:
Жалбата
е подадена в срок, от надлежна страна, процесуално допустима е, заплатена е
дължимата държавна такса, поради което съдът пристъпи към разглеждане на нейната
основателност. Атакуваното решение е валидно и допустимо.
Съгласно
чл. 269, изр. второ от ГПК въззивният съд осъществява проверка за правилността
на първоинстанционния акт съобразно обема на доводите във въззивната жалба.
По оплакването
за допустимия размер на ГПР:
Според
нормата на чл.
19 от ЗПК, годишният процент на разходите изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. Неоснователно е оплакването
във въззивната жалба, че размерът на възнаградителната лихва не може да
надхвърля трикратния размер на законната лихва при необезпечени кредити.
Процесният потребителски договор е сключен на 10.02.2017 г., като датата се установява от тази положена в
края на Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителски кредити /л. 18 от гр. д. №1392/2019 г.
по описа на ДРС/ и декларацията към общите условия към договор /л. 22/. Към настоящия договор са приложими
разпоредбите на закона за потребителския кредит, като в нормата на чл. 19 ал. 4
от ЗПК е отразено, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с Постановление №100 от 29 май 2012 г. на Министерския
съвет на Република България. Размерът на законната лихва към момента на
сключване на договора е в размер на 10 %, а въпросната норма е в сила от
23.07.2014г., т. е. действала е по време на сключването. В договора е посочено,
че ГПР е в размер на 49, 89 %, т. е. в указания от законодателя размер и на
това основание не може да се приеме, че договорът е недействителен. Цитираната
съдебната практика, от една страна не е задължителна за съдилищата, от друга –
тя е изолирана и настоящият съдебен състав не споделя изводите в нея, освен че
същите явно противоречат на закона.
По оплакването
за несъответствие с чл. 26, ал. 1 от ЗЗД:
Нормата
на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД сочи, че са нищожни
договорите, които противоречат на закона или го заобикалят, както
и договорите, които накърняват добрите нрави, включително и договорите върху
неоткрити наследства. Налице е съответствие
между съдържанието на договора с условията по чл.
10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20
и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от Закона за потребителския кредит,
каквото изискване за действителност постановя нормата на чл. 22 от ЗПК.
Отсъства и надвишаване на петкратния размер на законната лихва при обикновен
сбор между договорната лихва и останалите разходи по кредита. Следва да се
държи сметка и за обстоятелството, че претенцията за дължимост на вноски за
допълнителен пакет услуги по договора не са предмет на настоящия спор. Верен е
доводът във въззивната жалба, че липсва пълна еквивалентност на престациите
между страните по потребителския договор, но договорната лихва, стига тя е
параметрите на, чл. 19, ал. 4 от ЗПК, представлява цената за ползване на
паричния капитал за уговорения срок. При дължимата служебна проверка на
договора за съответствие с чл. 26, ал. 1 от ЗЗД не се установява противоречие
със закона, нито неговото заобикаляне или нарушаване на добрите нрави.
Теоретичният анализ за характера на „пазарната лихва“ във въззивната жалба
настоящият състав намира за правилен, но неводещ до извод за недействителност
на договора или за противоречие на размера на договорната лихва със закона.
Ето
защо, настоящият състав на КОС ще потвърди Решение №260084 от 16.02.2021 г., постановено по гр. д.
№2165/2020 г. по описа на Районен съд- Дупница като правилно.
По разноските:
С оглед
изхода на делото, на основание чл. 78 от ГПК и при наличие на направено в срок
искане от процесуалния представител на въззиваемото дружество за присъждане на
разноски, то въззивникът ще понесе разноските, сторени от кредитора. Съдът на
основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, във вр. с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната
помощ и чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ определя на
дружеството юрисконсултско възнаграждение с оглед броя заседания и правната и
фактическа сложност на производството,
сума в размер на 100 лв. за въззивната инстанция. Наред с тази сума въззивникът
следва да бъде осъден да плати сторените от дружеството разноски в размер на
200 лв. за платено възнаграждение за особения представител на въззивника за
въззивната инстанция.
По
обжалваемостта:
С
оглед общия размер на претенцията, не
по-голяма от 5000 лв., поради което попада в приложното поле на чл. 280, ал. 3,
т. 1, пр. 1 от ГПК, ето защо решението е необжалваемо.
Водим
от горното, настоящият съдебен състав на Окръжен съд – Кюстендил,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №260084 от 16.02.2021 г.,
постановено по гр. д. №2165/2020 г. по описа на Районен съд- Дупница.
ОСЪЖДА И.С.Б.,
ЕГН:**********, с адрес: ***, да плати
на „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК:*********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „България“ №49, бл. 53Е, вх. „В“ сума в размер на 300 лв.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.