№ 13909
гр. София, 02.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 85 СЪСТАВ, в публично заседание на
трети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА Г. И. ТОШЕВА
при участието на секретаря НАДЕЖДА АЛ. И.
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА Г. И. ТОШЕВА Гражданско
дело № 20221110128098 по описа за 2022 година
Производството е образувано по искова молба на М. А. М. срещу „фирма“ АД, с която са
предявени при условията на евентуално съединяване искове за признаване за установено, че
Договор за потребителски кредит от 09.07.2021 г. е нищожен, както следва: иск с правно
основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП – нищожност поради неравноправност; иск с правно основание
чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД – нищожност поради противоречие на закона; иск с правно основание
чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД – нищожност поради накърняване на добрите нрави. Претендират се
разноските по делото и адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
Ищецът твърди, че с ответника са сключили Договор за потребителски кредит от
09.07.2021 г. със срок от 12 месеца, по силата на който получил в заем сумата от 700 лв.,
като съгласно § 4 се задължил в срок от 3 дни да осигури обезпечение – поръчителство, а
съгласно § 6 при неизпълнение дължи неустойка в размер на 490.44 лв., дължима разсрочено
заедно с месечните погасителни вноски. Намира клаузите относно неустойката,
възнаградителната лихва и годишния процент на разходите за неравноправни, като изтъква,
че договорът е сключен при общи условия и параметрите му не са били предмет на
индивидуално договаряне. Счита, че неустойката всъщност представлява скрита
възнаградителна лихва, която не е включена в годишния процент на разходите, като по този
начин се нарушават изискванията на чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, както и
ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което е налице противоречие със закона.
Навежда, че договорената неустойка излиза извън присъщите й функции, поради което е
налице нарушение на добрите нрави. Сочи, че самият размер на възнаградителната лихва
сочи на противоречие с добрите нрави, защото е превишен трикратният размер на законната
лихва и е налице значителна нееквивалентност на престациите. Счита целия договор за
нищожен, тъй като нищожните клаузи не могат да бъдат заместени по право и договорът не
1
би бил сключен без тях.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който
оспорва предявените искове като неоснователни. Счита, че договорът отговаря на всички
императивни изисквания. Оспорва неустойката да представлява добавка към
възнаградителната лихва, поради което тя не следва да се включва в годишния процент на
разходите. Оспорва клаузата за възнаградителна лихва да е неравноправна, като акцентира,
че тя е част от основния предмет на договора и е уговорена на ясен и разбираем език, поради
което не подлежи на проверка за неравноправност по аргумент от чл. 145, ал. 2 ЗЗП.
Оспорва наличието на противоречие с добрите нрави при твърдения, че не е нарушен
максималният предел на годишния процент на разходите по чл. 19, ал. 4 ЗПК, а наличието
на императивна правна норма изключва наличието на противоречие с добрите нрави.
Изтъква, че по-високата възнаградителна лихва е обоснована с по-високия риск, който той
като небанкова финансова институция поема. Счита, че евентуалната нищожност на
неустойката не влече нищожност на целия договор. Моли за отхвърляне на исковете.
Претендира разноски.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, намира от фактическа страна следното:
С Определение № 24859/26.09.2022 г. е обявено за безспорно сключването между
страните на Договор за потребителски кредит от 09.07.2021 г., по който ответникът е
предоставил на ищеца в заем сумата от 700 лв. Установява се, че договорът е сключен
при общи условия.
Изяснява се, че ищецът се е задължил да върне заемната сума на 12 равни месечни
вноски, всяка в размер на 72.14 лв., дължими на всяко 9-о число на съответния месец в
периода от 09.08.2021 г. до 09.07.2022 г., като страните са договорили фиксиран лихвен
процент в размер на 41.16 % и годишен процент на разходите в размер на 49.89 %.
В § 4 е уговорено задължение на кредитополучателя за предоставяне в 3-дневен срок
от подписване на договора на едно от следните обезпечения: поръчителство на едно
физическо лице с трудово възнаграждение над 1 800 лв. или поръчителство на две
физически лица с трудово възнаграждение над 950 лв. всяко, като поръчителите трябва да
отговарят на следните критерии: да работят по безсрочен трудов договор; да не са
кредитополучатели по друг договор за паричен заем с кредитора; да нямат неплатени
осигуровки за последните години; да нямат задължения към други банкови и финансови
институции. Съгласно § 6, ако потребителят не представи в срок някое от обезпеченията и
не упражни правото си на отказ от договора, страните приемат, че за кредитора настъпват
вреди от намаляване на кредитоспособността на потребителя, свързани с предприемане на
нарочни мерки за регулиране на финансовия риск, поради което потребителят заплаща
обезщетителна неустойка /такса/ в размер на 490.44 лв., платима на 12 равни части на
падежите заедно със съответната погасителна вноска, като общият размер на месечните
плащания на всеки съответен падеж по договора е в размер на 113.01 лв.
2
Други относими доказателства по делото не са събрани.
При така установената фактическа обстановка съдът формира следните правни
изводи:
Предявени са при условията на обективно съединяване искове за прогласяване за
нищожен на различни основания на договор за потребителски кредит. Съобразявайки
съдебната практика /например Решение № 97/08.02.2013 г. по т. д. № 196/2011 г. на ВКС, І
ТО, и Решение № 199/12.07.2016 г. по гр. д. № 583/2016 г. на ВКС, ІV ГО/, съдът приема с
оглед основанията на всеки един от исковете, че същите следва да се разгледат при
условията на евентуалност, като те подлежат на разглеждане в поредността, произтичаща от
естеството на въведеното основание – от най-тежкото към най-лекото. Ето защо първо
следва да бъде разгледан искът за прогласяване нищожност на договора поради
неравноправност и само в случай на неговото отхвърляне следва да бъдат разгледани
последователно исковете за нищожност поради противоречие на закона и поради
накърняване на добрите нрави.
По иска за установяване нищожност на договора поради неравноправност в
доказателствена тежест на ищеца е да установи: сключването между страните на Договор за
потребителски кредит от 09.07.2021 г. с посоченото съдържание, по който ответникът му е
предоставил в заем сумата от 700 лв.; твърдяната неравноправност на клаузите за
възнаградителна лихва, годишен процент на разходите и неустойка, а в тежест на ответника
е да докаже, че клаузите са индивидуално уговорени.
Съдът намира, че сключеният между страните Договор за потребителски кредит от
09.07.2021 г. попада в обхвата на чл. 9, ал. 1 ЗПК и има характеристика на потребителски
договор, тъй като кредитополучателят е потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и § 13, т.
1 ДР ЗЗП. Следователно за него се прилагат разпоредбите на чл. 143 и чл. 146 ЗЗП и
защитата по ЗПК.
Съгласно чл. 143, ал. 1 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е
всяка уговорка във вреда за потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца/доставчика и потребителя, като чл. 143, ал. 2 ЗЗП съдържа неизчерпателно
посочване на конкретни хипотези на неравноправност, а според чл. 146, ал. 1 ЗЗП
неравноправната клауза е нищожна, освен ако е уговорена индивидуално. Клаузите в
потребителските договори не са индивидуално уговорени, когато са предварително
изготвени от търговеца типизирано, а търговецът ги предлага на неограничен брой
потребители, като потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им.
В случая съдът намира, че клаузата на § 6 от процесния договор е неравноправна
съгласно чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП. Този конкретен вид неравноправност се преценява към
момента на сключването на договора при вземане предвид дали размерът на неустойката е
многократно завишен спрямо обезщетението, дължимо за евентуално предвидимите от
неизпълнението вреди, което би било в разрез с принципа на добросъвестност и би довело
3
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя.
Съдът намира, че в случая клаузата за неустойка не държи сметка за вида на неизпълненото
задължение и значимостта на това неизпълнение – касае се за неизпълнение на акцесорното
задължение за предоставяне на обезпечение, което неизпълнение не води автоматично до
неизпълнение на основното задължение на кредитополучателя – за връщане на главницата
по договора заедно с уговорената възнаградителна лихва. Развитите от ответника
съображения, че неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение е
свързано с увеличаване на носения от него риск, не държат сметка, че изискването за
добросъвестност налага преценка за носения от кредитора риск да бъде извършена от него
преди сключването на договора, респ. ако се установи необходимост от обезпечение на
кредита, изискването за предоставяне на такова следва да е условие за неговото отпускане. В
случая с неустоечната клауза се прехвърля рискът от неизпълнение на задълженията на
кредитора за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху последния,
което води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. На длъжника се
вменява задължение да осигури обезпечение, след като кредитът вече е отпуснат, като ако
не го направи, дългът му нараства, с което се увеличава опасността от негова
свръхзадлъжнялост, при положение че от неизпълнението на акцесорното задължение за
предоставяне на обезпечение не произтичат преки вреди за кредитора. Същевременно
размерът на неустойката, която кредитополучателят се задължава да заплати при
непредставяне в срок на обезпечение, отговарящо на изискванията по договора, е
необосновано висок – равнява се на 70 % от размера на главницата, като дори надвишава
възнаградителната лихва. Ето защо съдът намира, че в случая е налице специфичното
основание за неравноправност по чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, както и общите предпоставки за
неравноправност на клауза в потребителски договор съгласно чл. 143, ал. 1 ЗЗП – клауза във
вреда на потребителя /т.е. клауза, чрез която се злепоставят интересите на потребителя/,
значително неравновесие между правата и задълженията на страните, което е в ущърб на
потребителя, и накърнено изискване за добросъвестност.
На следващо място, съдът намира, че т. нар. „неустойка“ в действителност
представлява скрита възнаградителна лихва и следва да бъде включена в годишния процент
на разходите. В тази връзка съдът съобрази, че са поставени неизпълними изисквания към
обезпечението, което кредитополучателят следва да предостави, които ако той би бил в
състояние да изпълни, би потърсил кредитиране от друг вид финансова институция.
Единствената цел на тези прекомерни изисквания е потребителят да бъде поставен във
фактическа невъзможност да предостави /при това в толкова кратък срок/ обезпечение,
отговарящо на условията на кредитора, и кредиторът да се облагодетелства, като получи т.
нар. „неустойка“, която в действителност представлява негова сигурна печалба по
отпуснатия кредит. Допълнителен аргумент е и обстоятелството, че в договора е предвидено
разсрочването на „неустойката“ в съответствие с падежите на погасителните вноски, от
което следва, че изначално кредиторът е имал оправданото очакване, че такава „неустойка“
ще бъде дължима от потребителя, защото той няма да може да изпълни поставените към
него изисквания. Невключването на „неустойката“, имаща в действителност характер на
4
скрита възнаградителна лихва, в годишния процент на разходите, което е видно при
простото съпоставяне на размера на неустойката и размера на посочения в договора
годишен процент на разходите, представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла
на чл. 68д, ал. 1 ЗЗП и като краен резултат не позволява на кредитополучателя да прецени
реалните икономически последици от сключването на договора, което прави клаузите за
неустойка, възнаградителна лихва и годишен процент на разходите неравноправни по
смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП.
Въпреки изричните указания на съда, дадени с Определение № 24859/26.09.2022 г.,
ответникът не сочи доказателства, че посочените клаузи от договора са индивидуално
уговорени, като такъв извод не следва и от съдържанието на договора, поради което и на
основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП те са нищожни.
Съдът намира, че в случая нищожността на посочените клаузи влече нищожност на
целия договор, защото те не могат да бъдат заместени по право от повелителни правила на
закона и не може да се предположи, че договорът би бил сключен от кредитора без тях,
доколкото нищожните клаузи касаят възнаграждението на кредитора по възмезден по
дефиниция договор.
Следователно предявеният иск с правно основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП е основателен,
поради което не са налице условията за разглеждането на другите релевирани от ищеца
основания за нищожност на договора.
По разноските:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца се дължат
сторените от него разноски по делото, а именно сумата от 100 лв. – държавна такса.
Относно искането на процесуалния представител на ищеца за присъждане на
адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ следва да се посочи, че в
случая не е представен по делото договор за правна защита и съдействие с ищеца, който да
обвърже съда с извод, че адвокатската помощ е предоставена безплатно. Поради това съдът
намира за недоказано дали тя е предоставена безплатно или срещу уговорено
възнаграждение, което прави искането по чл. 38, ал. 2 ЗАдв неоснователно.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иск, предявен от М. А. М., ЕГН **********, с адрес:
адрес, срещу „фирма“ АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: адрес, ателие 6,
че Договор за потребителски кредит от 09.07.2021 г. е нищожен на основание чл. 146, ал. 1
ЗЗП поради неравноправност по чл. 143, ал. 2, т. 5 и т. 19 ЗЗП.
ОСЪЖДА фирма“ АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: адрес, ателие 6,
да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на М. А. М., ЕГН **********, с адрес: адрес,
сумата от 100 лв. – разноски по делото.
5
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в 2-седмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6