Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
03.08.2021 г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на тридесети юни две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря
Кристина Първанова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело
№ 16836 по описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение от 21.10.2019 г. по гр.д.
№ 47026/2018 г. Софийски районен съд, 28 състав, по реда на чл. 239, ал. 2 вр.
ал. 1 ГПК признал за установено по предявените от „К.И.“ ООД, ЕИК********, срещу
Г.А.Г., ЕГН **********, искове при квалификацията на чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл.
240 ЗЗД и чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 86 ЗЗД, че ответницата дължи на ищеца сумата
1 400 лв. - главница по договор за потребителски кредит „Екстра“ № 70547 от
18.09.2017 г., ведно със законната лихва от 02.02.2018 г. до изплащане на
вземането, сумата 504 лв. - договорна лихва за периода от 18.09.2017 г. до 01.02.2018
г., и сумата 14.40 лв. - лихва за забава за периода от 19.10.2017 г. до 01.02.2018
г., за които суми е издадена на заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 7946/2018 г.
по описа на Софийски районен съд, 28 състав; Със същото решение отхвърлил като
неоснователен предявения от „К.И.“ ООД, ЕИК********, срещу Г.А.Г., ЕГН **********,
иск с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД за признаване за
установено, че ответницата дължи на ищеца сумата 1 036 лв., представляваща
такса „гарант“ за периода от 18.09.2017 г. до 01.02.2018 г. На основание чл.
78, ал. 1 ГПК ответницата е осъдена да заплати на ищеца сумата 399.09 лв. - разноски
по ч.гр.д. № 7946/2018 г. по описа на Софийски районен съд, 28 състав, и сумата
696.91 лв. – разноски за исковото производство.
Срещу решението в отхвърлителната му част е подадена въззивна жалба от
ищеца „К.И.“ ООД, ЕИК********, заличен като търговец в хода на въззивното
производство и на негово място по реда на чл. 227 ГПК конституиран
правоприемникът му „К.И.“ АД, ЕИК********. Жалбоподателят поддържа, че
решението в обжалваната част е неправилно като постановено при съществени
нарушения на съдопроизводствените правила. СРС се произнесъл с неприсъствено
решение по реда на чл. 239, ал. 1 и ал. 2 ГПК, като счел, че за едни от
претенциите е налице вероятна основателност, и едновременно с това една от
претенциите била отхвърлена. Районният съд смесил два института – решение,
постановено по общия ред и неприсъствено решение. Съгласно закона и трайната
съдебна практика, при произнасяне на неприсъствено решение съдът бил длъжен да
прецени, че искът е вероятно основателен, а ако това не е така бил длъжен с
нарочно определение по чл. 239, ал. 3 ГПК да заяви, че не са налице предпоставките
за постановяване на неприсъствено решение и да продължи разглеждането по общия
ред. ГПК не предвиждал възможност по искане на ищеца да бъде постановено
отхвърлително неприсъствено решение срещу ответника. Излага съображения във
връзка с допустимостта на въззивната жалба. Поддържа, че претенцията му за
такса „гарант“ е основателна. Съгласно формата за кандидатстване за кредит,
ответницата имала възможност да избере опция да предостави банкова гаранция или
да й бъде предоставена такава от дружество, с което кредитодателят имал сключен
договор. При подаване на заявката ответницата изявила желание за заем с
осигурен гарант, с оглед на което се задължила да заплаща възнаграждението за
предоставената от дружеството – гарант гаранция по отпуснатия потребителски
кредит. По силата на сключен между ищеца и „Б.К.“ ООД договор от 23.10.2014 г.,
ищецът се задължил да събира от името и за сметка на дружеството-гарант тази
сума. Това задължение не следвало да се включва в разходите по кредита, сумата
представлявала възнаграждение за услуга, предоставена от дружеството-гарант за
обезпечаване на вземането по процесния договор за потребителски кредит. Дължима
била по силата на самостоятелно правоотношение, което било резултат от
съзнателния избор на ответницата. Същата била информирана за размера на
задължението, начините и сроковете за плащането му, с което се съгласила.
Съгласно договора за кредит, задължението било разсрочено и включено в
месечните вноски. Поради това моли съда да отмени решението в атакуваната част като
недопустимо и да върне делото на СРС за разглеждане от друг състав и
произнасяне по направеното искане за постановяване на неприсъствено решение,
евентуално – да отмени решението в същата част и вместо това постанови друго, с
което да уважи предявения иск за сумата 1 036 лв. Претендира разноските в
производствата, като за тези във въззивното производство представя списък по
чл. 80 ГПК.
Въззиваемата страна Г.А.Г. не е
депозирала отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК.
По допустимостта на въззивната жалба:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и от надлежна страна.
Както е посочил и въззивникът, за вида на решението, а оттам и за
обжалваемостта му, следва да се съди не по наименованието му, а по неговото
съдържание. В случая по своето съдържание в обжалваната част постановеното от
СРС решение не е неприсъствено, поради което в тази част подлежи на обжалване
по общия ред. Въззивната жалба е процесуално допустима, поради което въззивният
съд следва да се произнесе по основателността й.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно
съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 вр.
чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК и чл. 86,
ал. 1 ЗЗД – за сумата 1 400 лв. – главница по договор за потребителски
кредит „Екстра“ № 70547/18.09.2017 г., сумата 504 лв. – договорна лихва за
периода 18.09.2017 г. – 01.02.2018 г., сумата 14.40 лв. – лихва за забава за
периода 18.09.2017 г. – 01.02.2018 г., и сумата 1 036 лв. – договорна
такса „гарант“ за периода 18.09.2017 г. – 01.02.2018 г. Претендирана е и
законната лихва върху главниците от подаване на заявление по чл. 410 ГПК на
02.02.2018 г. до окончателното плащане. За вземанията е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 7946/2018 г. на СРС,
28 състав.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява
правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните
оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
на решението в обжалваната част и
спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС). Съгласно чл. 7,
ал. 3 (нова, ДВ бр. 100/2019 г.) ГПК, съдът следи служебно и за наличието на
неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, като осигурява възможност
на страните да изразят становище по тези въпроси.
Атакуваното решение е валидно и допустимо в подлежащата
му на обжалване част.
Съгласно процесуалната уредба в чл. 238 и чл. 239 ГПК, неприсъствено
решение се постановява по искане на ищеца или ответника при наличие на
посочените в ГПК предпоставки. Ищецът може да поиска да се постанови
неприсъствено решение по отношение на ответника, когато той не е подал отговор
на исковата молба и не се е явил в съдебното заседание, без да е поискал делото
да се разгледа в негово отсъствие. Ответникът също може да поиска постановяване
не неприсъствено решение, когато ищецът не се е явил в първото заседание, не е
взел становище по отговора на исковата молба и не е поискал от съда заседанието
да се проведе в негово отсъствие - чл. 238, ал. 1 и 2 ГПК. Допълнителните предпоставки за
постановяване на неприсъствено решение се съдържат в чл. 239, ал. 1 ГПК и те са: страните да са уведомени за
последиците от неспазване на сроковете за размяна на книжа и за неявяване в
съдебното заседание (т. 1) и искът да е вероятно основателен - ако искането за
неприсъствено решение е направено от ищеца, или вероятно неоснователен -ако
постановяването на неприсъствено решение е поискано от ответника (т. 2).
Наличието на тези предпоставки се преценява от съда с определение в съдебното
заседание, в което е направено искането по чл. 238 ГПК. Ако искането е направено от ищеца и съдът го е
приел за основателно, той следва да постанови неприсъствено решение срещу
ответника и да уважи иска. Когато представените доказателства не са създават
вероятност за основателността на иска, съдът следва да отхвърли искането с
определение - чл. 239, ал. 3 ГПК и да премине към разглеждане на делото
по общия ред, като изготви доклад по делото съобразно чл. 146 ГПК и укаже на страните как се разпределя
доказателствената тежест между тях и за кои обстоятелства не сочат
доказателства. Съдът не може в неприсъственото решение да прави нова преценка
за вероятната основателност на иска и да приеме, че той е неоснователен, защото
така ще се наруши правото на защита на страната, поискала неприсъственото
решение, като се постанови необжалваем съдебен акт, с който се формира сила на
пресъдено нещо, при отсъствие на предпоставките на чл. 238 - 239 ГПК. Необжалваемостта на неприсъствено решение
по искане на ищеца се основава на правилото, че в първото заседание, а не в
самото решение, съдът преценява вероятната основателност на иска, като
гаранция, че искът ще бъде уважен без да е необходимо ищецът да провежда пълно
доказване по реда на чл. 154 ГПК. При постановяване на положително неприсъствено
решение в хипотезата на чл. 238, ал. 1 ГПК, ищецът няма да има правен интерес да го
обжалва, а по отношение на ответника, срещу когото е постановено
неприсъственото решение, законът предвижда необжалваемостта като своеобразна
процесуална санкция за проявената от него незаинтересованост от делото.
Няма законова забрана обаче при предявени обективно
кумулативно съединени искове съдът да приеме, че за част от исковете са налице
предпоставките за постановяване на неприсъствено решение, а другите искове да
разгледа по общия ред и да постанови по тях решение по общия ред.
В случая, макар в решението да е посочено, че същото се
постановява на основание чл. 239, ал. 1 и ал. 2 ГПК, то е неприсъствено само в
частта, с която исковете са уважени. В останалата част, с която претенцията за
такса „гарант“ е отхвърлена, решението е постановено по общия ред, именно
поради което въззивният съд прие, че въззивната жалба е процесуално допустима.
Противно на поддържаното в жалбата, от първостепенния съд
не са допуснати твърдените съществени нарушения на съдопроизводствените
правила. В проведеното първо открито съдебно заседание, предвид постъпилата
молба от 09.08.2019 г., с която ищецът е поискал постановяване на неприсъствено
решение, районният съд е приел, че са налице предпоставките на чл. 238 и чл.
239 ГПК само по отношение на три от предявените искове. По отношение на
отхвърления иск съдът е докладвал делото съобразно изготвения проекто-доклад, с
който е разпределена доказателствената тежест между страните, и е счел, че
искането на ищеца за допускане на ССЕ не е необходимо за изясняване на спора. Изложил
е мотиви, че претенцията за такса „гарант“ е изключена от възможните услуги по
договора, и отхвърлил този иск.
Настоящият състав намира, че при постановяване на
решението в обжалваната част не е допуснато нарушение на императивни
материалноправни норми, а като краен резултат е правилно по следните
съображения:
Наличието на валидно облигационно правоотношение между
страните по договор за потребителски кредит, сключен от разстояние, е
установено със сила на пресъдено нещо с влизане в сила на неприсъственото
решение, постановено по три от исковете.
Видно от приетата заявка № 70547/18.09.2017 г.,
ответницата е поискала предоставяне на кредит в размер на 1 400 лв., с
краен срок за връщане 18.09.2018 г., като в поле „Информация за кредита“,
„Банкова гаранция“, е посочено „Иска гаранция“.
Според чл. 4 от договора за потребителски кредит,
кредитополучателят е избрал кредитодателят да ангажира дружество-гарант, за
гарантиране връщане на вноските му по кредита, за което се е съгласил да
заплати в полза на кредитодателя „такса гарант“, разсрочена към месечните му
вноски съгласно приложения към договора погасителен план. В чл. 4.1 е посочено,
че дължимата вноска включва главница, лихви и такса „гарант“, като размерът им
се определя от размера на отпуснатия кредит, срока, за който е отпуснат и
лихвения процент, по който е отпуснат. Видно от погасителния план, размерът на
такса „гарант“ е 1 036 лв.
Както беше посочено, с нормата на чл. 7, ал. 3 ГПК
законодателят е вменил задължение на съда да следи служебно за наличието на
неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. И преди новелата на чл.
7, ал. 3 ГПК обаче, съгласно практиката на СЕС, на националните съдилища е
вменено задължението служебно да следят за неравноправни договорни клаузи,
попадащи в приложното поле на директивите относно потребителската защита, като
националният съд не само се произнесе относно евентуално неравноправния
характер на договорна клауза, но и служебно разгледа този въпрос, когато са
налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства. Съгласно решението
по дело C-243/08 Pannon GSM, националният съд следва служебно да следи за
неравноправни клаузи в договори с потребителите във всички случаи, когато от
доказателствата по делото може да се установи, че в договора между страните се
съдържа неравноправна клауза, и да не прилага тази клауза.
В случая, на първо място, не се установява между страните
да е било постигнато съгласие кредитодателят да ангажира дружество–гарант. С
обсъдената по-горе заявка за отпускане на кредит кредитополучателят е избрал
задълженията по кредита да бъдат обезпечени с банкова гаранция, вместо което в
чл. 4 от договора е посочено, че е избрал кредитодателят да ангажира дружество-гарант за
обезпечаване изпълнението на задълженията по кредита, за което да заплати в
полза на кредитодателя такса „гарант“, разсрочена и включена към
месечните му вноски, съгласно погасителния план към договора.
Независимо от това, и дори да се приеме, че със сключване
на договора кредитополучателят е заявил такова съгласие, въззивният съд,
преценявайки клаузата на чл. 4 от договора по реда на чл. 145, ал. 1 ЗЗП, намира,
че същата е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП и като такава –
нищожна (чл. 146, ал. 1 ЗЗП). С посочената клауза е уговорено възнаграждението на
дружеството-гарант да се дължи, независимо дали отговорността на гаранта е
ангажирана от евентуално неизпълнение на длъжника или не, като размерът на
възнаграждението от 1 036 лв. е в размер почти колкото заетата сума от 1
400 лв. В този смисъл уговорката за
заплащане на т.нар. „такса гарант“ не отговаря на изискванията за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата на потребителя
и търговеца-гарант, поради което е неравноправна.
Освен това кредиторът – финансова институция и търговец е
този, който следва да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя,
като при необходимост това задължение може да включва извършването на справки и
проучване на имущественото му състояние (чл. 16 ЗПК). Включването на уговорка в договора, чрез която
рискът от ненадлежно осъществяване на тази преддоговорна дейност от кредитора–търговец
се прехвърля в тежест на кредитополучателя под формата на задължение за
заплащане на допълнителна такса за поръчител/гарант, също обуславя извод
за неравноправност на такава клауза по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП.
При извод за нищожност на клаузата, на която ищецът
основава претенцията си за заплащане на такса „гарант“, предявеният иск с
правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 1 036 лв. е неоснователен и подлежи на отхвърляне.
Предвид съвпадението на крайните изводи на двете
инстанции, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в обжалваемата
му част.
При този изход, разноски на въззивника не се следват, а
от въззиваемата не се претендират, поради което разноски не се присъждат.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 21.10.2019 г., постановено по гр.д. № 47026/2018 г. на
Софийски районен съд, 28 състав в обжалваемата
му част, с която е отхвърлен предявеният от „К.И.“ ООД, ЕИК******** (заличен
като търговец в хода на въззивното производство и на негово място по реда на
чл. 227 ГПК конституиран правоприемникът му „К.И.“ АД, ЕИК********), срещу Г.А.Г.,
ЕГН **********, иск с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответницата дължи на
ищеца сумата 1 036 лв., представляваща такса „гарант“ по чл. 4 от договор за
потребителски кредит „Екстра“ № 70547/18.09.2017 г. за периода 18.09.2017 г. - 01.02.2018
г.
В останалата част решението по гр.д. № 47026/2018 г. на Софийски районен
съд, 28 състав е необжалваемо и е влязло в сила с постановяването му, съгласно
чл. 239, ал. 4 ГПК.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.