Р Е
Ш Е Н И Е
№ 2303/12.6.2020г.
гр. Варна, 12.06.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, XVII-ти
състав,
в публично заседание на втори
юни през две хиляди и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: ИВЕЛИНА Д.
при участието на секретаря Антоанета Атанасова, като
разгледа докладваното от съдията гр.
дело № 20624 по описа за 2019г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по молба на М.Д. А, ЕГН **********,***,
чрез адвокат В.Д., вписана в Адвокатска колегия Варна, личен № **********, със
съдебен адрес:***, офис 35, срещу: „С.т.2." ЕООД, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление:*** ", представлявано от ССД, с
която са предявени следните обективно кумулативно
съединени искове:
1)
иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ за признаване за незаконно и отмяна на уволнението на
ищцата, извършено със Заповед № 774/01.12.2019г., издадена от
управителя на „С.т.2." ЕООД;
2)
иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. с чл.
225, ал. 1 от КТ, за осъждане на ответника да заплати на ищцата
обезщетение в размер на 7260,00
лв. за времето, през което същата е останала без работа поради незаконно
уволнение, за периода от 01.12.2019г. до 01.06.2020г., ведно
със законната лихва върху претендираната сума, считано от подаване на исковата
молба в съда
- 16.12.2019г. до окончателното й изплащане;
3)
иск с правно основание чл. 220, ал.1 от КТ за осъждане на ответното
дружество да заплати на ищцата сума в размер на 1210
лева, представляваща обезщетение за неспазено 30 -
дневно предизвестие, ведно със законната лихва върху претендираната сума,
считано от подаване на исковата молба в съда - 16.12.2019г.
до окончателното й изплащане.
В исковата
молба ищцата М.Д.К. твърди, че е полагала труд за ответното дружество по
силата на трудов договор № 909/28.04.2016г., с който била назначена на длъжност
„Служител резервации". На 01.12.2019г. ѝ била връчена Заповед №
774/01.12.2019г. на управителя на дружеството, с която трудовото правоотношение
на ищцата било прекратено на основание чл.328, ал.1, т.3 от КТ. Счита
посочената заповед за незаконосъобразна, тъй като не е спазена предварителната
закрила при уволнение, предвидена в чл.333, ал.1, т.1 от Кодекса на труда.
Сочи, че детето ѝ В. А А е родено на ***г. и следователно към датата на
прекратяване на трудовото правоотношение е била майка на дете под три години,
но работодателят не е разполагал с предварително разрешение на Инспекцията по
труда за прекратяването на трудовото ѝ правоотношение с предизвестие по
реда на чл. 328, aл. 1, т. 3 от КТ (по данни на Дирекция „Инспекция
по труда“-Варна). Поради
това намира, че уволнението следва да бъде отменено, без да
се разглежда по същество.
Отделно
от изложеното ищцата оспорва уволнението и заповедта, с която то е извършено,
считайки ги за незаконосъобразни както поради неспазване на формалните
изисквания на Кодекса на труда относно начина на провеждане на процедурата по
уволнението, така и по същество. Твърди, че към момента на връчване на
заповедта не е било налице реално намаляване на обема на работата, която е
изпълнявала на длъжност „Служител резервации“ и следователно извършеното
уволнение не е обусловено от посоченото в заповедта обстоятелство. Сочи, че към
настоящия момент длъжността се изпълнява от друг служител. Намира, че поради
обективния характер на основанието за уволнение по чл.328, ал.1, т.3 КТ
съществено задължение на работодателя е да мотивира заповедта си, като посочи
конкретните обстоятелства, които са обусловили прекратяването на трудовото
правоотношение. Изтъква, че само в рамките на изложените в заповедта мотиви
може да се преценят основанията за законосъобразност на уволнението, като се
провери съществуването на фактите в обективната действителност, както и
правилното им подвеждане под съответна правна норма. Счита, че в случая
работодателят не е мотивирал процесната заповед, като въпреки формалното
посочване на чл.328, ал.1, т. 3 КТ, не е посочено по кои трудови функции, визирани в
длъжностната характеристика е настъпило намаление на обема на работата. Твърди,
че ответното дружество е нарушило разпоредбата на чл.329 от КТ, тъй като не е
извършен подбор, както и че ако такъв е бил извършен, не е била уведомена и
същия не е бил извършен съгласно нормативните изисквания.
На
следващо място ищцата твърди, че не е постъпила на работа при друг работодател
от прекратяването на трудовия договор на 01.12.2019г. до 01.06.2020г. и доколкото счита уволнението за незаконно,
намира, че ответникът следва да й заплати обезщетение за времето, през което не е била ангажирана по трудово
правоотношение. Определя размера на претендираното обезщетение на база брутното
трудово възнаграждение за месеца, предхождащ уволнението или последното получено
от работника или служителя месечно брутно трудово възнаграждение. Заявява и че
ответникът е връчил процесната заповед, без да е спазено 30-дневно
предизвестие, като не ѝ е заплатил обезщетение по чл.220 от КТ за
неспазено предизвестие, каквото намира, че ѝ се дължи в размер на
брутното трудово възнараждение за неспазения срок от 30 дни.
Съобразно изложеното
ищцата моли за уважаване на исковите претенции.
Прави доказателствени
искания и претендира присъждане на направените по делото разноски.
В срока по чл. 131 ГПК, ответната страна „С.т.2."
ЕООД депозира отговор
на исковата молба, в който заявява, че признава
иска с правно основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ. Сочи, че след издаване на процесната заповед за
прекратяване на трудовото правоотношение е установено, че същата е
незаконосъобразна. Изразява готовност ищцата да бъде допусната на работа да
изпълнява трудовите си задължения така, както преди издаването на заповедта за
прекратяване на трудовото правоотношение и за продължаване на трудовоправните
отношения между страните. Моли искът да бъде уважен, като решението бъде постановено при признание на иска,
както и делото в тази му част да бъде прекратено.
В отговора предявеният иск по
чл.344, ал.1, т.3, вр. с чл.225, ал.1 от КТ се оспорва като неоснователен.
Ответникът се позовава на разпоредбата на чл. 228, ал. 3 от КТ, според която
обезщетенията по този раздел, дължими при прекратяване на трудовото
правоотношение, се изплащат не по-късно от последния ден на месеца, следващ
месеца, през който правоотношението е прекратено, освен ако в колективния
трудов договор е договорен друг срок. Намира, че както към датата на подаване
на исковата молба, така и към настоящия момент не е настъпил падежа на нито
едно от претендираните обезщетения. Изтъква и че ищцата не е се е явила да
заяви пред дружеството оставането си без работа с надлежните документи, за да
може да се приеме, че работодателя дължи към датата на предявяване на исковата
молба обезщетение за оставане без работа. Предвид твърдяната липса на настъпил
падеж на претендираното обезщетение, счита за неоснователен и акцесорния иск за
дължима лихва от датата 16.12.2019г. до заплащане на вземането за претендиран
период от 01.12.2019-01.06.2020г.,
като намира, че при това положение няма как да се приеме, че работодателят е
изпаднал в забава и дължи лихва за неизпълнение в срок на закъсняло свое
задължение.
Ответното
дружество оспорва изцяло като неоснователен и предявеният иск с правно
основание чл. 220, ал. 1 от КТ за заплащане на
обезщетение за неспазено предизвестие, което се дължи за неспазения срок от 30 дни, в размер на брутното трудово
възнаграждение от 1210 лв. Счита, че обезщетенията по чл.225, ал.1 и чл.220,
ал.1 от КТ не могат да се кумулират, защото обезщетяват една и съща вреда - оставането без работа. Намира,
че нормите на чл.220, ал.1 и ал.2 от КТ биха били приложими към конкретния
случай само ако са предпоставени от наличието на законно уволнение. Предвид
твърденията си за неоснователност на главния иск, счита, че такъв се явява и
акцесорния иск за присъждане на законната лихва върху претендираната сума, считано
от датата на подаване на исковата молба до окончателното ѝ заплащане.
Ето защо ответникът моли съда да постанови решение, с което да отхвърли предявените от ищцата искове с правно основание чл.344, ал.1, т.3, вр. с чл.225, ал.1 от КТ и чл.220, ал.1 от КТ, както и акцесорните искове за присъждане на законната лихва върху претендираните суми, като неоснователни и недоказани. Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на претендираните от ищцата такива.
В съдебно заседание ищцата, чрез процесуалния си представител, оттегля предявения иск с правно основание чл.220, ал.1 от КТ. С протоколно определение от 02.06.2020г. е производството по делото е прекратено частично по отношение иска по чл.220, ал.1 от КТ. По искане на процесуалния представител на ищцата е допуснато и изменение на предявения иск по чл.344, ал.1, т.3, вр. с чл.225, ал.1 от КТ чрез намаляване на размера му, като същият следва да се счита предявен за сумата от 3248,00 лв., поради което производството по посочения иск е прекратено с протоколно определение от същата дата в частта за разликата над сумата от 3248,00лв. до пълния предявен размер от 7260,00лв.
След допуснатото изменение
на иска процесуалният представител на ответната страна прави изявление, че
признава и иска с правно основание чл.344,
ал.1, т.3, вр. с чл.225, ал.1 от КТ в коригирания му размер.
Ищцата,
чрез процесуалния си представител, моли за постановяване на решение при
признание на исковете и присъждане на сторените по делото разноски.
Искането
на ищцовата страна е било уважено, поради което съдът е прекратил съдебното
дирене и обявил, че ще се произнесе с решение при признание на иска.
При така изложено
съдът приема за установено и изяснено по делото следното от фактическа и правна страна:
Разпоредбата на чл.237 от ГПК предвижда възможност ищецът
да поиска от съда да прекрати съдебното дирене и да постанови решение при
признание на иска. В този случай съдът постановява решението си, като в
мотивите е достатъчно да се укаже, че същото е постановено при признание на
иска. Съдът намира, че в процесния случай са налице предпоставките за
произнасяне с решение по чл.237, ал.1 от ГПК. В писмения отговор и в открито съдебно
заседание ответникът, чрез процесуалния си представител, направи изрично
изявление за признание на предявените искове. От своя
страна ищцата, чрез процесуалният си представител, е направила искане да бъде
постановено решение по реда на чл. 237 от ГПК, тъй като ответникът е признал исковете. Спазени
са изискванията на чл.237, ал.3 от ГПК, тъй като признатите права не противоречат
на закона или на добрите нрави, а от друга страна същите са такива, с които
страната може да се разпорежда.
По изложените съображения исковете следва да бъдат уважени
в пълния им предявен размер, като не следва да се излагат мотиви за това.
При
този изход на спора и с оглед процесуалното поведение на ответника, станал
причина за иницииране на исковото производство, следва да бъде уважено искането
на ищеца за присъждане на съдебно - деловодни разноски, съгласно нормата на
чл.78, ал.1 ГПК. В полза на ищцата е оказана безплатна правна
помощ и на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата на
процесуалния й представител следва да бъде
присъдено възнаграждение. Същото трябва да бъде определено от съда в размер,
съобразен с Наредба № 1/ 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения и възложено в тежест на ответника,
а именно- 610 лв. за предявения иск с правно основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ
(съобразно разпоредбата на чл.7, ал.1, т.1, изр.2 от Наредбата) и 150 лв. за
предявения иск с правно основание чл.344, ал.1 т.3, вр. с чл.225, ал.1 от КТ (съобразно
разпоредбата на чл.7, ал.1, т.1, изр.1 от Наредбата в настоящата й редакция, от която е отпаднало изискването
за съобразяване на възнаграждението с интереса по иска). Така
на
адв. В.Д. следва да се присъди адвокатско възнаграждение
по реда на чл. 38, ал. 2, вр. ал.
1, т. 2 от ЗА в общ размер на 760 лв. Ищцата
заяви отказ от исковата претенция с правно основание чл.220,
ал.1 от
КТ, поради което на процесуалния й представител не следва да бъде
присъждано възнаграждение за същата.
Ответникът
също има право на разноски за частта от исковите претенции, по които производството
по делото е прекратено, по силата на чл.78, ал.4 ГПК. Съобразно представения
списък на разноски и доказателства за извършени плащания, в полза на ответника
следва да се присъдят разноски в размер на 320 лева за защита по исковата
претенция с правно основание чл.220, ал.1 КТ. В случая
е налице и частично
прекратяване на производството по делото
с оглед допуснатото изменение на иска
чрез намаляването на първоначално
заявения размер на иска с правно основание чл.344, ал.1, т.3, вр. с чл.225, ал.1 КТ. Това се е наложило поради необходимостта от установяване на конкретния размер на задължението на
ответника. При това положение не е налице неоснователно оспорване от страна на ответника на
тази част от претенцията, за която е извършен отказ от иска. Основателното оспорване от ответника на иска
по размер е негово процесуално право и не представлява недобросъвестно
процесуално поведение, което да изключва приложението на разпоредбата чл.
78, ал. 4 ГПК в случай на частичен
отказ от иска. На основание чл.
78, ал. 4 ГПК съдът приема, че на ответника се
дължат разноски и при частично прекратяване на
делото, вследствие на намаляване на размера на
иска (което се осъществява само чрез
отказ от част от иска), ако същите са
поискани своевременно и своевременно са представени доказателства за това, че
са действително направени. В тази насока е и съдебната практика- например Определение № 703 от
13.10.2014 г. по ч. т. д. № 2472/14 г. по описа на
ВКС, I т. о.; Определение № 455 от 12.11.2010 г. по ч. гр. д. № 405/2010 г. на II г. о. на
ВКС. По изложените съображения на
ответника следва да се присъдят разноски в размер на 382,96 лева за защита по
исковата претенция с правно основание чл.344, ал.1, т.3, вр. с чл.225, ал.1 КТ,
съобразно уважената част от първоначално предявения иск. Съдът намира и че възнагражденията
следва да бъдат присъдени съобразно размера, в който са били направени при
сключването на договорите за правна защита и съдействие, тъй като са бил
съобразени с действащата към този момент нормативна уредба, а и от страна на
ищцата не е направено възражение за прекомерност.
С оглед уважаването на
исковете, на основание чл.78,ал.6 от ГПК, ответникът следва да заплати държавна
такса за всеки един от исковете, в общ размер от 209,92 лв.,
от които 80 лева за неоценяемия иск с
правно основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ и
129,92 лева за иска с правно основание чл.344, ал.1, т.3, вр. с чл.225,
ал.1 КТ, както и 150 лева разноски под формата на заплатено възнаграждение на
вещо лице.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА
ЗА НЕЗАКОННО И ОТМЕНЯ уволнението на ищцата М.Д. А, ЕГН **********,***, извършено със
Заповед № №
774/01.12.2019г., издадена от управителя на „С.т.2."
ЕООД“, ЕИК:*** със седалище и адрес на управление:***, представлявано от ССД,
на основание чл.344, ал.1, т.1 КТ.
ОСЪЖДА
„С.т.2." ЕООД“, ЕИК:*** със седалище
и адрес на управление:***, представлявано от ССД ДА ЗАПЛАТИ на
М.Д. А, ЕГН **********,***, сумата
от 3248,00 лв. /три хиляди двеста
четиридесет и осем лева/, представляваща обезщетение за времето, през което
ищцата е останала без работа поради незаконно уволнение, за периода от 01.12.2019г.
до 21.02.2020г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на
предявяване на иска – 16.12.2019г. до окончателно изплащане на задължението, на
основание, чл.344, ал.1, т.3 от КТ.
ОСЪЖДА „С.т.2."
ЕООД“, ЕИК:*** със седалище и адрес на управление ***,
представлявано от ССД ДА ЗАПЛАТИ по сметка на Районен съд Варна в полза на бюджета
на съдебната власт сумата от 359,92
лева (триста петдесет и девет лева и деветдесет и две ст.), представляваща
разноски за дължима държавна такса и депозит за вещо лице, на
основание чл.78, ал.6 ГПК и чл.1 от Тарифа за държавните такси, които се
събират от съдилищата по ГПК.
ОСЪЖДА
„С.т.2."
ЕООД, ЕИК:*** със
седалище и адрес на управление:***, представлявано от ССД ДА ЗАПЛАТИ на адв.В.Д.,***,
сумата от 760лв. /седемстотин и
шестдесет лева/, представляваща адвокатско възнаграждение по настоящото производство,
на основание чл.38, ал.2, вр. с ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата.
ОСЪЖДА М.Д. А, ЕГН **********,*** ДА
ЗАПЛАТИ на „С.т.2."
ЕООД, ЕИК:**** със седалище и адрес на управление:***, представлявано от ССД сумата от 702,96
лева (седемстотин и два лева и деветдесет и шест стотинки), представляващи
съдебно- деловодни разноски, направени от ответника в първоинстанционното
производство, на основание чл. 78, ал.4 от ГПК.
Решението
подлежи на обжалване пред Варненски окръжен съд в двуседмичен срок, считано от
връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: