№ 91
гр. Дряново, 09.08.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ДРЯНОВО в публично заседание на девети юли през
две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Емилия Дишева
при участието на секретаря Гергана Генева
като разгледа докладваното от Емилия Дишева Гражданско дело №
20244220100039 по описа за 2024 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Делото е образувано по искова молба от Ю. И. Д. от ***, чрез пълномощник адв.
Д. М., съдебен адрес ***, срещу „БИ ЕНД ДЖИ КРЕДИТ" ООД, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление ***, представлявано от управителите Б. К. Б. и С. И.
Г..
В исковата молба се излага, че на 27.11.2019 г. ищцата сключила потребителски
договор за кредит № ********* с ответното дружество за сумата от 1500 лв. В
договора било посочено, че искането за кредит ще бъде разгледано бързо, за което се
дължала сума в размер на 524,92 лв. или над 30 % от главницата. Заплащането на
допълнителната такса „Бързо разглеждане“ било включено към месечните погасителни
вноски.
Твърди, че клаузата по чл. 9, ал. 1 с която било договорено допълнително
плащане към кредитора, била неравноправна, следователно и нищожна на основание
чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП, тъй като задължавала потребителя да заплати сума в размер
на над 30 % за услуги, които не били извършени. Тази клауза не била индивидуално
уговорена съгласно чл. 146 от ЗЗП, тъй като фигурирала в общите условия към
договора, публикувани на интернет страницата на ответното дружество. Клаузата била
нищожна и поради противоречие с добрите нрави. Уговореното заплащане на
допълнителна такса в размер от 524,92 лв. водело до оскъпяване на кредита, за което
не била предоставена каквато и да било услуга, а се целяла допълнителна печалба.
Съгласно чл. 10а, ал. 2 от ЗПК кредиторът не можел да изисква заплащане на
1
такси и комисионни за действия, свързани с усвояването и управлението на кредита.
Уговорената в чл. 9, ал. 1 от договора такса била в противоречие с императивните
разпоредби на ЗПК. Освен това горепосоченото възнаграждение представлявало
печалба на кредитора и с уговарянето му се заобикаляло императивното изискване,
установено в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като заедно договорената лихва
и процесното възнаграждение превишавали ограничението. Следователно клаузата на
чл. 9, ал. 1 от договора била нищожна и поради нарушение на закона – чл. 26, ал. 1, пр.
1 ЗЗД, като накърнявала и добрите нрави, респективно на основание чл. 146 от ЗЗП
поради неравноправност.
Искането е да се прогласи за нищожна клаузата на чл. 9, ал. 1 от сключения
между страните договор за паричен заем № *********/27.11.2019 г., предвиждаща
заплащане на такса за бързо разглеждане в размер на 524,92 лв., на основание чл. 26
ал. 1 от ЗЗД, като противоречаща на закона, накърняваща добрите нрави и по чл. 143,
ал. 1 от ЗЗП. Претендират се разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответното дружество, чрез
пълномощник юрисконсулт Г. И., с който се оспорват твърденията на ищеца за
нищожност, поради противиречие с добрите нрави, на клаузата на чл. 9, ал. 1 от
сключения между страните договор за паричен заем № *********/2019 г. Същата не
била в противоречие с общоприети житейски норми на справедливост и
добросъвестност, както и с правилата за поведение установени в обществото, тъй като
дейността на финансовите институции се осъществявала при регулаторен режим, строг
контрол и договор при общи условия, необходими за да се гарантира пазарната
дисциплина и сигурността на клиентите.
Неоснователни били твърденията на ищеца, че предлаганите от кредитора
доброволни действия представлявали скрита възнаградителна лихва и по този начин се
заобикалял закона, както и че посоченият в договора ГПР не отговарял на истината и
не бил изчислен съгласно методиката посочена в закона.
Заявените от ищеца допълнителни действия не следвало да се калкулират в ГПР,
тъй като не е били задължителна предпоставка за отпускане на кредита и не
представлявали общ разход по кредита, съгласно ЗПК. Ищецът, като страна по
договора, сам пожелал допълнителното действие, което не било задължителна
предпоставка за отпускане на кредита, т.е договорът за кредит е могъл да се сключи и
без него. Пакетът от действия присъствал в Стандартния Европейски формуляр (СЕФ)
като цена, т.е не можело да се твърди, че ищецът не е разбрал за него. Присъствайки в
преддоговорната информация и факта, че ищецът сам пожелал да го ползва,
отхвърляло твърдението, че клаузата била уговорена индивидуално от кредитора и
била неравноправна по смисъла на чл. 144, т. 9 от ЗЗП. Искането е предявеният иск да
бъде отхвърлен. Претендират се разноски.
2
След съвкупна преценка на събраните по делото доказателства съдът приема за
установено следното от фактическа страна:
Не се спори между страните, а това се установява и от събраните по делото
писмени доказателства, че на 27.11.2019 г. между „Би Енд Джи кредит“ ООД и ищцата
е сключен Договор за паричен заем № МАХ_500023868, по силата на който й е
предоставен кредит в размер на 1500 лв., ведно с лихва в размер на 255,05 лв. или
общо 1755,05 лв., който следва да бъде върнат на 11 месечни вноски, всяка в размер на
159,55 лв., при фиксиран годишен лихвен процент от 32,55 % и посочен годишен
процент на разходите от 42,75 %.
В чл. 9, ал. 1 от договора е посочено, че при кандидатстването за кредит
кредитоискателят изрично заявил желание за бързо разглеждане на искането му за
кредит при условията на т. 7.3 от раздел V от ОУ, за което дължи сума в размер на
524,89 лв., платима на равни части през периода на кредита, съразмерно добавени във
всяка една погасителна вноска. Към всяка погасителна вноска е включена и сума за
динамично плащане по кредита, която е в общ размер от 750,00 лв. съгласно чл. 9, ал.
2 от договора. Така размерът на всяка вноска е 275,45 лв., а общо дължимата сума е
3029,95 лв.
При така установената фактическа обстановка съдът приема следното от
правна страна:
В случая по договора за потребителски кредит кредитополучателят е физическо
лице, което ползва кредита извън рамките на своята търговска или професионална
дейност, потребител е по смисъла на ЗЗП и се ползва от защита относно
неравноправните клаузи в договора, който следва да е изцяло съобразен с
изискванията на ЗПК и ЗЗП.
Макар в чл. 9, ал. 1 от договора е посочено, че при кандидатстването за кредит
кредитоискателят изрично е заявил желание за бързо разглеждане на искането му за
кредит при условията на т. 7.3 от раздел V от ОУ, като се е съгласил да заплати такса
за това в размер на 524,89 лв., ответникът не представи кредитното досие на ищцата,
съдържащо заявката за кредит, за което бе задължен от съда. В случая се касае за
еднотипни договори за паричен заем, изготвени при Общи условия, върху чието
съдържание потребителят не може да влияе, поради което не може да се приеме, че
клаузата на чл. 9, ал. 1 е индивидуално договорена по смисъла на чл. 146, ал. 2 от ЗЗП.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, в договора за потребителски кредит следва да се
съдържа информация за годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно
3
чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. По смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК “Общ разход по
кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисионни, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати. В настоящия случай, заплащането
на сума за бързо разглеждане на искането е заложена в договора за кредит и се
заплаща съобразно погасителния план. От горното следва, че таксата за бързо
разглеждане на искането за кредит е следвало да бъде включена в общия разход по
кредита и да бъде взета предвид при определяне на ГПР. Въпреки, че плащането на
тази такса е включено в общия дълг и месечните вноски, същото очевидно не е
отразено като разход при формирането на посочения в договора ГПР – 42,75 %, което
не се оспорва от ответника. И без специални математически знания е видно, че при
главница от 1500 лв., общ размер на двете начислени такси от 1274,89 лв. в съвкупност
с договорната лихва в размер на 255,05 лв., ГПР ще бъде значително завишен и ще
надхвърли максимално допустимия размер на ГПР, поради което клаузата за
заплащане на такса за бързо разглеждане на искането за кредит е в пряко противоречие
с нормативното изискване на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Клаузата противоречи и на чл. 10а, ал.
2 ЗПК, забраняващ заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване
и управление на кредита. В случая не е приложима нормата на чл. 10а, ал. 1 ЗПК,
допускаща събиране от потребителя на такси и комисиони за допълнителни услуги,
свързани с договора за потребителски кредит, тъй като таксата е начислена след като
кредитът вече е отпуснат и е свързана с основното задължение на кредитора -
предоставяне на заем, а не с допълнителни услуги.
Изложеното обуславя нищожността клаузата на чл. 9, ал. 1 от Договор за паричен
заем № МАХ_500023868/27.11.2019 г. на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД във вр. с
чл. 10а, ал. 2 от ЗПК и чл. 19, ал. 4 от ЗПК, поради което предявеният иск за
прогласяване на нищожността й следва да бъде уважен.
По разноските:
При този изход на делото, направеното от ищцата искане и представения списък
на разноските, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, следва да й се присъдят сторените
разноски за държавна такса в размер на 50,00 лв.
С исковата и допълнителна молба процесуалният представител на ищцата е
направил искане за присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лв. с
ДДС за оказаната на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата безплатна
4
правна помощ на ищцата, като материално затруднено лице, което се установява и от
представения по делото договор за правна защита и съдействие. Цитираната норма
дава възможност адвокат да окаже безплатна адвокатска помощ и съдействие на
материално затруднени лица, а съгласно ал. 2 съдът определя възнаграждението в
размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 от същия закон и
осъжда другата страна да го заплати.
С Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по
преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, в т. 1 е прието, че член
101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в
смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд
е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от
една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в
размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация
на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да
присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се
счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази
разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на посочените
ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният
съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната,
осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални
размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Решенията на Съда
на Европейския съюз по преюдициални запитвания са задължителни за всички
съдилища на основание чл. 633 ГПК.
В Определение № 50015/16.02.2024 г. по т.д. № 1908/2022 г. по описа на ВКС, I т.
о., е прието, че нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, препращаща към Наредба № 1/2004 г. за
минималните размери на адвокатски възнаграждения не съответства на правото на ЕС,
поради което не следва да се прилага. Посочено е, че въведеното с чл. 38, ал. 2 ЗА
правило, че съдът присъжда възнаграждение в определения от Висшия адвокатски
съвет размер, който е значително по-висок от приложимите размери в аналогични
случаи, без възможност на съда да прецени вида, количеството и сложността на
извършената работа, създава изкуствени икономически бариери при защитата на
правата и интересите на участниците в гражданския процес и представлява нарушение
на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, в какъвто смисъл е
даденото тълкуване в решението по дело C-438/22 на СЕС. Посочените в наредбата
размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир
при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези
размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на
5
преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да
са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди
всичко фактическата и правна сложност на делото.
Предвид гореизложеното съдът намира, че в полза на адв. Д. М., следва да се
присъди адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ на ищцата
Ю. И. Д., като материално затруднено лице по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, в размер от
200 лв., под минималния по Наредбата. При определянето му съдът взе предвид вида и
обема на осъществената правна защита, липсата на фактическа и правна сложност на
спора, проведеното едно открито съдебно заседание и цената на иска – 524,89 лв.
Съгласно § 2а от ДР на Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, за регистрираните по ЗДДС адвокати, ДДС се начислява
върху възнагражденията по наредбата и се счита неразделна част от дължимото от
клиента адвокатско възнаграждение. Следователно размерът на възнаграждението, при
регистриран по ЗДДС адвокат, се явява данъчна основа, върху която се дължи ДДС
при осъществена услуга, в случая - процесуално представителство пред съд. В този
смисъл и Определение № 266/18.04.2019 г. по ч. т. д. № 1913/2018 г., II т.о. на ВКС. По
делото са представени доказателства за регистрация по ЗДДС, поради което крайният
размер на дължимото на адвоката възнаграждение е 240,00 лв. с включен ДДС. Поради
изложеното ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на Еднолично
адвокатско дружество „Д. М.“, БУЛСТАТ ***, с адрес на упражняване на дейността
***, представлявано от управителя Д. М. М., адвокатско възнаграждение в размер от
240,00 лв. с включен ДДС.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОБЯВЯВА за нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 10а,
ал. 2 от ЗПК и чл. 19, ал. 4 от ЗПК, клаузата на чл. 9, ал. 1 от Договор за паричен заем
№ МАХ_500023868/27.11.2019 г., сключен между „Би Енд Джи кредит“ ООД и Ю. И.
Д., ЕГН **********, предвиждаща заплащане на такса за бързо разглеждане на
искането за кредит в размер на 524,89 лв.
ОСЪЖДА „БИ ЕНД ДЖИ КРЕДИТ“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление ***, представлявано от управителите Б. К. Б. и С. И. Г., ДА ЗАПЛАТИ на
Ю. И. Д., ЕГН **********, от ***, СУМАТА от 50,00 лв. (петдесет лева) разноски по
делото за държавна такса, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА „БИ ЕНД ДЖИ КРЕДИТ“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление ***, представлявано от управителите Б. К. Б. и С. И. Г., ДА ЗАПЛАТИ на
Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, БУЛСТАТ ***, с адрес на упражняване на
6
дейността ***, представлявано от управителя Д. М. М., СУМАТА от 240,00 лв. (двеста
и четиридесет лева) - адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ
на ищцата Ю. И. Д., като материално затруднено лице по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА.
Решението подлежи на обжалване пред Габровски окръжен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Дряново: _______________________
7