№ 555
гр. София, 29.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично
заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Виолета Йовчева
Членове:Мариана Георгиева
Димитър Ковачев
при участието на секретаря Емилия М. Вукадинова
като разгледа докладваното от Мариана Георгиева Въззивно гражданско
дело № 20201100509752 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 07.08.2019г., постановено по гр.д. № 22074/2015г. на СРС,
ГО, 46 състав, е уважен предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от “ЕВН
Б. Е.” АД срещу “Л.” ЕООД иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за
установяване съществуването на вземане в размер на 56, 75 лева – мораторна
лихва за периода от 11.09.2014г. до 18.11.2014г. върху главница от 3 290, 40
лева /цена на доставена електроенергия по фактура № ********** от
31.08.2014г. и фактура № ********** от 30.09.2014г./, както и за сумата от
56, 80 лева – законна лихва върху главницата от 3 290, 40 лева, начислена за
периода от 19.11.2014г. до 19.01.2015г., за които вземания е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 30.12.2014г. по
ч.гр.д. № 63729/2014г. по описа на СРС, ГО, 46 състав.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1
ГПК въззивна жалба от ответника “Л.” ЕООД, в която са изложени
1
оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд съществени нарушения
на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните
изводи относно недоказаност на правопораждащите факти на предявената
претенция. Счита, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че
ответникът е изпаднал в забава по отношение на задължението за заплащане
на главното парично задължение. На първо място се поддържа, че по делото
не е доказано обстоятелството, че процесните фактури са издадени на датите,
посочени в същите. Освен това те не били връчени на потребителя, нито са
станали известни на ответното дружество преди получаване на издадената
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК. Навеждат
се доводи, че действително задължението е било срочно, но неговият размер
не е бил предварително определен, тъй като е обусловен от количеството на
ползваната през отчетния период електроенергия. По тези съображения счита,
че ако продавачът не издаде фактура или не съобщи на клиента каква е
дължимата от него сума за конкретния период, последният не изпада в забава
с изтичане на посочения в Общите условия десетдневен срок. Поддържа, че
задължението на продавача да съобщи на насрещната страна ежемесечно
начислената сума за ползваната ел. енергия /изрично предвидено в клаузата
на чл. 18, ал. 4 от Общите условия/ няма само информативен характер.
Неизпълнението на задължението за съобщаване на конкретния размер на
начислената стойност за потребена ел. енергия водело до неликвидност на
вземането. В случая по делото не били ангажирани доказателства, че ищецът
е съобщил на клиента какъв е размера на задължението му, поради което
счита, че предявената претенция по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е неоснователна.
Ответното дружество заплатило целия размер на претендираното главно
вземане незабавно след узнаването му, станало с връчване на издадената
заповед за изпълнение. С оглед установеното жалбоподателят твърди, че е
налице и забава на кредитора по смисъла на чл. 95 от ЗЗД, тъй като ищецът не
е оказал необходимото съдействие за изпълнение на задължението на
потребителя. Ето защо няма основание да претендира мораторно
обезщетение. В този случай длъжникът се е освободил от собствената си
забава – аргумент от нормата на чл. 96, ал. 1 от ЗЗД. Оспорва се и
дължимостта на разноските за заповедното производство, присъдени с
първоинстанционното решение по съображения за наличие на предпоставките
на нормата на чл. 78, ал. 2 от ГПК. Изрично е заявено, че не се прави искане
2
за изменението на решението в частта му за разноските по реда на чл. 248 от
ГПК, а се прави искане за отмяна на решението в тази част като законна
последица от уважаване на въззивната жалба, т.е. претендира се произнасяне
на съда с оглед изхода от спора по материалното право. По тези съображения
е направено искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на
друго, с което предявеният иск да се отхвърли.
Насрещната страна “ЕВН Б. Е.” АД оспорва въззивната жалба. Счита
първоинстанционното решение за правилно и обосновано, поради което е
направено искане за неговото потвърждаване.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Предявен е в срока и по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК иск с правно
основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуването на вземане в
полза на кредитора, представляващо мораторна лихва за забава върху
главницата от 3 290, 40 лева, дължимо за периода от 11.09.2014г. до
18.11.2014г. и за законната лихва за забава върху същото главно парично
задължение за периода от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК до датата на
извършеното от длъжника доброволно плащане на главницата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно
и допустимо. Не са допуснати нарушения на императивни материално правни
норми. Първоинстанционното решение е и правилно, като на основание чл.
272 от ГПК настоящият съдебен състав препраща към мотивите на решението
на СРС. С оглед изложените във въззивната жалба оплаквания следва да се
добави и следното:
За да постанови обжалваното решение, съдът е приел, че между
страните не е спорна съществувалата облигационна връзка по продажба на
електрическа енегия, възникнала на основание чл.98а ЗЕ при публично
оповестени общи условия, както и че за периода от 01.08.2014г. – 30.09.2014г.
цената на доставената електроенергия е възлизала общо на 3 290, 40 лeва.
Установено било още, че процесното задължение било погасено на
3
19.01.2015г. в срока за възражение срещу издадената заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 63729/2014г. по описа на
СРш решението е прието, че според представените Общи условия от 2008г.
на ищцовото дружество задължението за плащане на цената на
електроенергията е било договорено като ежемесечно и срочно. Плащането
било дължимо в 10-дневен срок от издаването на фактурата (чл.18, ал.1 и ал.2
вр. чл.17, ал.1 – ал.3 ОУ). Съдът е формирал изводи, че неполучаването на
фактура или на съобщение по чл. 18, ал. 4 ОУ не освобождава клиента да
плати задълженията си в договорения срок, тъй като съобщението има само
информативен характер. Посочено е още, че това съобщение не представлява
покана за плащане именно поради договарянето на задълженията като срочни.
При забава клентът дължи обезщетение в размер на законната лихва (чл.27,
ал.1 ОУ вр. чл.86, ал.1 ЗЗД). Погасяването на главното задължение не
освобождава неизправната страна от задължението й за заплащане на
обезщетение за забава. По тези съображения е приел, че ответното дружество
е в забава по отношение на задължението за заплащане на стойността на
потребената ел. енергия за исковия период, поради което е уважил
предявения иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД в цялост, ведно с дължимата законна
лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК до датата на
доброволното плащане.
На 26.11.2014г. “ЕВН Б. Е.” ЕАД е подало в СРС заявление за издаване
на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК срещу
“Л.” ЕООД, по което е било образувано ч.гр.д. № 63729/2014г. по описа на
СРС, ГО, 46 състав. Заявителят е претендирал вземане в размер на 3 290, 40
лева, представляващо стойност на доставена в периода от 01.08.2014г. до
30.09.2014г. ел. енергия в обект в гр. Китен, област Бургас, почивна станция
Албатрос, с ИТН ******* и клиентски номер *******, ведно със законната
лихва от датата на подаване на заявлението до окончателното изплащане,
както и обезщетение за забавено плащане на главницата в размер на
законната лихва за периода от 11.09.2014г. до 18.11.2014г. в размер на 56, 75
лева. На 30.12.2014г. е издадена заповед за изпъление на парично задължение,
с което претенцията на заявителя е уважена в пълен размер, ведно с
направените по делото разноски. На 15.01.2015г. длъжникът е получил
препис от издадената заповед за изпълнение и на 19.01.2015г. е подал
4
възражение по чл. 414 от ГПК, в което е заявено, че не дължи изпълнение на
вземането поради плащане на главницата. Предвид извършеното на
19.01.2015г. плащане на сумата от 3 290, 40 лева от ответника в полза на
ищцовото дружество, заявителят е предявил иск по реда на чл. 422, ал. 1 от
ГПК за установяване съществуването на вземането единствено за мораторна
лихва от датата на изпадане в забава – 11.09.2014г. до датата на извършеното
доброволно плащане на 19.01.2015г.
Между страните по делото не е спорно съществуването на валидно
възникнало договорно правоотношение по продажба на ел. енергия за обект,
находящ се в гр. Китен, област Бургас, почивна станция Албатрос, с ИТН
******* и клиентски номер ******* за периода от 01.08.2014г. до
30.09.2014г., както и че за исковия период ищцовото дружество е изпълнило
задължението си и е доставило в процесния обект ел. енергия на обща
стойност от 3 290, 40 лева. Установено е, че за потребеното количество ел.
енергия са издадени два броя фактури, както следва: фактура № **********
от 31.08.2014г. и фактура № ********** от 30.09.2014г., както и че
ответникът е заплатил целия размер на главното парично задължение на
19.01.2015г.
Спорното правоотношение по доставка на електрическа енергия на
краен клиент намира правната си уредба в Закона за енергетиката, който
регламентира правоотношението за продажба на електрическа енергия за
битови нужди като произтичащо от договор, при държавно регулирани цени
от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) и публично известни
общи условия. Според действащата разпоредба на чл. 98а от ЗЕ крайният
снабдител продава електрическа енергия при публично известни общи
условия, предложени от крайния снабдител и одобрени от ДКЕР /писмена
форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-
малко в един централен и в един местен всекидневник и влизат в сила за
клиентите на крайния снабдител, без изрично писмено приемане /чл. 98а, ал. 4
от ЗЕ/. Процесното правоотношение се регламентира и от Общите условия на
договорите за продажба на електрическа енергия на "ЕВН Б. Е." ЕАД, приети
на основание чл. 98а ЗЕ, одобрени от Държавната комисия за енергийно и
водно регулиране (ДКЕВР) с Решение № ОУ - 013 от 10.05.2008. По делото
не е спорно, че Общите условия са влезли в сила по реда и при условията на
5
чл. 98 а от ЗЕ. Съгласно чл. 98б, ал. 4 ЗЕ и чл. 98а, ал. 4 ЗЕ, публикуваните
общи условия влизат в сила за потребителите, без да е необходимо изрично
приемане, като в чл. 98а, ал. 5 ЗЕ e предвидена възможност в срок до 30 дни
след влизането в сила на общите условия потребителите, които не са съгласни
с тях, да внесат при съответния краен снабдител на електрическа енергия
заявление, в което да предложат специални условия, като ако същите се
приемат, това се отразява в допълнително писмено споразумение.
Съгласно чл. 11, ал.1 от Общите условия клиентът е длъжен да заплаща
стойността на използваната в обекта електрическа енергия в сроковете и по
начина, определени в тези Общи условия. В разпоредбата на чл. 17, ал. 1 от
ОУ е предвидено, че ЕВН ЕС фактурира ежемесечно на клиента при
условията на доставки с непрекъснато изпълнение. Според чл. 18, ал. 1 от ОУ
потребителят заплаща на продавача стойността на консумираната
електрическа енергия и длъжимата сума за извършения пренос на тази
енергия по разпределителната мрежа веднъж месечно, по утвърдените от
ДКЕВР цена за снабдяване и цена за разпределение, а съгласно ал. 2 от
същата разпоредба периода за плащане е 10 дни за всички фактури, с
изключение на издадените по чл. 17, ал. 4. Не е спорно между страните, че
разглеждания случай не попада в изключенията по чл. 17, ал. 4. В клаузата на
чл. 18, ал. 4 от ОУ е предвидено, че дължимите от потребителя суми се
съобщават от продавача ежемесечно чрез съобщение, изпращано до
потребителя на адреса на обекта, с изключение когато периода на отчитане на
електрическата енергия е по-дълъг от един месец. Задължителното
съдържание на съобщението е предвидено в чл. 18, ал. 5, като продавачът не
се освобождава от задължението си по ал. 4 и когато е приел да информира по
всяко време потребителя за размера на задължението и срока за плащането му
на обявени от него телефони и в звената за работа с клиенти. Сумата следва
да бъде получена от продавача до изтичане на последния ден от срока, а в
случаите когато последния ден от срока е неработен – до края на първия
следващ работен ден /чл. 20, ал. 2 от ОУ/, а клиент, който не изпълни
задължението си за плащане в срок на дължими суми, дължи на ЕВН ЕС
обезщетение за забава в размер на законната лихва за всеки просрочен ден
/чл. 27, ал. 1 от ОУ/.
Настоящият съдебен състав счита, че цитираните по-горе клаузи от ОУ
6
водят до еднозначения извод, че задължението на клиента да заплаща
стойността на потребеното количество ел. енергия е възникнало като срочно –
в 10 дневен срок от датата на издаване на ежемесечната фактура от продавача.
Доколкото задължението е дължимо ежемесечно и фактурирането е
ежемесечно според чл. 17, ал. 1 от ОУ, а същевременнно не е уговорено
фактуриране след изтичане на отчетния период, то следва, че всяка фактура
се издава на последното число на съответния месец, за който се отнася.
Падежът на задължението е изрично посочен в чл. 18, ал. 2 – 10 дневен срок,
след изтичането на който длъжникът изпада в забава – чл. 84, ал. 1, изр. 1-во
от ЗЗД. Съдът не споделя доводите на жалбоподателя, че задължението е
възникнало без срок, поради което изпадането в забава на длъжника е
обусловено от получаване на покана. Такъв извод не следва от предвиденото
в клаузата на чл. 18, ал. 4 от ОУ задължение на продавача да изпраща
ежемесечни съобщения за дължимите от потребителя суми до адреса на
обекта. Това задължение се счита за изпълнено с изпращането на
съобщението /в случая се има предвид издадената фактура/, а неполучаването
му от потребителя не е предвидено като основание за отпадане на
отговорността му за заплащане на стойността на фактурираното количество
ел. енергия. Липсата на уредени в ОУ правни последици при
получаване/неполучаване на съобщението /фактурата/ води до извод, че
предвиденото в чл. 18, ал. 4 от ОУ съобщаване на дължимите суми няма
характер на покана за плащане. Основанието и размера на вземането се
установяват в ежемесечните фактури, а тяхната изискуемост настъпва в точно
определен период след издаване на фактурата. Ето защо наведените от
жалбоподателя възражения относно ликвидността на вземанията са
неоснователни. Неправилно въззивното дружество свързва установяването на
вземането по размер и произтичащото от това задължение за плащане с
изпращането на съобщението по чл. 18, ал. 4 от ОУ. Настоящият съдебен
състав споделя изводите на СРС, че съобщението по чл. 18, ал. 4 от ОУ има
информативен характер с оглед възможността потребителя да упражни
правото си на възражение срещу сметката, предвидено в чл. 18, ал. 7 от ОУ и
възможността да поиска извършване на проверка – чл. 10, т. 4 от ОУ.
Защитното възражение на ответното дружество, основано на чл. 95 от
ЗЗД, е заявено за първи път във въззивното производство и като
7
преклудирано не следва да се разглежда от настоящия съдебен състав. С
изтичане на срока за отговор се преклудира възможността ответникът да
противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни му към
този момент факти относно възникването, съществувавено или погасяването
на спорното право. Само за пълнота следва да се посочи, че клиентът е поел
задължение за ежемесечно плащане на стойността на потребената ел. енергия
в 10-дневен срок от издаване на фактурата. Следователно неизпълнението на
задължението в срок по никакъв начин не може да се обоснове с каквото и да
е действие или бездействие на кредитора във връзка с уведомяване на клиента
за дължимите от него суми. Неполучаването на съобщение по чл. 18, ал. 4 от
ОУ не освобождава клиента от задължението му да заплати стойността на
потребената ел. енергия в определения 10-дневен срок.
По делото са представени фактура № ********** от 31.08.2014г. за
отчетен период м.08. и фактура № ********** от 30.09.2014г. за отчетен
период м.09., на обща стойност от 3 290, 40 лева. Падежът на задължението за
първата фактура е настъпил на 10.09.2014г., а по втората – на 10.10.2014г.
Ответното дружество е изпаднало в забава, считано от деня, следващ датата
на настъпване на падежа на задължението – т.е. считано от 11-то число на
месеца, следващ отчетния период. Длъжникът е погасил главното парично
задължение на 19.01.2015г., поради което се налага извод, че същият дължи
обезщетение за забава в размер на законната мораторна лихва от 11.09.2014г.
до датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК, както и от последната дата до датата
на доброволното плащане. Ето защо предявените искове по чл. 86, ал.1 от
ЗЗД са основателни за периодите и в размерите, посочени в
първоинстанционното решение.
С оглед изхода на спора първоинстанционният съд правилно се е
произнесъл и по отговорността за разноските в заповедното производство и е
присъдил в полза на ищеца пропорционално дължимата за заповедното
производство сума за съдебни разноски в размер на 7, 02 лева.
Като е достигнал до същите изводи първоинстанционният съд е
постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено.
По отношение на разноските:
8
С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в полза на
въззиваемата страна следва да се присъдят сторените по делото разноски за
юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лева при съобразяване на
действителната фактическа и правна сложност на делото. Чл. 78, ал. 8, изр. 2-
ро от ГПК не допуска размерът на присъденото юрисконсултско
възнаграждение да надхвърля максималния размер за съответното дело,
определен по реда на чл. 37, ал. 2 от ЗПП. По аргумент от обратното, законът
допуска размерът на присъденото юрисконсултско възнаграждение да е под
минималния размер за съответното дело, когато сложността му е ниска, както
е в разглеждания случай /така определение № 518 от 03.12.2019г. на ВКС по
ч.гр.д. № 4461/2019г., Четвърто ГО/.
С оглед цената на предявените искове и на основание чл. 280, ал. 3 от
ГПК настоящото решение е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 186457 от 07.08.2019г., постановено по
гр.д. № 22074/2015г. по описа на СРС, ГО, 46 състав.
ОСЪЖДА “Л.” ЕООД, с ЕИК *******, седалище и адрес на управление
гр. София, ул. “Проф. ******* да заплати на “ЕВН Б. Е.” АД, с ЕИК *******,
седалище и адрес на управление гр. Пловдив, ул. “*******, на основание чл.
273, вр. чл. 78, ал. 8 от ГПК сумата от 50 /петдесет/ лева – съдебни разноски
във въззивното производство.
Решението е постановено при участието на привлечено от ответника
трето лице-помагач - "В. – 2006" ЕООД.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
9
Членове:
1._______________________
2._______________________
10