РЕШЕНИЕ
№1
гр. Пловдив, 03.01.2023 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХXІХ състав, в открито
заседание на
единадесети януари,
през две хиляди двадесет
и втората година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлана
Методиева,
при секретаря Ваня Петкова и с участието на прокурор при ОП – Пловдив Здравена Янева, като разгледа
докладваното от съдията административно дело № 2614 по описа на съда за 2021 година, за да се произнесе взе предвид
следното:
Производство по реда на чл.203 и сл. от АПК, във
връзка с чл.1, ал.2 от ЗОДОВ.
Образувано е по искова молба от Е.Р.В. с ЕГН ********** с
адрес *** срещу Национален Осигурителен институт гр. София. С исковата молба, конкретизирана касателно
ответника с молба вх. №18312/18.10.2021 г. и с направено уточнение досежно
допусната техническа грешка по съдържанието ѝ в съдебно заседание от
16.11.2021 г., са предявени претенции
за осъждане на ответната страна да заплати на ищеца обезщетение за имуществени вреди,
претърпени от него в резултат на незаконосъобразен административен акт, отменен по
административен ред, а
именно Разпореждане № **********/ Протокол № Р01003 от 11.01.2021 г. на
Ръководителя на пенсионното осигуряване при ТП на НОИ Пловдив, издадено по отношение на ищцата В., които
вреди съставляват
сторените в хода на административното обжалване на въпросния административен акт пред Директора на ТП на НОИ Пловдив разноски за заплатеното
адвокатско възнаграждение в размер на 300 лева, както и законната лихва върху претендираната сума на
обезщетението, считано от предявяване на исковата молба до окончателното му
изплащане.
Ищцата, редовно призована, се представлява пред съда от упълномощения ѝ процесуален
представител адв. П., който поддържа изцяло исковите претенции, като излага становище по
същество и моли за присъждане на разноските в производството по представен списък.
Ответникът
по иска Национален осигурителен институт - София, чрез
процесуалния си представител главен юрисконсулт В., е депозирал отговор по исковата молба, в който излага конкретни
съображения за нейната допустимост, но неоснователност и недоказаност на иска за обезщетение. Тези
съображения се поддържат и в съдебно заседание, както и в представено писмено
становище по същество. Неоснователността на исковата претенция е обоснована с
твърдяна липса на причинна връзка между незаконосъобразния административен акт
и настъпилата вреда, предвид това, че процесното разпореждане е било отменено
от Директора на ТП на НОИ Пловдив не поради негова изначална
незаконосъобразност, а поради незаконосъобразен акт на орган/длъжностни лица,
извън системата на НОИ, а именно НЕЛК и при наличието на нововъзникнали факти и
обстоятелства, имащи значение за получаваната от ищцата лична социална пенсия за
инвалидност по чл.90а от КСО. Претендира се присъждане на юрисконсултско
възнаграждение.
Задължително участващия по реда на чл.10, ал.1
от ЗОДОВ прокурор
първоначално оспорва иска по основание и размер, но в хода по същество изразява становище за това, че
искът е доказан и по основание, и по размер.
Пловдивският административен съд, на първо
място, намира, че искът за
обезщетение, ведно с акцесорната претенция за присъждане на законна лихва, е допустим. С оглед на съдържанието на
исковата претенция, се касае до иск с правно основание по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ,
доколкото е заявено искане за присъждане от съда на обезщетение за имуществени
вреди, ведно с акцесорната претенция за лихва, за които вреди се твърди да са настъпили като резултат от
незаконосъобразен акт на държавен орган при изпълнение на административна
дейност – Разпореждане № **********/ Протокол № Р01003 от
11.01.2021 г. на Ръководителя на пенсионното осигуряване при ТП на НОИ Пловдив. В тази насока и е
изпълнено изискването по чл.204, ал.1, вр. с чл.203 от АПК за допустимост
на иска,
който е предявен след отмяна на административния акт по предвидения за това
административен ред.
С оглед характера на исковата претенция, съставляваща по същество искане за
обезщетяване на имуществени вреди, равняващи се на
направени разноски в хода на административно производство по обжалване на административен акт, проведено по КСО, според съда не е налице и ограничението за приложение на
реда по ЗОДОВ, предвидено в чл.8, ал.3 от ЗОДОВ. В глава
осма на КСО, озаглавена „Спорове“, няма норма, която да
урежда въпроса с разпределението на понесените от страните разноски в рамките на предвиденото
обжалване на административните актове, издавани по реда на КСО, пред
горестоящия административен орган. В
случая, административното обжалване е осъществено по реда на чл.117 от КСО,
като в съдържанието на решението на компетентния ръководител на ТП на НОИ не е
предвидено произнасяне по направените разноски в хода на административното
обжалване. В издаденото в конкретния случай Решение на Директор на ТП на НОИ от
24.08.2021 г. не се съдържа разпореждане относно разноските. Според чл.117, ал.5 от КСО решенията и съобщенията във
връзка с разглеждането на жалбите и исканията се изготвят по реда на Административнопроцесуалния
кодекс. В АПК въпросът с разноските в административното производство също не е уреден,
като този въпрос не е засегнат в глава шеста „Оспорване
на административните актове по административен ред“. Липсва регламентация на
въпроса с направените разноски в хода на задължителното административно
обжалване и в разпоредбата на чл.120, ал.2 от КСО, която се отнася до
присъждане на разноски в хода на производството пред съда. Налице е поради това и законова празнота и
в КСО,
и в АПК, относно
понесените от страната разноски в това производство. Затова и за страната, направила разноски в хода на
оспорването по административен ред,
съществува единствено възможността да претендира същите като претърпени вреди по реда на чл.1,
ал.1 от
ЗОДОВ,
на каквото основание е предявена и разглежданата по настоящото дело искова
молба. В насока на тези изводи са и мотивите към Тълкувателно решение № 1 от
15.03.2017 г. на ВАС,
както и трайната и най-нова практика на ВАС, обективирана напр. в Решение №
8234/2020 г. по адм. дело № 11414/2019 г., или Решение № 7733/2021 г. по адм.
дело № 13595/2020 г.
Определящо за квалификацията на иска за вреди именно по чл.1,
ал.1 ЗОДОВ е обстоятелството, че актът, от чиято незаконосъобразност се
претендират вредите, се издава от административен орган, в резултат на
административна дейност, поради което представлява властнически акт. В случая искът е квалифициран по
посочения текст от ЗОДОВ, защото се претендира обезщетение от незаконосъобразно разпореждане на пенсионен
орган, произнесъл се в кръга на правомощията му, дадени с КСО, за определяне на
лична социална пенсия за инвалидност,
който акт именно е бил отменен във фазата на административното му обжалване.
Искът е предявен от надлежна страна,
предвидена сред лицата, които могат да търсят обезщетение в разпоредбата на
чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, респ. чл.203 от АПК. Същият е предявен и против надлежен
ответник, доколкото по смисъла на чл.205 от АПК искът за обезщетение се
предявява срещу юридическото лице, представлявано от органа, от чийто
незаконосъобразен акт са причинени вредите. В случая, издател на разпореждането, от чиято
незаконосъобразност се твърди да са произтекли вреди за ищцата е ръководителя на
пенсионното осигуряване при ТП на НОИ Пловдив. Териториалните дирекции не са юридически лица и поради
това и доколкото издателят на отмененото разпореждане е част от
административната структура на Националния осигурителен институт, който е юридическо лице, съгласно чл.33, ал.2 от КСО
и чл.2, ал.1 от Правилника за
организацията и дейността на НОИ, правилно искът е насочен именно към този ответник.
По същество исковата претенция се явява основателна.
От приетите и приложени по делото доказателства
се установява от фактическа страна, че в хода на административно производство,
започнало по заявление на ищцата В. /съгласно удостоверение за сключен граждански
брак/, тогава още с фамилия М., за отпускане на лична социална пенсия за
инвалидност по КСО, във връзка с настъпвалите преосвидетелствания на ищцата от
ТЕЛК, респ. НЕЛК, с разпореждания по реда на чл.90а от КСО и с оглед на
определяния ѝ процент трайно намалена работоспособност, вид и степен на
увреждане, бил променян периодично и размера на отпуснатата ѝ социална
пенсия за инвалидност. Така, съобразно с определения процент ТНР - 90% с ЕР на
НЕЛК № 1947/129 от 23.11.2020 г., с Разпореждане № ********** по Протокол №Р01003/11.01.2021
г. на Ръководителя на пенсионното осигуряване в ТП на НОИ - Пловдив била
намалена социалната ѝ пенсия.
Ищцата междувременно обжалвала пред съда въпросното ЕР на НЕЛК, като по
жалбата ѝ било образувано адм. дело № 3253/2020 г. по описа на
Административен съд Пловдив. По същото по постъпило на 26.01.2021 г. оттегляне
на обжалвания акт от страна на НЕЛК, на 18.02.2021 г. било постановено
определение за прекратяване на производството поради оттеглянето на оспореното
ЕР на НЕЛК и връщане на преписката на НЕЛК за ново произнасяне. Предвид
неблагоприятния характер на постановеното спрямо ищцата Разпореждане № **********
по Протокол № Р01003/11.01.2021 г. на Ръководителя на пенсионното осигуряване в
ТП на НОИ Пловдив, същата упълномощила адв. А. *** за представителство пред
ръководителя на ТП на НОИ - Пловдив във връзка с обжалване на разпореждането по
административен ред. В тази насока и между ищцата и адв. П. на 26.02.2021 г.
бил сключен договор за правна защита и съдействие с предмет оказване на правна
защита и съдействие, изразяващи се процесуално представителство пред
ръководителя на ТП на НОИ- Пловдив в административно производство, образувано
по жалба срещу въпросното разпореждане по Протокол Р01003. По договора, който
бил надлежно подписан от двете страни, било уговорено и заплатено при
подписването му адвокатско възнаграждение от 300 лева. На 04.03.2021 г. с вх. № 1012-15-120 в ТП на
НОИ - Пловдив постъпила депозираната чрез упълномощения адв. П. жалба до
ръководителя на ТП на НОИ - Пловдив от ищцата В. против Разпореждане № **********
по Протокол № Р01003/11.01.2021 г. на Ръководителя на пенсионното осигуряване в
ТП на НОИ - Пловдив, като в жалбата като дата на издаване на разпореждането се
сочела 12.01.2021 г., предвид отразяването на тази дата в горният ляв ъгъл на
същото. Като основание за исканата отмяна на оспореното разпореждане като
незаконосъобразно, в жалбата се посочило липсата на фактически основания за
неговото издаване поради оттеглянето на ЕР на НЕЛК от 23.11.2020 г., на което
се позовавало оспореното разпореждане. С Решение № 1040-15-34/ 18.03.2021 г. на
компетентния да се произнесе по жалбата срещу разпореждането Директор на ТП на
НОИ - Пловдив, образуваното по жалбата на В. административно производство било
спряно до приключване на производството по обжалването на ЕР на ТЕЛК от
14.09.2020 г., по което именно било постановено оттегленото впоследствие ЕР на
НЕЛК от 23.11.2021 г., със стабилен административен акт. След приключване на
производството пред органите по медицинската експертиза, с решение №
1040-15-121 от 24.08.2021 г. на Директора на ТП на НОИ -Пловдив производството
по жалбата на ищцата В. против Разпореждането на Ръководителя на пенсионното
осигуряване от 11.01.2021 г. било възобновено. Със свое Решение № 2153-15-296
от 24.08.2021 г., постановено на основание чл.117, ал.3 от КСО, Директорът на
ТП на НОИ- Пловдив, като разгледал жалбата на ищцата В., депозирана чрез
пълномощника ѝ адв. П., против Разпореждане № ********** по Протокол
№Р01003/11.01.2021 г. на Ръководителя на пенсионното осигуряване в ТП на НОИ -
Пловдив, отменил въпросното разпореждане и решил въпроса по същество, като
определил друг размер на пенсията пожизнено, съобразявайки се с определения в
новопостановено ЕР на НЕЛК от 27.07.2021 г. нов процент ТНР /100% с потребност
от чужда помощ/. Решението на Директора на ТП на НОИ не било обжалвано пред
административния съд и влязло в сила на 24.09.2021 г.
За да приеме за установена изложената фактическа
обстановка, съдът взе предвид събраните по делото писмени доказателства.
На базата на така установеното от фактическа
страна, от правна такава, съдът намери следното:
На първо
място, доказва се категорично от събраните по делото доказателства твърденият в
исковата молба разход, направен от ищцата за възнаграждение на адвокат в
рамките на осъщественото задължително административно обжалване на посоченото
по-горе разпореждане на административен орган, издадено спрямо нея. Съдът при
преценката си относно доказаността на направения разход съобразява
принципното разрешение, дадено в Тълкувателно решение № 6/2013 г. на ВКС ОСГТК,
съгласно което, когато възнаграждението за адвокат е
заплатено в брой, то с оглед доказване на плащането, този факт следва да бъде
отразен в договор за правна помощ, а самият договор да е приложен по делото и в
този случай той има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната
не само е договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение. В случая се
установява, че такъв договор за правна защита и съдействие, ведно с пълномощно
от името на ищцата за адв. П., е бил приложен в административната преписка по
производството, образувано по жалбата на ищцата В. против Разпореждането на
ръководителя на ПО при ТП на НОИ - Пловдив, като заверено копие от пълномощното
е представено по настоящото дело като част от тази преписка от ответната страна
и фактът на представянето му в хода на административното производство не се
оспорва от нея. В договора е изрично отразено, че има за предмет именно
оказване на правна защита и съдействие по повод обжалване на въпросното
разпореждане по административен ред. В договора, освен това, изрично е посочено
и че е договорено и платено в брой възнаграждение от 300 лева. В тази насока и
според съда, въпросният договор за правна защита и съдействие е годен да
удостовери извършения от страна на ищеца разход за адвокатска защита в производството
пред Директора на ТП на НОИ - Пловдив по обжалване на процесното разпореждане.
Поради това и направеният разход от 300 лева за възнаграждение на адвокат в
това административно производство се явява доказан.
За да
възникне правото да
се търси обезщетение по чл.1,
ал.1 от ЗОДОВ е необходимо да са налице няколко кумулативно определени
предпоставки, а именно: да има причинена вреда - имуществена или
неимуществена; да съществува незаконосъобразен акт, действие или
бездействие на орган или длъжностно лице на държавата или общината;
незаконосъобразният акт, действието или бездействието да са при или по повод
изпълнението на административна дейност; пряка и непосредствена причинна връзка
между незаконосъобразния акт, действието или бездействието и настъпилата вреда.
При липсата, на който и да е от елементите на посочения фактически състав, не
може да се реализира отговорността на държавата по реда на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ.
В конкретния случай, както се посочи, е
установена по делото наличната отмяна по предвидения за това ред за задължително
административно обжалване на акт на административен орган, който е
бил издаден
именно при изпълнение на
административна дейност –
въпросното Разпореждане на компетентния пенсионен орган, постановено в хода на
образувано административно производство за отпускане на пенсия. В развилото
се пред надлежния
по-горестоящ административен орган Директор на ТП на НОИ -
Пловдив производство по обжалване на въпросното разпореждане се установява ищцата да е направила имуществен по своя характер разход, понеже е заплатила адвокатски хонорар на упълномощения в
производството адвокат. Така направеният разход се явява имуществена вреда за
ищцата, която, освен това, е в
пряка причинна връзка с отменения като незаконосъобразен административен акт и е непосредствена
последица от него, доколкото ищцата не би търсила и заплащала адвокатска защита, ако
срещу нея не бе издаден оспорения
пред административния орган неблагоприятен за ищцата административен акт. В тази насока и независимо, че защитата в
административното производство по КСО не е задължителна, следва да се вземе предвид и изричното
разрешение, дадено в задължителното за съдилищата ТР 1/2017 г. на ВАС, според
което адвокатската защита е конституционно гарантирана в КРБ и законово
регламентирана в ЗА и в чиито мотиви е отхвърлено като абсурдно с конкретно
изложени доводи, твърдението, че
направеният разход за адвокатски хонорар /конкретно в производства по ЗАНН/, не се явява имуществена вреда за
ищеца, тъй като е платен само по силата на свободното договаряне между
страните. Мотивите на посоченото ТР са напълно относими и
към процесния случай, независимо, че то е постановено във връзка
конкретно със случаите на предявени пред административните съдилища искове по
чл.1, ал.1 от ЗОДОВ за имуществени вреди от незаконосъобразни наказателни
постановления за изплатените адвокатски възнаграждения в производството по
обжалването и отмяната им за
периода, когато ЗАНН не уреждаше въпроса с разноските. Макар и да липсва нормативно задължение за
процесуално представителство при обжалване на административни актове по КСО по административен ред, защитата при
обжалването им се явява нормален и присъщ разход за обезпечаване успешния изход
на спора, поради което и вредите, съставляващи платеното адвокатско
възнаграждение, се явяват пряка и непосредствена последица от издадения
незаконосъобразен акт. Очевидно е, че не би била търсена адвокатска помощ от
страна на ищцата, ако срещу нея не бе издадено въпросното разпореждане, което уврежда законните ѝ интереси. Затова и
съдът приема, че заплатеното за адвокат възнаграждение се явява пряка и
непосредствена последица от издадения и впоследствие отменен именно като незаконосъобразен акт. В тази насока настоящата
съдебна инстанция не възприема като основателни доводите на ответната страна за
неоснователност на исковата претенция поради липса на изискуемата пряка и
непосредствена причинна връзка между отменения акт и направения разход. За да
обоснове този си извод ответникът на практика акцентира върху конкретната
причина за отмяна на Разпореждането на Ръководител на ПО при ТП на НОИ от
Директора на ТП на НОИ - Пловдив, като сочи, че тази отмяна е постановена по
причина на междувременно настъпилата промяна в правното положение на ищцата,
свързано с последващо оттегляне на ЕР на НЕЛК, въз основа на което е било
постановено разпореждането и издаването на ново ЕР на НЕЛК с различно
съдържание, относимо пряко към въпросите, свързани с произнасянето по чл.90а от КСО, относно опускането на пенсията ѝ и съответно размера на същата. В
тази връзка и се сочи, че липсва изначална незаконосъобразност на въпросното
отменено разпореждане, като същото е отменено поради незаконосъобразен
административен акт на друг орган – НЕЛК, извън системата на НОИ.
Настоящата съдебна инстанция напълно споделя
трайната и непротиворечива съдебна практика, обективирана в множество решения
на ВАС, като например Решение № 2715/2014 г. по адм. дело № 9786/2013 г.,
Решение № 10998/2019 г. по адм. дело № 5394/2018 г., или Решение № 9082/2019 г.
по адм. дело №8927/2018 г. относно това, че определянето на обезщетение при условията
на чл1,
ал.1 от ЗОДОВ не зависи от порока,
който е станал
причина за отмяната на административния акт, във връзка с чието издаване са
причинени вредите на ищеца и за реализиране отговорността на държавата е
необходимо да бъде установена отмяната на акта. В случая, обстоятелството, че Директорът
на ТП на НОИ - Пловдив, не е посочил изрично в своето решение от 24.08.2021 г.
за отмяна на процесното разпореждане, че отменя същото като незаконосъобразно,
не променя факта, че същото е отменено по жалбата на ищцата именно като такова.
И това е така, доколкото при оценката на фактите, горестоящият административен
орган е преценил, че е настъпила промяна, която е довела до отпадане на фактическите
основания, станали причина за издаване на оспореното пред него разпореждане,
поради което и същото се явява такова, издадено въз основа на вече
несъществуващо /оттеглено/ ЕР на НЕЛК и при наличие на друго ЕР на НЕЛК, което
дава основание за различно произнасяне, което пък влия пряко върху
законосъобразността на разпореждането. Фактът, че въпросното разпореждане е
обвързано с предходно произнасяне на други административни органи, които не са
от системата на НОИ, не влияе върху извода за наличието на пряка причинна
връзка между настъпилите вреди именно от този акт, доколкото те, както се каза,
са настъпили във връзка със защитата по административен ред на ищцата срещу
този именно акт. Обстоятелството, че Директорът на ТП на НОИ не бил констатирал
изначална незаконосъобразност на разпореждането, също не променя факта, че то е
било в крайна сметка отменено от него поради отпадане на фактическите основания
за издаването му и несъобразяването му с нововъзникналите факти, което сочи на
отмяна поради незаконосъобразност. В тази насока следва да се има предвид, че
законът не поставя изискване, а и това не е логично, за ангажиране
отговорността на държавата при отмяна на административен акт само тогава,
когато е било констатирано наличие на основание за отмяна на акта като
незаконосъобразен още към момента на издаването му, защото тези основания могат
да настъпят и след издаване на акта. Такова основание може например да е
обявяване за нищожен на акт, на който се позовава отмененият акт, или изтекла в
хода на административното производство погасителна давност, което в по-късен
момент от издаване на акта би се явило основание за отмяната му. В тази насока
е например Решение № 501/2020 г. по адм. дело № 15428/2018 г. на ВАС. Ето защо
и възраженията на ответника за липса на елемент от фактическия състав за
реализиране отговорността на държавата съдът намери за неоснователни.
Не е част от фактическия
състав на разпоредбата на чл.1 от ЗОДОВ и установяване виновно причиняване на щетите за реализиране
отговорността на държавата, като в тази връзка съдът съобразява и съдържанието
на изричната разпоредба на чл.4, ал.1 пр. последно от ЗОДОВ.
Не се установява
от доказателствата по делото и нито една от хипотезите на чл.5 от ЗОДОВ, които
иначе са основание за отхвърляне на иска, или намаляване размера на присъденото
обезщетение.
От
изложеното следва, че искът е доказан и по основание, и по размер, и като такъв
следва да бъде уважен, като ответникът следва да бъде осъден да заплати на
ищцата обезщетение за
имуществени вреди, произтичащи от заплатено адвокатско възнаграждение в
производството по административно обжалване на отменен като незаконосъобразен административен акт, издаден против ищцата, доколкото съгласно чл.4, ал.1 от ЗОДОВ
държавата и общините дължат обезщетение за всички имуществени и неимуществени
вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо
дали са причинени виновно от длъжностно лице.
Що се касае до размера на
обезщетението, то не
е налице според съда и несъответствие на размера на исковата претенция с
принципа на справедливостта и съразмерността. В Тълкувателно решение № 1/2017
г. на ВАС изрично е отбелязано, че съдът, спазвайки принципа на справедливостта
и съразмерността, следва да присъди само и единствено такъв размер на
обезщетение, който да отговаря на критериите на чл.36, ал.2 от Закона за
адвокатурата /ЗА/, сиреч да е обоснован и справедлив, което означава да е
съразмерен на извършената правна защита и съдействие и да обезщети страната за
действително понесените от нея вреди от причиненото ѝ от държавния орган
непозволено увреждане, без да накърнява, или да облагодетелства интересите, на
която и да е от страните в производството. В случая, доколкото исканото обезщетение се
оразмерява с направен разход за адвокатско възнаграждение, а поради липсата на
процедура за произнасяне по разноските в административното производство по
оспорване на административния акт, в рамките на която да се прецени дали този
разход не е прекомерен и доколкото е заявено оспорване на иска и по основание и
по размер, то съдът дължи такава преценка в настоящото производство. В разпоредбата на
чл.36, ал.2 от ЗА е предвидено, освен, че размерът на договореното адвокатско
възнаграждение следва да е обоснован и справедлив, също и че не може да е
по-нисък от предвидения в наредбата на ВСС размер за съответния вид работа. Съгласно §1 от ДР на Наредба № 1 от 2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, за непредвидените в тази наредба случаи възнаграждението се
определя по аналогия. В случая, според съда приложимата разпоредба от Наредбата
е тази по чл.8,
ал.2, т.2 от същата, която се
отнася до процесуално представителство, защита и съдействие по административни
дела
без определен материален
интерес,
която се осъществява по дела по КСО. В насока на това, че в случаите при преценка размера на
заплатеното адвокатско възнаграждение следва да се има предвид именно нормата
на чл.8 от Наредбата е и практиката на ВАС /Решение № 14299/2019 г.
по адм. дело № 4329/18 г., Решение № 15363/19 г. по дело 2932/19 г. и др./
и според
настоящия съд позоваването на
общия текст на чл.8 от Наредба № 1/2004 г. се явява правилният подход.
Предвидените по Наредбата размери на адвокатски възнаграждения са само долна
граница, под която адвокатите не могат да договарят възнаграждение за оказаната
от тях правна помощ, а самият размер се определя по свободно договаряне въз
основа на писмен договор с клиента. В случая, съобразно с вида на
производството по КСО възнаграждението се определя по реда на чл.8, ал.2, т.2 от Наредбата, където /в редакцията на Наредбата, действала към
датата на сключване на договора за правна защита и съдействие/ е посочено, че възнаграждението е 350
лева. Видно е, че е заплатеното адвокатско възнаграждение в полза адв. П. от страна на ищцата е било 300 лева.
Въпросният минимален
размер, посочен в Наредбата, не е равнозначен на обоснован и справедлив размер
по смисъла на чл.36, ал.2 от ЗА, а определянето на размера на възнаграждението
като обоснован и справедлив е в зависимост от характеристиките и обема на
конкретно оказаната правна помощ и във връзка със спецификите, сложността,
продължителността и предмета на конкретното производство. В случая, оказаната
от адвоката правна помощ се е
изразила в изготвяне и депозиране на жалба срещу отменения впоследствие изцяло административен акт, с което и предвидената
в КСО
защита по
административен ред е била реализирана в пълен обем. Ето защо,
в процесния случай уговореният и заплатен от ищеца размер на
адвокатското възнаграждение, който е и в размер,
по-нисък от минималния по Наредбата, следва да се определи като съразмерен и съответстващ на
критериите по чл.36, ал.2 от ЗА, още повече, че правната помощ е имала своето
основно и съществено значение в производството пред административния орган,
пред когото е постигнат и благоприятен за ищеца резултат – отмяна на увреждащия го акт, поради което и не се е наложило обжалване на по съдебен ред.
Затова и с оглед на изложеното и по-горе, съдът намира, че следва изцяло да уважи исковата претенция
като присъди обезщетение в размер на 300 лева, съставляващ размер на
действително сторения обоснован разход от ищцата.
Следва според съда да се уважи и претенцията за присъждане на
законна лихва, доколкото акцесорната претенция принципно следва съдбата на
основната. В тази връзка и следва да се има предвид, че се присъжда лихва върху
обезщетение, независимо от факта, че то се оразмерява с размер на направени от
ищцата разноски за адвокат. В цитираното вече ТР №1/2017 г. на ВАС,
ОСС I и II колегия се казва, че „след като едно от условията на АПК за образуване на
производство по чл.1,
ал.1 от ЗОДОВ е административният акт да е отменен по административен или /и/ съдебен ред и след
като в тези производства гражданинът е ползвал адвокатска защита, защото не е могъл сам да се защити,
то хонорарът, платен на адвокат за
осъществяване на тази защита, не е нищо друго, освен имуществена вреда, която е в пряка причинна връзка
с отменения като незаконосъобразен административен акт.“ За посочената
имуществена вреда се дължи обезщетение съгласно чл.4 от ЗОДОВ, както вече се
посочи. Следователно и в случая, макар размерът на обезщетението да произтича
от размера на заплатеното адвокатско възнаграждение, касае се до присъждане на
обезщетение за имуществени вреди, а не за присъждане на разноски по
производство, в което те са направени, поради което и допустимо е присъждането
на законната лихва върху основната искова претенция за обезщетение.
Съгласно
заключението по т.4 на ТР № 3/2005 г. на ВКС, ОСГК, при незаконни актове на
администрацията, началният момент на дължимостта на законната лихва
върху сумата на обезщетението е влизането в сила на решението, с което се
отменят унищожаемите административни актове, а при нищожните –
моментът на издаването им. В случая се претендира законна лихва, считано
от по-късен от определения с посоченото ТР момент, а именно от датата на
завеждане на исковата молба, поради което и следва тази претенция да се уважи, както е
предявена, или да се присъди законна лихва върху сумата на обезщетението от 300 лева, считано от 30.09.2021 г. /датата на депозиране на иска в
съда/ до окончателното ѝ изплащане.
На основание чл.10, ал.3 от ЗОДОВ, на ищеца ще
следва да бъдат присъдени и сторените в настоящото производство разноски в размер
на общо 310 лева, съгласно
представения списък, от които 300 лева изплатен размер на адвокатско възнаграждение и 10 лева заплатена държавна такса за образуване на
делото. Направеният разход за адвокатско възнаграждение е доказан, като по
делото е представен
договор за правна защита и съдействие, в който е отразено, че сумата е платена
в брой при подписването му и не е налице възражение от ответната страна за
прекомерност.
С оглед така изложените мотиви Съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА Национален
осигурителен институт - гр. София, да заплати на Е.Р.В. с ЕГН **********, с адрес ***, сумата от 300 лв. /триста лева/, представляваща
обезщетение за претърпени от нея имуществени вреди от незаконосъобразно Разпореждане № **********/Протокол № Р01003
от 11.01.2021 г. на Ръководителя на пенсионното осигуряване при ТП на НОИ -
Пловдив, ведно със законната лихва върху сумата,
считано от 30.09.2021 г. до окончателното ѝ изплащане.
ОСЪЖДА Национален осигурителен институт – гр. София, да заплати на Е.Р.В. с ЕГН **********, с
адрес ***, сумата
в размер на 310 лв. /триста и десет лева/, представляваща
направените по настоящото дело разноски за държавна такса и възнаграждение за един
адвокат.
Решението подлежи на обжалване с касационна
жалба пред Върховния административен съд в 14-дневен срок от съобщаването на
страните за неговото изготвяне.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: