РЕШЕНИЕ
№ 71
гр. Варна, 24.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и пети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Деспина Г. Георгиева
Членове:Златина Ив. Кавърджикова
Иванка Д. Дрингова
при участието на секретаря Елка Н. Иванова
като разгледа докладваното от Иванка Д. Дрингова Въззивно гражданско
дело № 20223100501968 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх. № 59047/29.08.2022г. от Д. Г. З., ЕГН
********** от гр. Варна, ул. „И.Д.“ *** и със съдебен адрес гр. Варна, бул. „Вл. Варненчик“
№ 55, ет. 2 офис 212, чрез пълномощника адв. А. К. от ВАК, срещу решение №
2548/29.07.2022г., постановено по гр.дело № 8423/2021г. на ВРС, XL-ти състав, с което е
отхвърлен предявения от въззивницата иск с правно основание чл. 108 от ЗС за установяване
по отношение на Е. В. К.-К., ЕГН **********, че Д. Г. З., ЕГН ********** е собственик на
недвижима вещ - помещение с предназначение „баня“, което е част с площ от 4,81 кв.м.
(повдигната с жълт цвят на приложената към исковата молба скица) от самостоятелен обект
на собственост – жилище с идентификатор 10135.1508.193.1.33 пo КК и КР на гр. Варна,
находящо се в сграда с идентификатор 10135.1508.193.1, построена в поземлен имот с
идентификатор 10135.1508.193 пo КК и КР на гр. Варна с адм. адрес в гр. Варна, бул. „С.“ №
8, ет. 4, ап. 7 и за осъждане на ответницата да предаде на ищцата владението върху тази вещ.
Въззивницата намира обжалваното решение за неправилно, незаконосъобразно,
необосновано, постановено при неправилно приложение на материалния закон и в
противоречие със събраните доказателства. Сочи, че първоинстанционният съд не е
изпълнил задълженията си по чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, като не е изложил мотиви защо не
зачита нотариалния акт за собственост на ищцата; не е обсъдил приложения към исковата
молба архитектурен проект на сградата, от който е видно, че помещенията, описани в
актовете за собственост на ищцата и ответницата са части от едно жилище, а не
1
представляват две отделни; не е коментирал твърдението на св. Казакова, че апартамент № 7
винаги е бил едно жилище с две входни врати /каквито са и всички останали жилища в
дясната част на сградата/; напълно е игнорирал искането за прилагане на правна конверсия;
превратно е обсъдил заключението на СТЕ; изобщо не е обсъдил твърдението за грешка в
КК и не са обсъдени действията на ответницата по изменение на КК и снабдяването й с
констативен нотариален акт, в който за първи път е описано помещение „баня-тоалет“.
Посочените пропуски резултирали в погрешен правен извод, че въззивницата не е
собственик на процесното помещение, въпреки представения с исковата молба нотариален
акт и без мотиви защо не зачита материалната му доказателствена сила. Излага, че съгласно
представения по делото архитектурен план на апартамент № 7, помещенията – предмет на
сделката от 1956 г. и помещенията– предмет на сделката от 1975 г., са части от едно жилище
и няма каквито и да било доказателства или твърдения между собствениците на това
жилище да е извършена делба, която е единственият начин да бъде разделено едно
съсобствено жилище в два самостоятелни имота. Счита, че отразяванията в кадастралната
карта нито създават право на собственост, нито прекратяват съществуваща съсобственост.
Изразява несъгласие с мотивите на съда да не приложи правна конверсия, като се позовава
на съдебна практика. Не споделя становището на съда, че е невъзможна ревандикация на
процесното помещение. Счита, че законът не поставя като условие за допустимост на иска
по чл. 108 ЗС вещта, чиято ревандикация се иска, да се намира в гражданския оборот, а е
достатъчно тя да е неделима част от имот, който се намира в граждански оборот и е
недопустимо съдът да ограничава приложението на една правна норма по свое собствено
усмотрение, като така лишава собственик от възможността за съдебна защита на
собствеността му.
Отправеното искане е да се отмени обжалваното решение като неправилно,
незаконосъобразно и необосновано, и да се постанови друго, с което да се уважи предявения
иск като основателен и доказан. Претендират се и сторените в производството пред двете
съдебни инстанции съдебно-деловодни разноски.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор от насрещната страна по жалбата,
в който е изложено становище за неоснователност на оплакванията срещу решението, което
намира за правилно и законосъобразно. Претендира се присъждане на направените съдебни
разноски пред въззивната инстанция.
За да се произнесе по спора, съдът съобрази следното:
Производството пред ВРС е образувано по искова молба от Д. Г. З. срещу Е. В. К. –
К., с която е предявен ревандикационен иск по чл. 108 от ЗС.
Ищцата твърди, че е собственик на помещение с предназначение „баня“ в
самостоятелен обект с идент. № 10135.1508.193.1.33. Съгласно НА № 65, т. II, дело 331/1956
г., целият апартамент, находящ се в гр. Варна, бул. „С.“ № 8, ет. 4, се състои от три стаи,
вестибюл, кухня, баня, антре, балкон, клозет, избено и таванско помещение. От това
жилище, бащата на ищцата Г. Г. З. закупил от продавача Н.Т.К. само антре, стая, хол, баня,
балкон и ½ ид. ч. от избата, както и 65/2970 ид. ч. от цялото дворно място – застроено и
незастроено с площ от 515.56 кв. м., като в нотариалния акт е посочено, че продаваната част
от имота е застроена върху 56.30 кв. м. В договора за покупко – продажба страните изрично
уговорили, че клозетът остава собственост на продавача, а банята става собственост на
купувача. На 10.06.1975 г. с НА № 46, т. XVI, дело 5015/1975 г. собствеността на останалата
част от апартамента е прехвърлена от В.К.К. /наследницата на Н.К./ на ответницата, срещу
задължение за издръжка и гледане. По силата на този договор, ответницата получила
следната част от жилището: входен коридор, стая, хол, кухня, изолационно антре, общ
клозет, таванско помещение, ½ ид. ч. от изба, както и 85/2970 ид. ч. от дворното място,
цялото с площ от 515.50 кв. м. През 1985 г. ответницата дарила на малолетния си син А.Р.Р.
притежаваната от нея ид. ч. от апартамента, а на 03.08.2016 г. синът дарил обратно на майка
си /ответницата/ същата тази идеална част, но описана в нотариалния акт по следния начин:
„апартамент № 7, без посочена площ по НА и с площ от 71.74 кв. м. по схема,
представляващ самостоятелен обект с идент. № 10135.1508.193.1.14, състоящ се от входен
2
коридор, стая, хол, кухня, изолационно антре, тоалет, при граници по схема: на същия етаж
самостоятелни обекти 10135.1508.193.1.13 и 10135.1508.193.1.15. Ищцата излага, че
апартаментът, предмет на горепосочените прехвърлителни сделки, разполага с два входа
откъм стълбищната площадка, съгласно архитектурния проект на сградата, като същият не е
бил предмет на делба. В една от стаите на ищцата има врата, от която се влиза в коридора
на ответницата, по който се до банята, собственост на ищцата. Ищцата излага, че няколко
месеца преди да почине баща й Г.З. е упълномощил племенника си Г.В.З., с което му дал
право да прехвърли на себе си собствеността върху неговата част от процесното жилище,
което пълномощникът направил с договор за дарение на 20.05.2002 г. С влязло в сила
решение по гр. д. № 829/2003 г. по описа на ВРС, този договор бил обявен за нищожен, тъй
като съдът установил, че процесната реална част не съставлявала самостоятелен обект.
Малко след като прехвърля частта от процесния имот на себе си, Г.З. предприел действия за
продажба на съответната част. Жилището било посещавано от различни хора, което
създавало неудобство на ответницата, която предприела зазиждане на вратата, която
осигурявала достъп до банята, която бащата на ищцата ползвал като кухня. Излага, че на
30.10.2003 г. страните сключили споразумение, с което ищцата писмено дала своето
съгласие, че при евентуална продажба на своята част от апартамента, първо ще отправи
предложение на сина на ответницата. В периода 2002 – 2016 г. с ответницата били в добри
отношения, като същите се влошили след влизане в сила на съдебното решение, с което
договора за дарение от 20.05.2002 г. е обявен за нищожен и след като през 2012 г. ищцата
предприела вписване в кадастралните регистри като съсобственик на процесния апартамент.
За издаването на заповед от началника на СГКК – Варна, с която да се уважи искането на
ищцата, било необходимо съгласието на сина на ответницата – А.Р., който към него момент
/2012 г./ бил собственик на другата част от жилището. На 03.08.2016 г. с НА № 166, т. II,
рег. № 5732, дело 327/2016 г., ответницата, упълномощена от сина си, прехвърлила на себе
си собствеността върху частта, с която го е надарила. В периода от 2012 г. до 2016 г.
ответницата поддържала у ищцата заблуждението, че тя желае да изкупи нейната част от
жилището, като сключат предварителен договор за покупко-продажба, в който не е посочен
конкретен срок. След установяване на заблуждението, през 2016 г. предявила иск за делба на
процесния апартамент, като същата не била допусната, доколкото в кадастралната карта
били обособени два самостоятелни поземлени имота. Излага още, че през септември 2020 г.
е поискано изменение на КК по представен от нея проект, съгласно който към нейната част
от жилището следва да бъде включена и банята, която погрешно е отразена като част от
СОС с идент. № 10135.1508.193.1.33. Ответницата възразила срещу направеното искане за
изменение пред СГКК – Варна, като представила КНА № 62, т. II, дело № 225/05.10.2020 г.
на нотариус Т.М., рег. № 237. Въз основа на нейното възражение и законовата презумпция,
че е налице спор за материално право, поисканото изменение е отказано.
В срока по чл. 131 от ГПК ответницата Е. В. К. – К. е депозирала отговор на исковата
молба, в който изразява становище за недопустимост на иска, доколкото процесното
помещение няма самостоятелно съществуване, представлява принадлежност към жилище и
е извън гражданския оборот. Оспорва факта, че наследодателя на ищцата Г.З. е бил
собственик на самостоятелен обект в сграда, респ. на СОС с идент. № 10135.1508.193.1.34.
Счита, че Г.З. не е бил собственик на СОС с идент. 10135.1508.193.1.34, респ. ищцата не е го
е наследила, след като договора за покупко-продажба на реална част, обективиран в НА №
65, т. II, дело 331/1956 г. е обявен за нищожен с влязло в сила решение на ВОС №
46/13.01.2009 г. по гр. д. 663/2007 г. Нищожността се дължи на това, че продадената на Г.З.
реална част от жилище, не съответства на действащата към момента на сделката норма за
съставните части и помещения на жилищата – чл. 155 ППИНМ /отм./. В случай че
процесната баня първоначално е принадлежала на праводателя на ищцата, респ. на самата
ищца, поддържа, че я е придобила по давност, съотв. чрез присъединяване. Не отрича
сключеното споразумение с ищцата на 30.10.2003 г., но излага, че не е сключила договор за
покупко-продажба с нея, защото след приключване на делата между Д. З. и Г.З. се оказало,
че покупката на реална част е нищожна, съотв. и ищцата не е притежател на жилище по
наследство. Не оспорва, че преди 2007 г. е зазидала вратата, осигуряваща достъп до
3
процесната баня, както и че се е снабдила с констативен нотариален акт.
С обжалваното решение, предявения петиторен иск е отхвърлен.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По отношение на неправилността
на първоинстанционния съдебен акт, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата
оплаквания.
В обхвата на така посочените въззивни предели, ВОС намира обжалваното решение
за валидно и допустимо, като постановено от надлежен състав, в пределите на
правораздавателната власт на съда, в изискуемата форма и при наличието всички
положителни, респ. липса на отрицателни процесуални предпоставки, обуславящи правото
на иск и неговото надлежно упражняване.
Варненският окръжен съд, с оглед наведените оплаквания и след преценка на
събраните доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:
С НА № 65, т. II, дело 331/1956 г. Г. Г. З. е придобил от Н.Т.К. отделни помещения от
недвижим имот – апартамент, находящ се в гр. Варна, бул. „С.“ № 8, ет. 4, а именно: антре,
стая, хол, баня, балкон и ½ ид. ч. от избата, с площ 56.30 кв. м. и граници: Г.Т., ул. Г.
Димитров и Н.К., както и 65/2970 ид. ч. от цялото дворно място, застроено и незастроено с
площ от 515.56 кв. м., като е уговорено, че собствеността върху клозета не се прехвърля, а
ще се ползва общо. Купувачът е получил и правото на преминаване през коридора при
ползване на банята и клозета.
С НА № 46, т. XVI, дело 5015/1975 г. собствеността на останалата част от
апартамента, а именно: входен коридор, стая, хол, кухня, изолационно антре, общ клозет,
таванско помещение и ½ ид. ч. от избата, както и 35/2970 ид. ч. от дворното място, цялото с
площ 515.50 кв. м., е прехвърлена от В.К.К. /наследницата на Н.К./ на Е. В. Р., срещу
задължение за издръжка и гледане.
С НА № 26, т. VII, дело № 2297/1985 г. Е. В. К. е дарила същата част от апартамента
на своя син А.Р.Р. .
С НА № 166, т. II, дело № 327/2016 г. надареният А.Р. прехвърля обратно на своята
майка /ответницата/ апартамент с идентификатор 10135.1508.193.1.14, с площ 71.74 кв. м.,
състоящ се от входен коридор, стая, хол, кухня, изолационно антре, тоалет, заедно с
таванско помещение, ½ ид. ч. от изба, както и съответните ид. ч. от общите части на
сградата.
С НА № 62, т. II, дело № 225/2020 г. ответницата е призната за собственик на
недвижимия имот, придобит от нея по дарение с посочения в предходния абзац нотариален
акт, състоящ се от входен коридор, сервизно помещение, хол, спалня, изолационно антре,
кухня, перално помещение и баня-тоалет с идент. № 10135.1508.193.1.33, заедно с избено и
таванско помещения.
С влязло в сила решение № 46/13.01.2009 г., постановено по в. гр. д. № 663/2007 г., е
обявен за нищожен, договор за дарение на недвижим имот от 20.05.2002 г., находящ се в гр.
Варна, бул. „С." № 8, ет. 4, а именно: апартамент № 7а, с площ от 52.30 кв. м., състоящ се от
антре, стая, хол, баня, и балкон и общо ползване на тоалетна, при граници“ жилище на Г.Т.,
бул. „С.“ и жилище на Н.К., ведно с ½ ид. ч. от изба, както и 65/2970 ид. ч. от общите части
на сградата и от правото на собственост върху дворното място, цялото с площ от 515.50 кв.
м. сключен между Г. Г. З., чрез пълномощника му Г.В.З. и Г.В.З., е обявен за нищожен.
/л.20/
Не е спорно между страните, а това се установява и от удостоверение за наследници с
изх. № 19186/19.06.2017 г., че ищцата Д. Г. З. е наследник по закон – дъщеря на Г. Г. З.,
починал на 07.09.2002 г.
Видно е от споразумение от 30.10.2003 г., че Д. Г. З. и Е. В. К., като пълномощник на
сина си, са се уговорили, че след приключване на споровете на Д. З. с Г.З. относно
процесния апартамент, същата ще го предложи за изкупуване на А.Р..
4
Със заповед № 18-5479-19.05.2021 г., началникът на СГКК – гр. Варна е отказал
изменението на КК и КР, чрез промяна очертанието на СОС в сграда с идент. №
10135.1508.193.1.33 и идент. № 10135.1508.193.1.34, след като е приел, че е налице спор за
собственост спрямо тези обекти, съобразявайки постъпилото от ответницата възражение.
От заключението на назначената и приета от съда, неоспорена от страните СТЕ се
установява, че процесното помещение с предназначение „баня“, понастоящем се намира в
СОС с идент. 10135.1508.193.1.33 пo КК и КР на гр. Варна. Тази реална част не граничи със
СОС с идент. 10135.1508.193.1.34 пo КК и КР на гр. Варна, както и с помещенията посочени
в НА № 65, т. II, дело 331/1956 г. За да се стигне до спорното помещение трябва да се
премине през входния коридор, който според посочения нотариален акт не е прехвърлен на
купувача. От помещенията, понастоящем включени в СОС с идент. № 10135.1508.193.1.33 и
идент. № 10135.1508.193.1.34 е невъзможно да се обособят две самостоятелни жилища,
доколкото не са съобразени с действащите от 1956 г. нормативни изисквания за
съдържанието на помещенията в едно жилище. В с. з. уточнява, че не е налице техническа
възможност за присъединяване на банята и тоалетната към СОС с идент. №
10135.1508.193.1.34, които понастоящем са в СОС с идент. № 10135.1508.193.1.33. Няма
вертикални ВиК щрангове преминаващи през СОС с идент. № 10135.1508.193.1.34, като в
същия не е възможно и обособяването на кухня и баня-тоалетна, тъй като под него са
жилищни помещения, които принадлежат на други лица.
От показанията на разпитания св. Б.М.Х. се установява, че споровете между страните
се породили през 2016 г. по повод това, че ответницата Е. К. – К. не пожелала да закупи
съответната част от общия апартамент, каквато уговорка имало между страните. Дотогава
отношенията между двете били много радушни. Зазиждането на вратата към банята е около
2003-2004г., когато Г.З. започнал да води бъдещи купувачи за оглед. Посещавал е
апартамента, като е влизал само в частта на ищцата, не и в тази на ответницата. За да се
достигне до процесната баня, се преминава през коридорна част от общия апартамент, която
попада в частта на ответницата. Не знае кой е ползвал банята. Преди 2003 г. не е ходил в
апартамента, а вратата минаваща през входния коридор към него момент вече била зазидана.
От показанията на разпитаната св. В.П.К., която живее в същата сграда, се
установява, че сем. К. и сем. Ф. и Г.З. – наематели на Жилфонд живеели в един апартамент с
две входни врати. К. притежавали всички помещения от оцветената в розово част на скицата
– Приложение № 1 към СТЕ, освен помещението, което е обозначено като стая. То било
обитавано от сем. Ф.. Обозначеното като тоалетна помещение го ползвали само сем. К..
След като сем. Ф. починали, Е. К. и семейството ползвали стаята, като тя гледала леля си
Карааланова. Карааланов продал на Г.З. две стаи и баня, която той преустроил в кухня, след
като се оженил. Имало печка и мивка. Сем. К. преустроили обозначеното като тоалетна
помещение да се ползва и като баня. След като Г.З. починал през 2002 г. никой не е живял в
неговата част. След смъртта му, вратата водеща от стаите притежавани от него, към
входното антре на К. и впоследствие на сем. К., била зазидана по поръчка на Е. К..
Гореизложената фактическа обстановка обуславя следните правни изводи:
Основателното провеждане на ревандикационния иск е обусловено от установяване
по пътя на пълното и главно доказване на елементите от фактическия състав на
приложимата разпоредба на чл. 108 от ЗС, а именно: право на собственост на ищеца,
придобито на твърдяното основание, упражнявана фактическа власт от ответника и липса на
правно основание за това. Наведените твърдения за това, че въззивницата е собственик на
имота, който се владее без правно основание от въззиваемата, обуславят извод за
допустимост на предявения осъдителни иск за собственост.
От събраните по делото доказателства се установява, че през 1956 г. праводателят на
въззивницата е закупил от Н.Т.К. реална част от апартамент, находящ се в гр. Варна, бул.
„С.“ № 8, ет. 4. Макар и сградата да е строена през 1963г., не се касае за обособени отделни
жилища, за да намерят приложение разясненията, дадени с ТР № 96 от 16.11.1971г. на ОСГК
на ВС. От заключението на вещото лице по проведената СТЕ се установява, че
помещенията, понастоящем включени в СОС с идент. № 10135.1508.193.1.33 и идент. №
5
10135.1508.193.1.34 е невъзможно да се обособят в две самостоятелни жилища, доколкото
не са съобразени с действащите както към 1956 г., така и към настоящия момент,
нормативни изисквания за съдържанието на помещенията в едно жилище. Следователно,
договорът за продажба от 1956г., както и договорът за дарение от 1975г., на реални части от
апартамента, не са породили правно действие. Ирелевантно за действителността на горните
сделки е извършеното от въззиваемата нанасяне в кадастъра на двете реални части от
апартамента като самостоятелни жилища, доколкото същото не създава вещни права.
Установеното налага извода, че страните са съсобственици на процесния апартамент.
Между страните липсва спор, че към датата на приключване на съдебното дирене
процесното помещение „баня“, което е част от апартамента, се владее изцяло от
въззиваемата без правно основание, поради което и искът с правно основание чл.108 от ЗС е
основателен.
В случая приложение следва да намери правната конверсия, която предполага
нищожност на прехвърлителните сделки. Това означава запазване на част от съдържанието
на нищожна сделка, когато тя съдържа в себе си друга валидна сделка и когато има воля на
страните за това. Такава конверсия е мислима в случаите, при които сделката има за предмет
реална част от недвижим имот, която не може да се обособи като самостоятелна при
спазване на изискванията на устройствения закон, но при тълкуване на волята на страните
по договора може да се извлече, че те са съгласни предметът на сделката да е съответната
идеална част от имота. Съгласно приетото в ТР № 3/28.06.2016 г. по тълк. д. № 3/2014г. на
ОСГК, в конкретния случай е била налице правна невъзможност за обособяване на два
отделни апартамента, както към 1956г., така и към настоящия момент. Въпреки това,
приобритателите на двете части от процесния апартамент не са поискали прогласяване
нищожността на прехвърлителните договори. Напротив, праводателят на въззивницата е
ползвал придобита част от апартамента в продължение на 46 години, а въззиваемата и
нейните праводателка и правоприемник са търпяли това ползване. Наличието на воля да
уредят имотните си отношения е подписаното между двете страни споразумение от 2003г.,
което е поддържано до 2016г. Невъзможността да придобият собственост върху реални
части от апартамента, налага извода, че собствеността е прехвърлена в идеални части,
съответстващи на съотношението между площите: 56,30/128,04 ид.ч. за въззивницата и
71,74/128,04 ид.ч. за въззиваемата. Като съсобственик на процесния апартамент,
въззивницата има право да ползва банята, затова и предявеният иск по чл. 108 от ЗС следва
да бъде уважен съобразно правата , като въззиваемата бъде осъдена да предаде владението
върху 56,30/128,04 ид.ч. от банята.
Като неоснователно се преценява евентуалното възражение на въззиваемата за
придобиване на процесното помещение по силата на изтекла придобивна давност, с начало
2007г. Основание за придобиване на правото на собственост по чл. 79, ал. 1 от ЗС е
изтичането на 10-годишен срок на необезпокоявано, трайно и явно владение на имота.
Съобразно разпоредбата на чл. 68 от ЗС, установилият владение, за да е то явно, трайно,
несъмнено, следва да отблъсне владението на действителния собственик на имота, спрямо
когото го свои. В конкретния случай събраните по делото доказателства не могат да
обосноват извод за осъществяване фактическия състав на посочения придобивен способ. По
делото е установено, че страните са били в прекрасни отношения до 2016г., като дотогава
помежду им е имало споразумение въззиваемата да изкупи дела на въззивницата.
Признанието, че въззивницата е собственик на наследения дял от баща , изключва
намерението за своене. Действително, по делото е установено, че възиваемата упражнява
фактическа власт върху процесното помещение, но същата не е провела главно и пълно
доказване на субективния елемент на владението. Евентуално, като начало на явно
демонстриране на намерение за своене може да се приеме едва 2018г., когато въззиваемата е
предприела изменение на кадастралната карта, като е декларирала процесното помещение
като свое, но който срок е прекъснат с предявяването на иска по настоящото производство.
Предвид несъвпадението на правните изводи на двете инстанции решението на ВРС
следва да бъде отменено изцяло, включително и частта за разноските.
6
Предвид изхода на спора и направеното искане по чл.78, ал.1 от ГПК, на
въззивинцата садв. П.С. следва да се присъдят сторените разноски пред първоинстанционния
съд в размер на 1398 лв. и тези пред въззивния съд в размер на 31 лв. държавна такса и 1000
лв. адвокатско възнаграждение. Срещу последното процесуалният представител на
въззиваемата е релевирал възражение за прекомерност, което съдът, съобразно предмета и
сложността на делото, преценява за основателно. Производството пред въззивната
инстанция е приключило в едно съдебно заседание, като между страните не е имало спор по
фактите, а по правото. Изложеното обуславя извод за невисока правна и фактическа
сложност на делото. Ето защо заплатеният адвокатски хонорар следва да бъде намален до
минималния размер по чл.7, ал.5 от Наредба № 1/2004г., в редакцията към датата на
сключване на договора да правна защита и съдействие, а именно 600 лв.
Воден от горното, съставът на Варненски окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло решение № 2548/29.07.2022г., постановено по гр.дело №
8423/2021г. на ВРС, XL-ти състав
И ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между Д. Г. З., ЕГН ********** от гр.
Варна, ул. „И.Д.“ *** и Е. В. К.-К., ЕГН **********, че Д. Г. З., ЕГН **********, като
собственик на 56,30/128,04 ид.ч. от апартамент № 7, с площ от 128,04 кв.м., находящ се в
сграда с идентификатор 10135.1508.193.1, построена в поземлен имот с идентификатор
10135.1508.193 пo КК и КР на гр. Варна с адм. адрес в гр. Варна, бул. „С.“ № 8, ет. 4, е
собственик на 56,30/128,04 ид.ч. от баня и ОСЪЖДА Е. В. К.-К., ЕГН ********** да
предаде на Д. Г. З., ЕГН ********** владението на 56,30/128,04 ид.ч. от посочената баня, на
осн. чл.108 от ЗС.
ОСЪЖДА Е. В. К.-К., ЕГН ********** от гр. Варна, бул. „С.“ № 8, ет. 4 да заплати
на Д. Г. З., ЕГН ********** от гр. Варна, ул. „И.Д.“ *** сумата от 2029 лв. /две хиляди
двадесет и девет лева/, представляваща направените съдебно деловодни разноски пред
първа и въззивната инстанция, на основание чл. 78, ал.1 от ГПК.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7