Р Е Ш Е Н И Е

 

 

Номер

Година

07.07.2022

Град

Кърджали

В ИМЕТО НА НАРОДА

Кърджалийски административен

Съд

състав

На

16.06.

Година

2022

В публично заседание и следния състав:

Председател

АНГЕЛ МОМЧИЛОВ

Членове

Секретар

Павлина Петрова

Прокурор

като разгледа докладваното от

Съдията

Адм.

дело номер

167

по описа за

2022

година.

Производството е по реда на чл. 95, ал. 1 и сл. от ДОПК.

Депозирана е жалба от В.Н.А. от ***, с ЕГН **********, действаща чрез адв. В.М., против Решение с изх. № **********/28.02.2022 г. на главен инспектор по приходите, с което е постановен отказ за издаване на удостоверение относно приложимото законодателство.

Сочи, че с Решение, с изх. № **********/28.02.2022 г на главен инспектор по приходите в ТД на НЛП гр. Кърджали - М. К., на жалбоподателката било отказано издаване на удостоверение относно приложимо законодателство - удостоверение А1 относно приложимо законодателство. Постановеният акт бил обжалван по административен ред, при което бил потвърден с Решение № 127/05.04.2022 г. на директора на ТД на НАП гр.Пловдив, независимо от факта, че съгласно чл. 94, ал. 2 от ДОПК в правомощията на по-горестоящия административен орган било да остави без уважение жалбата.

Оспорва изцяло мотивите на органите по приходите, с които  е постановен за отказ за издаване на удостоверение относно приложимото законодателство, респ. счита същия за неправилен и постановен в противоречие с приложимата нормативна уредба.

В тази връзка излага съображения, че в случая са налице основанията за издаване на исканото удостоверение за приложимо законодателство, като решението за отказ не било съобразено с решение от 25 октомври 2018 г., постановено по дело С-451/17 г. на СЕС.

Посочената юрисдикция била дала заключение, че член 14, от Регламента за прилагане на Основния регламент трябвало да се тълкува в смисъл, че лице, наето на работа с цел да бъде командировано в друга държава членка, трябва да се счита за лице, спрямо което непосредствено преди да започне работа вече се е прилагало законодателството на държавата членка, в която е установен неговият работодател, по смисъла на чл.14, параграф 1 от Основният регламент. Или от значение за случая, е единствено момента, в които жалбоподателката е пребивавала в нея /държавата членка, в която е установен работодателя й /"***” ЕООД /. При това положение били без значение обстоятелствата, кога В.Н.А. е била наета от работодателя си и впоследствие командирована, стига да е налице посочената от СЕС предпоставка - пребиваването й в България непосредствено преди да сключи договор с работодателя, който я е командировал в приемащата държава. Посоченото обстоятелство не било спорно, респ. не се твърдяло, че тя не е била на територията на България, непосредствено преди да сключи трудовия си договор.

Цитира т. 38 от решението, съгласно която разпоредбата на чл.12, параграф 1 от Основният регламент, в частност целяла свободното предоставяне на услуги да бъде насърчено в полза на предприятията, които упражняват тази свобода, като изпращат работници в държави членки, различни от държавата, в която са установени, като цели и преодоляване на пречките, които биха могли да възпрепятстват свободата на движение на работниците, и за да се насърчи икономическото взаимно проникване, като се избегнат административните задължения за работниците и предприятията.

Съответно, според т. 45, второ изречение от решението, съгласно разпоредбата на чл. 11, параграф 3, буква д) от Основният регламент, всяко друго лице, към което разпоредбите на чл.11, параграф 3, букви а - г от този Регламент не се прилагат /както и в процесния случай/, е подчинено на законодателството на държавата членка по пребиваване, без да се засягат останалите разпоредби на посочения регламент, гарантиращи му обезщетения съгласно законодателството на една или повече други държави членки. Изрично било подчертано, че гражданството на наетото лице не е сред стълкновителните критерии, посочени в Регламента, както не са такива критерии нито прекратените осигурителни права, нито липсата на статут на осигурено лице в държавата членка, в която работодателя осъществява дейността си.

Въвежда доводи, че по отношение на В. Н.А. били налице условията за приложението на чл. 12, § 1 от Регламент № 883/2004, а именно: да осъществява дейност като наето лице в държавата-членка /Република България/; да осъществява дейност от името на работодателя, установен в тази държава-членка/"***" ЕООД е предприятие, което е регистрирано и обичайно извършва дейността си в Република България/; налице е и пряка връзка между работодателя и жалбоподателката като работник, който е нает на работа; налице са и връзки между работодателя и държавата-членка, в която като работник била установена тя; А. не била изпратена да замества друго лице, както и времетраенето на тази работа да не надвишава 24 месеца. Съгласно чл. 14 от Регламент № 987/2009, за целите на прилагането на член 12, параграф 1 от основния регламент „лице“, което осъществява дейност като заето лице в държава-членка от името на работодател, който обичайно осъществява дейността си в нея, и което е командировано от този работодател в друга държава-членка включва лице, което е наето с цел да бъде командировано в друга държава- членка, при условие че непосредствено преди да започне работа спрямо съответното лице вече се е прилагало законодателството на държавата- членка, в която е установен неговият работодател.

На следващо място счита, че в хода на проведеното административно производство са допуснати и съществени процесуални нарушения.

По изложените съображения моли съда да постанови решение, с което да отмени Решение с изх. № **********/28.02.2022 г. на главен инспектор по приходите при ТД на НАП - Пловдив, с което е постановен отказ за издаване на удостоверение относно приложимото законодателство, потвърдено с Решение № 127/05.04.2022 г. на директора на ТД на НАП гр.Пловдив.

В съдебно заседание, чрез адв. В.М. поддържа жалбата по изложените в нея доводи. В хода на устните състезания въвежда съображения за противоречие в констатациите, съдържащи се в административния акт, относно становището на ответния орган, дали доверителката ми е осъществявала трудова дейност на територията на ***. В тази връзка твърди, че на стр. 5, абз. 1 от обжалвания акт, ответният орган изразил становище, че липсват доказателства, че лицето е осъществявало трудова дейност на територията на ***, а в последното изречение изводът е съвсем различен, като от изложеното било видно, че наетото лице е осъществявало дейност на територията на държава-членка ***. Това обосновавало извода, че била извършена напълно неправилна преценка, относно събраните в административното производство доказателства, които счита, че безспорно установявали наличието на трудова-правна връзка между жалбоподателката и българския работодател. Несъмнено, в административното производство и в цялата административна преписка са налице такива доказателства за наличие на трудов договор с А., за изпълнение на временна работа с предприятие-ползвател. Налице били и доказателства, които доказвали, че жалбоподателката е била командирована в *** от българския работодател и че пряката връзка между работника и българския работодател продължавала да съществува и след командироването на самия работник. В тази връзка сочи, че административният орган не е преценил правилно тези доказателства, както и служебно събраните такива, в хода на производството и е стигнал до неправилни изводи, което съставлявало процесуално нарушение по чл. 34 и чл. 35 от АПК.  

Предвид горното моли съда да постанови решение, с което да отмени оспорения акт.

В съдебно заседание, ответникът – Главен инспектор по приходите при ТД на НАП – Пловдив, офис Кърджали – гр. Кърджали - М. К., се явява лично. Заявява, че оспорва депозираната жалба. Излага съображения, че оспореното решение е правилно и законосъобразно. Моли за решение в този смисъл.

По делото е постъпило и становище от юрисконсулт Р. Т., в което са изложени доводи за неоснователност на жалбата, респ. съображения за обоснованост и законосъобразност на оспорения акт. Моли съда да отхвърли жалбата и присъди юрисконсултско възнаграждение.  

Съдът като прецени събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и поотделно, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

На 28.01.2022 г. В.Н.А. от ***, с ЕГН **********, е подала в ТД на НАП - Пловдив, офис Кърджали, искане/вх. № ИТОО-1050 – л. 26 от делото/ за издаване на удостоверение A1 за приложимо осигурително законодателство за заето лице на територията на две или повече държави-членки за периода от 09.05.2018 г. до 21.12.2018 г. Към искането са приложени: Трудов договор № **/*** г., сключен  между „***” ЕООД, с ЕИК *** и В.Н.А. от ***, с ЕГН **********/л. 32/; Заповед за командировка в чужбина от 09.05.2018 г./л. 34/, с която за периода от 09.05.2018 г. до завършване на определена работа, В.Н.А. е командирована в ***;

На 02.02.2022 г. органът по приходите към ТД на НАП – Пловдив е отправил Искане за представяне на документи и писмени обяснения от задължено лице изх. № 9400-ОБС-503/л. 36/, в отговор на което от В.н.А. са представени: 1. Обяснение, чрез пълномощника А. А. А./л. 39/, съдържащи изявления, че работното време и възнаграждението са посочени в трудовия договор; по време на действие на трудовия договор А. е пребивавала в *** и РБългария и упражняваната дейност за периода от 09.05.2018 г. до 21.12.2018 г. е била „***“; 2. Трудов договор № ***/*** г. между „***” ЕООД, с ЕИК *** и В.Н.А. ***, с ЕГН **********/л. 40/; 3. Заповед за командировка в чужбина от 23.03.2018 г./л. 41/, с която за периода от 23.03.2018 г. до завършване на определена работа, В.Н.А. е командирована в ***; 4. Допълнително споразумение към трудово договор № ***/*** г.; 5. 2бр. Заповеди за командировка на В.А., с превод на български език.

С Решение за отказ за издаване на удостоверение относно приложимо законодателство с изх. № **********/28.08.2022 г./л. 21 – л. 23/ на главен инспектор по приходите, е постановен отказ за издаване на удостоверение относно приложимото законодателство за лицето В.Н.А. В акта са изложи мотиви, че приложимото законодателство се определя според разпоредбите на Дял II от Регламент 883/2004 (чл. 11-16), при условие, че е налице трансгранична ситуация (пресичане на граници между държави, които прилагат регламента от лица, попадащи в персоналния му обхват). Основното правило при определяне на приложимото право е, че лицата са подчинени на законодателството на държавата - членка, на чиято територия полагат труда си. Лицата, осъществяващи дейност като заети или като самостоятелно заети в една държава - членка са подчинени на законодателството на тази държава (основание чл. 11(3)(а) от Регламент 883/2004).

За целите на прилагането на Дял II от Регламент 883/2004 „дейност като заето лице и дейност като самостоятелно заето лице“ е всяка дейност или положение, което cе приема за еквивалентно за целите на осигурителното законодателство на държавата членка в която се осъществява такава дейност или съществува еквивалентно положение (основание чл. 1(a) и (б) от Регламент 883/2004).

В Регламента са предвидени и специални нравила при осъществяване на трудова дейност в две или повече държави - членки, съгласно: чл. 13( 1) (б) (i:“Лице, което обичайно осъществява дейност като наето лице в две или повече държави- членки, е подчинено: ако не осъществява значителна част от дейността си в държавата-членка на пребиваване, на законодателството на държавата- членка. в която се намира седалището или мястото на дейност на предприятието или работодателя, ако лицето е наето от едно предприятие или работодател“.

Посочено е, при извършената проверка на декларираните в искането оостоятелства, приложени документи и обяснения договори и направена справка в информационните масиви на НАП относно лицето В.Н.А. с ЕГН **********, се установило, че лицето е с постоянен адрес ***, като има  сключен трудов договор с „***„ ЕООД на основание чл. 68, ал. 1, т.2 от Кодекса на труда/КТ/ от дата 05.05.2018 г. — до завършване на определена работа, съответно съгласно чл. 107, ал.  4, т. 1 от КТ. В искането било декларирано, че лицето ще осъществява трудова дейност на територията на *** при работодател „***“ за период от 09.05.2018 г. - 21.12.2018 г.. но няма представен договор, от който да е видно, че лицето е осъществявало трудова дейност на територията на ***. В конкретния случай работно време и възнаграждение на лицето в държавата-членка по пребиваване (България) е 0%. Нямало представено допълнително споразумение, от което да е видно на кой обект, адрес и каква дейност е осъществявало лицето и как е определено възнаграждението. От така изложеното било видно, че наетото лице е осъществявало дейност - на територията на държавата - членка *** и за периода от сключване на трудовия договор до прекратяването е било във *** и не е полагало труд в България.

Изложени са доводи, че при преценка дали едно лице обичайно осъществява дейност в две или повече държави членки следвало да се вземе предвид разпоредбата на член 14. параграф 5 от Регламент (ЕО) № 987/2009, съгласно която, лице, което „обичайно осъществява дейност като заето лице в две или повече държави членки“, е лице, което едновременно или последователно упражнява една или повече отделни дейности в две или повече държави членки за едно и също предприятие или работодател или за различни предприятия или работодатели, което в конкретния случай за лицето не е изпълнено.

В заключение е посочено, че не са изпълнени условията, при които на основание чл. 13 от Регламент (ЕО) 883/2004 лицето може да остане подчинено на българското осигурително законодателство за периода на трудова заетост от 09.05.2018 г. -21.12.2018 г.

Против решението за отказ е депозирана жалба от В.Н.А. с вх. № 94-00-3279/25.03.2022 г./л. 16/. С Решение № 127/05.04.2022 г./л. 13 и сл./, издадено от директора на ТД на НАП - Пловдив, е потвърдено Решение за отказ за издаване на удостоверение относно приложимо законодателство с изх. № **********/28.02.2022 г. на главен инспектор по приходите, е постановен отказ за издаване на удостоверение относно приложимото законодателство за лицето В.н.А.. Административният орган е изложил мотиви, аналогични с тези, въведени в оспорения акт на главния инспектор по приходите. В допълнение е посочено, че лицето е подало искане за издаване на удостоверение А1 за приложимо осигурително законодателство за заето лице на територията на две или повече държави - членки /ОКД 237/, като в т. V не е посочила в коя друга държава - членка, освен ***, е пребивавала. В представените писмени обяснения, лицето единствено е декларирало, че е пребивавало само в ***. От така изложеното било видно, че наетото лице е осъществявало дейност на територията само на една държавата - членка ***, а не па поне две държави и за периода от сключване на трудовия договор до прекратяването му е било в *** и не е полагало труд в България. Жалбоподателката сама била отбелязала, че е работила на територията само на една държава - членка и тъй като нямало данни за извършване на работа на територията на други държави членки било невъзможно издаването на искания от лицето вид удостоверение.

Отделно от горното са въведени доводи, че при преценка дали едно лице обичайно осъществява дейност в две или повече държави членки следвало да се вземе предвид разпоредбата на член 14, параграф 5 от Регламент (ЕО) № 987/2009, съгласно която, лице, което „обичайно осъществява дейност като заето лице в две или повече държави членки“, е лице, което едновременно или последователно упражнява една или повече отделни дейности в две или повече държави членки за едно и също предприятие или работодател или за различни предприятия или работодатели. което в конкретния случай за лицето не било изпълнено.

В заключение е посочено, че не са изпълнени условията, при които на основание чл. 13 от Регламент 883/2004 лицето може да остане подчинено на българското осигурително законодателство и следва да се приложи общия принцип, че приложимо е законодателството на държавата, в която е положен трудът.

При така установената по делото фактическа обстановка, след преценка на допустимостта  на жалбата и при извършената на основание чл. 168, ал.1  от АПК, проверка за законосъобразност на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 от АПК, съдът намира, че процесната жалба е допустима като подадена в законоустановения 7 – дневен срок от съобщаването на решението на директора на ТД на НАП – Пловдив, от лице, имащо правен интерес от обжалването, като разгледана по същество се явява основателна.

Оспореният акт - Решение за отказ за издаване на удостоверение относно приложимо законодателство с изх. № **********/28.02.2022 г., е валиден административен акт, издаден от компетентен орган, в рамките на предоставените му от закона правомощия, в съответствие с релевантните разпоредби на ДОПК, а именно главен инспектор по приходите в ТД на НАП - Пловдив. Решението е издадено в изискуемата писмена форма и съдържа посочените в чл. 59, ал. 2 от АПК, във вр. с § 2 от ДР на ДОПК, реквизити. В решението са посочени фактическите и правни основания за издаването му.

Настоящият състав намира, че обжалваното решение е постановено при съществено нарушение на административнопроизводствените правила и в противоречие с материалния закон – отменителни основания по чл. 146, т. 3 и т. 4 от АПК.  поради следните съображения:

Нормата на чл. 45 от ДФЕС регламентира свободното движение на работници в рамките на Съюза, предвиждайки премахването на всякаква дискриминация, основаваща се на гражданство между работниците от държавите членки, що се отнася до заетост, възнаграждение и други условия на труд.

Правилата за координация на системите за социална сигурност на държавите-членки на ЕС са въведени с Регламент /ЕО/ № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 за координация на системите за социална сигурност и Регламент /ЕО/ № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент /ЕО/ № 883/2004 за координация на системите за социална сигурност. Разпоредбите на посочените регламенти определят общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда, при прилагането на националните закони. Целта на горните е синхронизирането на системите за социална сигурност на държавите членки, чрез елиминиране на противоречия, възникващи от прилагането на националните законодателства в трансгранична ситуация.

Основното правило при определяне на приложимото право визирано в чл. 11, т. 3, б. „а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 е, че лицата са подчинени на законодателството на държавата-членка, на чиято територия полагат труда си. С други думи, лицата осъществяващи дейност като заети или като самостоятелно заети в една държава-членка са подчинени на законодателството на тази държава. С цел избягване на неблагоприятни последици, които биха настъпили за работниците, работодателите и институциите за социална сигурност, при прилагане на основното правило са предвидени изключения, едни от които са въведено с разпоредбите на чл. 12, § 1 и чл. 13, § 1 от Регламент № 883/2004.

Съгласно чл. 12, § 1 от Регламента: „Лице, което осъществява дейност като наето лице в държава-членка от името на работодател, който обичайно осъществява дейността си в нея, и което е командировано от този работодател в друга държава-членка, за да осъществява там дейност от името на същия работодател, продължава да е подчинено на законодателството на първата държава-членка, при условие че предвидената продължителност на тази работа не превишава 24 месеца и че не е изпратено да замества друго командировано лице“.

По силата на чл. 13, § 1 от Регламента, лице, което обичайно осъществява дейност като наето лице в две или повече държави-членки, е подчинено:
а) на законодателството на държавата-членка на пребиваване, ако то осъществява значителна част от дейността си в тази държава-членка; или
б) ако не осъществява значителна част от дейността си в държавата-членка на пребиваване:

i) на законодателството на държавата-членка, в която се намира седалището или мястото на дейност на предприятието или работодателя, ако лицето е наето от едно предприятие или работодател; или

ii) на законодателството на държавата-членка, в която се намира седалището или мястото на дейност на предприятията или работодателите, ако лицето е наето от две или повече предприятия или работодатели, чието седалище или място на дейност се намира само в една държава-членка; или

iii) на законодателството на държавата-членка, в която се намира седалището или мястото на дейност на предприятието или работодателя, различна от държавата-членка на пребиваване, ако лицето е наето от две или повече предприятия или работодатели, чието седалище или място на дейност се намира в две държави-членки, една от които е държавата-членка на пребиваване; или

 iv) на законодателството на държавата-членка на пребиваване, ако лицето е наето от две или повече предприятия или работодатели, на поне двама от които седалището или мястото на дейност се намира в други държави-членки, различни от държавата-членка на пребиваване.

Съгласно постоянната практика на Съда на Европейските общности, разпоредбите на дел II от Регламент № 883/2004, част от който е и чл. 12, § 1  от регламента, представляват пълна и единна система от стълкновителни норми. Целта на посочените норми е не само да се избегне едновременното прилагане на няколко национални законодателства и усложненията, които могат да възникнат от това, но и недопускането, лицата, които попадат в приложното поле на посочения регламент, да бъдат лишени от защита в областта на социалната сигурност поради липса на приложимо по отношение на тях законодателство.

По силата на чл. 14, § 1 от Регламент /ЕО/ № 987/2009, за целите на прилагането на чл. 12, § 1 от основния регламент, лице, което осъществява дейност като заето лице в държава - членка от името на работодател, който обичайно осъществява дейността си в нея, и което е командировано от този работодател в друга държава - членка включва лице, което е наето с цел да бъде командировано в друга държава - членка, при условие, че непосредствено преди да започне работа, спрямо съответното лице вече се е прилагало законодателството на държавата - членка, в която е установен неговият работодател.

Параграф 2 на чл. 14 от Регламент /ЕО/ № 987/2009, въвежда регламентацията, че за целите на прилагането на член 12, § 1 от основния регламент, изразът „което обичайно осъществява дейността си в нея“ се отнася до работодател, който обичайно извършва значителни по обхват дейности, различни от чисто вътрешни управленски дейности, на територията на държавата - членка, в която е установен, като се вземат под внимание всички критерии, характерни за дейностите, извършвани от въпросното предприятие. Приложимите критерии трябва да отговарят на специфичните характеристики на всеки работодател и на действителния характер на извършваните дейности.

По силата на чл. 14, § 5 Регламент /ЕО/ № 987/2009, за целите на прилагането на член 13, параграф 1 от основния регламент лице, което „обичайно осъществява дейност като наето лице в две или повече държави-членки", означава лице, което осъществява, едновременно или последователно, в полза на едно предприятие или работодател или на различни предприятия или работодатели, една или няколко отделни дейности в две или повече държави-членки.

Съгласно параграфи 8 и 9 на чл. 14 от Регламента: (8) - За целите на прилагането на член 13, параграфи 1 и 2 от основния регламент, „значителна част от дейността като заето или самостоятелно заето лице", упражнявана в държава-членка означава, че значителна като количество част от всички дейности на заето или самостоятелно заето лице се извършва там, без непременно да представлява основната част от тези дейности. За да се определи дали значителна част от дейностите се упражняват в държава-членка, се вземат предвид следните примерни критерии:

а) в случай на извършване на дейност като заето лице — работното време и/или възнаграждението; и б) в случай на извършване на дейност като самостоятелно заето лице — оборотът, работното време, броят на предоставените услуги и/или доходът.

В рамките на цялостната оценка, по-малък от 25 % дял по отношение на посочените по-горе критерии представлява показател за това, че в съответната държава-членка не се извършва значителна част от дейностите; (9) - За целите на прилагането на член 13, параграф 2, буква б) от основния регламент, „мястото на съсредоточаване" на дейността, извършвана в качество на самостоятелно заето лице, се определя, като се вземат предвид всички аспекти на професионалната дейност на това лице и по-специално местонахождението на постоянното седалище, обичайното естество или продължителността на упражняваната дейност, броят на предоставените услуги и намерението на съответното лице, за което свидетелстват всички обстоятелства.

С оглед мотивите за постановяване на оспореното решение за издаване на удостоверение относно приложимото законодателство и въведените в жалбата доводи за незаконосъобразност на обжалвания акт,  спорът в настоящето производство е, дали в конкретния случай е приложима хипотезата на чл. 12, § 1 или чл. 13, § 1, т. б. „i“ от основния регламент, в съответствие с дефинициите, съдържащи се в чл. 14 от регламента за прилагане, респ. дали са налице предпоставките за издаване на искания документ - удостоверение А1.

Според настоящия съдебен състав в конкретния случай административния орган, постановил оспорения отказ не е издирил приложимите материални норми, респ. не е изложил мотиви в съответствие с въведените в искането, представените документи и последващите обяснения от лицето, релевантни факти.

Видно от съдържанието на искането за издаване на удостоверение за приложимото законодателство и приложените към него доказателства, в конкретния случай се касае за наето на територията на РБългария лице – В.Н.А., с работодателят „***“ ЕООД ***, което лице е командировано в друга държава-членка (***), за да изпълнява там дейност от името на същия работодател. Този извод се налага от анализът на всички намиращи се в административната преписка доказателства -  Трудов договор № **/*** г., сключен  между „***” ЕООД, с ЕИК *** и В.Н.А. от ***, с ЕГН **********, Заповед за командировка в чужбина от 09.05.2018 г., с която за периода от 09.05.2018 г. до завършване на определена работа, В.Н.А. е командирована в ***; Заповед за командировка за периода от 09.05.2018 г.до 04.08.2018 г., Заповед за командировка за периода от 06.08.2018 г. до 20.10.2018 г., Писмени обяснения и др.

При тези фактически обстоятелства е очевидно, че искането касае издаване на удостоверение А1 в хипотезата на чл. 12, § 1 от Регламент № 883/2004 -  лице, което осъществява дейност като наето лице в държава-членка от името на работодател, който обичайно осъществява дейността си в нея, и което е командировано от този работодател в друга държава-членка, за да осъществява там дейност от името на същия работодател, продължава да е подчинено на законодателството на първата държава-членка, при условие че предвидената продължителност на тази работа не превишава 24 месеца и че не е изпратено да замества друго командировано лице.

Независимо от това, неясно поради какви причини, издателят на решението за отказ и директорът на ТД на НАП са приели, че в конкретния случай следва да се извърши преценка единствено за наличието на предпоставките по чл. 13, § 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004, излагайки мотиви, че А. е извършвала дейност само в една държава-членка (***) и за периода от сключване на трудовия договор до прекратяването му е била във *** и не е полагала труд в България, респ. не били налице условията на чл. 14, § 5 от Регламент (ЕО) № 987/2009, без по никакъв начин да обсъдят наличието или не на изключението по чл. 12, § 1 от Регламент № 883/2004. 

Приложението на чл. 12 от Регламент /Е0/ № 883/2004 е обусловено от няколко положителни предпоставки: лицето да осъществява дейност като наето лице в държавата-членка; да осъществява дейност от името на работодателя, установен в тази  държава-членка, който работодател е предприятие, което е регистрирано и обичайно извършва дейността си в тази държава-членка/ в случая в Република България/; наличието на пряка връзка между работодателя и работника, който той наема на работа; наличието на връзки между работодателя и държавата-членка, в която той е установен; лицето да не е изпратено да замества друго лице, както и времетраенето на тази работа да не надвишава 24 месеца.

Поради това да командироват работници следва да имат възможност само предприятия, които обичайно извършват дейността си на територията на държавата-членка, чието законодателство остава приложимо спрямо командирования работник, като следователно се приеме, че посочените разпоредби се прилагат само за предприятия, които обикновено извършват съществена част от дейността си на територията на държавата членка, в която са установени. При необходимост и в случай на съмнение, дали даден работодател извършва обикновено съществена част от дейността си на територията на държавата членка, в която е установен, компетентната институция в посочената държава трябва да провери всички критерии, характеризиращи дейността на този работодател, като мястото, на което се намират седалището и управлението на предприятието, броя на административния персонал, работещ в държавата членка, в която е установено, както и в другата държава членка, мястото, където са наети командированите работници, и мястото, където са сключени по-голяма част от договорите с клиенти, законодателството, приложимо по отношение на договорите, сключени между предприятието и неговите работници, от една страна, и договорите с клиенти - от друга, оборота за подходящ типичен период от време във всяка от съответните държави-членки и броя на договорите, изпълнени в изпращащата държава.

Наличието на пряка връзка предполага запазване на взаимоотношенията между командированото заето лице и изпращащия работодател в рамките на съществуващото помежду им правоотношение.

Съгласно Решение на Съда (голям състав) от 3 юни 2021 г./преюдициално запитване, отправено на основание чл. 267 от ДФЕС от Административен съд — Варна/ по Дело C-784/19, член 14, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година за установяване процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 за координация на системите за социална сигурност трябва да се тълкува в смисъл, че за да се счита, че установено в държава членка предприятие, което осигурява временна работа, „обичайно осъществява дейността си“ по смисъла на член 12, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност, изменен с Регламент (ЕС) № 465/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2012 година, в тази държава членка, това предприятие трябва да извършва значителна част от дейността си по предоставяне на работници за временна работа в полза на предприятия ползватели, които са установени и упражняват дейностите си на територията на посочената държава членка.

Видно от Решение от 25 октомври 2018 г., постановено по дело С-451/17 г. на СЕС, че чл. 14, § 1 от Регламент № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година за установяване процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 за координация на системите за социална сигурност във връзка с член 12, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност, изменен с Регламент (ЕС) № 465/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2012 г., трябва да се тълкува в смисъл, че лице, наето на работа с цел да бъде командировано в друга държава членка, трябва да се счита за лице, спрямо което „непосредствено преди да започне работа вече се е прилагало законодателството на държавата членка, в която е установен неговият работодател“, по смисъла на член 14, параграф 1 от Регламент № 987/2009, въпреки че непосредствено преди да започне работа като наето лице то не е имало качеството на осигурено лице съгласно законодателството на тази държава членка, ако към този момент е пребивавало в нея, което запитващата юрисдикция трябва да провери.

Предвид всичко изложено до тук, съдът намира, че в конкретния случай органът по приходите е допуснал съществено нарушение на админстративнопроизводствените правила, тъй като в противоречие с изискванията на чл. 35 и чл. 36 от АПК не е изяснил фактите и обстоятелствата, явяващи се от значение за случай, не е обсъдил обясненията на подалото искането лице, както и не е упражнил правомощията си да събере служебно релевантните доказателства за предмета на процесното искане за издаване на удостоверение А1. Всичко това е довело до неправилно издирване на приложимата нормативна уредба, като както вече бе посочено по-горе, вместо да извърши преценка дали по отношение В. Невенова А. е приложимо изключението на чл. 12, § 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004, е изложил единствено мотиви относно приложението на чл. 13, ал. 1 от Регламента, която норма е неотносима за конкретния случай, респ. налице е и противоречие на оспорения акт с материалния закон.

С оглед горното и доколкото съдът не може да замести мотивите на органа, издал оспорения акт, то следва обжалваното решение за отказ да бъде отменено и преписката бъде върната на органа по приходите за ново произнасяне по депозираното искане от В.Н.А. за издаване на удостоверение за приложимото законодателство, като при новото разглеждане на искането органът следва да изпълни задълженията си по чл. 35 и чл. 36 от АПК, като събере всички релевантни за предмета на искането доказателства, включително и намиращите се в системата на НАП доказателства относно осъществените от  „***” ЕООД, с ЕИК *** *** дейност по „предоставяне на персонал“ за релевантния период по договори с ползватели извън страната, справки от Агенция по заетостта относно лицензи на дружеството за извършване на дейност на предприятие, осигуряващо временна заетост, съответно да изиска от лицето и допълнително споразумение към трудовия му договор с работодателя изменението на трудовото правоотношение/ по чл. 2, ал. 1 и чл. 3, ал. 1 от НУРКИРСРПУ/ относно промяна на мястото на осъществяване на трудовата функция в чужбина, в случай, че заявителят разполага с такова, както и данни за съответният обект, където е работила А. във ***. Едва след като събере всички тези релевантни доказателства, респ. извърши необходимите действия по приобщаването им по преписката, органът по приходите следва да извърши преценка за наличието на изключението по чл. 12, § 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004 по отношение на В.Н.А. относно посочения в искането период на заетост в Р*** и постанови решение за издаването или не на удостоверение А1. При преценката за наличието на горепосочената хипотеза, органът следва да съобрази дефинициите, съдържащи се в чл. 14, § 1 и § 2 от регламента за прилагане, включително да изясни налични ли са следните положителни предпоставки: лицето да осъществява дейност като наето лице в държавата-членка; да осъществява дейност от името на работодателя, установен в тази  държава-членка, който работодател е предприятие, което е регистрирано и обичайно извършва дейността си в тази държава-членка/ в случая в Република България/; наличието на пряка връзка между работодателя и работника, който той наема на работа; наличието на връзки между работодателя и държавата-членка, в която той е установен; лицето да не е изпратено да замества друго лице, както и времетраенето на тази работа да не надвишава 24 месеца.

По изложените съображения настоящият състав намира, че следва да бъде постановено решение, с което да бъде отменено Решение с изх. № **********/28.02.2022 г. на главен инспектор по приходите при ТД на НАП - Пловдив, с което е постановен отказ за издаване на удостоверение относно приложимото законодателство, потвърдено с Решение № 127/05.04.2022 г. на директора на ТД на НАП гр.Пловдив, като незаконосъобразно, респ. постановено при съществени нарушения на адиминстративнопроизводствените правила и в противоречие с материалния закон.

Следва административната преписка да бъде изпратена на органа по приходите за ново произнасяне по депозираното от В.Н.А. искане с вх. № ИТОО-1050/28.01.2022 г. за издаване на удостоверение A1 за приложимо осигурително законодателство за заето лице на територията на две или повече държави-членки за периода от 09.05.2018 г. до 21.12.2018 г., в съответствие с дадените в мотивите на настоящето решение задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона.

 Независимо от изхода на делото, предвид липсата на надлежно искане в жалбата и в хода на съдебното производство, за присъждане на разноски в полза на оспорващия, такива не следва да бъдат присъждани на жалбоподателката.

Водим от горното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК във вр. с чл. § 2 от ДР на ДОПК, съдът 

 

                                            Р Е Ш И  :

 

ОТМЕНЯ по жалба на В.Н.А. от ***, с ЕГН **********, Решение с изх. № **********/28.02.2022 г. на главен инспектор по приходите при ТД на НАП - Пловдив, с което е постановен отказ за издаване на удостоверение относно приложимото законодателство, потвърдено с Решение № 127/05.04.2022 г. на директора на ТД на НАП гр.Пловдив, като незаконосъобразно.

ИЗПРАЩА административната преписка на органа по приходите в ТД на НАП – Пловдив, офис Кърджали, за ново произнасяне по депозираното от В.Н.А. искане с вх. № ИТОО-1050/28.01.2022 г. за издаване на удостоверение A1 за приложимо осигурително законодателство за заето лице на територията на две или повече държави-членки за периода от 09.05.2018 г. до 21.12.2018 г., в съответствие с дадените в мотивите на настоящето решение задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона.

 Решението  е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

                                                                              Председател: