Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 21
гр.Русе, 09.08.2021 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Административен съд-Русе, 8-ми състав, в открито заседание на четвърти август през две хиляди двадесет и първа година,
в състав:
СЪДИЯ: РОСИЦА БАСАРБОЛИЕВА
при участието на
секретаря Цветелина Димитрова, като разгледа докладваното от съдията адм.д. № 297 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по чл.268 от ДОПК.
Образувано е по жалба /непрецизно наименована като
“касационна”/ на Д.В.Н. ***, чрез процесуалния му представител – адв.Р.М., против Решение №15/04.02.2021
г. на директор на ТД на НАП – Варна, с което е оставена без уважение жалбата му
срещу Разпореждане
за разпределение изх. № С190018-125 0024437/25.01.2018 г., издадено от публичен
изпълнител в дирекция „Събиране" при ТД на НАП Варна. В жалбата са развити подробни съображения за незаконосъобразност
на оспореното решение и на потвърденото с него разпореждане поради неправилно
приложение на материалния закон, конкретно на чл.169, ал.8 и чл.219 от ДОПК. Иска се тяхната отмяна и връщане на
преписката на публичния изпълнител за извършване на ново разпределение със
задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона. Претендира
присъждането на разноски за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство в съдебното
производство и такива за производството по административното обжалване на
разпореждането на публичния изпълнител
пред директора на ТД на НАП-Варна.
Ответникът по
жалбата – директорът на ТД на НАП – Варна, чрез процесуалния си представител,
изразява становище за неоснователност на жалбата. Моли съда да постанови решение, с което да
отхвърли жалбата като неоснователна. Претендира присъждането на юрисконсултско
възнаграждение.
Съдът, като съобрази становищата на страните и събраните по делото
доказателства, приема за установено следното:
Жалбата е подадена от процесуално легитимирана страна - адресата на акта, който е неблагоприятно засегнат
от него т.е при наличие на правен интерес. Спазен е
преклузивният 7-дневен срок за оспорване по чл.268, ал.1, предл.1 от ДОПК –
решението е съобщено на Н. лично на 12.04.2021 г., удостоверено в приложената
по делото на л.9 разписка, а жалбата е подадена чрез административния орган на
19.04.2021 г. /л.32 от делото/. Жалбата е процесуално е допустима.
Разгледана по същество, тя се явява основателна.
Оспореното решение е
издадено от директора на ТД на НАП - Варна,
в пределите на неговата компетентност по чл.267, ал.2, т.5 от ДОПК, в предвидената от закона писмена форма, със съдържание, което отговаря на
изискванията за излагане на фактическите и правни основания за издаване на акта и
при спазване на административнопроизводствените правила. С оспорения акт обаче материалният закон е приложен неправилно.
Не е спорно
между страните, че на 24.01.2018 г., след образуване на изпълнително дело №
18150005624/2015 г. по описа на ТД на НАП – Варна, офис – Русе, от жалбоподателя (длъжник по изпълнението) е постъпило плащане в размер на
28 500 лева. С процесното разпореждане от 25.01.2018 г. публичният изпълнител
извършил разпределение на постъпилата сума като отнесъл част от нея - общ размер на 28 273,20 лева за
погасяване на главници за задължения за: ДОО, ДДС по четири справки-декларации,
за данък върху доходите на физическите лица, здравно осигуряване и универсален
пенсионен фонд, а част от сумата - в размер на 226,80 лева отнесъл към
задължение за лихви в този размер върху
главница за ДДФЛ по подадена декларация на 30.04.2015 г. В разпореждането
липсват данни за погасена чрез плащането на главницата за посоченото задължение
за ДДФЛ като в графа „разпределена сума
за главница“ за него е посочено 0,00 лева. Жалбоподателят поддържа, че платената
сума не е била достатъчна за погасяване на всички главници, задълженията за
които са били присъединени по изпълнителното дело, но въпреки това част от
платената сума е била отнесена първо за погасяване на лихви по задължението за
ДДФЛ, което твърдение не е оспорено от ответника по жалбата. В съдебно
заседание процесуалният представител на последния е пояснил, че не е възможно
представянето на справка, според дадените указания на съда с определение от
з.з. на 05.07.2021 г. /л.19 от преписката/, за това към датата на издаване на
процесното разпореждане за разпределение, освен задълженията за главници и
лихви за ДОО, ДДС, ДДФЛ и др., за които е разпределена постъпилата сума, имал ли е оспорващият и други непогасени
задължения за главници за данъци и ЗОВ /чл.219, ал.1, т.1 от ДОПК/, както и за
главници от следващите групи задължения, визирани в чл.219, ал.1, т.2 и т.3 от ДОПК. Освен това в съдебно заседание ответникът изрично признава за верни твърденията,
изложени в жалбата, че към момента на
извършеното процесно разпределение са съществували и други непогасени главници
по задължения за данъци и ЗОВ на задълженото лице. При това положение съдът не
е събирал доказателства за наличието и размера на непогасени задължения за
главници за данъци към датата на разпределението на постъпилата сума от 28 500
лева, като приема, предвид изложените и в оспореното решение мотиви, че този
факт не е спорен.
За да отхвърли
жалбата, в мотивите на оспореното решение директорът на ТД на НАП – Варна е
приел, че когато изпълнителното производство е за събиране на разнородни
вземания и постъпилата по делото сума не е достатъчна за погасяването им в
пълен размер, както е в настоящия случай, приложение намира редът, посочен в
нормата на чл.219, ал.1 от ДОПК. Приел е, че при изчисляване на общия размер на
задълженията в дадена група се включват освен техните главници, но и относимите
към тях акцесорни вземания за лихви. Посочено е, че постъпилите суми се
разпределят съразмерно спрямо общия размер на задълженията в съответните
подгрупи, формирани от главници и лихви, а вътре в самите подгрупи се погасяват
първо главниците, и ако има остатък – лихвите. Прието е също, че по този начин
в рамките на различните подгрупи е допустимо погасяване на лихви в едната
подгрупа (например за задължителни осигуровки), при наличие на непогасени
задължения за главници в друга подгрупа (например за данъци), при условие, че
това съответства на съразмерното разпределение на постъпилите суми спрямо размера
на задълженията в съответните подгрупи.
Съдът не споделя
изложеното в мотивите на оспорения административен акт становище, тъй като
същото почива на неправилно приложение на материалния закон.
Липсва
нормативно основание за възприетото виждане, според което в групите по чл.219,
ал.1 от ДОПК се включват освен главниците, но и вземанията за лихви по тях.
Макар и акцесорни, законът – чл.162, ал.1, т.9 от ДОПК, третира лихвите върху
публичните вземания като самостоятелна категория публични вземания. Щом те са
такава самостоятелна категория, то законодателят не би пропуснал да ги уреди в
чл.219, ал.1 от ДОПК като следващи привилегията на съответната група публични
вземания. Видно обаче от текста на тази разпоредба, лихвите не са включени при
решаване на въпроса за конкуренцията между разнородните публични вземания.
На практика в
своя акт административният орган е допуснал смесване на два взаимосвързани, но
въпреки това различни правни институти – прихващането на изпълнението по чл.169
от ДОПК и конкуренцията между разнородните публични вземания по чл.219 от ДОПК.
Първият институт урежда реда за погасяване на публичните вземания в зависимост
от това дали те са главни или акцесорни (вземанията за разноски и лихви), а
вторият урежда поредността на погасяване само на главните вземания, когато те
са разнородни, т.е. когато пораждащият ги фактически състав е различен.
Следва да се
отбележи, че в ДОПК, и конкретно в чл.219 от същия кодекс, липсва разпоредба,
подобна на тази на чл.136, ал.4 от ЗЗД, която да разпростира привилегията на
главното вземане и върху акцесорното вземане за лихвите по тази главница. Следователно
липсва и нормативно основание за включване в съответната група по чл.219, ал.1
от ДОПК освен на посочените в нея главни задължения, но и на лихвите върху тях.
Според настоящия съдебен състав в случая не се касае до празнота в закона,
която да бъде попълвана по аналогия съгласно чл.46, ал.2, изр.първо от ЗНА (analogia
legis), а до липса на законодателна воля за уреждане на подобно положение и при
принудителното изпълнение на публичните вземания по реда на ДОПК. За разлика от
реда за прихващане на изпълнението по частните вземания (чл.76, ал.2 от ЗЗД) в поредността
разноски, лихва, главница, който ред отчита интереса на кредитора, при
погасяване на публичните вземания законодателят е взел предвид преди всичко
интереса на длъжника като според чл.169, ал.1 от ДОПК установената поредност на
погасяване е точно обратната - главница, лихви, разноски. Дори след образуване
на изпълнителното дело, какъвто е и настоящият случай, този интерес е
гарантиран като в чл.169, ал.8 от ДОПК е предвидено, че ал.3, 3а, 4 и 5 не се
прилагат, а публичните вземания се погасяват в последователността разноски,
главница, лихви. Доколкото в случая липсват данни за съществуването на публично
вземане за разноски, то постъпилата сума от 28 500 лева следва да бъде отнесена
за погасяване на всички главници, налични към датата на плащането, независимо
от групата по чл.219, ал.1 от ДОПК, в която попадат те, и едва след
тяхното пълно погашение следва да се пристъпва към отнасянето на остатъка от
нея за погасяване на лихвите по посочените вземания. В този смисъл е и съдебната
практика (вж. цитираното в жалбата решение № 1338 от 30.01.2018 г. на ВАС по
адм. д. № 6190/2017 г., I о.), в която се приема, че разнородността на
публичните вземания е ирелевантна за поредността на погасяване по чл.169, ал.1 от ДОПК като е значим е източникът на задълженията - дали иде реч за задължения за
главници, лихви или разноски, както и че нормата на чл.169, ал.6 от ДОПК
надхвърля по своето съдържание ограничението на препращането към ал.5 от същата
разпоредба. Тази разпоредба изрично предвижда, че към погасяване на лихви се
пристъпва след погасяване на всички главници на задълженията. Тя не е
ограничена при своето приложение в рамките на дадена група по чл.219, ал.1, т.1
– т.3 от ДОПК, както неправилно е приел административният орган, а още по-малко
– в рамките на т.нар.подгрупи. Напротив, при извършване на разпределението от
публичния изпълнител към погасяване на задълженията за лихви следва да се
пристъпва едва след пълното погасяване на вземанията за главници, ако такива са
налице, във всички хипотези по чл.219, ал.1, т.1 – т.3 от ДОПК. Самото
погасяване на главниците в рамките на една група следва да се извършва
съразмерно, както изрично е предвидено в закона.
В заключение
следва да се посочи, че публичният изпълнител е следвало да разпредели
постъпилата сума като съразмерно погаси с нея всички налични към датата на
плащането главници за данъчни задължения и задължения за задължителни
осигурителни вноски, респ. главници от следващите групи по чл.219, ал.1, т.2 и
т.3 от ДОПК, а едва след пълното им погасяване, ако от постъпилата сума е
налице остатък, да пристъпи към погасяване и на начислените върху такива
главници лихви, прилагайки същата последователност. Като не е процедирал по
този начин публичният изпълнител е допуснал нарушение на материалния закон,
което не е било отстранено и от решаващия орган.
Доколкото естеството
на акта не позволява решаването на делото по същество чрез извършване на
разпределението от съда, след отмяната на решението на директора на ТД на НАП –
Варна и на посоченото разпореждане, преписката, на основание чл.160, ал.3
вр.чл.144, ал.2 от ДОПК, следва да бъде върната на публичния изпълнител със
задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона.
Жалбоподателят е
направил искане за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение, като такова се
претендира за процесуално представителство и съдействие както в съдебното
производство, така и в производството по административното обжалване на
разпореждането на публичния изпълнител
пред директора на ТД на НАП-Варна.
С оглед изхода
на делото и съобразно направеното искане, на основание чл.161, ал.1, изр. първо
от ДОПК, в полза на жалбоподателя следва да бъдат присъдени разноските в
съдебното производство за адвокатско възнаграждение в размер на 300 лева. –
договорено и заплатено в брой, видно от договор за правна защита и съдействие от 16.04.2021 г. /л.38 от делото/. Тези
разноски, на основание § 1, т.6 от ДР на АПК вр. § 2 от ДР на
ДОПК, следва да бъдат възложени в тежест на НАП, която агенция е самостоятелното
юридическо лице съгласно чл.2, ал.2 от ЗНАП. Неоснователно се претендира
присъждане на разноски за адвокат и за проведеното административно обжалване
пред директора на ТД на НАП - Варна. На първо място, за направата на такива разноски
не са представени доказателства. Дори и да са били сторени такива обаче, същите
не могат да бъдат присъдени от съда в настоящото производство. По аргумент от
чл.161, ал.1, изр. първо от ДОПК съдът се произнася за разноските, но направени
в хода на протеклото пред него съдебно производство, а не и за евентуално сторени такива извън него, вкл. и за направени
в предходно проведено производство по административно обжалване.
Така мотивиран и на основание чл.160, ал.1 и
ал.3 вр.чл.144, ал.2 от ДОПК, съдът
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ
по жалба на Д.В.Н. ***, с
ЕГН **********, Решение №15/04.02.2021 г. на директор на ТД на НАП – Варна, с което е
оставена без уважение жалбата му срещу Разпореждане за разпределение изх. №
С190018-125 0024437/25.01.2018 г., издадено от публичен изпълнител в дирекция
„Събиране" при ТД на НАП - Варна и вместо това постановява:
ОТМЕНЯ Разпореждане за разпределение изх. №
С190018-125 0024437/25.01.2018 г., издадено от публичен изпълнител в дирекция
„Събиране" при ТД на НАП – Варна.
ВРЪЩА преписката на публичния изпълнител в
дирекция „Събиране“ при ТД на НАП - Варна за извършване на ново разпределение
на постъпилото на 24.01.2018 г. плащане в размер на 28 500 лева, при
съблюдаване на дадените с настоящото решение указания по тълкуването и
прилагането на закона.
ОСЪЖДА Националната агенция по приходите-
гр.София да заплати на Д.В.Н., с адрес: ***, с ЕГН **********, сумата от 300 лева – разноски по делото за адвокат.
Решението не подлежи
на обжалване.
СЪДИЯ: