№ 854
гр. София, 16.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на шести декември през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Любомир Василев
Членове:Калина Анастасова
Десислава Ал. Алексиева
при участието на секретаря Донка М. Шулева
като разгледа докладваното от Любомир Василев Въззивно гражданско дело
№ 20211100509775 по описа за 2021 година
Производството е по чл.258 – чл.273 ГПК /въззивно обжалване/.
В. гр.д. №9775/2021 г по описа на СГС е образувано по въззивна жалба на П. Д. Г. ЕГН
********** от гр.София срещу решение №20128763 от `01.06.2021 г по гр.дело №7849/2021
г на СРС , 78 състав , в частта , с която са отхвърлени исковете на въззивника с правно
основание чл.344 ал.1 т.1,3 КТ и чл.128 т.2 КТ срещу Столична община , Район
„Възраждане“ ; за отмяна на уволнението на Г. със заповед №РД-15-117 от 30.10.2020 г на
кмета на СО , Район „Възраждане“ от длъжността „Медицинска сестра“ в ДГ №*** „Д.п.“ ;
да се осъди Столична община , Район „Възраждане“ да й заплати сумата от 7533,90 лева
обезщетение за оставане без работа за периода 01.11.2020 г – 05.02.2021 г и сумата от 1233
лева трудово възнаграждение за 2020 г . Решението на СРС се обжалва и в частта за
разноските.
Въззивникът излага доводи за неправилност на решението на СРС . Узнала е за уволнението
едва след като не й е преведено обезщетението за временна неработоспособност , а
ответникът не е доказал , че заповедта за уволнение е връчена при отказ . Към датата на
уволнението въззивникът е бил в отпуск за временна неработоспособност , а заповедта не е
изпратена с писмо с обратна разписка . Дължи се обезщетение за оставане без работа , както
и допълнително възнаграждение от 1233 лева по чл.14 т.3 от КТД /допълнително
материално стимулиране / .
Въззиваемата страна е подала писмен отговор , в който оспорва въззивната жалба . На
1
29.10.2020 г ищцата е уведомена докато е била на работа от служител на общината , че
трябва да дойде на 30.10.2020 г за връчване на заповед за уволнение. Вместо да се яви на
30.10.2020 г за връчване на заповедта ищцата се снабдява с болничен лист . На 02.11.2020 г
ищцата се явява в сградата на общината , но отказва да й бъдат връчени предизвестие и
заповед за уволнение , което е удостоверено с подписи на двама свидетели . Не се дължи
ДМС , защото то не е задължителен компонент на трудовото възнаграждение , а се изплаща
по преценка на работодателя .
Въззивната жалба е допустима. Решението на СРС е връчено на въззивника на 21.06.2021 г и
е обжалвано в срок на 01.07.2021 г .
Налице е правен интерес на въззивника за обжалване на решението на СРС в посочената
част .
След преценка на доводите в жалбата и на доказателствата по делото, въззивният съд
приема за установено от фактическа и правна страна следното :
Във връзка с чл.269 ГПК настоящият съд извършва служебна проверка за нищожност и за
недопустимост на съдебното решение в обжалваната част , като такива в случая не се
констатират . Относно доводите за неправилност съдът е ограничен до изложените във
въззивната жалба изрични доводи , като може да приложи и императивна норма в
хипотезата на т.1 от Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013 г по тълк.дело №1/2013 г на
ОСГТК на ВКС .
За да отхвърли исковете СРС е приел , че ищцата е заемала длъжността „Медицинска
сестра“ в ДГ №*** „Д.п.“ . За периода 30.10.2020 г – 10.02.2021 г ищцата е била в отпуск за
временна неработоспособност . Ответникът е удостоверил връчване на заповедта за
уволнение на 02.11.2020 г с подписи на двама свидетели , а ищцата изрично е оспорила да е
имало такова връчване .
Според СРС не е от полза на ищцата да твърди , че заповедта за уволнението не са й
връчени и ТПО не е прекратено . Предварителната закрила по чл.333 ал.1 т.4 и ал.3 КТ не
обхваща основанието , на което е уволнена ищцата т.е. исковете по чл.344 ал.1 т.1,3 КТ са
неоснвователни . Не е доказан и искът по чл.128 т.2 КТ , защото по делото няма
доказателства , че на ищцата не са платени 1233 лева .
Решението на СРС е правилно като краен резултат в обжалваната част . Правилно
първоинстанционният съд е посочил , че ищцата е оспорила връчването на заповедта за
уволнение при отказ на 02.11.2020 г , както и че ответникът не е ангажирал свидетелски
показания или други доказателства , с които да докаже връчване при отказ . При тези данни
трябва да се приеме , че не е имало връчване при отказ на заповедта на 02.11.2020 г , като е
без значение дали твърденията на ищцата я ползват или са в нейна вреда . С молба от
08.09.2021 г пред настоящия съд ищцата признава , че е получила заповедта за уволнение
на 03.02.2021 г . Прави опит да измени иска си пред въззивния съд относно периода , за
който претендира обезщетение по чл.225 КТ – същият да е с начална дата 03.02.2021 г.
Искането е оставено без уважение с определение от 30.09.2021 г по настоящото дело с оглед
2
императивната норма на чл.214 ГПК .
Законосъобразно СРС е отхвърлил исковете по чл.344 ал.1 т.1,3 КТ . Липсата на
връчване на заповедта при отказ на 02.11.2020 г е неотносим довод във връзка с
незаконосъобразност на уволнението . Самото уволнение е извършено по чл.328 ал.1 т.10в
КТ /трудово правоотношение възникнало след упражняване право на пенсия за
осигурителен стаж и възраст / , което основание е извън приложното поле на чл.333 КТ и
по-специално на чл.333 ал.1 т.4 КТ . Без правно значение е , че към момента на връчване на
заповедта ищцата е бил в отпуск за временна неработоспособност .
Уволнението е законосъобразно , поради което не се дължи и обезщетение по чл.344 ал.1 т.3
КТ във вр.чл.225 КТ . Отделно , визираният в исковата молба период на оставане без работа
е 01.11.2020 г – 05.02.2021 г т.е. почти целият е преди ТПО да е прекратено на 03.02.2021 г
т.е. ищцата не е била останала без работа . Отделно , за този период ищцата е била в отпуск
за временна неработоспособност и е имала заместващ доход /решение №186 от 17.10.2016 г
по гр.д.№6094/15 г на ВКС , III ГО /.
Законосъобразно е отхвърлен и иска по чл.128 т.2 КТ. Ищцата се позовава на чл.14 т.3 от
КТД . В случая тази разпоредба на КТД урежда допълнително материално стимулиране .
Същото не представлявава допълнително трудово възнаграждение , защото липсва правна
обвързаност на работодателя да го предоставя само поради факта на престиране на работна
сила за определен период . ДМС , премии и пр. са правна възможност за работника , а не
негово субективно право , което да може да бъде защитено по съдебен ред . ДМС се
предоставя по свободна преценка на работодателя , като е без значение дали за определен
период са били фактически и редовно предоставяни на ищцата и на други служители .
Налага се изводът , че решението на СРС трябва да се потвърди в обжалваната част .
С оглед изхода на делото в тежест на въззивника са разноски на въззиваемата страна от 100
лева юрисконсултско възнаграждение пред СГС .
Водим от горното , СЪДЪТ
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №20128763 от `01.06.2021 г по гр.дело №7849/2021 г на СРС ,
78 състав , в частта , с която са отхвърлени исковете на П. Д. Г. ЕГН ********** от
гр.София с правно основание чл.344 ал.1 т.1,3 КТ и чл.128 т.2 КТ срещу Столична община ,
Район „Възраждане“ ; за отмяна на уволнението на Г. със заповед №РД-15-117 от 30.10.2020
г на кмета на СО , Район „Възраждане“ от длъжността „Медицинска сестра“ в ДГ №***
„Д.п.“ ; да се осъди Столична община , Район „Възраждане“ да й заплати сумата от 7533,90
лева обезщетение за оставане без работа за периода 01.11.2020 г – 05.02.2021 г , както и
сумата от 1233 лева трудово възнаграждение за 2020 г .
ОСЪЖДА П. Д. Г. ЕГН ********** от гр.София да заплати на Столична община , Район
„Възраждане“ сумата от 100 лева разноски пред СГС .
3
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в частта по исковете по чл.344 ал.1 т.1,3 КТ в
едномесечен срок от връчване на страните . В частта по иска по чл.128 т.2 КТ решението не
подлежи на обжалване .
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4