Р Е Ш Е Н И Е
№
гр.София, …………… г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НАКАЗАТЕЛНО
ОТДЕЛЕНИЕ, IV-ви
въззивен състав,
в публично съдебно заседание на единадесети февруари през две
хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АТАНАС С. АТАНАСОВ
ЧЛЕНОВЕ: АТАНАС Н. АТАНАСОВ
ИВАН КИРИМОВ
при секретаря Даниела Пиралкова, като разгледа
докладваното от съдия Атанас Н. Атанасов в.н.ч.х.д. № 5063/2019 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на глава двадесет и първа на
НПК.
С присъда от
16.10.2018 г. по н.ч.х.д. 11005/2017 г. по описа на СРС, НО, 18-ти състав,
подсъдимият Т.С.Д. е признат за виновен в това, че на 22.06.2017 г. в гр. София
(посредством телефонен разговор, при който подсъдимият се намирал в гр. Бургас,
а лицето, с което той е говорел по телефона се намирало в гр. София) се заканил
на частния тъжител Х.И.Х. с престъпление против неговата личност и това
заканване би могло да възбуди основателен страх за осъществяването –
престъпление по чл. 144, ал. 1 от НК, поради което и на основание чл. 78а от НК
е освободен от наказателна отговорност, като му е наложено административно наказание
– глоба, в размер на 1100 лева. С присъдата, на основание чл. 189, ал. 3 от НК,
подсъдимият е осъден да заплати направените по делото разноски от частния
тъжител Х.Х., в размер на 14,50 лв. – разноски по делото за такси, заплатени за
подаване на тъжбата и за преписи, както и на основание чл. 190, ал. 2 от НК –
5,00 лв. за издаване на изпълнителен лист.
Срещу присъдата
на районния съд е постъпила въззивна жалба от защитника на подсъдимия – адв. Е.Н.,
в която се излагат оплаквания, че първоинстанционната присъда е неправилна,
постановена при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, както
и на материалния закон. Излагат се съображения за допуснато нарушение на чл. 12
от НПК и чл. 297 от НПК, доколкото на подсъдимия не било дадено право на
последна дума. Излагат се съображения и за допуснати нарушение на разпоредбите
на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК, доколкото първоинтанционния съд не е
изпълнил задължението си за обективно, всестранно и пълно изследване на всички
обстоятелства по делото, при постановяване на крайния си акт, тъй като не е
подложил на внимателна проверка събраните по делото доказателства. Твърди се,
че вмененото с частната тъжба престъпление не е осъществено от обективна и
субективна страна. Направено е искане присъдата да бъде отменена и да бъде
постановена нова, с която подсъдимият да бъде признат за невиновен и оправдан
по повдигнатото му обвинение, алтернативно моли постановената присъда да бъде
отменена, а делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на
първоинстанционния съд..
Препис от жалбата
е връчен на частния тъжител Х.И.Х., като писмено възражение не е направено.
В открито
съдебно заседание пред въззивната инстанция защитникът на
подсъдимия – адв. Н. поддържа изложеното в жалбата и в допълнение сочи, че
обвинението не е доказано по несъмнен начин. Сочи, че първоинстанционният съд е
постановил присъдата си, като се е позовал единствено на показанията на
свидетеля М.А., които били вътрешно противоречиви и се опровергавали
категорично от показанията на останалите свидетели, включително и тези на
разпитаната пред въззивната инстанция Д.О.. Моли атакуваната присъда да бъде отменена и
подсъдимият да бъде признат за невиновен.
Поверениците на частния тъжител Х., адв. П. и адв. М. претендират
неоснователност на подадената въззивна жалба. Сочат, че първоинстанционната присъда
е правилна, обоснована, доколкото изводите на съда кореспондират със събрания
по делото доказателствен материал, като същите не се опровергават и от
събраните пред въззивната инстанция доказателства и доказателствени средства.
Молят първоинстанционната присъда да бъде потвърдена, а подсъдимият да бъде
осъден да заплати сторените разноски за адвокатско възнаграждение пред
въззивната инстанция.
Частният тъжител Х.Х. излага доводи за неоснователност
на въззивната жалба. Намира, че първоинстанционната следва да бъде потвърдена,
доколкото същата се явява законосъобразна.
Подсъдимият Т.С.Д. се присъединява към казаното от
защитника си. В последната си дума подсъдимият моли да бъде оправдан.
Съдът,
като прецени събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на
страните и след извършена цялостна служебна проверка на обжалвания съдебен акт
съобразно изискванията на чл. 314 от НПК, намери за установено следното от
фактическа страна:
Въззивният съд, след като подложи на внимателен
анализ доказателствената съвкупност по делото, включително и доказателствата и
доказателствените средства събрани непосредствено пред настоящата инстанция, не
установи възможност въз основа на нея да бъдат направени съществено различни
изводи относно фактите по делото, поради което споделя както доказателствените
изводи на първоинстанционния съд, така и изложените в мотивите към атакуваната
присъда фактически констатации, които по същество могат да бъдат сведени до
следното:
Подсъдимият Т.С.Д., ЕГН
**********, роден на *** ***, българин, български гражданин, женен, с висше
образование, неосъждан, с адрес: гр. Бургас, ж.к. „********.
Подсъдимият е
освобождаван от наказателна отговорност на основание чл. 78а от НК, с присъда
от 17.02.2017 г. постановена по н.ч.х.д. № 3317/2006 г. по описа на РС – Бургас,
с която му е наложено административно наказание глоба, в размер на 750 лева.
Срещу подсъдимия е образувано изпълнително дело № 6286/2007 г. за събиране на
наложената глоба по горепосоченото дело. На 26.07.2007 г. по изпълнителното
дело е постъпило частично плащане за погасяване на задължението. На 29.04.2015
г. е постъпило частично плащане за погасяване на задължението, в размер на 56
лева. На 23.06.2016 г. с разпореждане № С160002-035-0003140/23.02.2016 г.,
изпълнителното дело, поради изтекла погасителна давност.
Частният тъжител Х.И.Х. и Н.И.Х./свидетел/, били съпрузи, като от брака си имали общо
дете. През есента на 2016 година Х.и Х. заживели разделени един от друг. След
фактическата им раздяла имали добри отношение и се грижили за общото им дете по
равно – детето било гледано по няколко дни от майката и от бащата, като се
редували. Впоследствие, след като Х., през юни месец 2017 г., предложила на
частния тъжител Х. да се разведат по взаимно съгласие, последният ограничил
контактите на съпругата си с общото им дете, като се съгласявал да ѝ осигурява
контакт с дете само в присъствието на родителите на частния тъжител, в техния
дом. Това накарало св. Х.да потърси помощ от свои роднини, сред които и
подсъдимият Д., и на 22.06.2017 г. заминала за гр. Бургас, където те я чакали в
техния дом. След като запознала роднините
си, включително и подсъдимия Д., чиято племенничка била Н.Х., със ситуацията и
отказа на Х. да ѝ предостави възможност да се среща с общото им дете /извън
срещи единствено в присъствието на родителите му/, подсъдимият Д.,***, позвънил
около 21 часа на 22.06.2017 г. на частния тъжител Х., като първоначално
позвъняването било отклонено от частния тъжител. При обаждането от страна на Д.
към Х., частния тъжител се намирал в гр. София, в градинката в кв. „Овча
купел“, заедно със св. М.А.. След като първоначално отклонил обаждането от
подсъдимия Д., впоследствие Х. му се обадил и включил разговора на
високоговорител. С цел да помогне на племенничката си Н.Х., като накара Х. да
ѝ осигури възможност да има нормален контакт с общото им с частния
тъжител дете, Т.Д., при разговора с частния тъжител Х. му заявил, че ще изпрати
бригада със синовете си, които да вземат детето насила, а него да потрошат от
бой. След проведения разговор частният тъжител Х., заедно със св. М. отишли до
06 РУ на СДВР, където Х. входирал на 22.06.2017 г., в 22:21:50 заявление с вх.
№ 230000-7748/23.06.2017 г., с което сигнализирал полицията, относно проведения
телефонен разговор.
Изложената фактическа обстановка настоящият състав на
съда възприе въз основа на събраните в производството, в това число и по реда
на чл. 332 от НПК пред въззивната инстанция и приобщени по надлежния ред
доказателствени материали - гласни и писмени доказателства и
доказателствени средства, а именно: показанията на свидетелите М.А., дадени пред
първоинстанционния съд, включително и тези депозирани непосредствено пред
настоящия състав на въззивния съд; на Н.Х., С.Д. и С.Д., депозирани пред
първоинстанционния съд; показанията на свидетелката Д.О., депозирани пред
настоящия състав на въззивния съд; обясненията на подсъдимия Т.Д., депозирани
пред първоинстанционния съд; заявление с
вх. № 23000-7748/23.06.2017 г. на 06 РУ на СДВР, ведно със сведение и анкета
към него; характеристики за Т.Д.; писмо от ТД на НАП – гр. Бургас, с изх.. №
С180002-178-0021558/27.08.2018 г.; писмо от Районен съд – Бургас, с изх. №
8658.27.08.2018 г.; писмо от 06 РУ на МВР, ведно с приложения към него регистър,
с вх. № 11444/29.01.2020 г. и справка за съдимост.
Настоящата въззивна инстанция
счита, че районният съд е събрал необходимите за изясняването на истината
доказателства и не е допуснал процесуални нарушения, ограничили правата на
страните да правят относими към предмета на делото доказателствени искания. Събраните в хода на проведеното
въззивно съдебно следствие нови доказателства допълнително потвърдиха
установените от първата инстанция фактически обстоятелства.
Първоинстанционният съд не е
допуснал процесуални нарушения и логически несъответствия и при анализирането
на събраните по делото доказателства и е формирал фактически изводи, които се
споделят от настоящата инстанция.
Обосновано районният съд е
определил основния относим към предмета на делото факт – дали е осъществено
инкриминираното в тъжбата телефонно обаждане от страна на подсъдимия към
тъжителя с твърдяното от частния тъжител съдържание, като е разграничил и двете
групи от противоречащи си доказателствени източници относно този факт.
В изложения към мотивите към
първоинстанционната присъда доказателствен анализ първоинстанционният съд е
обсъдил подробно и задълбочено така отчетените две групи гласни доказателствени
източници, а именно показанията на свид. М.А., от една страна, а от друга – показанията
на свидетелите Н.Х., С.Д. и С.Д.. Районният съд е обсъдил близките отношения
между свидетелите от втората посочена група и подсъдимия, но не само това
обстоятелство е мотивирало некредитирането им, доколкото същите са обсъдени
подробно по своето съдържание в мотивите към обжалваната присъда. В този смисъл
и мотивите към първоинстанционната присъда съответстват на изискванията за
съдържание, установени в чл. 305, ал. 3 от НПК и позволяват реализирането на
правата на страните да разберат съображенията на районния съд относно
възприемането на част от доказателствата и отхвърлянето на други и да оспорят
тези съображения пред въззивния съд.
И настоящият въззивен съдебен
състав счита, че следва да бъдат кредитирани показанията на свид. М.А., от
които се установява факта на провеждане на инкриминирания телефонен разговор
между подсъдимия и частния тъжител, в рамките на който разговор подс. Т.Д. е
отправил посочената в тъжбата закана. И при разпита му пред първоинстанционния
съд, и при проведения в хода на въззивното съдебно следствие повторен разпит,
свид. М.А. подробно, последователно и логично е описал обстоятелствата, при
които му е станал достояние така проведеният телефонен разговор и лично
възприетите от него думи на подсъдимия към тъжителя. Не се явява необяснимо или
житейски недостоверно соченото в показанията на свид. М.А. поведение на частния
тъжител по включване на високоговорителя на мобилния телефон след установяване
на обстоятелството, че от другата страна на разговора е бил именно подс. Д., с
оглед установените по категоричен начин по делото обстоятелства за влошени
отношения между тъжителя и кръгът от близки на бившата му съпруга, което се
явява достатъчен мотив частният тъжител да е искал да направи достояние този
разговор и пред свид. А..
Въззивният съдебен състав счита,
че най-голямо значение за кредитиране на показанията на свид. М.А. има тяхното
потвърждаване от доказателствени източници от обективен характер, каквито
представляват писмените документи, категорично установяващи факта на отиването
на частния тъжител веднага след провеждането на инкриминирания разговор вечерта
на 22.06.2017 г. в приемната на 06 РУ на СДВР и подаването на заявлението,
регистрирано на следващия ден с вх. № 230000-7748/23.06.2017 г., съдържащо
оплакване за отправената към него от подсъдимия закана при същия телефонен
разговор. Както се установи от приобщеното в хода на съдебното следствие на
въззивната инстанция писмо от зам. началника на 06 РУ на СДВР /л. 56 от
въззивното дело/, частният тъжител е посетил приемната на районното управление
именно на 22.06.2017 г. и именно тогава е подал заявлението, регистрирано с
посочения входящ номер. Макар и в писмената част на същото заявление тъжителят
да е квалифицирал възприетата закана като отправена и към неговото здраве, и
към живота му, от съдържанието на даденото при подаването на заявлението
писмено сведение /л. 29 от въззивното дело/, е видно, че частният тъжител,
описвайки конкретните факти, на които основава оплакването си, е посочил, че заканата
се и изразявала в отправена заплаха, че той ще бъде „потрошен от бой“, ако не
даде детето от брака му с племенницата на подсъдимия на „бригада“, която на
следващия ден щяла да дойде да вземе детето, включваща синовете на подсъдимия. Същите
обстоятелства относно съдържанието на отправената заплаха от подсъдимия са
инкриминирани и в тъжбата и така установения факт, че още вечерта на
провеждането на разговора частният тъжител е описал тази обстоятелства в
представеното от него писмено сведение към заявлението му до 06 РУ на СДВР,
мотивират въззивния съдебен състав да кредитира показанията на свид. А..
Въззивният съдебен състав също
счита, че не следва да бъдат кредитирани показанията на разпитаните в хода на
първоинстанционното съдебно следствие свидетели Н.Х., С.Д. и С.Д., отричащи
отправянето от страна на подс. Т.Д. на инкриминираните закани при проведения от
него телефонен разговор с частния тъжител Х.Х. вечерта на 22.06.2017 г. В това
отношение следва да се отбележи, че първоинстанционният съд необосновано е
отдал най-голяма значение при мотивирането на отказа си да кредитира
показанията на посочените свидетели на обстоятелствата около отиването на тези
трима свидетели на следващия ден до жилището на тъжителя в гр. София, за да
вземат неговото и на свид. Х.дете. Наистина това отиване от гр. Бургас до гр.
София е било повода и предмета на инкриминирания телефонен разговор, но не може
същото пътуване, като последващ провеждането на този телефонен разговор факт,
да е от съществено значение за установяване на съдържанието на разговора.
Значението на факта на предприетото пътуване от свидетелите Н.Х., С.Д. и С.Д. е
косвено, доколкото то сочи наличието на изначално намерение, както у тримата
свидетели, така и у подсъдимия, да вземат на всяка цена детето, без да отдават
значение на обстоятелството дали частният тъжител е съгласен за това.
За настоящият въззивен съдебен
състав основно значение за некредитиране на показанията на свидетелите Н.Х., С.Д.
и С.Д., както и на показанията на разпитаната в хода на въззивното съдебно
следствие свид. Д. Д., са противоречията между показанията на тези свидетели
относно съдържанието на проведения от подсъдимия телефонен разговор с частния
тъжител, както и противоречията им с дадените от същия подсъдим обяснения пред
първоинстанционния съд относно това обстоятелство. Според показанията на свид. Х.,
дадени пред районния съд, при проведения на инкриминираната дата телефонен
разговор, подсъдимият казал на тъжителя, че детето трябва да бъде при майка си,
че това, което прави, не е редно и че на другия ден свидетелката и братовчедите
й ща дойдат в София, за да вземат детето. Свид. С.Д., с уговорката, че не е
присъствал на целия разговор, тъй като пушил на терасата, твърди, че е
възприел, че подсъдимият казал на тъжителя, че тъй като е редно детето да бъде
при майка си, на следващия ден тя и за да не е сама, заедно със синовете на
подсъдимия, ще идат до София, за да вземат детето. Според свид. С.Д., при
разговора си с тъжителя, подсъдимият го помолил да даде достъп на детето до
майка му, изразяващ се в даване на детето на нея, когато на следващия ден тя и
братовчедите й отидат да го вземат. Налице е съществено противоречие между показанията
на свид. С.Д. и показанията на свидетелите Н.Х.и С.Д. относно това дали в
рамките на инкриминирания разговор подсъдимият е отправял молба към тъжителя
той да даде детето на неговата майка, доколкото последните двама свидетели не
само, че не сочат подсъдимият да е молил за нещо частния тъжител, а и
еднопосочно, и категорично твърдят, че само информативно подсъдимият е заявил
на тъжителя, че на следващия ден майката на детето и нейните братовчеди ще идат
до София да го вземат. Налице са и противоречия между показанията на свид. Н.Х.и
показанията на свид. С.Д. относно това спрямо кои обстоятелства подсъдимият е
употребил думата „редно“ при проведения телефонен разговор с частния тъжител.
Според свид. Х., подсъдимият е казал на тъжителя, че това, което прави,
държейки детето при него, не е „редно“, докато според свид. С.Д. думата „редно“
е употребена от подсъдимия, за да каже на тъжителя, че детето трябва да е при
майка му. Разпитаната в хода на въззивното съдебно следствие свид. Д. Д.на
първо място изразява колебание дали при провеждането на телефонния разговор от
страна на подсъдимия, неговите синове – свидетелите С.Д. и С.Д. са се намирали
в близост или са били на терасата, а на следващо място отрича предмет на
разговора да е било отиването на следващия ден до София на свид. Х.и синовете
на подсъдимия, като твърди, че в рамките на същия разговор подсъдимият искал
обяснения от частния тъжител защо последният прави „глупости“, а именно, че не
дава детето на неговата майка.
Най-съществено значение за
дискредитирането на показанията на свидетелите Н.Х., С.Д., С.Д. и Д. Д.обаче се
явява противоречието им с дадените от подс. Т.Д. обяснения в хода на
първоинстанционното съдебно следствие относно съдържанието на проведения от
него с тъжителя телефонен разговор. Според тези обяснения, подсъдимият се е
обадил на тъжителя, за да му каже, че не е необходимо да се правят „грешни
разноски“ по пътуването на майката на детето от Бургас до София, за да види
детето си и при разговора го е помолил да се разберат като родители и да си
гледат детето „както е било преди това“. В рамките на същия разпит, на изричен
въпрос на повереник на тъжителя дали при разговора е казал на тъжителя, че на
следващия ден ще идат хора от Бургас до София да вземат детето, подсъдимият е
отговорил отрицателно. В своите обяснения пред първоинстанционния съд
подсъдимият е отрекъл и при разговора си с тъжителя да е уговарял с него
взимането на детето на следващия ден от неговата майка.
С оглед на така констатираните
вътрешни противоречия между показанията на свидетелите Н.Х., С.Д., С.Д. и Д. Д.и
тяхното несъответствие с дадените от подсъдимия Т.Д. обяснения, както и
несъответствието им с подкрепените от доказателства от обективен характер
показания на свид. М.А., въззивният съдебен състав намери за установена
възприетата от първата инстанция фактическа обстановка.
При така установените и от
въззивния съдебен състав факти, правилни се явяват формираните от правна страна
изводи от първата инстанция за това, че на инкриминираната в тъжбата дата, при
проведен телефонен разговор с частния тъжител Х.Х., подс. Т.Д. се е заканил с
престъпление против личността на последния и това заканване би могло да възбуди
основателен страх за осъществяването му, с което е осъществил от обективна и
субективна страна състава на престъплението по чл. 144, ал. 1 от НК, за което е
повдигнато обвинение с тъжбата.
От обективна страна, чрез
отправените при проведения телефонен разговор към тъжителя Х.Х. думи, че „ще изпрати
бригада със синовете си, които да вземат детето насила, а него да потрошат от
бой“, представляват отправяне на закана за извършване на престъпление против
личността на частния тъжител, а именно престъпление против телесния му
интегритет. Заплахата към тъжителя, че ще го „потрошат от бой“ представлява
закана с извършване на престъпление против телесния му интегритет, доколкото
съдържа закана за неговото засягане, което засягане законът е определил като
престъпно посегателство по смисъла на чл. 128 и сл. от НК. За съставомерността
на деянието по чл. 144, ал. 1 от НК не е необходимо деецът да конкретизира
престъпната проява, с която се заканва чрез всички нейни елементи от обективна
и субективна страна, а е достатъчно заканването да съдържа най-общо основните
белези на съответното престъпление, за извършването на което е отправена
заканата. В този смисъл и нито частният тъжител в повдигнатото обвинение, нито
първоинстанционният съд е следвало да уточняват в извършване на кой конкретен
състав на престъпление от Раздел ІІ на Глава Втора от Особената част на НК
подсъдимият се е заканил спрямо частния тъжител.
За съставомерност на престъплението по чл. 144, ал. 1
от НК не е необходимо и заканата да е възбудила основателен страх у пострадалия
от такова престъпление, а да е могла, по своето съдържание и контекста, в която
е отправена, да възбуди такъв страх. В процесния случай беше установено, че инкриминираната
закана е отправена в контекста на влошени отношения между частния тъжител и
неговата бивша съпруга – племенница на подсъдимия, както и че заканата е била
конкретизирана, а именно, че частният тъжител ще бъде „потрошен от бой“ от
„бригада“, която подсъдимият ще изпрати от гр. Бургас да вземе детето на
следващия ден. По делото е установено и че заканата на подс. Т.Д. в
действителност е възбудила страх за осъществяването й у частния тъжител,
доколкото непосредствено след проведения разговор той е подал оплакване до
районното полицейско управление.
От субективна страна подс. Т.Д. е съзнавал, че с
отправената на инкриминираната дата заплаха спрямо частния тъжител, се заканва
в извършване на престъпление, засягащо телесната неприкосновеност на тъжителя,
съзнавал е и, че по своето съдържание и контекста, в който е отправена заканата,
тя би могла да възбуди у частния тъжител Х.Х. страх за осъществяването й,
въпреки което е отправил заканата.
При решаване на въпроса за отговорността на подсъдимия
Т.Д. за извършеното престъпление по чл. 144, ал. 1 от НК, правилно
първоинстанционният съд е установил наличието на основанията за прилагане на
разпоредбата на чл. 78а от НК, предвид предвиденото за престъплението
наказание, липсата на причинени от осъществяването му имуществени вреди и
чистото съдебно минало на дееца.
Първоинстанционният съд обосновано е отчел като
отегчаващо обстоятелство тежестта на инкриминираното деяние, а като смекчаващи
подбудите за осъществяването му и липсата на доказателства за добро материално
положение на подсъдимия. В този смисъл и определеното административно наказание
глоба в размер на 1 100 лв. не се явява несправедливо и не са налице основания
за въззивна намеса чрез неговото изменение.
При така извършената от въззивната инстанция проверка
на обжалваната присъда, доколкото не бяха установени основания за нейното
изменение и отмяна, същата следва да бъде потвърдена. С присъдата си
първоинстанционният съд се е произнесъл по обвинение, което в достатъчна степен
е индивидуализирано по време, място и съдържание на инкриминираното деяние и в
този смисъл не са налице основания да се счита, че е следвало тъжителят допълнително
да уточнява обвинението. От съдържанието на тъжбата става ясно, че по време на
инкриминирания с нея телефонен разговор
частният тъжител твърди, че се е намирал в гр. София, доколкото това следва по
еднозначен начин от сочените от него множество обстоятелства за контекста на
разговора – и за жилището си, и за това, че след разговора не е пренощувал в
него, а в това на свид. А., и за това, че непосредствено след разговора е подал
сигнал в 06 РУ на СДВР.
Следва, с оглед изхода на делото във въззивната
инстанция и изрично направеното искане от повереника на тъжителя, подсъдимият да
бъде осъден да заплати направените разноски от частния тъжител, които видно от представения
договор за правна защита и съдействие, са в размер на 500 лв..
Водим от горното
и на основание чл. 334, т. 6 от НПК, СГС, НО, Х въззивен състав
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА присъда от 16.10.2018 г. по н.ч.х.д. 11005/2017 г. по описа на СРС, НО, 18-ти
състав.
ОСЪЖДА подсъдимият Т.С.Д., с ЕГН ********** ДА ЗАПЛАТИ
на частния тъжител Х.И.Х., с ЕГН ********** сумата от 500 лв. – разноски по
делото на основание чл. 189, ал. 3 от НПК.
РЕШЕНИЕТО Е ОКОНЧАТЕЛНО И НЕ ПОДЛЕЖИ НА ОБЖАЛВАНЕ И
ПРОТЕСТИРАНЕ.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.
Предвид обстоятелството, че съдията-докладчик Атанас
Н. Атанасов е на особено мнение, на основание чл. 33, ал. 5, изр.2 НПК,
решението е изготвено от председателя на съдебния състав съдия Атанас С.
Атанасов.
Особено мнение на съдията-докладчик
Атанас Н. Атанасов по ВНЧХД № 5063/2019 година на СГС, ІV въззивен състав.
В качеството ми на съдия-докладчик се разграничавам от
мнението на мнозинството на състава, като считам, че присъдата на
първоинстанционния съд следваше да бъде отменена, а делото върнато на първата
инстанция за ново разглеждане, поради допуснати отстраними съществени процесуални
нарушения, довели до ограничаване на процесуалните права на подсъдимия.
Първият основен довод в тази насока касае редовността на
подадената частна тъжба, инициирала производството пред СРС. Безспорно е, че
както обвинителният акт, така и частната тъжба определя предмета на доказване
по делото и очертава рамките, в които ще се развива процеса на доказване. В
обстоятелствената част на частната тъжба частният тъжител задължително трябва
да посочи фактите, които обуславят съставомерността на деянието и участието на
обвиняемия в осъществяването му (чл.81 ал.1 НПК). Към тях се отнасят времето и мястото на извършване на
престъплението. Липсата на посочване на всички факти от тази категория
съставлява съществено нарушение на процесуалните правила, защото при всяко
положение води до ограничаване на правата на бъдещите страни в съдебното
производство, а понякога би могло да създаде предпоставки за допускане и на
абсолютно процесуално нарушение.
В
конкретния случай прави впечатление, че в тъжбата липсва посочване на мястото на извършване на
престъплението. Описано е единствено как частният тъжител е получил телефонно
обаждане, след което се е обадил в полицията, без обаче да става ясно къде
точно, в кое населено място, се е намирал същия към момента на получаване на
обаждането. Липсват описани и други каквито и да е било обстоятелства, от които
да може да се определи местонахождението му към момента на отправяне на
заплахата. Обстоятелството, че след разговора е подал жалба в 6 РУП-СДВР, както
и че е приспал в негов познат в гр.София, не внася яснота относно този въпрос,
тъй като е напълно възможно едно лице да се придвижи за час от едно до друго
населено място.
Този
порок в частната тъжба е бил мултиплициран в развилото се наказателно
производство и постановена осъдителна присъда, където съдът за пръв път е извел
като фактическа констатация местонахождението на частния тъжител към момента на
извършване на деянието, което според принципите на правото е абсолютно
недопустимо. Няма как съдът за пръв път с присъдата да посочва едно подобно
съществено обстоятелство, каквото е мястото на извършване на едно престъпление,
а още по малко да го извлича по тълкувателен път, без същото да е посочено
точно и ясно в самата частна тъжба, каквото е изискването на закона.
На
следващо място считам, че самата присъда е постановена при допуснато
„абсолютно“ процесуално нарушение по смисъла на чл.348 ал.3 т.2 НПК, а именно
липса на мотиви.
Липсата
на мотиви на съдебния акт се констатира, не само когато такива липсват изобщо, но
и когато те са толкова формални и незадълбочени, че не дават възможност да бъде
разбрано какво е възприел решаващият съд и по какъв начин е формирано
вътрешното убеждение. Вътрешното убеждение на съдията от субективна страна
изключва съмнения и колебания по фактите, тъй като присъдата не може да се
базира на предположения /Решение № 17 от 24.02.2015 година на ВКС по н.д. №
1766/2014г. 3 н.о. НК, докладчик Лада Паунова; Решение № 2 от 29.01.2015г. на
ВКС по н.д. № 1786/2014г. 2 н.о. НК, докладчик Елена Авдева/.
В
своите мотиви от фактическа страна първостепенният съд никъде не е извел и
посочил като установено обстоятелството, че св.М.А. е бил заедно или се е
намирал по същото време и място до частният тъжител, както и че е възприел
лично и непосредствено въпросния разговор и е чул отправената към него заплаха.
В същото време, при анализа на доказателствата, съдът е възприел, че следва да
се игнорират свидетелите по делото от страна на подсъдимия, като се довери на
показанията на св.М.А., приятел на частния тъжител, който бил узнал за
отправената закана. По този начин се създава едно непреодолимо противоречие
между установената фактическа обстановка и анализа на доказателствата. Нещо
повече, кредитирането на показанията на св.М.А. е базирано изцяло на предположения
и догадки, доколкото съдът на стр.4, абз. 3 от мотивите буквално заявява
следното: „дори да следваше да се приеме, че св.А. не е чул пряко самия
инкриминиран разговор…, не би имало съмнение, че същият свидетел е научил за
така изреченото посредством препредаването му от частния тъжител като източник
на информацията…“ Тоест, въпросният свидетел от една страна изобщо не е посочен
във фактическата обстановка да е присъствал при разговора, от друга се приема,
че го е чул непосредствено, а от трета, че е възможно и да не го е чул, а да му
е преразказано от частния тъжител. Очевидно е наличието на непреодолими
противоречия и предположения, които на практика лишават присъдата от мотиви и
то досежно значими за предмета на делото обстоятелства.
На следващо място, на
изискуемия от процесуалните норми, с оглед реализирането на основните принципи
на наказателното производство, доказателствен анализ, не са били подложени
събраните по делото и други доказателства и гласни доказателствени средства:
показанията на свидетелите Н.Х., С.Д., С.Д., обясненията на подсъдимия Т.Д.,
като съдът не ги е анализирал поотделно и в тяхната съвкупност и не е изложил
мотиви кои от тях кредитира и с какви аргументи. Наличието на сериозни
противоречия в събраните гласни доказателствени средства, досежно основните
факти подлежащи на доказване в производство, е задължавало първостепенния съд
поотделно и в съвкупност да анализира свидетелските показания и обясненията на
подсъдимия и да посочи съображения, кои от тях приема за достоверни и кои
отхвърля, нещо което не е сторено в мотивите на атакуваната присъда.
Анализа на тези
доказателства е съвсем формален, повърхностен и незадълбочен, като съдът
най-общо е заявил, че не ги кредитира защото свидетелите са пристрастни и
следва да се отдаде приоритет на изложеното в заявлението на тъжителя и неговия
приятел – св.М.А.. Без какъвто и да е било коментар са оставени показанията на
тези свидетели-очевидци, в частта в която заявяват, че са присъствали на
разговора по телефона на подс.Т.Д. с частния тъжител и не са чули никакви
закани от негова страна. Без какъвто и да е било анализ са подминати и
обясненията на подсъдимия, за да се каже лаконично и без каквито и да е било
аргументи, че една или друга теза е логична или не. За сметка на това и в пълно
противоречие с процесуалните правила съдът е отдал правна стойност на
приложените по делото докладни записки на служителите на МВР, без същите да са
призовани и разпитани по надлежния ред. С други думи липсва пълен и цялостен
анализ на доказателствата по делото, по отделно и в тяхната съвкупност, както
повелява нормата на чл.107 ал.5 НПК, за да стане ясно не само пред страните, но
и на горния съд въз основа на какво се извличат и установяват фактите по делото
и защо едни доказателства се кредитират с доверие, а други не.
От
мотивите на съдебния акт не може да се проследи волята на съда относно приетите
за установени факти на инкриминираното деяние, основанието въз основа на което
едни доказателствени източници са били игнорирани, а други кредитирани и възприети,
тъй като на практика липсват ясни, обосновани и пълни мотиви.
Предвид
на гореизложеното считам, че присъдата не следваше да бъде потвърждавана, а
делото следваше да бъде върнато за ново разглеждане. Предвид липсата на
касационна инстанция в настоящото производство, считам че единственият
механизъм за правилно решаване на казуса е по реда на възобновяването.
Съдия-докладчик:
/Атанас
Н. Атанасов/