Р E Ш Е Н И Е
град София, 18.12.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Гражданско отделение-брачни състави, II-ри въззивен брачен състав,
в открито съдебно заседание на деветнадесети ноември
две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛЯ МИТОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЕНТИНА АНГЕЛОВА
МИЛЕН ЕВТИМОВ
при секретаря Мариана Ружина, като разгледа докладваното от съдия ГАЛЯ
МИТОВА въззивно гр. дело № 689 по описа за 2020 г., и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е въззивно - по реда на чл. 17 от Закона за защита от домашното насилие (ЗЗДН), във връзка с § 1 от Заключителни
разпоредби на ЗЗДН, във връзка с чл. 258 - 273 от Гражданския процесуален
кодекс (ГПК).
С Решение № 280716 от 20.11.2019 г.,
постановено по гр. дело № 21136 по описа за 2019 г., Софийският районен съд, III ГО, 83-ти състав,
е издал, на основание чл. 15, ал. 1 ЗЗДН, заповед за защита срещу В.М.К., ЕГН **********. Задължил е, на основание чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗЗДН, В.М.К. да се въздържа от извършване
на домашно насилие по отношение на К.Ю.К., ЕГН **********, и малолетната А.В.К., ЕГН **********. Задължил е, на основание чл. 5, ал. 1,
т. 5 ЗЗДН, В.К. да посещава
специализирана програма за работа с извършители на домашно насилие в Център
за индивидуални и фамилни психологични консултации на адрес: град София, пл. “*****,
офис 5 (сградата на КНСБ). Предупредил е В.М.К., че при неизпълнение на заповедта, на основание чл. 21, ал. 3 ЗЗДН, полицейският
орган е длъжен да го задържи и да уведоми незабавно органите на прокуратурата. Наложил е на В.М.К. глоба в размер на
400.00 лева платима в полза на държавния бюджет. Осъдил е В.М.К. да заплати по сметка на СРС държавна такса в размер
на 50.00 лева. Осъдил е В.М.К. да
заплати на К.Ю.К. и А.В.К., действаща чрез нейната майка и законен представител,
разноски по делото в размер на 1 050.00 лева.
Ответникът по молбата В.М.К. (въззивник в настоящото
производство) е останал недоволен от така постановеното Решение и го е обжалвал
с въззивна жалба, вх. № 5205676 от 09.12.2019 г. по описа на СРС. В жалбата са наведени оплаквания за
необоснованост на атакувания съдебен акт, като се поддържа, че първоинстанционният
съд е тълкувал неправилно доказателствата по делото, което е довело до
фактически неверни изводи. Изтъква, че неправилно са кредитирани декларацията
по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН и свидетелските показания на Ю. П.и Р.П., които били родители
на първата молителка и дядо и баба на втората молителка, поради което се явявали
заинтересовани от изхода на делото в полза на тези страни. Релевира доводи,
че съдът не се е съобразил със заключението на приетата СПЕ, в която вещото
лице установява, че при детето А. има конфликт на лоялност, който се дължи на
поведението на майката. Сочил е, че СПЕ установява и, че детето не изпитва
страх от бащата след случката от 14.03.2019 г. Ответникът поддържа, че първата
инстанция е следвало да съобрази и обстоятелството, че между К. и В. са налице
влошени отношения от началото на 2019
г., което пък послужило като повод молителката К. да заведе дело за
ограничаване режима на лични отношения на В.К. с дъщеря му А.. Съобразно с
изложеното моли въззивния съд да отмени Решението изцяло и вместо него да
постанови друго, с което да отхвърли молбата за защита на К.К. и А.К.,
действаща чрез нейната майка и законен представител К.К.. Претендира присъждане
на разноски за двете съдебни инстанции. Въззивникът поддържа въззивната жалба в
съдебно заседание във въззивната инстанция - лично, и чрез пълномощник.
Молителите К.Ю.К. и А.В.К., действаща чрез нейната майка и законен представител К.К. (въззиваеми
страни в настоящото производство) са
депозирали отговор на така
подадената въззивна жалба, с който оспорват същата изцяло по изложените в нея
оплаквания за неправилност на атакувания съдебен акт. Претендират присъждане на
разноски за въззивното производство. Въззиваемите поддържат оспорването на
жалбата в съдебно заседание във въззивната инстанция - лично законният
представител, и чрез пълномощник
Въззивната жалба
е допустима. Подадена е в срока по
чл. 17, ал. 1 ЗЗДН, от легитимирана за това страна в
първоинстанционното производство при наличие на правен интерес от обжалването,
като оспореният съдебен акт е валиден и
допустим и подлежи на въззивно
обжалване по реда на чл. 258 ГПК, вр. чл. 17 ЗЗДН.
Софийският
градски съд, с оглед обхвата на
въззивното обжалване, като прецени доказателствата по делото в двете съдебни
инстанции и обсъди доводите на страните, намира за установено от фактическа
и правна страна следното:
Между страните в
производството не е спорно и е установено документално по делото, че страните
попадат в кръга на лицата по чл. 3 ЗЗДН, а именно – молителката К.Ю.К. и
ответникът по молбата - В.М.К. са бивши съпрузи (Решение № 406988 от 14.05.2018
г. по гр. дело № 14014/2018 г. на СРС), като от брака им е родена малолетната
молителка А.В.К. (удостоверение за раждане на л. 10 от първ. дело).
Молителите по
реда на чл. 9, ал. 3 ЗЗДН са декларирали, че спрямо тях на 14.03.2019 г. В.М.К.
извършил акт на домашно насилие, като нахълтал в дома им намиращ се в град София,
ул.“*****. Ответникът влязъл с взлом, като разбил с ритник входната врата. Това
влизане, според декларираното, е било осъществено без съгласието и против
волята на К.К. и причинило огромен психически стрес и на малолетната А., и на
майката също. Ответникът заплашвал и обиждал молителката К.К. с думата “проститутка“
и казвал на детето, че майка му взимала пари като спяла с мъже в различни
хотели. Детето било задържано принудително от бащата с цел да попречи на
пристигналите полицаи да го арестуват. Той снимал с телефона му против волята
на молителките, и се държал вулгарно.
Към
доказателствения материал по делото са приобщени и материалите от преписка № 225р
– 9461/19 г. по описа на 01 РУ – СДВР. От докладната записка на полицейския
служител, отзовал се на сигнал за семеен скандал на 14.03.2019 г. около 2135
часа, на адрес ул.“*****, е видно, че на място са установени страните в
настоящото производство: бившите съпрузи К.К. и В.К. и малолетната им дъщеря А.К..
При пристигането си автопатрулът установил, че имало словесна саморазправа
между майката и бащата, като В.К. бил превъзбуден и отказвал да се успокои.
През цялото време говорел на висок тон, крещейки. Пристигнал също и бащата на К.К.
– Ю. П.. След като се успокоили двете
страни обяснили на полицейските служители, че са имали спор относно това кога
г-н К. може да вижда и взема детето при себе си. В присъствие на
полицейските служители В.К. е напуснал доброволно апартамента. На К.К. и В.К. са
съставени протоколи по реда на чл. 64 ЗМВР, като им е указано да не влизат в
словесна и физическа саморазправа един с друг и да спазват решението на съда относно режима на лични отношения и
родителските права.
От писмо, изх. № И-491/19.06.2019 г. на Център за психично здраве “Проф.Н.И.Шипковенски,
се установи, че В.М.К. се води на диспансерен отчет и диагноза “Епилепсия“.
В първоинстанционното производство е приета съдебно – психиатрична експертиза (СПЕ) на детето А.К., чието заключение не е оспорено от страните и
съдът кредитира като обективно, компетентно изготвено и пълно. Вещото лице е
извършило психиатричен преглед на молителката А.К., като е разговаряло и с
родителите й К.Ю.К. и В.М.К.. Данните от психиатричното изследване и разговора
с малолетната А., съдържащи се в обстоятелствената част на СПЕ, установяват, че
при детето няма признаци за поведенчески и емоционални отклонения. Няма данни за видими и невидими белези за
преживяно насилие и травматични събития. Детето А. не проявява негативизъм
към нито един от родителите му, включително и по отношение на баща й –
ответникът В.К.. В негово присъствие А. се чувства свободно и комфортно. При
психиатричното изследване вещото лице е установило, като е отразило това и в
своето заключение, че А. продължава да прави това, което е правила и преди с
всеки един от родителите й, когато е с тях - например ходи на екскурзии,
разходки в парка, на кино и планина, на детски партита. Вещото лице е
констатирало също, че при детето няма страх от контакт и общуване с бащата, но
не е искало да се връща към спомени за процесната дата – 14.03.2019 г., тъй
като събитието оттогава има травмиращ характер и симптоматиката може да се
засили и върне. Детето от една страна се е притеснявало да не арестуват баща
му, а от друга - се е чувствало объркано между двамата му родители. Реакция на
станалото е била непрекъснатото проверяване дали входната врата е заключена,
като през първите дни след инцидента детето е изпитвало страх да останат сами в
апартамента с майка й. На въпроса дали родителите на А. са се обиждали пред
нея, детето е посочило, че майката наричала бащата “идиот“, а той и е казвал – “да
умре болна и мизерна“. При изслушването му по реда на чл. 200 ГПК вещото лице
на първо място е уточнило, че има повече от 20 години опит в работа с
пострадали от насилие. Сочила е, че всеки човек, когато е превъзбуден в някаква
стресова ситуация, може да вика и да повишава тон без да има заболяване.
Реакциите на детето са били нормални и временни – около самото събитие.
Препоръката е родителите да избягват конфликтите помежду им пред детето, както
и изобщо. Вещото лице е заявило, на следващо място, че ответникът не може да
бъде генерално опасен, защото ако се приеме това, би означавало, че 80-90 % от
хората, които избухват и са критични следва да се приемат за опасни за
обществото. Случилото се на 14.03.2019 г. е било в рамките на едни лични
отношения предвид ситуациите около инцидента. Вещото лице е окачествило
инцидента като едно сериозно недоразумение, тъй като преди това страните са били
на концерт в НДК и там са се уговорили бащата да вземе А., а впоследствие това
не се е случило. Това е довело до ескалация на напрежението. Всичко е било в
порядъка на техните взаимоотношения, като употребата на обидни изрази може да
се квалифицира, но може и не като насилие. Принципно становището на вещото лице
е, че когато детето е стабилно, то не би следвало да излиза от равновесие от “едни такива неща“. Според експерта - психиатър
обичайно родителите, не само страните, помежду им са всеки със собствената му
настоятелност и всеки държи да се случи неговото решение. Не може да се направи
извод, че проблемът е при бащата, тъй като човешките отношения са сложни,
когато се намесват в тях чувства и емоции. Вещото лице е заявило при
изслушването му също така, че А. е в конфликт на лоялност, както и че всеки от
родителите по някакъв начин и в някакъв момент се е опитал да препятства
срещата с другия родител. Детето не се страхува от баща си, във връзка с
желанието входната врата да е заключена, а по принцип - да не влезе някой в
техния вход.
В първоинстанционното производство са събрани и са гласни доказателствени
средства, чрез разпит на свидетелите, сочени от молителите – Ю. Х.П.и Р.П.П.а (съответно
родители на К.К. и дядо и баба на А.К.), както и сочени от ответника - Т.В.Я.(фактически
съжител на В.К.) и Л.В.А.(майка на ответника). Първоинстанционният
съд е кредитирал показанията на свидетеля П., който е отишъл на адреса
непосредствено след инцидента и е видял полицаи. Свидетелят е установил, че
входната врата е била счупена, а ответникът – силно афектиран. Попитал при
отиването си в апартамента какво се е случило и К. му казала, че малката се е
поглезила, защото била уморена след цял ден репетиции за концерта и не искала
сега да тръгне с баща си, а да го оставят за утре. Това е предизвикало
влизането в апартамента от страна на бащата, според свидетеля П.. След случая А.
се виждала с баща й доста често. Режимът обаче не се изпълнявал така, както бил
постановен. Според бащата на К.К. нещата са ескалирали след развода, но не
този на молителката и ответника, а на
приятелката на ответника – Т.Я.(разпитана по делото също като свидетел). Първата
инстанция е преценила показанията на св. П.по реда на чл. 172 ГПК и ги е
възприела като последователни, логични и непротиворечащи на останалия събран по
делото доказателствен материал. Показанията на свидетеля Р.П. съдът е ценил
единствено по отношение на датата на инцидента, който бил предизвикан от отказа
на детето да отиде при бащата, а в останалата им част те също са установили
стоящи извън предмета на доказване обстоятелства относно влошените отношения
между бившите съпрузи. Посочената от ответника свидетелка – Т.Я.е присъствала
на разговора между В.К. и молителката К.К., когато последната заявила, че
детето няма да тръгне с бащата и той се качил в апартамента, за да вземе А..
Св. Я.е видяла и полицаите, но не е присъствала на самия инцидент. Тя е заявила
при разпита й, че отношенията между молителката К.К. и ответника В.К. са
влошени и детето се разстройвало от това. По отношение на показанията на св.
Апришкина първата инстанция е изложила, че не установяват релевантни за спора
факти. Това, което св. Апришкина заявила, е, че отношенията между майката и
бащата на А. са силно влошени, защото К.К. не пускала детето да се вижда с баща
си.
Въззивният съд кредитира посочените свидетелски показания в частите им, в
които еднопосочно установяват, че на 14.03.2019 г. в апартамент, находящ се на
ул.“*****,
около 2130 часа между молителката К.К. и ответника В.К. в
присъствието на малолетната им дъщеря - също молител А.К., е възникнал инцидент
във връзка с режима на лични отношения на бащата с детето, както и в частите им,
в които свидетелите сочат, че отношенията между страните са влошени, без да
приема оценъчните им съждения относно причините, които са ги породили, както и изявления на тези свидетели относно
споделено им от страните, в които части не съставляват доказателства.
Предвид тази доказателствена съвкупност и установената въз основа на нея
фактическа обстановка, Софийският районен съд е намерил мобата за защита от
домашно насилие за основателна. Изложил е съображения, че обективираното от
ответника поведение на 14.03.2019 г. е
недопустимо от гледна точка на нравствеността и съвременните виждания за
човешко общуване, съгласно които противоречията, независимо от техния характер
следва да се решават чрез диалог и противопоставяне на аргументи, а не чрез
агресивно и цинично поведение имащо за резултат физическо, психическо и
емоционално насилие. Решаващият състав на съда е обосновал, че при положение,
че страните не се разбират и не могат да преодолеят съществуващите помежду им
противоречия, същите би следвало да потърсят помощ от компетентните за това
органи, но не и да се опитват да налагат позициите си чрез принуда, независимо
от нейното естество. Тези съображения са в основата на взетата спрямо ответника
мярка по чл. 5, ал. 1, т. 5 ЗЗДН, а именно – изпращането му да посещава
специализирана програма за работа с извършители на домашно насилие, като е
взето предвид и обстоятелството, че за молителките не са настъпили значителни
вредни последици за живота и здравето им.
При въззивното разглеждане на делото е приет, като писмено доказателство, Протокол от открито съдебно заседание от
23.10.2019 г. по гр. дело № 23310 по описа за 2019 г. на СРС, III ГО, 139-ти състав. От същия е видно, че въззиваемата - молителка
К.Ю.К. и въззивникът – ответник В.К. са страни по друго съдебно производство,
като са изслушвани по реда на чл. 59, ал. 9, вр. чл. 59, ал. 6 СК. В приетото
писмено доказателство не се съдържа означение относно това с каква правна
квалификация е искът, предявен от К.К. срещу В.К., но доколкото са изслушвани
по реда на посочените норми от СК, а и има влязло в сила Решение, с което
бракът им е прекратен и са решени въпросите относно местоживеенето на детето,
родителските права, режима на лични контакти и издръжката, въззивният съд
счита, че данните сочат между вззивника и въззиваемата К.К. да е налице висящ
спор относно мерките за лични отношения на бащата с детето А..
Други допустими и относими писмени
и гласни доказателства, въз основа на които въззивният съд да гради изводите си,
не са ангажирани в двете съдебни инстанции.
Въззивният съд споделя установената от първоинстанционния
съд фактическа обстановка, но намира за неправилни направените
въз основа на нея изводи за наличие на домашно насилие.
Настоящият състав е имал възможност да
посочи в редица свои решения какво
съставлява домашното насилие като институт на правото – така както е уреден от
дефинитивната норма на чл. 2 ЗЗДН, а също и като понятие. Не всяко конфликтно
поведение и не всяка грубост съставляват домашно насилие. Домашното насилие
като поведение надхвърля рамките на житейски допустимото, при което, от една
страна, всеки човек има свободата да
изразява в обективната действителност своите емоции (включително и по –
отрицателни такива като гняв, раздразнение, обида и пр.), но което поведение,
от друга страна, следва да е съобразено с установената в обществото система от
ценности и права на другите. Основателни
в тази връзка са оплакванията на въззивника, изтъкнати във въззивната му жалба,
че приетото по делото експертно заключение не е обсъдено в неговата цялост и са
останали несъобразени обстоятелства около инцидента от 14.03.2019 г. В приетата
съдебно – психиатрична експертиза много
точно от вещото лице (специалист психиатър, който професионално работи с жертви
на насилие) е посочено, че човешките отношения са
сложни, когато се намесват в тях чувства и емоции, както и че употребата на
обидни изрази може да се квалифицира, но може и не като насилие. Изяснено е, че
обичайно вътре в семейството в отношенията между родителите, се наблюдава желание
у всеки от родителите от другия да бъде възприето неговото решение относно
даден проблем касаещ семейството. Разясненено е от вещото лице при изслушването
му, че всеки човек, когато е превъзбуден в някаква стресова ситуация, може да
има реакции като на въззивника - ответник – да вика, да повишава тон.
Същевременно реакциите на въззиваемата – молител А.К. са установени като
временни – около самото събитие и без да има последното трайни негативни
последици за нея. Ответникът не е квалифициран от експерта - психиатър като
опасен, а действията му са определени в рамките на личните взаимоотношения с
въззиваемата К.К.. Според експертната
оценка на вещото лице, случилото се на 14.03.2019 г. представлява едно
недоразумение. До изводи, идентични с тези на експерта - психиатър, може да се
достигне и след преценката на гласните доказателствени средства, безпротиворечиво
установяващи, че между родителите К.К. и В.К. е налице конфликтна ситуация,
която е породена от споровете им досежно режима на лични отношения на бащата с
детето, което се отглежда преимуществено от майката.
Изложеното налага цялостният извод, че действията на въззивника К. следва да
бъдат разглеждани и преценявани именно в контекста на влошените лични отношения
с бившата му съпруга. Между страните доказано липсва диалогичност и
разбирателство, като това натрупване на напрежение е довело до непремерената и
несъобразена с присъствието на малолетната А. реакция на въззивника - ответник К.
на процесната дата 14.03.2019 г. Поведението
на В.К., макар и морално укоримо, не съставлява домашно насилие по смисъла на чл.
2 ЗЗДН. Действията на бащата, изразяващи гнева му от невъзможността да се
осъществи срещата с дъщеря му – въззиваемата А.К., не се отличават с такава циничност
и агресивност, както е прието от първата инстанция, нито с интензивност на
психическо засягане на личността на молителките. Напротив – вещото лице е
установило, че реакциите на малолетната А. са били временни и детето не изпитва
страх и негативизъм към бащата. При това положение не може да се приеме, че
детето има качеството на жертва по смисъла на специалния ЗЗДН. Допълнително
следва да се посочи и това, че молителката К.К. също е реагирала неправилно в
присъствието на детето, тъй като от надлежните писмени доказателства по делото
се установи безспорно, че и двете страни – и майката, и бащата са спорели –
така отразеното в докладната записка сочи, че при пристигане на полицейските
служители лицата К.К. и В.К. са участвали в словесна саморазправа относно това
кога бащата може да взема и вижда детето си. Именно по тази причина и на
двамата са съставени предупредителни протоколи по реда на чл. 64 ЗМВР.
Следователно, инцидентът от
14.03.2019 г., представляващ съвкупност от несъобразени с обичайните методи за
разрешаване на конфликти действия и думи на участниците в него – В.К. и К.К.,
не може да се квалифицира като домашно насилие. Недоразумението от 14.03.2019
г., породено от неосъществения родителски контакт, който е бил очакван от бащата
- ответник, предвид предхождащата семейния скандал уговорка, не следва да се
субсумира под нормата на чл. 2 ЗЗДН. Това не означава обаче, че правилният път
за изглаждане на недоразуменията между родителите на А.К., са семейните
скандали. Евентуален техен рецидив в бъдеще би обосновал и евентуално приложение
на специалния ЗЗДН. В тази връзка и за пълнота на изложеното все пак следва да
се отбележи, че са правилни изводите на първоинстанционния съд относно начините
за преодоляване на неразбирателството между К.К. и В.К., които включват търсене
и получаване на помощ от компетентните органи. Такива препоръки, които междувпрочем
са насочени и към защита на най – добрия интерес на малолетната А., са дадени и
от вещото лице по приетата СПЕ. Становището на психиатъра е, че детето не
следва да бъде въвличано повече в родителските конфликти, както и че ситуацията
като цяло може да бъде повлияна, чрез подкрепа от страна на специалисти
посредством ползване на социални услуги и за двамата родители.
Поради
несъвпадане на изводите на първоинстанционния съд и въззивния съд, обжалваното Решение, с което е издадена
заповед за защита по ЗЗДН в полза на К.К. и на малолетната А.К., действаща чрез
нейната майка и законен представител, срещу въззивника В.К., с наложените
защитни мерки, вкл. относно предупреждението за последиците по чл. 21, ал. 3 ЗЗДН, наложената глоба и присъдените разноски, се явява неправилно и следва да бъде отменено,
а молбите за защита по ЗЗДН – да се
оставят без уважение.
По
разноските.
Предвид изхода на въззивното дело на въззивника В.К.
следва да бъдат репарирани разноските и за двете съдебни инстанции, като по
аргумент от чл. 11, ал. 3 ЗЗДН
малолетната въззиваема - молителка А.В.К. не дължи разноски по делото. С
оглед на което, единствено въззиваемата - молителка К.К. следва да възстанови
на въззивника – ответник половината от следващите му се разноски - за първата
инстанция, възлизащи общо в размер на 500.00 лева (125.00 лева - депозит за
вещо лице по СПЕ и 375.00 лева - адвокатски хонорар по договор за правна защита
и съдействие от 20.05.2019 г.) и за въззивната инстанция - в общ размер на 362.50
лева (12.50 лева - държавна такса по
въззивната жалба и 350.00 лева - адвокатско възнаграждение по договор за правна
защита и съдействие от 05.12.2019 г.), или общо разноски в размер на 862.50 лева.
На
въззиваемата К.Ю.К., предвид изхода на делото, и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, разноски не следва да бъдат присъждани.
Въззиваемата К.Ю.К. дължи на СРС държавна такса по
молбата за защита по ЗЗДН, в размер на 25.00 лева - арг. от чл. 11, ал. 3 ЗЗДН, вр. чл. 16 от Тарифа за държавните
такси, които се събират от съдилищата по ГПК. Малолетната въззиваема - молителка
А.В.К., на основание чл. 11, ал. 3 ЗЗДН, е освободена от задължението за
държавна такса и разноски по делото, независимо от изхода на същото.
Така мотивиран, Софийският градски съд, на основание чл. 17 ал. 5, предл. 2 ЗЗДН
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение
№ 280716 от 20.11.2019 г., постановено по гр. дело № 21136 по описа за 2019 г. на Софийски районен съд, III Гражданско отделение, 83-ти
състав, включително и в частите му
относно държавната такса и разноските, и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молба, вх. № 8000208 от 12.04.2019 г., и уточнителна молба от 16.04.2019 г.,
с правно основание чл. 8, т. 1 ЗЗДН, подадени от К.Ю.К., ЕГН **********,
и от А.В.К., ЕГН **********, действаща чрез нейната майка и законен
представител К.Ю.К., за издаване на заповед за съдебна защита срещу В.М.К.,
ЕГН **********, и ОТКАЗВА ДА
ИЗДАДЕ ЗАПОВЕД ЗА СЪДЕБНА ЗАЩИТА в полза на К.Ю.К. и на детето А.В.К., с
която на ответника да бъдат наложени мерки по чл. 5, ал. 1 ЗЗДН.
ОСЪЖДА К.Ю.К., ЕГН **********, да
заплати по сметка на Софийския районен съд държавна такса по молбата за защита в
размер на 25.00 (двадесет и пет) лева.
ОСЪЖДА К.Ю.К., ЕГН **********, да
заплати на В.М.К., ЕГН **********, сумата от 862.50 лева (осемстотин шестдесет и два лева и петдесет
стотинки) – разноски за двете съдебни инстанции.
ОСТАВЯ без уважение искането
на К.Ю.К., действаща лично и като майка на А.В.К., за присъждане на разноски по
делото.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.